Стефан Дичев
Пътят към София (18)

18

Французкото консулство се намираше срещу главния вход на Буюк джамия, от другата страна на триъгълния площад, дето беше и аптеката на помохамеданчения грък Сабри бей. Сградата, двуетажна и изящна, единствената модерна европейска къща в града, бе построена преди три години от Леге, тогава още главен инженер на Хиршовата железница, известен обаче от своето правителство, че той самият ще заеме консулския пост. Първият етаж, дето се помещаваха канцелариите на консула и на неговия помощник Морис де Марикюр, се оформяше около един голям салон, използуван за приеми; зад този салон се криеше втори, вътрешен, значително по-малък, наречен от мадмоазел Д’Аржантон, възпитателката на Сесил, с претенциозното име „зимна градина“, тъй като там имаше два големи цветника с южни растения. Вита дъбова стълба водеше от големия салон към горния етаж, дето бяха жилищните помещения, личният кабинет на Леге и стаята на дъщеря му, сега спалня на мадам Франсоаз. Навсякъде господствуваха линиите на внушителния стил „Втора империя“, изчистени от пищност и претрупаност. Тапети с меки цветове, завеси, огледала — всичко говореше за богатството на държавата, която консулът представляваше, за неговото лично благоденствие и вкус. Една присъща само на истинския французин уравновесеност между старинното и модерното бе сложила невидим отпечатък върху всяко кътче и всяка подробност. И тъкмо тя бе накарала маркиз Позитано още при първото си посещение да възкликне възхитен: „Но тук се чувствувам като в Париж, Леандър!… Уви! Само докато съм тук.“ И той бе вдигнал многозначително рамене.

Когато вечерта на приема двамата братя Будинови пристигнаха пред консулството въпреки протестите на Андреа Климент бе наел файтон, под окачения на гредата фенер, дето се вееше и французкото знаме, се виждаха вече десетина други файтони. Окуражени, че не са първите гости, те влязоха бързо в антрето на консулството, дадоха връхните си дрехи на неузнаваемо издокарания бай Пешо Калимерата, който изпълняваше ролята на гардеробиер, и след като Климент каза на брат си няколко предупредително — назидателни думи, на които Андреа сопнато отвърна: „Ти гледай себе си. Не се грижи за мен…“, пристъпиха в силно осветения салон.

Там вече блестяха тоалети и униформи.

Макар на поканените да бе казано, че тоя прием е „едно малко тържество по случай щастливия рожден ден на госпожица Сесил“, гостите чувствуваха, че Сесил е само поводът. Истинската причина, според техните разбирания, беше войната с нейната скука и с непрестанната нужда хората да се срещат и да научават все нови и нови сведения, за каквито жаднееха не само надошлите в града многобройни кореспонденти, но и членовете на мисиите, още повече консулите, чиито задачи напоследък бяха едва ли не само тия.

Консулът Леге и майка му бяха наблизо и разговаряха с двама военни.

— Сухичкият вляво е граф Тибо, наблюдателят на австро-унгарския щаб — прошепна веднага Климент.

— Срещал съм го по улиците — отвърна Андреа, за първи път попаднал в такава обстановка.

— Другият е германец, специалист по оръдейна техника, някакъв „фон“ беше и той. Нали знаеш, че турците имат Крупови оръдия; изпитва ги… А, консулът ни видя. Ела, трябва да поздравим!

— Чакай да се махнат офицерите…

— Ей ги, те се отдалечават!

Двамата братя се отправиха към Леге и майка му, който вече ги очакваха, любезно усмихнати.

— Добър вечер, господин консуле! Моите най-дълбоки уважения, госпожо! Поздравявам ви с празненството! — кланяше се и говореше с лекота Климент.

Той целуна ръка на мадам Франсоаз. Наведе се да целуне ръката й и Андреа.

— С господата вече сте се срещали, мамо! — припомни й настойчиво Леге.

Без да се насилва, с привичната опитност на светска дама, тя се усмихна, без да отвори уста, сякаш казваше: „О, да… да“… Но синът й прибави:

— Вчера при разходката. Спомнете си, мамо, ние спряхме файтона!

— Ах, сънародниците! — Гласът на мадам Франсоаз не се промени, но нещо в очите й потъмня и това не отбягна от погледа на сина й.

— Господинът е доктор Будинов, нашият домашен лекар…

— А, това бяхте вие… Сесил преди малко питаше дали сте дошли!…

— Къде е тя, госпожо?

— Тук някъде с гостите… И вие ли сте лекар, господине? — обърна се тя към Андреа, заинтригувана от неговото мълчание и от хубавото му лице.

— Младият господин е брат на доктора, мамо.

Леге не знаеше със сигурност каква е професията на младия Будинов, но искаше му се да го представи така на майка си, че да й направи по-силно впечатление (ето сънародниците на Неда!). Внезапно се сети. Бе препращал някога чрез консулството писмата на тоя младеж до родителите му и от родителите му до него.

— Представете си, този млад човек е пътувал, твърде много, мамо… Предният изток, Месопотамия, Персия, нали, Будинов? Мисля, и Индия?

— О, пътешественик! — плесна с изтънелите си пръсти мадам Франсоаз. На обилно гримираното й лице тоя път се изписа непресторено оживление. — И толкова млад! Любопитна съм!…

Андреа бе ходил най-далече до Багдад и изобщо глупаво му се струваше да наричат пътешествия скитничествата му през ония объркани, отчаяни години. Но той бе дошъл на приема не само да научи новини, подхождащи за Дяко, а и да се надсмее на това суетно общество, което мразеше и към което въпреки омразата си проявяваше остро любопитство.

— Земното кълбо е твърде голямо — рече той небрежно, като умишлено остави думите на консула без опровержение.

Ала Климент ясно си представи в каква задънена улица може да попадне брат му, ако разговорът се затегне, стрелна то с поглед и бързо се поклони.

— Позволете!… Ще идем да поздравим и госпожица Сесил! — каза той.

— Много мило… мисля, че отидоха към бюфетната… Ще се видим пак!

Влезли бяха нови гости и Леге се отправи любезно към тях. Беше леди Стренгфорд с доктор Грин и мис Пейдж, главната сестра на английската болница, възрастна, строга личност; а с тях и още една жена в тъмна рокля, на средна възраст, дълголика, с очертани скули и тъжни очи. Тя беше българката Филаретова, руска поданица покрай мъжа си, покойния учител Сава Филаретов; в нейната богато подредена къща живееше леди Стренгфорд. Вдовица като нея, високопоставената англичанка изпитваше неприкрита симпатия към тая интелигентна мълчалива жена и често я водеше със себе си. Братята Будинови бяха в близки връзки със своята сънародница и щом я видяха, кимнаха й отдалече. Тя им отвърна с примирена усмивка.

— Иде ми на ум една идея — прошепна Андреа, когато двамата се отправиха към бюфетната да търсят дъщерята на консула.

— Каква идея?

— Да посветим в нашата работа и Госпожата! Тя сигурно чува доста неща от нейната милостива леди.

— Не! — И Климент се усмихна, сякаш водеха весел разговор.

— Нямаш доверие в Госпожата? Ама че си глупав!

— В тия работи трябва да се замесват по-малко хора… Добър вечер! — поздрави Климент някакъв едър мъж с очила и брада. — Доктор Гайдани, от италианската мисия…

Андреа дори не погледна италианеца.

— По-малко хора? — повтори той шепнешком. — По-малко хора, но и по-малко сведения!

— Върви… Не му е сега време да се разправяме. Ако ушите ни са на място, ние сами можем да научим достатъчно много… Я!

— Какво има?

— Тя е тука!

Андреа погледна към стълбището и неволно спря дъх. По бледо мургавото му лице изби насмешка.

— Може ли без нея! — каза той язвително. — Чудя се, че не беше при вратата да посреща и тя гостите…

— Гостите? Ти за Неда ли!… Разбира се, че ще е тук. Само че аз говорех за мисис Джаксън — засмя се Климент. — Ей я от другата страна, тая, с голите ръце. Бях й предписал да не напуска стаята, но тя, разбира се, не го е спазила!

Той неочаквано стисна устни, припомнил си, че всъщност тя няма защо да стои в къщи, че не е болна и че всичко станало оня ден в квартирата й го унижава.

— Бива си я! — рече с глас на познавач Андреа, прехвърлил очи на американката. — Попрезряла, но затова пък е разкошна, както казва нашата Женда!… Гледай Филип какво се пъчи до нея… Пуяк! А тоя с тях?

— Това е генерал Бейкър.

— А, този ли е той!

Пътем Климент поздрави с поклон, в отговор на който Маргарет проточи едно весело „хело!“ Той побърза да свие надясно към стълбището, дето към Неда отнейде се беше присъединила и дъщерята на консула.

— Най-после ви открих! — извика той на Сесил, протегнал й отдалеч ръка. Поздравявам ви! Вече сте съвсем голяма!

Девойката цяла просия.

— Как се радвам, че дойдохте! — хвърли се тя към него.

Андреа вървеше след брат си, ала не се спря да поздрави Сесил, а продължи към оная, която напоследък така ожесточено нападаше в своите мисли. На тръгване за консулството той си бе наумил да отбягва Неда. Страхуваше се, че гласът му ще издаде неприязненото чувство, което изпитваше към нея. Ала ето, едва влязъл, той се озоваваше насреща й, гледаше я удивен и замаян от мекото сияние на светлото й лице, от очите, които трепкаха насреща му изненадани. Тя беше с рокля от тъмнорозова дантела върху бяла коприна, горе съвсем по тялото, долу с малка турнюра и шлейф, последната от нейните любими рокли, купени на тръгване от Виена, които така дискретно я изтъкваха. Колко е красива, мислеше той, без да го съзнава, и запленен от цялата нея, макар да не откъсваше поглед от очите й.

Никога не съм го виждала такъв, мислеше и Неда, удивена от новия му вид. Как отива на бледото му лице този черен фрак… Но защо ме гледа той така?, трепна тя, ала в същия миг съзна, че сама го гледа, и рязко отмести погледа си.

— Добър вечер — каза той.

— Добър вечер! — отвърна тя.

Замълчаха. Какво да й каже? Някога се знаеха добре, но сега бяха така чужди един на друг… Отблизо идеше чуруликането на Сесил и топлият, радостен глас на Климент… Но те, те двамата, какво да си говорят?

— Как излезе вчера при разходката? — попита най-сетне Андреа.

— Разходката?… Да, добре.

— Добре?

— Искам да кажа, разведохме мадам Леге да види града ни.

— И тя хареса ли го?

Ней се стори, че той пита: а тя хареса ли те? Смути се. Замълча. Затвори се в себе си.

— Да, да — усмихна се той е внезапна горчивина и съчувствие. — Срамувала си се. Не отричай, знам, че си се срамувала… Кал, изостаналост, робски страх — това е той, нашият град, нашето отечество… А какво е било? Какво може да бъде? Прочее, какво ще бъде, теб не те засяга!

— Не те разбирам, Андреа.

— Не, разбираш ме!

— Наистина говориш със загадки.

— Може би, защото това, за което говоря, не се отнася вече до тебе. Та ти скоро няма да бъдеш българка. И изобщо българка ли си вече? — прибави той шеговито, но в същото време я погледна така остро в очите, че цялото й лице пламна.

— О! — рече тя разочарована. — Мислех, че поне тая вечер няма да бъдеш такъв!

— Такъв? Кажи го е малко по-ясни думи!

— Възпитанието не ми позволява… Извинявай — рече тя — Леандър иде към нас с господин барона. Познаваш ли барон Хирш? — попита тя бързо, като гледаше през рамото на Андреа. — Много симпатичен виенчанин; ще те запозная!

— Ще мина и без него! — каза с неочаквана грубост Андреа. Без да й се поклони и без да повика брат си, той тръгна към вътрешния салон на консулството, съпроводен от бързите любопитни погледи на Джузепина Позитано и Жаклин де Марикюр. Те се бяха спрели с едрия Джани бей, известен с галантността си в дамското общество, смееха се на някаква негова шега и не изпускаха от очи господата, които минаваха край тях.

Андреа не ги и видя. Барони, графове, маркизи, изреждаше в себе си той възбудено и ожесточено. Че как няма да се замае главата й!… Какво общо има тя вече с нашите еснафлии, със скромните търговци… с даскалите като мен… Като мен?, повтори Андреа изненадан, че се нарежда в пренебрегнатата поредица, и в същото време съзна, че не споменаването на барона го беше засегнало, а името „Леандър“, което тя бе произнесла преди това с толкова интимност и топлота.

Да вървят по дяволите и тя, и нейният Леандър, рече си гневно той и влезе във вътрешния салон, сиреч в Зимната градина, както покрай мадмоазел Д’Аржантон всички наричаха това отделение на консулството.