Стефан Дичев
Пътят към София (55)

18

Макар че Филип седеше във файтона до блестящата със своето сребристо кожено палто американка, макар че усмихнато разговаряше с нея и кимаше донейде пренебрежително — отвисоко на срещнатите познати, които гледаха към него завистливо и му се кланяха, той не само че не беше весел и не изпитваше горделивото наслаждение, което при други обстоятелства би изпитвал, но по целия път от дома си до Черната джамия се чувствуваше потиснат и като че ли на тръни.

Трябваше да измисли някаква причина, да откаже, да не тръгва. Отиваше да види края на едно деяние, повода за което бе дал той. Глупаво е да се самообвинявам, ободряваше се Филип. И от къде на къде? Аз тогава споменах само за Будиновците, и то за синовете; и нито един от тях не е арестуван, макар че те го заслужават! Значи аз нямам нищо общо с това… Но от нея нощ насетне започнаха арестите из целия град. Между арестуваните имаше негови роднини, негови приятели — хора, които предната вечер бяха седели на трапезата им наедно със Сен Клер. И сега как ще ги гледа, как ще ги интервюира вместо Маргарет?

Когато отминаха Кафене баши и поеха по Кадим сокаги, сиреч по Самоковския път, Филип вече зле се владееше…

— Вие като че сте разсеян нещо, драги мой? — учуди се кореспондентката.

— О, съвсем не! Просто си мисля какво интересно би могло да има в такава една дописка…

— Може би сте прав… И все пак, любопитство! Но за бога, защо побледняхте? — разсмя се тя и хвана ръката му. — Роднини ли имате между арестуваните?

— Не — излъга той. — И изобщо съвсем не мисля за тях.

Щом излъга, и му олекна. Роднини! Та какво значение имат в такива времена роднинските и приятелските връзки? И знае ли той истинската причина, по която са арестувани роднините и приятелите му! Да вземе бай Димитър Трайкович — на времето се е занимавал с някакви комитетски истории и пак е бил арестуван, та някой от предишните консули го е освободил. А нима сам не е известѐн, че братът на Госпожата също като нея очаква руснаците?

— Карай по-скоро! — извика той на Сали, станал напоследък едва ли не техен постоянен файтонджия. — За кога разправяхте, че трябва да ги отведат, Маргарет?

— Снощи капитан Амир казваше, че към обяд. Но преди малко моят Чарли научил, че се наложило да ускорят… Тук изобщо никой не държи на часовете — прибави тя засмяна, с глас, който потвърждаваше, че познава вече добре тукашните нрави, и то тъкмо когато вляво от пътя се откри продълговатият площад на обградената с триметрови стени Черна джамия. В средата на челния зид имаше голяма врата от железни пръти и зад нея друга, дървена, която, препречваше погледа към двора. В източния край на зида беше дългата казармена постройка на полицейското комендантство (някога безплатна трапезария за бедните мюсюлмани от околните махали). А непосредствено до комендантството, в една от необитаемите допреди войната къщи на местния благодетел Кючюк Азис паша, се помещаваше английската военна мисия. В нея живееше и Сен Клер.

Но всичко това беше отдавна познато на Филип. Сега той се взираше в тълпата, гъсто изпълнила заснежения площад — мнозинството българи, останалите турци, едните покорни, изплашени, другите озлобени; видимо дошли отдавна и затова нетърпеливи.

— Имаме щастие! Не са ги извели още! — зарадва се Маргарет Джаксън.

— Предлагам да спрем тук, по-встрани — каза Филип. Погледите на тълпата го плашеха.

Тя кимна.

— Да слезем.

— Както искате, Маргарет. Но отвисоко се вижда по-добре.

Тя отново кимна и извади бележника си.

— Тук ли са близките на… вашите… Искам да кажа, вие разбирате…

Да, той разбираше. Заоглежда се. Старата хаджи Мановица с дъщерите си, с един от зетьовете си и със снахите, с внуците и чираците… И жената на Трайкович, жената на хаджи Коцев… а ето и сестра му, цялата в черно. Ето и съседите — жената на Слави… Женда… малкото… И още много жени и деца, и мъже, откачили се от табиите, чиито имена не знаеше, защото бяха хора от дребния еснаф или от Ючбунар, дето се занимаваха с градинарство, а той от години не беше ходил там… Всички чакаха безропотно, шушукаха и подсмърчаха и нещо тягостно беше легнало връз целия площад… Той щеше да прехвърли поглед на шумната тълпа османлии, дошла тук да тържествува и да заплашва, когато погледът му попадна на някакъв едър мъж с голяма кожена яка. Баща му!… Кръвта съвсем избяга от Филиповото лице — баща му и той тук… Да бяха го ударили по-малко щеше да го заболи… А ако се обърне и ме види!… Но какво като ме види? Нека!… Че аз нямам никаква вина, оправдаваме се той, а гласно изреждаше имена, които кореспондентката с трудност записваше в бележника си.

— Повторете пак… Как… жената на Димитраки Митович… Да. Други?

— Вижте, и баща ви е тук! — каза по едно време тя и му се закани насмешливо с пръст. — Защо ме излъгахте, че нямате роднини?

— Не, наистина, Маргарет!… Баща ми е… той… някои от тия му бяха приятели…

— О, какви сте вие, българите! Няма да се учудя вече, ако и вие някой ден…

— Маргарет, с какво съм заслужил такова недоверие?

— Но да!… И защо не?

— Вярвам, че се шегувате, Маргарет…

— Може би — каза тя. — И все пак, мислил ли е някой от нас, че оня симпатичен доктор Будинов върши шпионаж! Е, да, аз съм осведомена вече, разбира се!… (От кого? Кой е сварил да издаде — Амир или Сен Клер?) А за брат му… о, брат му е наистина очарователен мъж и ще бъде голяма загуба да го обесят заради някакви си подпалени складове… Прочее, те трябва първо да го заловят, че тогава, нали? — рече тя насмешливо и Филип съвсем не разбираше вече на чия страна е тя в този момент.

Колко е безпринципна, възмущаваше се той. А е любовница на турчина… Толкова и на него държи сигурно… Дали пък не й е омръзнал вече той и затова е такава лекомислена? Внезапно Филип видя предположението си в някаква връзка с нейната покана да излязат двамата с файтон и дето сега бяха тук. Това би трябвало да го зарадва, но той остана хладен и обиден.

— Вижте, като че ли ще ги извеждат — каза той.

— Отварят вратата. Да минем вече напред!

— Почакайте още малко — помоли Филип.

Неколцина кафяво-жълти манафи отваряха вратите. А от сокака към Топхане махала изневиделица се появи цял взвод конни заптии. Викове се чуха, крясъци. Варда!… Варда!… Изведнъж из разтворената порта заизлизаха някакви мъже и площадът се огласи от дрънчене на вериги.

— Ето ги!…

Като под команда, с викове и плач изпращачите наблегнаха към тях, „Тате!… Иване… хаджи… дядо хаджи!…“ От другия край тукашните османлии зареваха: „Дю-бре!… Ха̀-ха̀!“… И топки сняг, и кал запрелитаха, заудряха жените, децата. А заптиите блъскаха с конете си и разчистваха пътя на ония с веригите.

— По-скоро! — извика ядосано Маргарет и вече без да го чака, скочи от файтона и си запробива път през тълпата. Филип безволно тръгна след нея.

— Ще ги изпуснем! — нервничеше тя.

Очи я погледнаха остро, с омраза; някой изпсува и двамата… Но Филип чуваше други гласове:

— И хаджи Боне, клетият…

— Ей го нашия Танас… Танасе! Танасе!…

И малко по-нататък, през сълзи:

— Тате… тейко!…

Много висок, брадат мъж, който виждаше по-добре от другите, разправяше:

— Повечето са наши, но тези са селяни… Тези двамата ги знам, от Жилява са…

Гласът беше познат и Филип се извърна. Главният учител Буботинов! И сега говореше размерно, ясно, а гъстата му къдрава брада се тресеше.

— Ах, ти ли си, Филипе! — позна го учителят. — Нещастие… Величайше нещастие за града ни — каза той и продължи да наблюдава и да осведомява околните.

— Слави Будина го няма! — рече един от предните.

— Няма ли го? Брей, дали не са го… Добрия човек…

— Разправят държели го заложник за Андреа…

Маргарет беше избързала и Филип трябваше да я застигне. Но когато най-сетне се изравни с нея, колоната на заточениците вече бе отминала и на завоя, между гъсто обкръжилите ги конни заптии, той разпозна едрото, отчаяно лице на чорбаджи Мано. Старият чорбаджия крачеше, закачен в общата верига, скръбното му лице беше извърнато насам и правеше някому знак за сбогом, а на Филип лицето се стори учудено и сякаш питаше: но защо, защо и мене пращате? Нали цял живот бях верен, покорен, донасях и помагах — и нали самият аз имам от вас безброй облаги?… Не разбирам, не разбирам и аз, разсъждаваше Филип, смутен от въпросите, които му се струваше, че е открил по лицето на стария чорбаджия. Какво правят наистина те? Защо и него, такива като него? Та те секат клона, на който седят… И тогава? — попита той себе си. Има ли изобщо сигурност?

Тази мисъл го изплаши. Той побърза да я прогони, но тя дълбоко се беше впила в него и не преставаше да го гложди.

— Ето какво излезе от вашата нерешителност! — рече ядосано и с неприкрито пренебрежение Маргарет.

— Вие сама видяхте! Невъзможно беше…

— Невъзможно… Аз съм кореспондентка!

— Трябвало е предварително да влезете в тъмницата! — отвърна троснато той, защото оная мисъл все го глождеше.

Тя го погледна изненадано. Какво става с него? Би желала и други път да е такъв. В очите й се запалиха весели пламъчета.

— Е, да не се сърдим! Хайде… И после ние тук наистина, че си губим само времето… Чуйте какво разправя господин Лоуел!

Филип чак сега видя, че до нея стои някакъв мъж — среден на ръст, на възраст, нито хубав, нито грозен, с фес като всички и с тънко неподплатено палто, което трябваше да носи пролет, а не зиме. Той често беше виждал тоя безличен човек край Сен Клер. Но не знаеше името му. И сега се изненада, че е англичанин.

Двамата си подадоха ръце.

— Ако побързате, може би ще сварите церемонията — каза Лоуел. Гласът му беше като външността.

— Извинете, не разбрах. Каква церемония?

— А, и вие не знаете! Сутринта, неочаквано пристигна главнокомандуващият.

— Сюлейман паша! — Филип би искал да попита води ли маршалът със себе си и войските, за които бе чувал да се говори напоследък. Но благоразумно замълча.

Лоуел прибави:

— Сега пред мютесарифството има парад.

— Тогава по-скоро! — рече въодушевено Маргарет. — На един ден едно изпращане и едно посрещане съвсем не е малък лов!… Ще дойдете ли с нас, Лоуел?

— Не, благодаря, госпожо Джаксън!… Предпочитам така… да се разхождам без цел — каза с най-невинно изражение помощникът на Сен Клер и Филип чак във файтона се сети какво можеха да означават неговите думи.

До площада Кафене баши те се върнаха по същия път, отминаха мораво боядисаната Едрилез джамия и мостчето над Градската вада, после покрай Телеграфчийницата, покрай Синия конак и все по широката Войниган сокаги стигнаха голямата градина с безброя гарги по дърветата и площада пред мютесарифството, дето сега се тълпяха хиляди развълнувани османлии. На тоя площад от край до край беше строена в гъсти редици войска, със знамена, с музики. Окичени с ордени паши препускаха надлъж пред войниците и единият, най-предният, слаб, червенобрад мъж размахваше къс ятаган. „Аллах!… Аллах!…“ — огласяваше се висинето от неспирния фанатичен рев на редниците, зад тях тълпата пригласяше, изплашените гарги се виеха над дърветата и грачеха; и всичко беше така мощно и злокобно същевременно, така поразително различно и все пак напомнящо на онова, което току-що бяха преживели, че Филип неволно потреперваше от удивление и страх.