Стефан Дичев
Пътят към София (33)

33

През нощта при завръщането на доктора Андреа се събуди, чу какво се е случило и какво е казал полковник Джани, ала беше толкова сънен, че само слушаше, без да разбира, обърна се на другата страна и веднага заспа. Сутринта обаче, когато слезе в кухнята и видя, че Коста е облякъл синия костюм, оня, с който обикновено ходеше в чаршията, той внезапно се сети за среднощния разговор — че беят освободил някого от ангария и че тоя освободен е пак човек от тяхното семейство. Веселото настроение, с което се събуди, мигновено избяга. Той почувствува срам от сънародниците си, които, оставаха на табиите, спомни си за вчерашното премеждие, за бесилката; седна, закуси мълчаливо и като каза, че още на ранина има някаква работа в училище, облече палтото си, нахлупи феса и излезе.

Разсъмваше се вече, но мътна мъгла препречваше слънцето и навалелият през нощта сняг матово светлееше. От колко време вече не бе излизал от къщи толкова рано; толкова късно се бе прибирал, да!… Той дигна яката на палтото си, тикна ръце дълбоко в джобовете и тръгна напреко през площада — край чешмата, искряща от лед под увисналите от сняг клони на чинара. Вървеше по навик към средината на града, дето бе истинското училище, превърнато от турците в болница, крачеше и си мислеше какво дребнаво и себично нещо е животът… Ето, говореше си той и в ума му беше Климент; дори и честният човек е принуден да се грижи първом за близките си, че тогава за другите… Инстинкт ли е това? — От възпитанието ли? — От нуждата, ли или от страха?…

По Витошка улица мъглата не бе така равномерно гъста, както на Куру-чешме, защото от страничните сокаци духаше вятър, разкъсваше я и я събираше на вълма. Слънцето тук трепкаше по снега с безброй златисти и синкави: светлинки. Мангали горяха пред малките дюкянчета и хората, които Андреа срещаше и отминаваше, бързо и шумно се поздравляваха. Да, въпреки ранния час тук улицата ставаше все по-оживена. Но като се взираше в лицата на минувачите, като се вслушваше в гласовете им, Андреа откри, че те едва ли не всички говорят по турски или по гръцки, или по черкезки, и че между тях рядко можеше да се съзре българин… Къде ми е умът! Та те са ги откарали вече; и само старите или куците… и чорбаджийските синове, дали с шепи пари — да, само такива може да се срещнат!… А ние с Коста? Ние от кои сме? За какви ни четат хората, запита се Андреа и при все, че не запря крачките си, нещо секна и заседна в душата му. Той не си отговори: хора на консулите, на Джани бей, защото всичко в него настръхваше срещу такава нелепа мисъл, но срамът, изпитан в къщи, на мига се превърна в гняв, в озлобление, каквото го бе обладало вчера на слизане от табията. Нямам място вече в града, мислеше си той и сега. Ще замина!… Но тоя път не бе само закана, чувствуваше го, че е неотменимо решение; той полипа в джобовете си има ли пари да плати таксата за тескерето и без повече да му мисли, бързо се отправи към Каракола.

Пред стражницата гъмжеше от заптии, все патрулирали през нощта, капнали за сън и зли; уличката нагоре, към Челеби джамия, ечеше от лая на хрътките им, сбрани сега наедно и затова съвсем побеснели, но Андреа не обърна внимание на нищо, а се вмъкна направо в стаята, дето издаваха тескеретата, каза на недочуващия кятипин, който за щастие го познаваше, че иска да иде при роднините си в Копривщица, (беше си намислил да прехвърли Балкана при Златица или при Буново), записа на един лист отличителните си белези и като остави десет гроша за таксата и още пет за бакшиш, кимна възбудено и излезе. Сега къде да върви? Тескерето ще бъде готово след два часа; а може и след четири. Да купи ли това-онова от чаршията за из път? Или да иде до училището — да, до училището ще иде, но по-късно… И на Буботинов трябва да каже — уж, че ще отсъствува само за няколко дни… Най-добре ще е да се отбие при Мериам. Откога не я е навестявал; тоя път ще е за изпроводяк! Може и да не я види вече…

Той се спусна през абаджийската чаршия, като се пазеше несъзнателно да не срещне баща си или Коста, като никога окъснели тая сутрин; лута се дълго из тъмния лабиринт на смърдящото гето и когато стигна най-сетне Солни пазар, сети се, че там е бесилката, но вече не искаше да се върне, макар злокобният й силует съвсем да развали настроението му. Той ускори крачките си, забърза, като криеше глава в яката си и избягваше да поглежда към увисналия замръзнал труп; а щом се изравни с входа на шантана, остро сви и се вмъкна в него.

Хитрият папа Жану, още с халат и шапчица, подреждаше по полиците своите бутилки и си пееше. Като видя Андреа, той се извърна цял, свирна с уста и извика с тъй познатия на младежа фалцет:

— Охо!… Кого виждам!…

— Как е, папа Жану?

— Караме, мой драги…

— Не се съмнявам! От стара коза яре си ти…

— А ти къде се изгуби?… Вчера, като окачиха оня, рекох: дали не е нашият симпатичен господин!…

— Някои хора са родени да гадаят на боб — рече Андреа. — Не вярвам чак толкова да се разтъжиш за мене.

— Друг ще се разтъжи, друг! — намигна папа Жану и смехът му, тънък и писклив, изпълни и най-далечните ъгли. — Какво ще пиеш? Мастика? — попита той, като изведнъж стана сериозен.

— Промених разписанието, папа Жану. Сутрин не пия — рече Андреа и тръгна към вътрешността на шантана.

Както винаги, коридорът беше неосветен, но той намери пипнешком вратата на Мериамината стаичка. Тоя път не беше заключена. Бутна я, вмъкна се вътре, затвори я с гърба си и сложи резето.

Насреща, в пролуката на батистените перденца, се промушваха няколко снопчета бледо слънце, но стаята беше в полумрак и в първия момент на Андреа се стори, че Мериам не е сама в леглото. Оня подлец не можа ли да ме предупреди! — изруга той на ум съдържателя. И щеше да побегне от стаята, когато, свикнали на здрача, очите му откриха, че това до нея на възглавницата е косата й и че едната й ръка беше надигнала завивката, сякаш там имаше чуждо рамо… Спи, рече си той, пристъпи, обладан от грубо желание, и приседна до нея. Тя наистина спеше, отпусната, тежка, извърнала на една страна главата си, с избърсано червило, с изтрити вежди, с издълбани от живачната помада бузи, точно такава, каквато я беше виждал, и все пак по-грозна, по-противна, както му се струваше сега.

Като да почувствува погледа му, тя се размърда, усмихна се и се протегна. Но това беше насън. Тя пак се успокои и се отпусна. А в него похотливото желание отново се разпали, по-силно отпреди, дори и в грозотата й имаше нещо, което го възбуждаше; с изтръпнали пръсти той отви покривката, зашари с очи по изскокналата из процепа на ризата бяла гръд и по разтегналите се бедра… Свали феса си, разкопча палтото и се засъблича. Но трябваше да стане прав и това отдалечаване като да изгаси огъня му. Отвисоко, той я обхващаше с поглед: просната, нагла, леко потреперваща от студа; очите му не виждаха вече само гърдите, но и грозното лице, ризата, отмахнатата завивка. Той като да откриваше мръсните следи на последния непознат, лежал нощес до късно при нея, потърси се, отврати се и се изплаши, щом си помисли на какви опасности се е излагал… Нещастница, нещастница, съжали я той. Тя го прави за хляба, но аз?… Та аз дори пари не й давам — търся оправдание, казвам си, че ме обича… Долен човек съм! А кой плаща на господаря й, когато тя ме приема тук? Папа Жану не е от сантименталните…

Той се присегна, зави я, но тези мисли не му даваха покой. Тя плаща. От своите пари; от парите, които е получила за тялото си от другите… С тях плаща за него… Тогава кой се продава — тя или той?

И защо? Защо? — сам не се разбираше младежът. Да бях заситил поне в себе си оня копнеж, който ме е спохождал… Да, тъкмо в тая стая; последния път… Или не само тук! А там… вчера… Той стоеше, не помръдваше — и странно, че вече не беше тук, а в салона на Госпожата… Неземната музика отново се лееше в душата му… и някак си целият свят беше друг… съвсем друг… О, всичко, всичко е напразно, ще замина утре на ранина… И дори да се върна, тя няма да е вече тука…

— Андреа — повика някой.

Той все още не отделяше очи от светлия процеп на батистените перденца. Но когато нарът скръцна и нещо се раздвижи, той откъсна с мъка погледа си и я видя — Мериам, надигнала се, простряла към него пълните си ръце.

— Ах — прошепна тя. — Колко много Мериам чака хубав Андреа!…

Той неволно посегна за феса си и направи крачка назад.

— Къде отива?… Мериам много…

— Не… Лежи! — дръпна се още повече той. — Бързам!

Ръцете й се отпуснаха.

— Ще дойде пак… кога?

— Скоро — извика той и изпитваше непонятен ужас, че тя ей сега ще стане, ще го докосне. — Скоро!… Скоро!…

Измъкна се и се втурна в черния коридор. В нещо се блъсна — шкафа ли? Нещо се изпречи пред него… Опипа. Вратата. Той я отвори, бързо — слънцето го заслепи, — прекрачи, кракът му потъна. Едва се задържа в страничната греда… Ама това… изгорялата къща! — опомни се Андреа, видял греди и навеси и зинали дупки; и навсякъде сняг… Той затръшна вратата, върна се по коридора, излезе през задния вход. А цялата му душа не преставаше да вика: никога вече няма да дойда тук… никога…

 

 

Вън, в обградения със зидове двор, учениците се гонеха и се замеряха със снежни топки — двамина — трима юноши и толкова девойчета, дошли като че ли да се сбогуват с учителя си. Андреа не искаше да ги прибира в мрачната барака. Не намираше за нужно да ги занимава сега с историята на чуждите държави, нито с неправилните глаголи във французкия език. Все едно те и така ще ги забравят, щом замине. А стъкмената от добрия Тарапонтий печка гаснеше; тук беше по-студено, отколкото вън. Нека играят и се радват на първия сняг… Може ли някой със сигурност да предскаже какво ще им донесе тая зима?…

От катедрата, дето седеше, свалил феса, но не и палтото, Андреа слушаше гласовете на децата. Разлъчваше се с тях. Утре щеше да тръгне, да замине, ала щеше ли да се върне? Освободителите рано или късно ще дойдат, да! В това Андреа вече не се съмняваше — но той? Ще доживее ли оня час?… Погледна пак тескерето, което лежеше пред него. Напълно редовно. Очи, нос, лице, ръст. И някаква завъркулка вместо подпис. Печат с полумесец и звезда. Андреа Будинов, учител, отива в Копривщица по своя работа… Той стана бързо, свали кофара на шкафа с пособията и извади от него няколко подлепени, сгънати карти. Разтвори ги, засравнява. Австрийската му се стори най-подробна. Нея ще вземе — да прощава училищното настоятелство и главният учител, любезният Буботинов… Когато се върне (обладан от тревожни предчувствия, той пак си каза: ако се върна!), по други карти ще учат учениците… А какво ще им занеса аз там на братушките?, замисли се той. Трябва да накарам довечера Климент да ми повтори ония сведения… дето тогава на Дяко… Той смътно си ги спомняше, при все че брат му и след това на няколко пъти ги повтаря — не ги чувствуваше като свои; те бяха Климентови сведения… Някои цифри ще са се променили. Броят на таборите… едни идат, други заминават… на артилерийските части сигурно… Но чакай, чакай! Че какво са те… Колко неща научихме напоследък, особено тогава, на приема…

Той извади парче хартия, потопи бронзовото перо и започна да записва, но пишеше така бързо и толкова съкратено, че и да попаднеше тоя лист в чужди ръце, никой не би могъл да разбере за какво се отнася. „П(ърво). Положението в П(левен). Разк(аза на) М. Г. (мистър Гей)“ — заизрежда той. — „В(торо). С(офия ще бъде) прев(ърнатз в) кр(епост). С(едем) т(абии); Т(рето). Ка(зарми), Ск(ладове), бо(лници); Ч(етвърто). А(нгличани); П(ето). Но(в) ко(мендант); Ш(есто). Оч(аква се) ня(каква) в(ажна) пер(сона) и го(леми) по(дкрепления)“. Последната бележка той подчерта, сложи зад нея въпросителна, помисли си, че може би Климент ще се добере днес до отговора, и се върна на картата… Не, като стигне Златица, няма да тръгне към Клисекьой и после по Малки Искър! Говори се, че по онези места турците са съсредоточили цяла дивизия… Ще продължи още на изток. Там изглежда има някакъв път, който прехвърля Тетевенския балкан. По Черни Вит… после на запад към Голям Български Извор и стигне ли това село, той е вече в руския тил; оттам може да се върне към Етрополе или към Орхание… Само дето пътят е двойно и тройно по-дълъг, рече си недоволен той и пак се надвеси, та да дири друго разрешение, когато високите гласове на учениците вън внезапно пресекнаха. Това го учуди; накара го да се заслуша. Дали не е Буботинов?… Той изглежда ще е — щом се смълчаха толкова… Андреа и без това щеше да го дири, но идването на главния учител прекъсваше потока на мислите му; беше му неприятно. Сбра картите, скри австрийската във вътрешния джоб на палтото си заедно с листа и тескерето, седна удобно на стола и отправи очи към дъното на бараката.

Едно гласче (позна го, беше на Енка, най-будната в класа) каза:

— Господин учителят е вътре!…

Тук съм, влизай! — чакаше Андреа. Е, няма да ти стана на крака; знам, че ти е по сърце, но нямам настроение… И друго гласче, момчешко, се чу (на Митрето ли?):

— Да го извикаме ли, а?

Сърдит е, реши Андреа. Па аз можеше и да не дойда!… Чудно, че турците са освободили и него? Изглежда, щом някой е главен — пък бил той и главен учител! — това им вдъхва уважение на тия говеда…

Внезапно кръвта избяга от лицето на Андреа; той не сети как се изправи… Вратата се бе отворила и в бараката влезе Неда, за която нему и през ум не бе минавало, че някога може да дойде тук.

Тя затвори, спря се и виждаше се как движенията й бяха механични и смутени. Страните й пламтяха, разширените й очи гледаха към Андреа, но не точно към него, а малко встрани, дето някой от учениците тая сутрин бе написал на черната дъска: „Le neige est blanc^[1]“. Да, тя се мъчеше да изглежда спокойна и дори донейде надменна и обидена от вчерашния им разговор, но това не й се удаваше. А тъкмо съзнанието, че всичките й усилия отиват напразно, че е влязла да докаже, а отново се озовава насаме с него, още повече забъркваше мислите й и още по-силно я хвърляше в смут.

Но колко очарование и прелест разкриваше за Андреа това нейно смущение! Каква неподозирана бистрота на душата й разкриваше то! И как й отиваше да бъде такава именно, след като той бе свикнал да я вижда винаги горделива, недостъпна!… Беше с късо палто, пак в любимия й маслинено зеленикав цвят, със златиста като очите й кожа на яката, с маншон и малка весела шапчица, забодена в косите й съвсем над русите реснички. От катедрата, отдето не помръдваше, Андреа я гледаше и не можеше да откъсне от нея очи — тъй изящна, тъй чиста му се струваше тя; още по-чудна и от вчера, когато я бе съзерцавал, без да знае коя е… Вчера — не бяха ли се скарали те тогава? Не се ли разделиха враждебно, с остри думи, с тежки думи… Не я ли подозираше той; и не я ли обиди след това?… Не, не знам, не знам! Но ако съм я обидил, защо е дошла? И ако съм я подозирал и ако съм я наричал високомерна, защо се вълнувам толкова сега?… Странно изтръпнал, радостен и изплашен едновременно, той си повтаряше безгласно: ето го пак миража! — искаше да задържи тоя мираж и знаеше, че не може да го задържи…

— Добър ден! — каза тя и тръгна между чиновете.

Той веднага слезе да я срещне. Неда мълчаливо му подаде ръка.

— Изненадан съм — каза той и диреше очите й, но тя все гледаше малко встрани.

— Отиваме у господин Позитано… и се отбихме.

— Отбихте…?

— Да, със Сесил сме. Двете. Тя остана вън…

— При учениците!…

— Да… тя за това ме помоли… Да види нашенско училище!

Помолила я… Сесил любопитствувала и помолила бъдещата си майка. А ти какво очакваше, Андреа?

Гласно каза с горчиво изражение на лицето, като сочеше край себе си:

— Ето това остана от нашето училище… Вън само пет-шест деца… А ако иска да види и учителя…

Неда не го слушаше; той почувствува, че мисли за друго, и замълча.

— Андреа — рече с променен глас тя и за първи път, откак бе влязла, очите й сами го потърсиха.

Той въпросително кимна. А над очарованието, че тя е тук, над страха, че всеки миг може да си иде, като утринна мъгла продължаваше да се стеле горчивината.

— Вие вчера…

— Още ли на вие? — каза той. — Такива стари приятели…

— Добре — рече тя и се усмихна. Усмивката й съвсем я преобрази. — Ти… вчера… нали искаше да знаеш за някакъв турчин…

Той изведнъж я хвана за ръцете.

— Узнала си?…

— Да… — Чак сега тя съзна, че той я държи, че така много я е приближил; но този миг бе запленил и нея и макар че веднага се отдръпна незабележимо, очарованието продължаваше да трепти в душата й. — Очакват скоро да дойде един от техните най-главни паши — каза тя тихо, гръдно.

— Това и аз знам, но кой, кой?

— Маршал Сюлейман.

— Главнокомандуващият?!

— Да, него чакат…

О, най-сетне беше узнал! От нея беше узнал.

— Кога, знае ли се?

— До две седмици.

— А подкрепленията? — сети се той.

— И подкрепления, да!… Големи… Леандър спомена…

Името на годеника й, най-сетне произнесено, изведнъж се изправи между тях. Неда се отдръпна още малко. Андреа помисли: трепти миражът; скоро ще изчезне…

— Какво каза… той? Колко са?

— Някакви дивизии…

— Но колко, колко? С кои началници? Не помниш ли? Това е най-важно!…

— Не знам — пребледня тя. Беше отчаяна. — Как можах да забравя… Не, всъщност… Не! Не съм забравила. Тогава татко дойде… и той… Спомням си сега… те се заговориха за… друго… Да, той пропусна, така остана! Наистина ли е толкова важно, Андреа?

Той поклати глава.

— Трябваше утре… Утре щях да изпратя тия сведения.

— Така си и мислех! — рече тя. — На руснаците, нали? — Страхуваш ли се?

— Страхувам се… Не, не за себе си! Не се смей!… Вчера, извинявай, аз не знаех, че е… че е толкова страшно… Ти и вчера се смееше… А когато вечерта научих за обесения…

— Да не говорим за вчера. И изобщо може да се случи да не се видим вече! — не се сдържа той. Силеше се да говори подигравателно, но тоя път гласът му го издаде, издадоха го и очите му, тъмни, пламтящи и отчаяни. Заминавам, заминавам! — казваха те.

— Заминаваш ли?

— Да. Впрочем не толкова далече, колкото тебе! Все пак благодаря ти!… За всичко — добави той.

О, да! Тя можеше да тържествува вече… Доказа му. Ето, той й благодари. Но Неда не тържествуваше, само се усмихваше смутено и мълчеше, сложила премръзналите си пръсти в маншона, докато очите й пак попаднаха на черната дъска и на онова детински наивно изречение, което несъзнателно бе прочела още щом влезе: Le neige est blanc!

— Neige е от женски род — каза тя. — И blanc ще вземе на края h-e!

Андреа се обърна учуден; не беше видял написаното.

— Е, чак до толкова знам! — рече той. — Някое от децата го е писало.

— Да, да… Колко е хубаво наистина! Чисто… И така ясно! La neige est blanche! Довиждане, Андреа! — подаде му внезапно тя ръка.

— Отиваш ли?

— Да, трябва… Закъсняхме за урока на Сесил!…

— Благодаря за…

— Не, не казвай…

— Тогава — сбогом!

— Довиждане! — рече Неда, издърпа ръката си и изведнъж забърза към изхода на бараката.

Той вървеше подире й, мълчеше и чувствуваше, че не трябва да изрече повече ни дума. Чак когато излязоха на двора и видяха бялото кожено палтенце на Сесил сред тъмните абени дрешки на другите деца, мъка стисна душата му. Като тях, и той се чувствуваше беден. И е всеки миг ставаше все по-беден и самотен, докато най-сетне силуетите на Неда и девойката потънаха в широко отворената митрополитска порта, докато сребърните звънчета на файтона им престанаха да се чуват зад високия зид и миражът в душата му безвъзвратно изчезна.

„La neige est blanche“ — прошепна той; не разбираше какъв смисъл бе придала тя на тия думи, но струваше му се, че те единствени са му останали, и не преставаше да ги повтаря.