Стефан Дичев
Пътят към София (6)

6

Консулът Леге и Неда се бяха отделили в предната част на препълнения с чуждестранни мебели салон, седяха един срещу друг и си говореха. Всичко край тях показваше широката ръка на Радой Задгорски и похвалното желание да се върви в крак с културния живот на европейските градове, дето Неда и Филип дълги години бяха учили и дето самият Радой, амбициозен търговец с големи проекти, неведнъж бе ходил. От потона висеше донесен от сина месингов полилей с модни кайзерови лампи. Неговите млечно — стъклени абажури хвърляха мека светлина по всички кътчета на салона. Край стената, до масивния дъбов бюфет с шлифовани стъкла, беше хармониумът на Неда. Баща й го купи, когато тя завърши пансиона във Виена; и сега нейният хармониум, като се изключи малкият спинет на маркиза Позитано, жената на италианския консул, за които спинет малцина знаеха, беше в града единственият инструмент от тоя вид. Върху лакираната поличка на хармониума между два посребрени свещника се жълтееше обрамчена дагеротипия. От нея гледаше с продълговатите си очи майката на Неда и Филип, починалата преди десетина години Зоя Задгорска. Точно под полилея и зад стола на консула се намираше еднокрака кръгла масичка, отрупана с албуми и изгледи от Париж и Виена. Все там, в кристална ваза, имаше и цветя, умело и с вкус подредени тая сутрин от Неда — едно занимание, на което тя се отдаваше с жар, както се отдаваше на всичко, което вълнуваше нейното развито чувство за красота и хармония.

Неда беше стройна, добре развита млада жена; с гъста тъмноруса коса, по модата пусната над челото в реснички; с тънка талия, която подчертаваше бюста й; с хубави дълги ръце. Отдалеч и от пръв поглед тясното й лице изненадваше с цветовете си, пастелно меки и въздушни, както и с постоянния стремителен израз, който се подсилваше от държанието й, още момичешко, непристорено и малко несръчно в голямото общество. Някак особено бе съставено това лице — може би ушите много назад и прилепнали, или брадичката твърде напред, а носът прекалено тесен… Очите й най-дълбоко бяха запленили консула Леге. Ту златисти, ту сиво-зеленикави, обкръжени с гъсти мигли, малко учудени и очакващи, те като да не живееха в тоя свят, а в друг някакъв, в света на мислите, в света на справедливостта, възпитана от книгите, на благородните намерения и възторжените чувства…

Самият консул, макар двадесет и четири години по-възрастен от Неда, също имаше привлекателна външност. Висок на ръст, с отсечени и донейде заучени жестове, той се обличаше умерено по модата, с вкус, и тъмните му коси, сресани в средата на път, сребрееха по слепоочията. Но лицето му имаше свеж цвят и още младежки израз. Понякога по грижливо избръснатите страни на това още толкова младо лице неочаквано и изненадващо избликваха хубави, тръпчиви червенини. Те подсказваха физическа и вътрешна чистота, както и неподозирана при един така уравновесен човек стеснителност.

Сега той бе намерил най-сетне удобния случай и бързаше да й разправи за пристигането на майка си.

— Научих вече от Филип — кимна тя и златистите й очи го погледнаха с тревога.

— А да! Забравих наистина, че той беше в консулството!

— И че по ваша препоръка госпожа Джаксън е у нас? И това ли забравихте?

— Неда! С какво съм заслужил?

Изражението й изведнъж се промени.

— Можехте да ме предупредите, Леандър! Викате майка си, а аз дори не знам — рече тя обидено.

— Но аз не съм я викал, кълна ви се.

Тя се изви на една страна между ръчките на стола; зелената модна виенска туника, в която беше облечена, още повече се изпъна и очерта дълги млади бедра.

— Изглежда вече не ми вярвате, Неда — каза той, като деликатно прехвърли поглед от скута на очите й.

— Знаете, че винаги съм ви вярвала.

— Разберете, скъпа! Самият аз съм изненадан. Моята майка, която трудно се решава да иде до сестра си в Амиен… да предприеме такова пътешествие!

— И как си го обяснявате? — попита тя със затаен гняв в гласа.

— Как? О боже! Безсъмнено тя е разбрала от писмата ми за нашите намерения! Скъпа моя, та тя е майка! Мой дълг бе да я уведомя… И после, влезте в моето положение: тя по-добре от всички знае колко се измъчих с бившата си съпруга… И сигурно за детето е мислила!…

— Да, сигурно е мислила за Сесил — побледня Неда и смутено се надигна в стола.

Тя не снемаше поглед от Леге — от тъй милото за нея, умно, овладяно лице, състарено от внезапната тревога. Но не изпитваше ли същата тревога и тя?

— И сега признайте, моята роля не е завидна, нали? — каза глухо. — Спомням си, във Виена сестрите ни водиха на някакво изложение. Предстои ми да се чувствувам като ония нещастни коне…

— Вие сте нервна и преувеличавате, Неда.

— Уви! Не преувеличавам. Аз съм българка, Леандър, и вие знаете, че аз не се срамувам от народа си. Че страдам за съдбата му… Но — о господи! — нима веднъж съм чувала госпожите от мисиите какво говорят за моите сънароднички?

— В случая сравнението ще е само във ваша полза, скъпа. В наша!

Тя изкриви устни. Сравнение!… Изключение!… Не бяха ли я унижавали достатъчно тези думи през последните години от престоя й във Виена, тогава, когато другарките й започнаха най-сетне да се държат с нея като с равна?… О, как жаднееше тя Леандър да заяви, че застава изцяло на страната на нейните сънароднички — не само на нейна страна! Нека я излъже макар, но да го каже! Ала обективен и справедлив както винаги, е мълчанието си консулът подчертаваше, че тя е различна от тях и това, което други път би я ласкало, сега я измъчваше и унижаваше.

Той хвърли поглед към мъжете край мисис Джанксън, увери се, че те са заети със свой разговор, и продължи настойчиво:

— Та вие сте завършили пансион, Неда! Също такъв пансион, какъвто е завършила и майка ми. Вие имате маниери, знаете езици — вашият французки е не по-лош от французкия на леди Емили, казвал съм ви го неведнъж, нали? Повтарям ви, всяко сравнение с вашите сънароднички…

— Ако майка ви го направи — прекъсна го тя. — И какво би променило това за нея? — прибави Неда с горчивина, която се превърна в очите й на рой обидени и мрачни искри.

— Не, не ви разбирам — разпери ръце той. — Какво искате вие от мене! Знаете чувствата ми, знаете, че ще ги устоявам. Знаете, че отдавна съм си изработил убеждения за положението на вашия народ, че му помагам спроти силите си… А моята книга!… Ваш дълг е да бъдете справедлива. Нима мога да не съм доволен, че майка ми е дошла? Въпреки всичко аз съм радостен, Неда!

— Разбирам — съгласи се тя. — И аз се радвам.

Но макар че взаимно се уверяваха в радостта си, нещо в лицата им продължаваше да издава тяхното недоволство и обърканост.

— Да, радвам се — повтори тя горчиво. — И все пак аз имам към вас една молба, Леандър. Обещайте ми!

— Обещавам.

— Вие ще ми спестите унижението, нали? Вие ще й кажете, и надявам се вече сте го сторили, че аз не съм натрапница… Не, не ме прекъсвайте, изслушайте ме. Че аз ви обичам — за вашето благородство, за вашата огромна култура… и знам ли още за какво! — да, това мога да го твърдя без свян и преструвка… Но как да ви кажа… О, тя може би ме мисли от ония жени, които ламтят само за положението на мъжете… за богатството им…

— Неда! Скъпо дете!… Та вие сте богата, вие сте красива, млада…

— О, би било ужасно! — едва не извика тя, като силно притисна ръце към своите изпънати от корсажа гърди. Ако тя такава ме мисли, ако вие й позволите тя да ме мисли такава, Леандър, страхувам се, че ще ви разлюбя!

Тя говореше все по-разпалено, все по-страстно, гордостта я беше преобразила, и от изящното кокетство, от сдържания такт, на който я бяха учили през последните години в пансиона, не бе останало нито следа.

— Скъпа моя — прошепна той с възхитен и изненадан поглед, надвеси се и пое ръцете й в ръцете си. — Как усложнявате вие нещата, о как излишно ги усложнявате!…

 

 

А в това време Филип, за когото днешният ден с появата на американката в техния дом бе донесъл едно неочаквано вълнение, седеше като на пружини върху стола си — тържествен, сияещ и все пак смутен. Той с мъка откъсваше очи от пламтящата с червените си коси мисис Джаксън, кимаше възбудено на двамата й събеседници (дошлите заедно с Леге да се запознаят с нея майор Сен Клер и маркиз Позитано) и пак се връщаше на хубавата кореспондентка, пак се усмихваше несъзнателно на всеки неин намек, дебнеше желанията й, бързаше да й покаже още и още нововъведения в дома си, да й разкрие още ценности на душата си, та да я убеди, че той отдавна е нещо по-различно от своите сънародници, ония, които тя бе срещала вече в София или щеше да среща. Но умната, опитна мисис Джаксън тая вечер не правеше никакви сравнения. За нея Филип Задгорски беше млад, хубав, силен мъж, при това тукашен, сиреч екзотичен. Изпитото вино бе прогонило умората й, обкръжението на мъжете и забавният им разговор сладостно я вълнуваха. Макар в тяхната компания да нямаше французин, разговорът и тук се водеше по французки език, който Филип, следвал в Париж, владееше едва ли не по-добре от останалите трима (и това се прибавяше към самочувствието му).

— Вие просто разбърквате всичките ми понятия, господа! — казваше Маргарет, като крепеше в единия край на устата си дългото филигранно цигаре, което не бе оставила, откак Филип деликатно й довери, че му го е подарила някаква харемска дама. — Добре, какво излиза от всичките ви думи? Излиза, че българското население — нали за него уж се води войната! — излиза, че то съвсем не е така русофилски настроено, както го представя, да речем, „Дейли Нюз“. Стига ли дотук „Дейли Нюз“, майоре? — извърна се тя към седящия от лявата й страна Сен Клер и побърза да настани изразителното си лице така, че да бъде осветено благоприятно.

— Съжалявам за стария „Таймс“ и за вашето любопитно „Ревю“, любезна госпожо Джаксън!

Майор Сен Клер ходеше цивилен, винаги много елегантен. Беше мършав англичанин, с високи рамене и дълги крайници, с необичайно тъмни, почти черни очи, обкръжени от къси мигли, и с неизменна приветлива усмивка на сухите си устни. За разлика от повечето надошли тук англичани той изглеждаше общителен и дори сам диреше познанства, но както в общителността, така и в любезността му скоро се досещаше някакво отчуждение, самота. Тя неволно смущаваше дори и сънародниците му. Той живееше от много години в българските земи на империята и никому не се виждаше чудно, че от започването на войната изпълняваше съветнически мисии ту в тоя, ту в оня сектор на фронта. Всъщност Сен Клер имаше друга, много по-важна задача, но нея малцина знаеха. Той ръководеше английското разузнаване тук, а тайно наблюдаваше и самото турско командуване.

— Колкото до „Дейли Нюз“… О, мога да мина и без него! — прибави иронично той.

— За „Дейли Нюз“ ли става дума! — възкликна мълчалият от доста време маркиз Позитано, италиански консул в града и най-добър приятел на Леге. — Да, хубава каша ви забърка миналата година това ваше скромно опозиционно вестниче, майоре! — рече той с безцеремонност, която допадна на Маргарет, ала не и на Сен Клер; още по-малко на Филип, очакващ от такова общество само изискани думи.

— Да — каза майорът, — у нас е прието всеки да има свое мнение.

— Мнение? Ха! В случая това звучи като хумореска!

— Не разбирам, любезността ви, маркизе…

— О! Става интересно! — извика Маргарет и намигна съучастнически на младия домакин, който седеше точно насреща й.

Позитано отпи от виното си, сложи чашата на ниската софра и тихичко се разсмя. (Да покаже на гостите, че въпреки всичко семейството му държи на традицията, пък и като чувствуваше, че това именно ще им направи впечатление, Филип бе наредил на слугинята да внесе тая извезана с резба софра, а не масата, около която обикновено посрещаше своите познати. Все със същата цел върху нея в добре премислен безпорядък бяха наслагани баница, варено и запържено пилешко, внимателно наръсено с червен и чер пипер, запечена пастърма, сирене и кашкавал — всичко отбрано от най-хубавото, което можеше да се намери в града.)

— Как, забравихте ли анкетата, майоре! — попита маркизът и маслинените му очи насмешливо заблещукаха.

— Анкета? Искате да кажете, миналогодишната, след въстанието?…

— Да, след въстанието на същите тия българи, за които става дума… Уолтър Беринг, Скайлър, княз Церетелев… Целият свят чете подробните кореспонденции, сиреч мнението на това ваше вестниче „Дейли Нюз“! — говореше разпалено дребничкият мургав италианец и бухналите му мустаци се тресяха.

— Кореспонденции на Макгахан! При това не англичанин, знаете…

— Мой сънародчич, господа! Гордея се! — не се сдържа американката. — Имате ли нещо против стария Мак, майоре?

— Защо? Всеки е в правото си… А пропо̀! Ако не се лъжа, вашият сънародник…

— Мистър Макгахан?…

— Да, ако не се лъжа, мистър Макгахан понастоящем е при щаба на руския главнокомандуващ, да? — попита Сен Клер, при все, че знаеше по-добре от нея кои чуждестранни кореспонденти са в руския лагер, тъй като не малко измежду тях бяха негови агенти.

— Е какво — отвърна тя веднага, — той там, аз тук! Светът иска да знае, майор Сен Клер! Старият Мак е пак кореспондент на „Дейли Нюз“, за него говорех напреди…

— Аха!

— Чувах, че напоследък бил окуцял… Шрапнел… или нещо такова…

— Възможно.

— Вие познавате ли го, майоре?

— Не — каза Сен Клер, макар че добре познаваше и мразеше до дъното на душата си тоя Макгахан. — За мене е ясно само едно: неговото стоене при руснаците. Това обяснява и кореспонденциите му, и всичко — усмихна се той, дори без да се насилва. — Нужно ли е да говорим повече, господин маркиз?

— Не, не! — тръсна глава Позитано. — Това наистина обяснява всичко!

И той се присегна, взема пак чашата, но не я поднесе към устата си, а се дръпна в канапето и стисна устни. Само очите му продължаваха да гледат с насмешлив маслинен блясък дългокракия цивилен майор.

За миг и другите се смълчаха. Чу се развълнуваното шепнене на Леге и Неда в предната част на салона. Вън някой се качваше по стълбището и пухтеше.

— Ние твърде много се отдалечихме от разговора — наруши мълчанието Филип. Нему силно се искаше да докаже на мисис Джаксън, че между българи и българи има разлика.

— Да, наистина! За какво говорехме?

— Ставаше дума за русофилството на моите сънародници, госпожо Джаксън.

— О, да, да… „Дейли Нюз“, да!

— Каква илюзия! — каза разпалено Филип. — Най-долнопробна подигравка с фактите!

Когато говореше по французки, той обичаше да се изразява със силни, ефектни фрази.

— Разправяйте! Разправяйте!

По навик Маргарет гледаше към него с полупритворени очи и той се чувствуваше замаян от нейния обещаващ поглед, от изпитото вино, от тъй високопоставената компания, сред която му се струваше като да е осъществил мечтата на живота си.

Филип беше млад мъж, на годините на съседа Климент Будинов, с когото на времето бе учил в един и същи клас, много строен, много чист и взискателен към външността си, облечен тая вечер в яркоцветна жилетка и тъмен ултрамаринен жакет, обшит по кантовете с лилав ширит. Той седеше на канапето изправен, с издаден напред гръден кош и вдигнати високо, рамене. Това външно изражение на самоувереността му и на силно развитото му чувство за собствена значимост (наследено от Радой) мнозина недоброжелатели наричаха надутост и се глумяха с него. Неда обаче, която смяташе, че разбира брат си повече от всеки друг, защото бе силно привързана към него, беше уверена, че това е своего рода преображение на същата оная самота, каквато изпитваше и тя, преди да познава Леандър, а дори и след като го познаваше — едно мъчително чувство, че нещо между сегашния и предишния живот (живота в чужбина) се е скъсало; че го няма моста; че безвъзвратно е загубен пътят назад…

И наистина, откак се завърна от Париж, дето бе учил юриспруденция, Филип беше изживял безброй разочарования, които не само го огорчаваха, но и дълбоко го обиждаха, макар и не точно тъй, както си мислеше сестра му. Той добре знаеше, че в отечеството си ще срещне прости, груби нрави, но това не му попречи да бъде уверен, че някак си животът му ще тръгне както той си го желае. Кроеше да се обкръжи с неколцина от по-издигнатите люде, синове на богатски като неговото семейства, които също са вкусили от културата и са готови да жертвуват за нея време и усилия. Той, разбира се, не смяташе да остава завинаги в мръсната кална София, но блазнеше го амбицията да направи малко-много за своя град, за благоустрояването му, за хигиенизирането, мислеше да подтикне хората към нови инициативи — ресторанти, може би казина… Естествено, и за процъфтяването на индустрията и търговията си бе мечтал (широките пазари на империята богато разкриваха такива възможности!), при все че самият той нямаше и най-малкото желание да се захваща за преуспяващата търговия на баща си…

И всичко бе отишло на вятъра! Хората тук като че ли не искаха да разберат неговите идеи. Толкова по-зле за тях!… Той и без това си имаше свой път, свои идеали… Едва ли не изведнъж, защото копнежът бе тлял в душата му, той съзна, че неговите стремления са съвсем различни. Да избяга веднъж завинаги от еснафския, от провинциалния живот, който му се струваше вече нетърпим и противен; да намери някак си пътя към примамливия свят на висшите кръгове, за който с такава жажда четеше във вестниците и романите… Нима му липсват амбиция, упорство, образование, пари? Престоят в София щеше да бъде един етап, трамплин за нагоре — да го забележат, да разберат способностите му… Нали така са постъпвали и други българи, стигнали до султански съветници и князе на Самос и Молдова, или високите имперски сановници Кръстович и Пенчович, на които услужливи роднини го бяха представили при престоя му в Цариград… Като тях Филип често се виждаше в някое от имперските посолства — в Париж, Виена, Петербург, — виждаше се как разиграва голямата политика. Красавици с искрящи диаманти, високопоставени, титулувани мъже се мяркаха в мечтите му… Да, да, осъществимо беше всичко, той силно го вярваше; и не само в дипломацията, не само за него! Та не заемат ли и досега тези и какви ли не други постове хитрите, умели цариградски гърци?

Уви, войната, тя забърка всичко. Безумците, простаците, с тяхното лудешко въстание, което струва толкова много на нашия народ… И царската политика — да заграби Протоците; пък и не само Протоците!… А мисис Джаксън все още говори за някакво русофилство, мислеше той, измъчван от противоречията, сред които се бе озовал, и виждайки изход единствено в това, да се държи здраво и неотменно в надошлите чужденци — нещо, което за негово щастие отговаряше и на вкусовете, и на чувствата му.

— Вземете мен самия, баща ми, цялото ми семейство — започна той отчетливо, сякаш играеше на шах и предвиждаше хода на партньора си. — Ние русофилски ли сме настроени?

— Все пак вие сте изключение! — отвърна веднага и според правилата на играта Маргарет.

— Изключение? Може би да! Особено за нашия град… Но идете в Пловдив, госпожо — впрочем вие сте минали оттам, — идете в Копривщица, отдето е родът на баща ми… Вие ще срещнете не малко образовани хора, богати; тъй да се изразя, нотабилите на нашия народ — хора, учили в чуждестранни училища, били във Франция, в Англия, в Австрия…

— Само в Русия не!…

— Не го прекъсвайте, маркиз Позитано! Продължете, моля…

Но Филип цял се бе извърнал към италианеца.

— Господин маркизът сигурно има предвид съседа ни доктор Будинов. Да! Той е учил в Русия! Макар че друг въпрос е дали трябва чак толкова да му се има доверие.

— А защо? Че той е един от най-добрите лекари в града ви! Помните, че спаси дъщерята на господин Леге, нали?

— Не става дума за лекарските му качества!

— Излишно разговаряме — каза сухо Сен Клер. — Будинов е помощник на моя приятел доктор Грин; смятам, че това е достатъчно.

Не, не трябваше да споменавам за Климент. Той му има доверие, съобрази Филип, кимна бързо и продължи, сякаш не бе прекъсвал:

— Аз говоря за хората, които съвсем не биха искали да станат мужици на някой руски княз… в някаква зад дунавска губерния! Да, господа!… Нам също е известна целта на Русия — Протоците! Известно ни е и прословутото Завещание на Петър Велики!…

— О!…

— Мадам?

— Благодаря, че ме подсетихте за Завещанието!

— Радвам се…

— На всяка цена ще го вмъкна в кореспонденциите си, господа! — рече въодушевено мисис Джаксън и прелъстително се усмихна на младия домакин.

Позитано каза:

— Любопитно е, наистина, в коя от нашите столици бе сътворено това прословуто Завещание?

— Как, вие смятате, че е измислено?

— А вие да не би да го вземате за истинско?

— Разбира се. Тоест, не знам! Но читателят обича да го поразяват, маркизе! Представете си само: „Първата стъпка от един забулен в мистериозност план за завоюването на Европа!“…

— В него се споменава и Индия — рече, колкото се може по-незаинтересовано, Сен Клер.

— Ето! — извика кореспондентката. — Но това наистина е фантастично! Виждам заглавието с най-едър шрифт: „Стъпи ли здраво върху Босфора, Русия стъпва и върху Суец!“ Или: „Как едно Завещание застрашава бъдещето на цялото човечество!“… Защо се смеете, маркизе?

— Не знаех, че имате такова въображение, скъпа мисис Джаксън!… Продължете, господин Задгорски! Прекъснахме ви на най-любопитното място, съжалявам.

Филип се чувствуваше угнетен, ала го криеше умело. Разговорът отново го бе изхвърлил встрани. Трябва да й направя силно впечатление! Да разбере какъв съм аз; че съм като нея, като тях, мислеше упорито той, без да го съзнава, предполагайки, че не нещо друго, а тъкмо умението му да беседва, културата, идеите му биха били важни за нея.

— Говорехме за войната! — рече той и мигновено попадна на оня тържествен тоя, на който тъй лесно попадаше, колчем се случеше да приказва пред отбрано общество, и към който тая вечер някак естествено и мимо волята му се прибавяше и вълнение. — Да предположим невероятното! Да предположим, че руснаците спечелят войната!

Въпреки уговорката това бяха дръзки слова, недопустими за един българин в присъствието на турския приятел Сен Клер, ала тъкмо защото бяха дръзки и недопустими, тъкмо защото неведнъж бяха измъчвали и него самия, Филип ги изрече с толкова самообладание, че всички го погледнаха изненадани.

— Русия сама предлага мир и в най-скоро време ще се оттегли зад Дунава — каза майорът.

— Да, знам, сиреч казвали сте ми. Но аз просто теоретически… ad libitum…

— Моля ви се, майоре, оставете го да говори!

Сен Клер кимна и Филип продължи, все по-силно развълнуван не от това, което говореше, а от вниманието, с което го слушаха.

— Мисълта ми, мисис Джаксън… мисълта ми, господа, е: какво би станало с нас, ако се случи тъй… че Русия не ни превърне в губерния, а просто — как да се изразя, — просто от българските земи образува, да речем, някаква държавица! Държавица, казвам, не държава, и това е точно така, защото където и да погледне човек, турското население живее тъй размесено с българското, че едва ли ще се намери някой, който безпогрешно би могъл да определи: дотук!… Е, питам аз ония, които са започнали войната — те винаги говорят, че го правят в полза на българския народ! — питам: каква съдба може да има една такава държавица? Кому е нужна? С какво ще облагодетелствува тя гражданите си? Какви възможности ще им предостави? Защото, както се казва в Обществения договор на Жан Жак Русо… — И Филип беше готов да процитира един пасаж от прочутото съчинение, но Позитано се ухили, заклима с глава и той предпочете да продължи: — Какво бъдеще, казвам! Обширни пазари за търговията ли, както досега? Или развитие на индустрията? Или може би дипломацията на такава една държавица би играла някаква роля в европейския концерт?…

От вълнение той вече не можеше да седи на стола си и стана прав.

— Човек изпитва болка, като си помисли за всичко това! — рече той и наистина изпитваше болка. — В името на какво? На едни голи идеали!… На едни гладни идеали, ще прибавя аз!… Знам, известно ми е и няма да скрия пред вас, че дългата поредица от исторически неправди на предишните правителства са може би причината за… за… — Той не намери думата, почувствува, че губи почва, и побърза да продължи: — Но прокламираната конституция, господа! Да, перспективите за действително равенство!… За общи възможности на турци и българи в една обща империя…

— Наистина, интересни мисли!

— Да — съгласи се с кореспондентката Сен Клер. — Може би малко повече смели, отколкото трябва…

— Господин майор!…

— Не, не, Задгорски. Аз ви разбирам. Във вашите думи има перспектива — и това ми харесва! Продължете спокойно, моля!

— Благодаря, господине!… Прочее, това беше само едната страна на медала… А сега да видим какво губим при едно излизане от империята! — попадна пак на тона си Филип, дълбоко убеден, че една такава възможност вещае не само за него самия, но и за народа му гибелна участ.

— Какво бихте загубили — поправи го Сен Клер.

— Струва ми се още по-точно е: какво ще загубите, когато излезете от империята! — каза веднага след него Позитано, но го каза така, че майорът се извърна и внимателно го погледна.

— Излиза, любезни маркизе, че тук само вие сте русофилът.

— Аз съм италианец, драги Сен Клер! Да, да. Моето правителство е неутрално, а аз съм италианец. У нас хората имат не само мнения, но и предпочитания!

— По-добре Джани бей да не научава за вашите предпочитания! — усмихна се англичанинът. Полковник Джани бей беше помощник на коменданта и всички знаеха, че полицията е под негово началство.

— Какво? Той и консулите ли командува? Тежко ни!

— Аз само ви предпазвам от увлечения, маркизе!

— Ако някой от вас не ме изкаже, надявам се, краят на войната да ме завари в София — рече веднага Позитано, който добре знаеше всичките длъжности на майора. — Да, да, господа! Да, скъпа току-що пристигнала от цивилизования свят мисис Джаксън! Краят на войната! Едни ни уверяват, че е скоро… Други пък казват, че е много далеч… Кой може всъщност да знае? Аз ще река: дано доживеем!… Едно е само сигурно и то ме радва: кой ще загуби не знам, но виж, моят приятел Леандър Леге ще спечели…

Подведени от думите му и от веселите му очи, Маргарет, майорът и Филип се извърнаха към поруменялата, изцяло погълната от своя разговор Неда.

— Колко е мила наистина! — възкликна неволно мисис Джаксън, ала съзна, че Неда не само е мила, а и много по-млада от нея самата. И това я жегна.

— Ако не е моята Джузепина, отдавна да съм станал съперник на Леге! — каза маркизът и понеже събеседниците му се разсмяха, той побърза да прибави:

— Само да не ме чуе… не, не тоя щастливец! За жена си говоря, за Джузепина! Тя е по-страшна от вашия Джани бей!…