Стефан Дичев
Пътят към София (60)

23

На излизане от мютесарифския конак, дето бе водил продължителен и неприятен разговор с капризния главнокомандуващ, Сен Клер видя, че се задава окиченият със знамена файтон на леди Стренгфорд. Майорът беше нервен, озлобен, бързаше да се поразходи и да обмисли всичко отначало, но навикът му за добро държание го закова на място. Той изчака файтонът да спре пред големия портал на конашкия вход, видя, че срещу виконтесата седи нахлупилият цилиндъра си до веждите доктор Грин, усмихна се привично и приближи.

— Добро утро! — каза той и климаше.

— Как сте, Джордж? — каза виконтесата, като му подаваше ръка, облечена в изящна бежова ръкавица, и внимателно слезе. — И вас ли са поканили?

— Не, не. Аз свърших… Защо? Какво има, леди Емили?

— Затруднение, Джордж.

Грин внезапно избухна:

— Затруднение… По-добре кажете вечните техни неразбории, леди Емили!… Да сме увеличели капацитета на болницата двойно!

— Но това е само проект, докторе. Те може би ще се убедят.

— Това е направо дивотия, любезна виконтесо… Извинете. Подготвят офанзива и не дават никакви лекари, никакви медикаменти… Кажете как се нарича това?

— Учудва ме вашата разпаленост, стари ми Ралф. Като кога? — усмихна се иронично майор Сен Клер. — Мислех, че ви интересува само чистата медицина, опита!

Грин го погледна неприязнено, сякаш именно той беше виновен за турските неразбории, рече „Да вървим, леди Емили!“ и тръгна.

— О, да, да! Напоследък наистина всички сме твърде нервни вече… — каза тя все с онова примирено, страдалческо изражение на лицето, каквото винаги придобиваше, щом станеше дума за войната, сети се нещо и забърза. — Довиждане, Джордж! — додаде тя; а той предполагаше, че тя ще каже, както преди: Ще се видим в клуба, Джордж…

Емили Стренгфорд настигна нисичкия, широкоплещест доктор, който я чакаше, и двамата потънаха в големия вход. Сен Клер избиколи мютесарифството и покрай синята Челеби джамия, покрай квадратната часовникова кула и стражарницата, слезе по Коллук сокаги в чаршиите. Нямаше го тук онова оживление, което бе преди. Повечето дюкяни бяха затворени (стопаните им българи все още работеха на табиите), а и в дюкяните с вдигнати капаци хората само влизаха и излизаха, защото стоките от първа необходимост отдавна се бяха свършили и селяните все по-рядко докарваха.

Сен Клер крачеше безцелно, срещаше понякога познати, отвръщаше им с кимване, с усмивка или с безсмисленото „Студено е днеска, нали?“, а острият му озлобен поглед не се запираше никъде.

Всъщност след крушението на идеите му у него нямаше никаква видима промяна. Ежедневно, в клуба, при срещите му с леди Емили и другите дами, при разговори с консулите, с офицери от мисиите и кореспондентите той си оставаше все същия джентълмен, усмихнат, любезен, малко ироничен и закачлив. Ала дълбоко в самотната му душа, там дето преди властвуваше фанатичната вяра, че събитията трябва да се развият така, както той ги иска, сега имаше само ожесточение — и то се бе разраснало към всичко и към всички. Като незатихваща ледена тръпка, някаква нервност го беше обладала. Тая тръпка, тоя студ проникваше към събеседниците му мимо вечната усмивка и шеговити закачливи разговори на външния Сен Клер. Той чувствуваше, че неосъзнато все повече хора го отбягват. Но това не го засягаше. Не искаше да бъде друг.

А сега беше озлобен към главнокомандуващия Сюлейман… Та той е направо неуравновесен, мислеше Сен Клер, спомнил си някои прекалено рисковани размествания, за които бе говорил пашата. И комендантът го подкрепя; бои се да не го постигне съдбата на немеца… Некадърници, о, да — и още какви! Те забъркаха цялата каша, все повече се озлобяваше цивилният майор. А къде са му подкрепленията? В Пазарджик се събирали. Там да си ги държи… Не разбира, че щом заемат Ниш, сърбите ще се отправят насам. Да оставим сърбите, те са лесни. Въпросът е какво става съвсем наблизо, зад Балкана… Той се замисли за телеграмата, която бе получил нощес от фронта. Бейкър го известяваше, че по негови лични сведения, на които за съжаление Шакир паша не давал необходимото значение, забелязвало се някакво подозрително раздвижване по руските линии. Черкези дори донасяли, че при Чурек и при Жилява са се появили казашки части. Сен Клер вярваше, а и не искаше да вярва. Какво всъщност се криеше зад думите: казашки части? Малобройни разезди или цели стотни? Как бяха проникнали? Отгде?… Както Шакир, и главнокомандуващият маршал Сюлейман не им отдаваше никакво значение. „Най-многото да направят някоя пакост. А възможно е просто черкезите да са излъгали вашия сънародник, очаквали са награда, — бе казал той. — Не, невъзможно е оттам да се мине… Уверете се сам, майоре, вижте картата. А да не говорим за снеговете.“ И Сен Клер бе видял картата, но не беше се уверил. Той познаваше Валентин Бейкър; не би пратил телеграмата, ако да нямаше нещо… Дебелоглавци! Понякога витаят привидения в главите им, а други път не можеш да намериш една предвидлива мисъл… И въпреки всичко аз не трябва да оставя нещата така. Не. Ще изпрати на своя глава капитан Джеймс със задача да разучи случая; още до обед ще подаде шифрована телеграма за Бейкър и ще му иска разяснения. Знаеше, че усилията му са безсмислени, безполезни, че след падането на Плевен всичко е загубено, а пак действуваше по някаква инерция. И защото характерът му беше такъв, че не можеше да не действува.

Той мина през гетото. Въпреки студа покритите му сокаци бяха все тъй задушни и вонящи. Оглеждаше безцелно малките тъмни дюкянчета с окачени една до друга вехтории, отпуснатите тъжни мъже в дълги лекьосани халати и кожухчета, и другите, пъргави мъже, шумни, припрени, които хвалеха на всички езици стоката си. Каква беднотия, мислеше той без съчувствие, с отврата, която би трябвало да го накара да бърза, но той не бързаше. Мръсни деца, чорлави жени с хубави очи и бледи устни се щураха в тоя полутъмен лабиринт. Някои го гледаха подканително, други просеха, други закриваха лицата си и бързо се отстраняваха. Тук тифусът няма да свърши и след войната, мислеше той, като се провираше между две слабички, паянтови синагоги, и стигна до третата, „Кал Ешкенази“, голяма и каменна, с хубаво стилно лице. Пред нея гъсто се бе струпала тълпа и сред тълпата той неочаквано откри познатия му сив полуцилиндър и ръждиво кафявата връхна дреха на барон фон Хирш. Но всъщност той е евреин, сети се Сен Клер. Ала имаше нещо странно и смайващо в това, че открива банкерина — строител на железници и приближен на австрийския двор — сред тези дрипльовци. Цивилният майор се усмихна иронично и го отмина, без да се обади. Но мрачното му настроение се беше разнесло и той не мислеше вече за непредвидливостта и за мудността на маршал Сюлейман.

Пред старинния огромен и полуразрушен кервансарай, дето от месеци вече се помещаваше италианската санитарна мисия, точно под окаченото италианско знаме и под знамето на Червения кръст, които замръзнали се полюшваха от вятъра, удряха се едно в друго и издаваха необичаен, твърд звук, той видя други трима познати. Бяха високият доктор Гайдани, началникът на мисията, незаминалият все още мистър Гей и Филип Задгорски, модното парижко палто на когото му придаваше изглед по-европейски, отколкото имаха другите двама.

Те разговаряха и пушеха.

— По-неподхождаща си компания на по-неподходящо място човек едва ли би могъл да си представи — приближи ги Сен Клер.

Кореспондентът каза:

— Прибавете… и по-неподходяща среща… Ще запушите ли и вие, майоре?

— Охо, пури!

— Големият Том получи цял пакет и ме ощастливи. Вижте марката!

Марката беше Честерфилд.

— О!…

Майорът с удоволствие взе, изряза внимателно края, запали. Докато пушеше, той изпитваше познатата наслада. След всичките тези разочарования най-сетне една истинска пура… аромат, който му напомняше безоблачното минало.

— Е, господа! Няма защо да стоим пред входа. Заповядайте, господа! Аз пък ще ви предложа хубав коняк — покани ги настойчиво Гайдани.

— Благодаря. Вие си продължете, аз трябва да вървя.

— Но моля ви се! Та въпросът, по който говорехме, се отнася и до вас, Сен Клер!

— До мен?… Любопитствувам.

— В смисъл… Господин Гей беше така любезен и обеща да пише. Но работите не търпят отлагане.

— Кои работи, Гайдани? Кажете направо.

— Е, да… Чуйте, майор Сен Клер, вие сте съветник на коменданта. От вас зависи твърде много и…

— Аз съветвам, драги, аз не решавам.

— Да, но вие все пак трябва да кажете. Защото повече така не може, наистина!

— Не ви разбирам.

— Добре. Ще ме разберете… Получихме предписание, господине. Заповядва ни се да разширим и увеличим двойно работата си. С други думи, да сме готови с приемането на два пъти повече ранени.

— Писмена заповед или устно ви беше съобщено?

— Какво… устно! Вие не разбирате ли, че никой не ни е питал!… Не! Това е недопустимо, господа. Ние сме тук по своя воля. Имаме си свои съображения. Нашите хора не са в състояние повече да работят. Монахините… сестрите, искам да кажа, буквално вече не спят. А техните кадъни се излежават в харемите, нали?

— Война, доктор Гайдани. Вие сте дошли от хуманни съображения, разбирам. А колкото до харемите, трябва да уважаваме тукашните нрави.

— Да уважаваме! Да уважаваме! — ядоса се още повече високият италианец и дългата му гладка брада потреперваше. — Елементарната учтивост и зачитане изискваше и те да уважават нас. Можеха да ни попитат първом в състояние ли сме да удвоим работата или не?

Сен Клер мислеше: той е прав. Но може ли да се налее ум в ония, дебелите глави… Нашата мисия канят, разговарят с нея — и това безсъмнено ще се узнае… А защо не повикват и италианците, и германците?… Сюлейман направо е неуравновесен. Дойде и — най-напред в болниците на чужденците се хвана. А Гайдани ще се оплаче на кореспондентите, на консула си и оня, Позитано, само това чака, веднага на конт Корти в Константинопол, а посланикът в Италия… парламента им… вестниците… Ето как провалят те най-деликатните начинания… И като си помисля, че съм заложил всичко на тях и че всичко се проваля по тяхна причина…

— Ще говоря с коменданта — каза той. — Но вие сам разбирате, докторе. Ранените трябва да бъдат настанявани.

— То е друго! — кимна все тъй обидено Гайдани.

Мистър Гей рече насмешливо.

— Сюлейман още не е докарал подкрепленията си и вече прави място за ония от тях, които ще бъдат ранени… И накъде смята той да развие своята офанзива, Сен Клер? Предполагам, че е тайна, но все пак бихме могли да знаем посоката, нали?

— Нямам представа, Гей.

Знаеше, че не му вярват, и се усмихна, но не по навик, а студено и саркастично, защото единствената му увереност вече беше, че не може да има офанзива. Едновременно с това пак го обхвана предишното ожесточение. Ледената тръпка премина по него, прехвърли се и изстуди и другите. Неловкост и мълчание се изпречиха помежду тях.

— Е хайде — насили се той. — Пийте си сами коняка, и пишете кореспонденциите си.

Но едва се отдалечи няколко крачки, и Филип го настигна.

— Вие не пиете ли италиански коняк? — попита насмешливо Сен Клер.

Филип се поколеба.

— Искам да ви питам нещо — рече най-сетне той.

— Моля.

Младият Задгорски все още се колебаеше.

— Е, кажете? — подкани го майорът.

— Чух, че нощес пак е имало пожар?

— Изгасили са го своевременно.

— А оня… успяхте ли?

Майорът помълча, докато отминаха широко разтворената папукчийница, пред вратата на която беше изнесен разжарен мангал и няколко възрастни мъже, наклякали, се грееха.

— Удвояваме наградата — каза той, щом се отдалечиха.

Гласът му беше незаинтересован и безстрастен. Филип безуспешно се помъчи да говори като него, когато каза:

— Аз знам начин… и без награда.

Сен Клер не трепна. Не промени крачката си.

— За Андреа Будинов говорите, да?

— Да.

Те срещнаха очите си. Очите на англичанина бяха внимателни, студени. Филип издържа погледа им, но цялото му лице се зачерви.

— Ако и тоя път ми помогнете, Задгорски… знам… наградата е нищо за вас… Обещавам ви орден.

Кръвта изведнъж избяга от лицето на Филип. Той побледня.

— Не, благодаря. Не желая нищо…

— Излишна скромност.

— Не от скромност — каза Филип. — Мога ли да ви направя едно признание, майор Сен Клер?

— Очаквам.

— Е… аз този човек… семейството му… но сега, особено него, мразя го!… Да.

— Няма да ви питам защо.

— Напротив, ще ви кажа! Мразя го… Той забърка всичко… целият ни живот. Да! Той стана причина сестра ми да върне годежа на консула.

— О-о!… Значи това е на дъното! Любов?

— Каква любов! — извика Филип, но се стресна от собствения си глас и се огледа. Две малки еврейчета тичаха край тях с протегнати ръце за милостиня, но той ядосано ги отпъди.

Сниши глас. Целият се тресеше от ненавист.

— Това тяхното ако нарека любов!… О, като болни сме в къщи всички… Ето какво, майоре! Тя се е срещала пак с него.

Сен Клер извърна глава и го изгледа продължително.

Попита:

— Скоро ли?

— Преди няколко дни… Но моля ви, обещайте ми! Господин майор, тя ми е сестра, моля ви се, обещайте ми, че няма да й се случи нищо…

— Вашите молби са излишни, Задгорски… Имате моята дума! Госпожица Задгорска при всички обстоятелства ще остане невредима… Да, продължете — тя се е срещала с него?

— Мисля… предполагам, че само един път се е срещала. Тя оня ден… някак е издебнала… Накратко него ден, когато тя върна годежа на консула… а вечерта стана нещастието със Сесил!…

— Да, да. Може би разбирам…

— Ние оттогава я държим много строго. Никъде не е излизала… пък тя и без това е толкова разстроена от смъртта на малката, че невъзможно е да се е виждала повторно.

— Разбирам — каза пак Сен Клер. Той наистина внезапно бе разбрал много повече, отколкото би предположил Филип. Дейният му ум изведнъж видя връзките: Андреа — Неда — Леге, та до военните и политическите тайни, които консулът на Франция би могъл да знае. И после: Андреа — докторът — руското разузнаване. А ако са усетили за Сюлеймановите подкрепления чрез нея, сиреч чрез мен, защото тъкмо аз разправих всичко това на консулите? Това предположение го порази. Но той хладнокръвно каза:

— А пропо̀, един страничен въпрос. Чували ли сте сестра ви да е знаела за пристигането на Сюлейман паша?

— Да е знаела за Сюлейман паша? Защо?

— Не, не… Спомнете си.

— Не знам. Не мога да твърдя… Или впрочем мисля, че да. Но това беше инцидентно и още в края на миналия месец… Баща ми я чул, че разговаря с годеника си за Сюлейман, и дори се смееше това ли са им любовните разговори. Всъщност и аз тогава за пръв път научих… Но защо? Не разбирам. Каква връзка виждате между главнокомандуващия и…

— Аз просто се осведомявам, Задгорски… А по въпроса: пред нея нито дума. Дайте й възможност да го потърси пак…

— Не знам… тя наистина е така разстроена…

— Е добре, кажете й утре сутринта, че се удвоява наградата за Будинов. Кажете й, че предстои претърсване на всички къщи. Тя ще се изплаши и ще иде да го предупреди…

— Ще наредите да я проследят, нали?

— Каквото трябва, ще бъде направено.

— Но пак много ви моля, майоре! Само да не й се случи нещо… баща ми…

— Но вие изглежда не вярвате на моята дума, Задгорски! — усмихна се Сен Клер. Какво го интересуваше него сестрата на Филип. Важното беше да залови оня. Да го залови! И не само защото Андреа Будинов беше съучастник в шпионажа на брат си и защото подпалваше един след друг тъй важните за армията складове, но главно защото (Сен Клер беше фаталист) така щеше да се прекъсне най-сетне непрестанната поредица от неуспехи, които от месеци вече един след друг се трупаха, и може би най-сетне съдбата благосклонно щеше да се обърне пак към него.

— Е, това е. Довиждане, Задгорски! — рече той неочаквано и рязко сви в първия сокак, почувствувал пак острата мъчителна нужда да остане сам.