Стефан Дичев
Пътят към София (14)

14

И сега Андреа се беше спрял при джамията да гледа разтоварването на мунициите.

— Защо стоиш тука?

Беше гласът на брат му. Той се извърна.

— А, ти ли си? Гледай!

— Върви! Върви!

Докторът го хвана под ръка и го поведе в избикол покрай джамията.

— Чакай! Какво си се разбързал?

— Ти какво искаш! Да те пипне някой от хората на Джани бей?…

— За склада ли? — разсмя се Андреа.

— Да, за склада. Тъкмо сега…

— Ще съм го заслужил, признавам. — И оживеното лице на Андреа стана напрегнато, сериозно. — Добре, че го видях тоя склад — зашепна той, при все че надлъж по улицата се виждаха само жени и деца. — Чувай, братко! Аз и без това идех да ти кажа, че не може така — трябва да направим нещо! Но тоя склад… Помисли си! Каква полза ще е за нашите, ако го подпалим!…

— Тихо, не говори глупости.

— Ти наричаш това глупости?

— Предпочитам да не разговаряме…

— Но, човече, ти представяш ли си какво ще е, ако нощес ливнем една тенекия газ и пуснем вътре парче горяща прахан… Пресметни… Най-малко пет хиляди сандъка с патрони има вътре! — рече той убедено и личеше си, че в бурното му въображение всичко е премислено.

Климент неволно се спря.

— Андреа!

— Съгласен…?

— Забравяш, че над подземието има болница.

Турска болница!

— Турска, но болница, Андреа! Там са повече от хиляда и петстотин ранени…

— … всеки от които е изтребвал народа ни, откак се е родил!… Всеки от които е убивал наши освободители!… И оздравее ли, пак ще стреля, пак ще изтребва!…

— Прав си, но не мога. Не съм съгласен, човещината го забранява.

— Човещина? Човещината… Тяхната… дето миналата година с топор е сякла главите в Батак… дето деца на маждрак е пекла…

— Ти луд ли си, млъкни!

— Пет столетия… цели пет столетия тая тяхна човещина…

— Млъкни! Андреа, ето — файтон иде, млъкни!

След тях подскачаше по калдъръма и бързо приближаваше файтон със заптие на капрата. Зад заптието стърчаха два цилиндъра и когато файтонът приближи, видя се, че в него са Сен Клер и доктор Грин, който държеше на коленете си тумбеста кожена чанта. Срещу им, пристегнат и с искрящи очи, седеше комендантският адютант капитан Амир и нещо говореше.

С привично, мигновено преобразило го и любезно изражение Климент ги дочака и кимна за поздрав, сякаш казваше: „Успех в работата!“ От файтона отвърнаха на поздрава му сдържано. Само цивилният майор се усмихна по обичая си, докато погледът му се плъзна от Климент и внимателно се задържа на брат му, който едва прикриваше възбуждението си.

— Ей го твоя Сен Клер — рече с омраза Андреа, когато файтонът се изтърколи край тях и потъна в улицата.

— Оставаше само да ти чуе словото!… Трябва да разбереш веднъж завинаги, че за такива работи не се говори по улицата. И изобщо отпиши си ги от ума, брате мой! Ние, сега най-малко трябва да рискуваме.

Но мислите на Андреа следваха Сен Клер.

— Хитра лисица е той, лисица, кръстосана с вълк! Кой ги знае къде са тръгвали пак?

— Винаги подозрителен! — засмя се Климент. — Изглежда водят Грин да оперира някой паша… Ти знаеш ли, че аз открих в нашата болница тифус?

— Всичките да пукнат! — изръмжа Андреа. Но споменаването на думата „паша“ го бе подсетило за собственото му преживяване и той веднага се оживи.

— А ти пък знаеш ли кого видях преди малко аз?

Няколко забулени кадъни като черни привидения идеха насреща им. Той сниши глас.

— Кого? — попита Климент.

Андреа изчака да минат жените и неговата необичайна предпазливост озадачи брат му.

— Кого си срещнал?

Андреа развълнувано му разказа цялото произшествие, в което и сега виждаше все същия пръст на съдбата, макар че се срамуваше да го признае.

— Да, това ще е генерал Шакир, прочутият помощник на Мехмед Али… Тогава, Андреа, излиза, че тоя, дребничкият е бил самият маршал, немецът! Командирът на цялата западна армия!

— Немец ли?!

— Не си ли чувал, че е немец? Хер Карл Дитрих от Магдебург. Бивш главнокомандуващ, най-голям враг на сегашния главнокомандуващ Сюлейман паша!…

— Остава Сюлейман пък да е французин!

— Не, евреин е!

— Голямо обилие, брей! — извика Андреа. — Научих, пристигнал някакъв англичанин… Бейтър, не, Бейкър паша!

— Снощи го видях.

Бейкър припомни на Климент за мисис Джаксън. Привечер, след работа, той щеше да я прегледа. Болна ли е наистина? Външността й казваше само, че е хубава… Но за Андреа името на Бейкър беше свързано с пожара.

— Тоя англичанин е станал причина Джани бей да изпрати в Горубляне заптии — каза той.

— Защо да изпраща заптии?

— Че ти за пожара не си ли чул?

— Не!

Те вече наближаваха Язаджийската джамия, отдето пътят им извеждаше между къщи с надвиснали стрехи право на Куру-чешме. Тук улицата се разширяваше, превръщаше се в малко, безформено, площадче, на места засенено от криви, ограбени от есента салкъми. От двете му страни безразборно се редяха гостилнички, бозаджийници, кафенета, препълнени в тоя обеден час с пазарджии, с шумни, мобилизирани османлии и с българи селяни, стопани на коли от различните обози, които постоянно влизаха и излизаха из града.

Докато Андреа разказваше с шепнещ, сдържан глас какво бе научил от Позитано и от шопите в хана на бай Анани, докторът слушаше развълнувано, но не изпускаше от очи и минувачите по площадчето. Все по-често се виждаха познати и стари, приятели, които бързаха да поздравят:

— Добър ви ден, господа братя Будинови! Как сме, как сме?

— Всичко е в ред, господин Ангелко! И ти, виждам, не се оплакваш…

— Благодаря на бога, господа! Живуркаме…

Едва отминал кривогледият господин Ангелко, две млади момчета почтително и отдалеч им се закланяха, а веднага след тях ги срещна и друг, разгърден космат мъжага, планина човек, и прогърмя:

— Добър обяд, докторе!… И на тебе, Андреа, добър обяд!…

— Добър обяд, Никола!

— А, ти ли си, Никола — кимна дружелюбно и Андреа, но не прекъсна разказа си.

— Виж кой се задава! — хвана го неочаквано за лакътя докторът.

Задаваше се файтонът на французкото консулство и Андреа по-добре от брат си знаеше кои седят в него. Зад Калимерата се виждаше голяма шапка с пера и лъскаво дъно на цилиндър. Мъже наизскачаха от околните кафенета да гледат и по лакомите им изражения, по побутването им Андреа се увери, че Неда е все още във файтона.

— Развеждат свекървата! — каза той. Ала вместо към Неда тазсутрешната му неприязън неочаквано се насочи към мъжете, които така безочливо и нагло се взираха във файтона.

— Да — кимна брат му, като мислеше за мадам Франсоаз. — Симпатична стара дама. Малко смешна за нашите разбирания…

— Ти пък отде я знаеш?

— Нали болницата ни е срещу консулството. Видях я снощи, като пристигаше с генерал Бейкър. — И на Климент, пак му се прииска да добави, че тогава именно е видял и мисис Джаксън, ала си наложи, сдържа се и това усилие, което тъй ясно съзнаваше, го ядоса.

— А, ето и малката мадмоазел Сесил! — рече той възрадван, щом файтонът заобиколи една разпрегната биволска кола и приближи още повече насам. Лицето му стана ведро. Той обичаше да среща дъщеричката на Леге, която бе спасил от дифтерит през миналата зима.

И наистина, между пренебрежително разположилата се мадам Франсоаз с нейната голяма, натруфена шапка и Неда Задгорска, чието лице бе бледо въпреки разходката, точно срещу баща си седеше дванадесетгодишно момиченце с вирнато носле и кестеняви очи, които любопитно оглеждаха двете страни на улицата. Щом откри Климент, който усмихнат й се кланяше, Сесил изведнъж пламна чак до ушите, надигна се и замаха с ръка.

— Добър ден!… Добър ден, господин докторе!

— Как мина разходката, госпожице Сесил?… Добър ден, господин консуле! Добър ден…

Последният поздрав беше за дамите и те кимнаха мълчаливо. Консулът Леге извика на Калимерата да спре. Климент веднага се упъти към файтона. Андреа трябваше да го последва и той го стори неохотно.

— Позволете да ви представя на майка си, господа! — рече любезно Леге и каза имената им.

След мъчителната разходка, при която мадам Франсоаз се бе уверила в предположението си, че всичко в тоя град е диво и назадничаво, и не го скриваше вече (макар самата Неда да я изненада, колкото тя да не го признаваше дори и пред себе си), синът й предвидливо бързаше да й представи още българи, интелигенти, с положение, които да говорят французки. Такива българи той познаваше неколцина — и муавина Илия ефенди, и Филаретова, хазайката на виконтесата, и синовете на чорбаджи Мано и хаджи Коце, а също тъй и стария Михайлович, кмета на българската община, като Неда учил във Виена, който за по-голяма важност в празничен ден сменяше феса с цилиндър; но към доктор Будинов консулът изпитваше жива симпатия и благодарност. Братът на доктора му бе известен само като човек, „пътувал някъде из пустините“, чийто французки беше твърде неправилен и груб.

— Доктор Будинов е наш домашен лекар, мамо! — поясни той на старата дама, която разтегна обилно гримираните си устни, усмихна се, без да отвори уста, тъй като няколко от предните й зъби липсваха, и кимна с неочакван интерес.

— Той, който ме излекува, бабо! Спомнете си, писах ви! — вмеси се разпалено и пристрастно внучката й. — Той е най-добрият доктор в цяла Турция!…

— О!… О!… Вие просто ме ласкаете, госпожице Сесил!

Андреа слушаше, без да внимава в думите им. Кога най-сетне ще научи и той изкуството да води приличен разговор? И ще го научи ли? Ще стане ли като Климент? Няма да стана!… Не ми и трябва, рече си той насмешливо. Погледът му остави старата дама и се прехвърли на консула, на Неда. Наблюдаваше ги. Та той може да й бъде баща! Но здравата е побелял… Колко ли ще се държи още?… А тя да има най-много двайсет години… Андреа срещна погледа й, ала тя извърна бързо глава. Обидена ли е от сутринта? Или предупреждението му е излязло основателно?

Неочаквано той различи между гласовете малката Сесил да казва:

— Много ще се радвам, ако дойде и господин брат ви!… Много весело ще бъде… Папа, моля те, покани и него!

— Заповядайте и вие, господине! — каза любезно консулът и Андреа изненадан разбра, че говорят на него. Къде да заповяда? Кое ще бъде весело?

— Благодаря! — Той не искаше да издаде, че не е внимавал в разговора.

Те размениха още няколко думи и се сбогуваха. Но преди да отмине файтонът, Андреа хвана пак погледа на хубавите златисти очи. Нещо имаше в тоя побягнал веднага поглед… Горделивост ли пак? Пренебрежение или омраза? Не, не… Той не можеше да определи какво е, но докато се провираха между стълпилите се наоколо зяпачи, той продължаваше трескаво да си мисли какво може да бъде това „нещо“.

— Всъщност защо беше тази покана? Закъде? — сети се той.

— А, нищо… Тебе те поканиха просто така… формално. Защото малката настоя.

— Но за какво ни канят, не разбрах?

— Сесил има в четвъртък рожден ден и по тоя случай консулът урежда малък прием.

— Прием? За това хлапе?

— Не се подигравай постоянно. Рожденият ден е само повод. По тоя начин той сигурно иска да събере важните персони… Може би ще дойде и някой паша… комендантът…

— Ти ще отидеш ли?

— Не мога да не отида. Аз съм техен домашен лекар, братко.

Те вървяха известно време и мълчаха. Неочаквано Андреа заяви:

— И аз ще дойда.

— Ти!?

— Аз. Какво се спираш? Не ставам ли за там?

— Не… не казвам…

Докторът мислеше за всичко онова, което може да се случи, ако брат му наистина присъствува на приема.

— Ти нямаш подходяща дреха! — рече най-сетне той.

— Ще взема твоята… Петербургския фрак.

— А аз?

— Ти ще идеш с новата си униформа! Нали казваше, че ти отива!…

— Недей ме иронизира, Андреа! И аз мога да ти върна: уж все си против чужденците, а щом ти се удаде възможност…

— А ти забрави ли Дяко?

— Шт!… Какво месиш Дяко!

— Той пак ще дойде. Трябва да има какво да му съобщя и аз. А отде? На приема, казваш, ще има и турци… Разбираш ли ме сега?

— Разбирам.

— Е?

Климент се поколеба.

— Прав си — каза най-сетне той.

Те продължиха към къщи, като всеки от двамата си мислеше, че наистина тоя прием може да донесе полезни за Дяко сведения. При това докторът не преставаше да се опасява от поразиите, които не бе изключено да извърши брат му там. А Андреа неволно примесваше в кроежите си за приема и бързия, тревожен (да, тъкмо тревожен!) поглед, който бе уловил преди малко в очите на Неда, вълнуваше се, без да съзнава защо, и се чудеше, че се вълнува.