Стефан Дичев
Пътят към София (40)

3

А в това време Климент и Коста бяха прехвърлили вече билото на планината. По-младият, Коста, бе изкълчил силно левия си крак и все повтаряше:

— Да поспрем отново… а, бате?

— Върви… върви още малко!

— Ох!… Не мога…

— Ами дръж се здраво в мене де! Подпирай се и с тоягата… Ха така!

— Не мога вече с тоя крак… Ох, не мога, братко! — пъшкаше Коста и при всяка стъпка се гънеше и се чупеше, защото изкълченият му крак от студа се бе съвсем подул.

— Чакай, чакай да се подпра за малко — рече той задъхано, когато заобиколиха отвесната червеникава скала, препречила погледите им към далечината, спря се, облегна гръб, но скоро се свлече и цял се отпусна в снега.

Климент хвърли вързопа, който носеше, и също седна до него. Бяха изтощени, плувнали в пот, ала седяха един до друг в снега и никой не помръдваше, макар да знаеха, че ще простинат. Нощта отдавна бе минала; рядко обраслата скалиста теснина, по която се свличаха, блестеше от насрещното слънце и турските постове, ако се намираха някъде наблизо, непременно щяха да ги забележат.

Нещастията им се заредиха още от селото Богров, дето слязоха от санитарната кола, с която пътуваха, и неочаквано се натъкнаха на хаджи Мина, тъста на съседа им Радой. Наистина, старият хитрец се заговори с файтонджията си турчин и се преструваше, че не ги забелязва, но те бяха уверени, че ги наблюдава под око и че ако не им се обажда, то той сигурно за това имаше някаква своя, лична причина. Климент дори подозираше тая причина. Напоследък покрай голямата търговия на зетя си хаджията бе обхванат от своята някогашна страст, сарафлъка. Отде вземаше той ония позлатени икони и сребърни кръстове, които докторът неведнъж го бе виждал да продава на колекционерите англичани? Не ги ли закупваше от османлиите, ограбили при отстъплението си не една черква и не един манастир? Възможно беше и сега набързо да е обиколил турския тил; до оня ден си беше в града… Да, срещата с хаджи Мина сериозно ги разтревожи. Научеха ли в София, че отиват към фронта вместо към Ихтиман, както ще каже Андреа, много непредвидени неща можеха да се случат…

В Потоп квартируваше черкезка конница и като не искаха да рискуват, Климент и Коста заобиколиха селото отдалече. Но тъкмо по това време снегът, който валеше от сутринта, се усили, превърна се във виелица, те изгубиха пътя и чак късно вечерта успяха да стигнат Чурек.

Селото спеше, затрупано от снега, а те и нямаха работа в него, макар че силно им се искаше да се постоплят и да пият по едно греяно вино. Скоро Коста намери пътеката и както предполагаха (защото я нямаше отбелязана на никоя карта), турците не бяха я завардили.

Те тръгнаха нагоре, покрай скованото от ледове поточе, нетърпеливи час по-скоро да се прехвърлят оттатък билото и най-късно в полунощ да стигнат Врачеш. Пътят се виеше стръмен, на места невъзможен, препречен от скали и преспи, а те още отсега се чувствуваха изморени. Особено Климент. Те се провираха между дебелите гладки стволове на букаците, между натежалите на всички страни клекове, често по ръба на урвите и все до пояс в сняг, с вледенени дрехи, с вкочанясали крака, а по челата и по вратовете им се стичаха браздулици пот… Отдавна не валеше. Но тук, горе в планината, имаше постоянно вятър и той ги пронизваше всеки път, щом се спираха да отдъхнат. Понякога от невидимите черни клони се изсипваха снежни грамади. Тогава двамата братя викаха и се търсеха с глас, засипани и загубени в страшната белота на зимната нощ.

Вече не се бояха, че ще срещнат турци. И да имаше постове тук, сигурно се намираха някъде на завет, край напаления огън; безсмислено би било да седят в призрачната гора, дето очите виждаха на всяка крачка привидения или пък нищо не виждаха. Но на Климент и Коста неведнъж се счуваше, че вият вълци. Ехото ли разнасяше злокобния вой от склон на склон, от дефиле в дефиле или подивелите от глад хищници бяха някъде съвсем наблизо? В такива мигове изтръпналият Климент бъркаше бързо за шестака си, малък удобен „Лефоше“, купен на времето в Петербург, а брат му придърпваше голямата кама, която беше препасал, и за безброен път се упрекваше, че не бе взел револвера на Андреа.

Те стигнаха билото на планината. За тяхно щастие вълци все още не се появяваха. Климент на няколко пъти се спира да почине, пали с премръзналите си ръце клечки кибрит, гледа часовника… Крива им беше сметката. Полунощ отдавна минаваше, а те едва бяха започнали да се спускат. Бъди спокоен! — уверяваше го брат му. — Преди да се разсъмне, ние сме там… Ами че това е надолнище; виж как се върви! — казваше Коста и въодушевено, нетърпеливо тръгваше напред с голямата торба; в нея беше цивилното палто на доктора, което той смяташе да облече вместо шинела, щом наближат руските линии.

Но тъкмо тогава ги сполетя отново нещастието. Коста се изтърколи и уж се смееше, докато се свличаше надолу по невисоката урва, уж не изпускаше торбата, та да не я изгуби, когато единият му крак се заклещи в някакво коренище, закрито от снега. Той се изви, изрева от болка, откачи крака си и се прекатури. Докато лежеше в дъното на урвата, за миг колкото смаян, толкова и безчувствен, само една-единствена мисъл имаше в ума му: Счупих го… Отиде тя… Стана!…

Всъщност кракът беше само силно изкълчен и притичалият долу Климент го намести, доколкото условията позволяваха. За проклетия от студа ставата се поду и отече, болките се засилиха, скоро станаха нетърпими. А времето минаваше; развиделяваше се вече; двамата братя не можеха да останат по-дълго тука. Те изпълзяха из урвата и тръгнаха пак. Ала тоя път изтощеният Климент трябваше да мъкне вече не само торбата с дрехите, а и да подкрепя своя окуцял брат.

Те се спираха на всяка крачка. И колкото повече вървяха, толкова по-много силите и на двамата отпадаха. Предишното въодушевление на Коста се замени с отчаяние и страх. Той ту псуваше безпричинно, ту се упрекваше с най-остри думи, че се е хванал в такава безумна работа.

— Защо ми трябваше… Ами… ние ще си замръзнем тука… И чуеш ли вълците, а?… Няма да ни се размине, няма…

— Върви!… Върви! — само повтаряше Климент, обладан от някаква безнадеждна упоритост, и сам едва помръдваше краката си под тежестта.

Така те напредваха — докато най-сетне нощта се превърна в ден; докато навлязоха в оня тесен, рядко обрасъл скалист улей, който ги водеше все надолу; докато загубиха и последни сили и безволно се строполиха в снега, в подножието на високата червена скала, която дълго време им се беше струвала примамлива, окуражителна цел.

— Не, не мога повече — изпъшка Коста.

Можеш — каза Климент.

— Ох, аз ли знам или ти знаеш…

— Можеш — настоя Климент, без да го погледне.

Коста мъчително разтегна устни. За няколко часа лицето му бе изменило чертите си — издължило се, очите хлътнали страдалчески. Само големият му нос си беше все тъй шеговито кривнат, докато дебелите черни вежди се извиваха в отчаяни дъги.

— Бате…

— Какво, братко?

— Чувай, нали видиш пътеката.

— Виждам я… Е, какво?

— Я ме остави ти и върви… Тя сама ще те изведе.

— Това ли можа да измислиш!…

— Ами тъй де… Намери ги там, свърши работата… После ще се върнете…

— Да ти намерим оглозганите кокали ли? Добре си го измислил!

Коста и не мислеше това, което говореше. Той дори изпитваше ужасен страх, че на брат му би могло да хрумне подобно намерение. Но тъкмо защото се боеше от възможността да бъде изоставен и защото отпъждаше подобна възможност, като си казваше, че тя не може да се зароди в ума на Климент, той неочаквано я изрече гласно. Искаше да се увери, че брат му ще се възмути, нежели да провери страховете си. И сега бе доволен.

— Да ставаме — каза докторът.

— Почакай още мъничко…

— Ще замръзнем!…

Като се опираше в скалата, Климент с мъка се надигна. От умора му се виеше свят. Той се олюляваше и трябваше да мине известно време, докато почувствува, че стои здраво на нозете си. Наведе се да помогне на брат си, хвана го под мишниците и го затегли полека нагоре.

— Хайде, бавничко…

— Не мога… О… о… Чакай, ще падна!…

— Няма да паднеш в морето я.

— Ох, слушай! Остави ме тука! — замоли внезапно Коста; но вече не изпитваше и не проверяваше, а чувствуваше само, че не е повече в състояние да върви.

— Стига, Коста! Тръгвай!

— Не, не, остави ме. Наистина ти казвам!… Ще се кача на някое дърво… Помогни ми да се кача… и никакви вълци — викаше Коста, убеден, че е намерил изход, упорит, настоятелен, дори капризен. — Ти нали видиш, че не мога… Нали си доктор, не видиш ли!…

— Как ще се делим, човече… Не, не!

— Че то не е просто да вървиш… Я погледни: не мога да си изваждам крака от снега… Щом го превия и… ужас! Какво ти изкълчен, счупен е сигурно!…

— Аз ли разбирам, Коста, или ти?

— Ох, всеки си знае… Чувай, помогни ми да се кача на дървото, дай ми револвера си и върви… Ей го там едно разклонено дърво! Тъкмо до скалата, лесно ще го намериш…

— А ако не я намеря на връщане същата пътека? — рече докторът в отговор на изкушението, което за миг го бе обзело.

— Как тъй няма да я намериш?… И стъпките ще личат!

Климент погледна неволно назад към пътя, дето бяха минали. Наистина донейде стъпките личаха, но по-надире вятърът бе изравнил снега.

— Не! — извика той, ужасен, че повторно се поддава на тъй коварното изкушение. — Я вземи торбата… Качвай се на гърба ми!

— Ти себе си не можеш…

— Качвай се!…

Той нарами брат си, помъкна го, повлече го, залюля се и залитна заедно с него в снега. Но дързостта като да разпалваше въображението му. Той веднага скочи, свали широкия си офицерски колан, закопча го в кръг и тикна едната му страна в ръцете на Коста.

— Обърни се на гръб и се дръж здраво! — викна той, затегли го силно, втурна се да тича. — Шейна!… Същинска шейна!…

И наистина, по надолнището излегналият се на гръб Коста се пързаляше като шейна и докторът не преставаше да го тегли, да тича запъхтян, да залита и все пак да тържествува. Колко пъти се спира и пак подхваща ту едва-едва, ту тичешком, той сам не знаеше… Бяха се минали часове и теснината отдавна остана назад; някъде от изток се зачуха оръдейни гърмежи, ехото ги повтори, разтегна ги и ги потрети, когато един завой внезапно откри пред очите на двамата широка плоска долина. С река надлъж по нея, с ясно очертан път, който се точеше успоредно на реката. Наистина тази долина беше още твърде далече и долу, но виждаха се безброй тънки пушеци да се вият и да се събират високо; някакви правоъгълни очертания се виждаха, някакви тъмни петна върху белия сняг и щом ги съзряха, братята лудо се запрегръщаха. Ето ги там насреща Орхание, Врачеш — краят на техните страдания! Там са руснаците! Там е свободата!…

— Пристигнем ли, ще изпия десет чая. Докато се напаря целият! — смееше се Климент, припомнил петербургския чай и ония незабравими дни и години, оставили дълбоки следи в душата му.

— Какъв ти чай! — сияеше лицето на Коста. — Аз пък ако не му гаврътна половин килце греяна… Ех, майка му стара!… Само тоя крак да не беше, бате!…

— Потрай, ще го оправим крака, Коста! Всичко ще оправим… Дръж, дръж се в колана и да вървим по-скоро!…

— Не, ти се умори… Ще походя!…

— Не съм уморен! Дръж се!

— Искам да вървя!…

Радостта мигновено бе възвърнала силите и на двамата. Един до други, като се подкрепяха и се олюляваха, като охкаха и се смееха на всяка крачка, те заслизаха надолу, без да откъсват очи от долината, която се разкриваше между върхарите на дърветата. Бяха в толкова повишено настроение, че мина доста време, докато Климент се сети, че трябва да свали шинела и да облече вместо него палтото, което носеше.

— Вярно, бе! Ама че сме и ние! Добре, че не срещнахме досега братушките… Вземват те за турчин и виж, че опушкали и двама ни — рече Коста и очите му се подхилкваха, защото в края на краищата всичко беше минало благополучно.

Докато докторът събличаше шинела, Коста извади от торбата палтото му — тъмносиньо, подплатено не с кожи, а с копринен хастар. В Петербург докторът го носеше само есен и пролет, но платът му бе от доброкачествена английска вълна и то топлеше не по-зле от шинела. В дъното на торбата имаше и скъп самурен калпак, подарък на Климент от една негова хазяйка, същата оная хазяйка, жена на търговец, за която той понякога си спомняше с усмивка, при все че после си казваше: Беше една непочтена история. Трябва да я излича най-сетне от паметта си!…

Климент облече палтото, наложи калпака, огледа се, сякаш и тук, сред тая гора, държеше на външността си, рече: „Сега няма опасност да ме вземат за турчин, нали?“ и нарами торбата, дето бяха натикали офицерския шинел и феса, които щяха да им послужат на връщане. Като се подкрепяха един друг, двамата отново тръгнаха. Но не бяха изминали и двадесетина крачки, когато отляво, измежду побелелите, гъсто израсли борики дойде силен глас:

— Стой!… Предай се!…

Те стреснато се извърнаха. В същия миг и двамата съзнаха, че думите са на руски, че най-сетне са между свои, и луда радост ги обзе. Спасени! Спасени!… Погледите им шареха и диреха сред натежалите борики оня, първия войник, който за тях сега трябваше да бъде и краят на мъките, и началото на непознатото блаженство — да си свободен след петвековно робство!……

— Братя! — отвърна на същия език просълзеният Климент. — Братя, ние идем при вас!

— Хвърли оръжието! — пресече го заплашително друг глас, силен и дрезгав като на мечка, тоя път точно зад тях, оттам, дето гъстата гора се разделяше, снишаваше се и се губеше в урвата.

— Ние сме българи! Идем от София с важни…

— Дявол те взел!… Ще изпълняваш ли? — викна ядосано гласът от бориките. Беше остър, метален и тонът му стресна доктора повече, отколкото думите. — И само как се научил по руски подлецът… Броя до три: един… два…

Климент извади бързо револвера си и го хвърли на няколко крачки пред себе си.

— Свали и ти камата прошепна той на брат си.

— Че какво става?… Как…

— Сигурно такъв им е редът — успокои го докторът. — Откъде ще ни знаят! — Ала в себе си и той бе смутен, въпреки че се усмихваше окуражително.

— Ръцете горе!

Те изпълниха и тая заповед и чак тогава бориките се размърдаха. Нещо се провря — тъмносиня фуражка, рамо… ръка, която държи насочен револвер… Изведнъж те видяха пред себе си силно пристегнат пехотински унтерофицер, мършав и мургав, с тънки прави вежди и прави, като тях, заострени мустаци. Стои и ги гледа. И нито мускулче не трепва от съчувствие по жилавото му лице.

— Хайде, Мойсенко! — каза той някому, който все още не беше се появил. — А ти, Иванушка, отваряй си очите!…

— Те само да мръднат, Мирон Потапич — рече отнейде глас, който не беше се обаждал досега.

— Това всичкото е ненужно — рече Климент по руски. — Ние идем при вас… А самият аз съм учил в Петербург и…

Някой шумно го приближи, застана зад него, заопипва джобовете на палтото му, на мундира и панталона. Измъкна портфейла и кесията.

— Няма, Мирон Потапич! — прогърмя в ушите на доктора мечият бас.

— Виж и другия, Мойсенко!

Климент незабелязано се извърна и погледна украинеца… Мойсенко беше едър, бузест войник, донейде тромав и малко смешен, с къса пухкава брада, с орехови очи, които се силеха да бъдат страшни като гласа му. Неговите почервенели от студа лапи усърдно пребарваха в момента Коста и изваждаха от джобовете му, де какво намерят.

— Стига де — викаше Коста и се дърпаше. — Туй са си мои работи… Туй да не е оръжие! Че вие от турците бетер, бе! Какво? — И той безпомощно извиваше очи към брат си, сякаш да му каже: ти каква ми я разправя, тя каква излезе!…

— Не им се противи сега — каза Климент. — Изглежда някакво недоразумение, ще се оправим… Господин унтерофицер — обърна се по руски той към Мирон Потапич, който приближи, наведе се, дигна от снега револвера и камата и внимателно ги заоглежда. — Господин унтер, аз разбирам мерките, които вземате срещу нас… Война е… Това е естествено. Но, ради бога, изслушайте ме!…

— Какво искаш?

— Ние сме българи… Идем от София…

— Това го чухме!… Иванушка, хайде, карайте ги! — каза унтерофицерът на изникналото отнейде войниче, тънко, светлолико, с избуял небръснат мъх покрай устата и със сини очи, големи и кръгли като на някоя мома. На лицето му имаше учудено, смутено — весело изражение. То се подсилваше от русия перчем, проточил се изпод фуражката. В ръце Иванушка носеше дълга кринка, запъната и готова за стрелба.

— Вие трябва да ни отведете при полковник Сердюк! — извика вън от себе си Климент.

— Не знаем никакъв полковник Сердюк — рече Мирон. — И да знаем, ще те заведа, дето уставът ми заповядва, няма тебе да слушам.

— Полковник Сердюк… Той е началникът на вашето разузнаване!… Разберете най-сетне, ние носим сведения от изключително значение… ние трябва час по-скоро да го намерим…

— Аха! — поклати с разбиране глава унтерофицерът. — Много работи знаеш ти, гълъбче! Добре си го измислил! Хайде, карайте ги, момчета! Нарамвай торбата!… Щом искаш при разузнаването, добре, при разузнаването, така казва и уставът… И после при свети Петър! — засмя се той студено, а с него ревна да се смее и Мойсенко. А Иванушка само каза:

— Да бяхме тръгнали, а! — И гледаше Климент с големите си момински очи, сочеше му дългия щик на пушката си и сякаш му се извиняваше, че ако не изпълни заповедта, ще трябва да го мушне с тоя щик.

Климент нарами торбата, подхвана брат си и тръгнаха. Но пътят вече им се виждаше така тежък, те толкова пъти залитаха и спираха, че по едно време Иванушка каза изплашено:

— Ради бога, Мирон Потапич! Тоя, другият, куца, не може…

— Ти какво искаш? Да помагаш на шпионина? — сопна се унтерофицерът, който вървеше малко отстрани, прибрал своя револвер в кобура и малкия револвер на Климент в джоба на шинела си, подрънкваше със сабята и от време на време се спираше да огледа заловените.

Щом чу думите му и че ги нарече „шпиони“, горчиво презрителна усмивка се изписа по Климентовото лице. „Ето за какво било! — преведе той на брат си, който тихичко охкаше и се ругаеше, дето бе тръгнал. — Разбира се, това е толкова наивно, до такава степен не почива на нищо, че неминуемо ще се оправи“ — казваше му той.

Но когато изминаха още пет-шестстотин крачки, докторът вече нямаше сили да подкрепя отпусналия се на рамото му Коста, спря се и не искаше да тръгне, докато не си отдъхнат.

— Чакай, аз ще го хвана от другата страна — рече Мойсенко, без да поиска разрешение от началника си. Мирон само сви устни. А когато се озоваха най-сетне долу, в подножието на планината, и излязоха на утъпкания арабаконашки път, той сам спря първата обозна каруца, която ги застигна. Качиха се в нея и поеха все покрай реката Бебреш. Вярваха ли им вече? Не, не им вярваха. Но сигурно и на тях не им се вървеше пешком. А и Климент добре познаваше руснаците: дори и на врага скоро почваха да гледат като на човек… И колко е глупаво, че се тревожа за това недоразумение, мислеше той, като оглеждаше развълнуван срещнатите артилерийски части, които се точеха по пътя в посока към арабаконашките теснини. Нашето ще се оправи, да! И какво е то! Ала това тук е важното… Армия, за нас дошла, за нас мръзне, и страда, и умира… Не знаят те, че турците скоро ще стегнат дваж по-здраво прохода и че след това трябват двойно повече жертви!…

От двете им страни долината все повече се разширяваше. Навсякъде се виждаше дим от огньове — същите ония тънки, виещи се пушеци, които бяха съзрели отгоре; но сега ясно се различаваха още и големи, и малки палатки, разпънати сред разчистения сняг и наредени в квадрати, в правоъгълници или кръг; и коневръзи; и строени или разпилени войници, цели роти, цели батальони; пехотинци, конници, артилерия… А преди всичко и навсякъде коли, каруци… И огромни купища сено, захлупени със снежни калпаци и затова доскоро невидими… Колкото долината се разширяваше, колкото ставаше по-равниста и се преливаше в далечното Орханийско поле, толкова местността от двете страни на реката добиваше изглед на един огромен военен лагер. Срещаха се, разбира се, и селяни, и по градски облечени мъже, кои с кожуси, с ямурлуци и кюркове, но всички с калпаци и нито един-единствен фес — а това беше така поразително, че Климент и Коста само си разменяха погледи и се усмихваха радостни въпреки несносното положение, в което се намираха.

Най-сетне каруцата пресече моста над Бебреш, остави главния път, сви вляво, изтрополи и над някакво друго дървено мостче и скоро навлезе в голямо хълмисто село. Врачеш! Те смятаха тук да са в полунощ, а ето, че минаваше обяд. И каква разлика между намерението и съдбата, която ги бе постигнала.

— Ей това отсам е Чешковец… А от другата страна е Ръждавец — безпричинно и като не знаеше какво друго да говори, казваше Коста. Но докторът не слушаше неговите обяснения. Каруцата спря до някакъв мост — тук навсякъде течеше вода, — войниците наскачаха, трябваше да слязат и те двамата. Мирон Потапич се запъти към близката голяма врата, над която имаше плевня. Вън пазеше часови, пушеше цигара и потропваше с крака, защото ботушите му бяха разпукани, едва ли не без подметки.

— Тук ли е негово благородие? — попита Мирон.

Часовият извади цигарата си, но не престана да потропва.

— Тук имаме много благородия — рече той. — За кого сте дошли?

Мирон каза едно име, което Климент не чу.

— Не, отиде на позициите… Ние имаме и един поручик, но и него го няма… По служба и той, благополучно. Слава богу, всички по служба! — каза часовият и смукна от цигарата си.

Мирон Потапич удари с длан по дръжката на сабята си и гневно изпсува.

— Защо ги караш… крали ли са нещо? — полюбопитствува часовият.

— Шпиони, брат!… За такива разстрел, ама уставът — не! Тоест първо следствие. Трябва да ги мъкна тук и там… Е, ще ги откарам в полка — каза Мирон. — В края на краищата полага ми се един „Георги“, пък ако ще и да е без лента!

— Е, както искаш — дигна рамене часовият, но внезапно се сети: — Ами вътре е нашият корнет Кареев, Сергей Дементиевич. Ако щеш, на него ги предай.

— Добре. Отваряй!

Часовият отвори дебелата порта и те влязоха в двора, утъпкан и неравен, обграден с множество курници и кочини, и яхъри — двор на богат селянин, както личеше и от спретнатата синьо боядисана къща в дъното.

Те приближиха къщата. Пребрадена бабичка се подаде отнейде и пак се скри. От отворения яхър ги лъхна на тор; чуха се гласове, пръхтене на коне. А под сайванта войник с фуражка без козирка беше надянал на ръката си дълъг офицерски ботуш, мажеше го с мас и си тананикаше. Пътем Мирон Потапич го попита къде е негово благородие и войникът, без да прекъсне тананикането си, само посочи с ботуша към зимника на двукатната къща. Те стигнаха там, спряха се, унтерофицерът се окашля нерешително веднъж-дваж и тъкмо да извика, от вратата на зимника, като се навеждаше, излезе млад кавалерийски офицер, гологлав и с разкопчана яка. В ръка, сложил пръст, додето е чел, държеше книга.

— Какво има — попита той и от гласа му личеше, че твърде малко се интересува от отговора на Мирон Потапич. Мисълта му изглежда беше далеч оттука, може би с онова, за което четеше в книгата, или някъде още по-далеч. За миг очите му обгърнаха Климент, но също тъй незаинтересувани, безразлични и техният поглед се стори на доктора странен и болезнено раздвоен. Дали не е болен, озадачи се Климент. Апатия? С нервите изглежда не е в ред! — оценяваше го той и не само по навик, а защото тъкмо от тоя Сергей Кареев очакваше час по-скоро да получат свободата си… Беше не много висок мъж, на възрастта на Андреа и като него тъмнокос, слаб, с равен цвят на лицето. Ала очите му бяха хлътнали, като че ли с поглед обърнат навътре; брадата много къса, съединена с бакенбардите, ушите разперени като разтворена мида… Какво може да се очаква от него? Може би бездействие?… Нерешителност? Не, не нерешителност… И Климент пак се връщаше на първоначалното си чувство, на незаинтересоваността и на странната раздвоеност, която бе досетил.

А в това време Мирон Потапич отсечено и ясно рапортуваше: представя се унтерофицерът Иртенев от втора рота на 11-ти Псковски на негово високопревъзходителство генерал-фелдмаршал Кутузов полк, от тая сутрин в разпореждане…

— Казвайте направо, унтерофицер! Защо ми водите тези хора?

— Шпиони, ваше’родие!

— Шпиони?

— Залових ги западно от прохода! — Мирон каза наименованието на местността, така както бе отбелязано на руската карта, и, разбира се, погрешно.

— А, бегълци!… Носеха ли някакви материали?

— Съвсем не ваше’родие!… И изобщо… Те идеха от турските линии.

Пръстът, който стоеше между страниците, се извади; книгата се затвори.

— Значи от турските линии? — каза озадачен Кареев. — Но вие в същото време споменахте местност, която е няколко километра на запад?

— Съвсем точно благоволихте да се изразите, ваше благородие!… Осмелявам се да доложа, че единият от тях беше с турски шинел. Офицерски! Аз ли не съм виждал… Шинелът е тука, в торбата… Ето, благоволете да видите и мундира му!

Увлечен в рапорта си, унтерофицерът разказа подробно как се беше преоблякъл Климент и как после Мойсенко пребарал джобовете му и намерил „ей това“ — и той показа двете оръжия и портфейла, но не и кесиите, съдържанието на които смяташе да раздели с приятелите си.

Докторът слушаше внимателно и през всичкото време мълчеше. Той дори на няколко пъти възпира брат си, който — разбрал, не разбрал — искаше да се намеси.

— Ако ми позволите да обясня, господин корнет — каза той най-сетне с овладян и любезен глас.

Кареев учудено го погледна.

— Говориш по руски?

— Аз съм завършил медицинската академия в Петербург, господин корнет. Позволете ми да ви се представя: доктор Будинов. С мене е брат ми.

— Продължете — рече Кареев и това, че заговори на вие, беше добро предзнаменование за Климент.

— Смешно е наистина, че унтерофицерът ни нарече шпиони. И дори тъжно! Но в известен смисъл Мирон Потапич има основание — каза той. — Прочее ние двамата идем от София тъкмо с такава цел — носим важни военни сведения за вас.

— Вие! Какви сведения?

— Струва ми се, че би трябвало да ви ги съобщя на четири очи… Всъщност ние дирехме едно определено лице, но вижда се, че не можем се добра до него.

— Кое е това лице?

— Разправяше за голямото началство — вмеси се Мирон, донейде объркан от посоката, която вземаше разговорът.

— Кое е това лице? — повтори корнетът.

— Полковник Сердюк.

Лицето на Сергей Кареев изведнъж доби напрегнато изражение, погледът му се съсредоточи, задържа се продължително в очите на доктора.

— Елате — каза той внезапно, отмести се и му направи път да влезе в къщата. — Тук е едно поделение от службата на полковник Сердюк.