Стефан Дичев
Пътят към София (48)

11

По целия път, докато стигне рова, възбудените мисли на Андреа не искаха да се откъснат от току-що преживяното. Той непрестанно си припомняше кое как бе; възкресяваше живо в паметта си сцената при герана: и подробностите, заглушавани от виковете на Радоя и сина му; и смисъла на ожесточението, което сега му се струваше, че разбира напълно. Чак когато се спусна по заснежения бряг в черното заледено дъно на рова и после изпълзя от другата страна с ловкост, каквато не подозираше у себе си, той ненадейно се сети къде отива и какво ще му предстои. И тогава той се спря за миг, изненадан, че най-сетне е тръгнал за там, дето отдавна трябваше да бъде.

Е, хубаво, каза си той, като забърза през затрупаните със сняг лозя, а мислите му припнаха пред него, превалиха Балкана и го превариха в Орхание. Не се съмняваше, че ще завари братята си. Щом са срещнали хаджи Мина, не може да не са останали при братушките. Пък и какво му е на Климент, там ще е като риба във вода. Но Коста? Дали вече е научил някоя друга руска дума, представяше си Андреа брат си как се запъва в разговора и смутено — весело криви лице…

Той излезе на някакъв нарязан от коловозите замръзнал път. Вятърът се засилваше и заслепяваше очите му с облаци сняг. Помъчи се да определи посоката. Стигне ли при табията в Банишора, ще завие на изток… А колко може да е часът? Извади часовника си, взря се. Нищо не се виждаше… Оня вече си е свършил работата и заптиите сигурно са претършували в къщи. Трябваше мама и Женда да идат у хаджи Ангелкови! Как не се сетих?!… И изобщо, като си помисля какво могат да направят тези диваци… Оня, оня е виновен, надигна се отново в душата му озлоблението. Неин брат! Не, не е неин брат! Напреди трябваше да тръгна подире му… Един куршум и ще плати за всичко! Сега вече е късно. Късно, разбира се! Но ако наистина се случи такова нещастие у нас… А защо ще е късно? Не ги ли знам… Ленивци! И лошо да извършат, пак агале-агале… Кой от тях ще си развали съня!…

Ще се върна, реши той и без повече разсъждения веднага остави вкочанясалия път, кривна към лозята и скоро нагази пак в мека снежна почва. Той знаеше, че не може да намери мястото, дето бе преминал рова. А не го и диреше. Познаваше добре града си и вършеше всичко с някакво възбудено, озлобено безразсъдство (оставил се на чувството си и на сляпото щастие), така че щом се озова отново отвъд рова, той се втурна да тича. И тичаше по пустите бели улици, задъхан, разкопчан, без да мисли за патрула и за хрътките, на които можеше всеки миг да налети.

Когато стигна площада при голямата черква, той забеляза, че небето е избледняло. Наоколо беше все така тъмно, само фенерите околовръст съвсем мъжделееха. Но по всичко това и най-вече по студа, който се усилваше, Андреа разбра, че наближава да се разсъмне. Задъхан, олюляваш се от умора, той изтича последните двеста крачки до Куру чешме. Но когато най-сетне се озова там, видя, че е закъснял… Пред портата имаше конни заптии. Цял взвод. И не отскоро. Конете им чаткаха нетърпеливо по калдъръма… Чуваха се гласове, смях… Чакаха някого.

А сега какво да направи? Не, щом са толкова много… И като се уверят, че ме няма… Не, не вярвам, не вярвам да са чак такива мръсници, успокояваше се той, все повече приближаваше и не съзнаваше колко лесно можеше да бъде открит.

Някой излезе из широко разтворената порта. Офицерът им. Подире му… не, той не искаше да повярва на очите си. Приближи още, залепи се до чинара; гледаше… Не беше и помислял… Но какво искат те от стария човек!… Забъркан, изплашен, Андреа гледаше безпомощно как откарват баща му и дълго седя така, без да помръдне, докато там, от двора, някой изплака силно и после портата се тресна. И какво ли е станало още… ах, какво ли още, повтаряше той, сякаш това беше малко. Трябваше да иде при тях; щеше да иде. Но не помръдваше от прикритието си. Как ще ги погледне? Как ще им каже: аз бях вън, видях, че го откараха… Та те всички заради мен страдат сега! И баща ми заради мен, мислеше отчаяно, озлобено той, а без връзка озлоблението му се прехвърляше и на Неда. Това ли донесе любовта им… А защо меся нея, опомни се той в същия миг, когато Куру-чешме отново се огласи от конски копита. Връщат се!… Той щеше да побегне към най-тъмната част на площада, но любопитството го задържа и минутка по-късно видя нещо, което изпълни душата му с толкова много отвращение, че забрави всяка предпазливост. Като избикаляше край хаджи Данчовото кафене, по страничната улица приближаваше файтон… Едно знаменце се вееше на капрата до фенера на този файтон, знаменцето на английската военна мисия, и оня, който седеше в него, беше Филип Задгорски. Отстрани на коне яздеха двамина османлии.

Андреа приближи още крачка, изчака файтонът да спре пред Задгорски, измъкна револвера си, прицели се и стреля. Някой изкрещя. Кон се изви и се надигна на задните си крака. Андреа стреля втори път, трети — докато оттам също загърмяха. Той изведнъж се опомни, пронизан от страх, обърна се и побягна, сподирен от викове и от лудо препускане на коне.

Той бягаше и бягаше така, както не бе и помислял, че може да бяга. Само търсеше сокак да се шмугне, къща да се закрие, двор да пресече… А между това все по-светло ставаше; струваше му се, че съвсем се е разсъмнало. Някъде викаха… Чу се зловещият лай на хрътките… Сякаш отвсякъде го гонеха, а той не ги виждаше. Накъде? Накъде?… Той навлезе в гетото, под брезентовите му покриви, натежали от сняг, по вонящите лабиринти, дето бе отбягвал да идва. Избиколи синагогата, насрещната синагога, прехвърли се през проядения зид на стария кервансарай, строполи се, загубил дъх от умора, и чак сега видя, че се намира в сокака към задния двор на шантана… При Мериам! В тоя миг само тя може да го укрие… Той се надигна, олюля се, падна пак, запълзя… Там, там! При нея ще се скрие до вечерта… Той измина сокака. Силите му бавно се възвръщаха. Изправи се. Прекоси развалините от пожарищата. Хвърли топка сняг на малкото прозорче горе и когато в дрезгавината на утринта се показа сънената глава на еврейката, той направи фуния пред устата си и извика по французки:

— Отвори ми… аз съм!