Стефан Дичев
Пътят към София (23)

23

Тъмнината скриваше лицата им. Но гласовете бяха ясни; всеки със свой характер, своя настойчивост.

Басът каза:

— Струва ми се, че въпросният път е загубена работа, Пиер.

— На картата пътят е ясно отбелязан! — възрази висок, слабо фъфлещ глас. По изговора личеше, че е на французина.

— Коя карта?

— Австрийската.

— Да, нашата — бързо потвърди някой от тъмнината, там, дето светулкаше цигара, в червената светлинка, на която проблясваха очила.

— Възможно… Ние си служим с изданието на Sampson low and C°. В нея е посочено пътека.

— Може би говорите за различни пътища, Мейтлън — намеси се друг глас, много спокоен, много размерен, съвсем английски глас, при все че говореше по французки безупречно правилно и ясно.

Те седяха на големия покрит балкон пред Зимната градина и пушеха. Климент ги беше заварил тук в тъмнината и без да знае кои са, без да им се обади, остана при тях. Той нямаше като брат си настроение за танци. Може би щеше да изгуби своето настроение и Андреа, ако му бе казал за Дяко. Не му каза, не защото го щадеше, а защото се боеше, че Андреа ще се издаде. Хладно беше. Насреща, през непрогледния двор, отдето лъхаше на влага и конюшня, се очертаваше дългата преграда на някакъв зид. Минаре се изрязваше вляво: А далече между безразборицата покриви, се надигаха куполите на „Свети Крал“. Нямаше луна. Само тук-таме звезди, но и те дребни и безжизнени.

Високият фъфлещ глас на Пиер каза:

— Важното е, че Гурко може да се прехвърли в Златица, преди още Мехмед Али и генералите да стигнат при армията си.

— И аз го твърдя!… Да!… Това му е тактиката! — обадиха се едновременно няколко гласа. Бяха твърди, заверени; сигурно на немци.

— Съмнявам се дали би рискувал — рече басът на Мейтлън.

— Защо не?

— Да, защо не?… Кой ще го спре? — подкрепиха пак Пиер немците.

— Вие забравяте, че в гърба му остава Плевен.

— Плевен ще падне, Мейтлън — каза сухият спокоен глас. Сега той се стори познат на Климент. Де го е чувал? На кого е?

— О, и вие вярвате? Гей наистина има зловредно влияние…

— Плевен ще падне и без пророкуването на Гей.

— Може би, но не скоро!

— А възможно е и твърде скоро.

— Вие сам пророкувате, приятелю.

— Не, не пророкувам, Мейтлън. И изобщо на ония в Константинопол това изглежда е единственото, което им е ясно, господа.

Някой се засмя. Друг шумно се изсекна.

— Доста е хладно тука — каза той.

Останалите мълчаха.

Мълчеше и Климент, следеше светулкането на цигарите им и чакаше затаено. Предричанията на чужденците, вместо да го радват, гнетящо му припомняха, че няма вече кого да чака… Та той се е убил само да не издаде мене! — не можеше да се освободи от страшната, мъчителната мисъл Климент. А в началото аз го смятах за безчувствен… Колко погрешно разбираме ние човека!… И как ще гледам утре отвратителното лице на Грин? Как ще се сдържа… А трябва, трябва да се сдържа!…

— Жалко — рече Пиер. — Ако наистина толкова бързо падне Плевен, не ни остава друго, освен да се стягаме за в къщи.

— А аз бих желал да съм си вече в къщи!

— Хайде, не си кривете душата, Тийл! Всичко ви е наред…

— Да не е намерил някоя кадъна? — попита любопитен глас.

Тийл изръмжа нещо на немски, но Пиер не престана да се шегува.

— А шантаните за какво са, господа! Ориенталско разнообразие: еврейки… гъркини… циганки… А, Тийл? Кажи им!

— Личи си, че ги познаваш по-добре от мене! — извика ядосано немецът.

— Та аз не крия!… Аз не бързам да си вървя!…

— Друг да се издаде! — обади се присмехулно седналият в най-далечния край на балкона.

— Ние сме отскоро и не знаем местата — прогърмя басът на Мейтлън.

Всички се разсмяха, но и смехът им сега беше друг, лаком, потискащ, смях на мъже, от дълго напуснали домовете си. Той припомни на Климент за брат му. Престанал ли е да ходи при оная? Вчера и днес си беше в къщи… Сигурно срещата с Дяко го е стреснала! В тъмнината Климент ги видя двамата един срещу друг… И него не е издал, и него е запазил!, каза си той, пронизан от мъчителната болка, която не го оставяше.

— Мисля, че са напразни опасенията ви, господа! — каза сухият, познат на Климент глас, щом мъжете се смълчаха. — Плевен ще падне. Това е ясно вече. Но вие изглежда забравяте, Мейтлън, защо сме тук — прибави той внезапно по английски.

— Уви, не забравям, приятелю!

— Ние се условихме, че ще говорим по французки, господа! Ако смятате, че има нещо, което… Да променим темата!

— Не, няма нищо неудобно, фон Тийл! — каза басът. — Полковникът намеква за София.

— София?

— Защо за София?…

— Мислех, че сте дочули. Главнокомандуващият е решил да превърне София във втори Плевен.

— О!… Това е изключително… Но това наистина е вече нещо ново! — развикаха се едновременно немците и Пиер.

Климент захапа силно лулата си и цял се превърна в слух. София — втори Плевен!… Андреа му беше предал набързо разказа на мистър Грей.

— Защо, смятате, са укрепили така силно Арабаконак? — намеси се сухият спокоен глас.

— Предполагах… — започна да фъфли Пиер. — Всъщност говорят, че там има четиридесет батальона…

— Може би и петдесет.

— Петдесет! Вие уверени ли сте?

— Никой в нищо не е уверен в тая страна, господин Оливие!

Оливие? Пиер Оливие, кореспондентът на „Фигаро“! Трябваше да се сетя! А тоя Тийл трябва да е от „Нойе фрайе прессе“. Но англичаните, те непременно са военни — да, Мейтлън нарече другия полковник, сети се Климент.

— Очаквах, че вие знаете повече от нас — продължи познатият глас. — Ние с Мейтлън едва оня ден пристигнахме.

— Провинцията винаги е по-зле информирана от столицата!… Да, ще превърнат, казвате, София в крепост? Така ли?

— А не намирате ли, че е вече крепост?

— Признавам, не съм забелязал!

— Не, не се смейте!

— Предполагам, че ще обясните.

— А ние с вас, Мейтлън, си говорехме, че кореспондентите са хора с въображение!… Да — продължи равно гласът на полковника. — Нужно е да се вземат фактите в съвокупност. Арабаконак на първо място. Грубо казано, той се отбранява от тридесетхилядна армия и сто оръдия.

— Наше производство — обади се един от немците.

— На Берковския път други десет хиляди… На превала към Буново и Златица още толкова…

— И градът е пълен с войски…

— Вие, разбира се, сте прав, Тийл. Но още по-важно е, че градът е пълен с муниции и провизии.

— Това, което… за Плевен?

— И което сега ще бъде за София… Да, съжалявам, Тийл, но както виждате, скоро няма да си тръгнете за отечеството!… Тоя път, струва ми се, турското командуване няма да повтори грешката от Плевен.

— Да се надяваме!

— С основание, господа. Преди всичко отбраната се изнася далеч по планините. Това е важно. Градът е пребогато снабден и предстои още…

— Да, да… разбирам!

— Ясно!… Ясно!… Съвсем основателно! — заговориха всички едновременно.

— Важното в случая е, че отново би се разтегнал руският фронт, докато турските сили ще се съберат наедно. И особено комуникацията.

— Вие сте прав… За разлика от Плевен!

— Предимството, любезни фон Тийл, е в това, че София, има едновременно връзка и с Константинопол, и със Солун, и с Ниш.

— Стратегически блестящо намерено! И изобщо, извинете, тука няма турци, нали, струва ми се, че в тая идея има пръст и вашият генерален щаб, драги господа британци!

— Много далече отивате — засмя се басово Мейтлън.

— Е, ако не щабът ви, то вашите съветници, сър Лайонел. Вие самите! Да, можете да отричате…

Внезапно във въодушевения глас на фон Тийл навлезе неувереност.

— Да — рече той. — Всичко е добре замислено. Само че ако сега Гурко изпревари и завземе прохода към Златица… Страхувам се, господа…

— Кой се страхува тук? От какво се страхува? — най-безцеремонно викна някой откъм вратата на балкона.

Климент стреснато се извърна. Беше Барнаби — главата му чак до рамката, разкрачил се, запречил цялата врата, сякаш с намерение да ги излови до един.

— О, Фреди! — развикаха се от тъмнината на балкона. — Елате да разрешите големите проблеми!

— Никакви проблеми не искам да разрешавам! Мейтлън, познавам те по биволския глас, че си ти! Аликс не е ли тука?

— На ваше разположение, сър — рече познатият на Климент глас.

— А, скрил се е! Вечният страх от дамите! Но чувайте, полковник! Използувайте! Не вярвам там да ви се удаде по-голяма възможност!

— Ол райт! — рече Аликс, размърда се, стана бавно от стола си и мина край Климент, сух, безстрастен като собствения си глас. — Предполагам, че вие вече сте отбелязали достатъчно подвизи, сър?

— Да — кимна Фред Барнаби. — Уви, нямах свидетели. А без свидетели, нали знаете. Мейтлън, идвате ли и вие? Господа!…

— Най-добре да станем всички — каза бързо единият от немците и Климент се сети, че е оня, на когото беше студено. Ала щом мъжете се източиха един след друг и влязоха в осветената Зимна градина, те престанаха да бъдат за него гласове, той виждаше вече униформите на двамата англичани (както Аликс, и Мейтлън беше полковник), отбелязваше меката брадичка на Пиер Оливие, приятната външност на русия фон Тийл и още другите трима, единият от които беше с очила. Фреди веднага ги поведе към салона, вървеше пред всички, обръщаше се, говореше им нещо и се усмихваше самодоволно.

Климент остана сам на балкона. За известно време той нищо не мислеше — дори не и за оная тъй важна новина за София, която неочаквано бе чул, после се сети за нея, съзна как нужна би била тя на руснаците, ако да имаше начин да им я съобщи… Но нямаше го Дяко и едва ли щеше да дойде друг вместо него.

Той очука лулата си в железния парапет на балкона, надигна се и влезе в Зимната градина. Лакеят Жан Жак бе поставил там две застлани със зелено кадифе маси и около тях седяха мъже, играеха на карти и не искаха да знаят нито за танците, нито за войната.

А какво ли прави моят брат? Сигурно се е върнал пак в бюфетната? Климент тръгна да го търси, ала душата му беше така разпъната и омаломощена, че никак не се разтревожи за Андреа. Да прави, каквото си ще, мислеше той. Всичко се е така объркало, та човек вече не знае кое е добро и кое е лошо!

Той стигна портала и мина в големия салон, ала още на мига се спря. Андреа беше там. Андреа танцуваше с една от сестрите на английската болница, но той не само танцуваше. Той беше разпуснато весел — въодушевен, шумен. Нещо пееше, нещо кимаше с глава. Другите го гледаха, смееха се, кимаха, пееха и те… О, колко възмутително, колко престъпно и греховно е, когато оня така неотдавна е издъхнал!…

Едва дочака края на валса и се запъти към брат си.

— О, докторе! — извика му мисис Джаксън.

Той я приближи. Обичайната му любезна маска прикри всяко вълнение.

— Добре ли се забавлявате, госпожо!

— Къде се загубихте? — попита тя, но чувствуваше се, че не мисли за него. Зениците й се бяха разширили като у кокаинистка. — Очаквах да ме поканите! — прибави тя с принудена усмивка.

— Искрено съжалявам… Ако знаех!

Той се учудваше, че я вижда пак с капитан Амир. Но нима при нея човек трябва да се учудва? До тях беше Филип и, както винаги, той стоеше изпънат, с дигнати рамене и тържествуващо изражение, ала Климент веднага почувствува някаква промяна в него. Ревнува. Сигурно ревнува.

— Лека нощ — каза Климент.

— Толкова рано?

— Лекарска съдба, госпожо Джаксън. — И той се поклони.

— Бай бай! — махна му с ръка тя.

Двамата й кавалери мълчаливо кимнаха.

Андреа се беше присъединил към компанията на мадам Леге и Климент отдалече чу гласа му:

— Любовта е вятър!… Не, няма любов!

— Как тъй няма любов? — протестира граф Тибо.

— Няма. Няма.

— Може пък и да няма — кимна Позитано. — Аз, като женен, не смея да твърдя.

— А пропо̀. Вие женен ли сте, приятелю? — попита старата дама.

— Пазил ме бог! — направи комична гримаса Андреа.

Но той наистина е полудял, гледаше го удивен брат му. Какви глупости приказва! Трябва по-скоро да го измъкна…

И го хвана изотзад за лакътя.

— А, ти ли си? — извика Андреа, обгърна с ръка плещите му и го изтика напред.

— Госпожи и господа! Брат ми — мой ангел хранител!

Цялата компания избухна в смях. Те добре познаваха доктора; а при това бяха така весели, че всяка дума на Андреа им се струваше шега.

— Ето, че си встъпвам в длъжността — насили се и се усмихна Климент. — Налага се веднага да си вървим, братко мой.

— Да си вървим!… Сега?… Я стига…

— Не, изключено! Рано е!… — запротестираха много гласове.

— Не го пускаме — надигна се от канапето мадам Франсоаз.

— Съжалявам, госпожо. Семейни причини.

— Дявол да го вземе! Какво…? — И Андреа може би щеше да му извика, че лъже, но светлите очи на Климент студено и властно присрещнаха неговите.

— Важна новина — прошепна той на български.

Андреа затихна за миг, сякаш да премисли; после вдигна рамене.

— Е, тогава… До следващия рожден ден на госпожица Сесил! — рече той насмешливо. — Лека нощ, госпожи и господа!

— Лека нощ, фараоне! — рече млечнобялата Една Гордън, сякаш да му припомни нещо, което само двамата знаеха.

— Очаквам да ме посетите през седмицата, приятелю! — кимна му благосклонно и старата дама. — Докторе, заповядайте и вие, Сесил ще се радва!

— Да!… Да!…

— Лека нощ…

Какво става? Него поканиха на приема покрай мен; сега мен канят в къщата си покрай него. Изобщо преображение, мислеше Климент, когато тръгнаха към изхода.

— Какво има? Какво те прихвана пак? — чу той до себе си сърдития глас на брат си.

— После ще ти кажа.

— После! Държиш се с мене като с болен!

— Тихо. Ела, трябва да се сбогуваме и с консула.

Консулът беше с Неда и докато се сбогуваха, Климент отново се изненада и възмути от брат си. Весел, шумен допреди малко, Андреа внезапно занемя. Той стоеше и гледаше замислено Неда, но я гледаше някак блуждаещо, сякаш не я виждаше, и когато трябваше да й подаде ръка, само стреснато се поклони и бързо тръгна към изхода.

— Нямаш за две пари възпитание! — застигна го ядосаният Климент. — Защо се държиш като препариран! Хората те поканиха, а ти…

— Остави ме! — изръмжа Андреа.

— Да не са те засегнали нещо?

— Кой? Тя ли?

Неочаквано той се усмихна, но брат му се беше обърнал да поеме от Калимерата шинела си и не видя каква горчивина имаше в тая усмивка.

— Е, казвай сега? — рече с друг глас Андреа, щом излязоха от консулството и се запътиха към дома си. — Да не са вземали и Златица?

Климент погледна дали няма наблизо някой, хвана го под ръка и прошепна:

— Случило се е нещо страшно, братко. Заловили са го.

— Заловили? Как… Кого?… Него?!