Стефан Дичев
Пътят към София (54)

17

Близо седмица вече откак Андреа се криеше в изгорялата половина на шантана. Падналият навес беше прихлупил четири оголени стени на горния кат, потоци ледена светлина струяха измежду счупените керемиди и в това леговище, където отвсякъде зееше и духаше, той прекарваше дневните си часове. Мериам беше домъкнала отнейде две черги. Той лежеше върху едната, завиваше се с другата. Но най-често съчиняваше стихове и тъгуваше за Неда.

Сложно и трудно беше неговото положение тук. Колкото минаваше времето, Андреа по-определено го съзнаваше. Преди той никога не си бе давал ясна сметка, че Мериам е човек като всеки друг, сиреч, че има чувства и го обича. Но сега тя го укриваше с риск на собствения си живот, носеше му храна, известяваше го кой е арестуван. Тя именно хвърли в двора на Задгорски ония предупредителни две думи, с който Андреа искаше да сплаши стария Радой и сина му, а също тъй и да обнадежди Неда.

Вечер в изгорялата къща студът ставаше нетърпим и Андреа бързаше да се прибере на топло в нейната стаичка. Той сядаше до мангала, грееше се и седеше мълчалив или отговаряше едносрично на нейните разтревожени въпроси; а погледите й, ръцете й, очакването и нетърпението не преставаха да го подканят. Тя все искаше да знае дали го е обидила. Непрестанно диреше случай да му се извини за някаква въображаема своя вина и му се предлагаше с покорство и раболепие, които той сега от всичко най не можеше да търпи. Наближеше ли полунощ, него вече не го сдържаше на едно място. Той преглеждаше револвера си, скриваше лице в яката и тръгваше да шари из града. И тъкмо при тия обиколки, когато все се надяваше да срещне Филип или Сей Клер или Джани бей, най-първо като безсилна злоба, като отмъщение, а след това и осъзнато, ясно, той започна палежите — на медресето — склад в Захаръмъ бен махала, дето огънят не потръгна, после на кавалерийския сеновал, след него на джамията в Карагьоз махала, която изгоря и с нея чувалите с ориз и сандъците със сухари. Неговият план беше прост — те бесят, той ще пали. А горят ли складовете им, мислеше Андреа, глад ги чака ония при Арабаконак… И братушките като ги ударят след това… Нека, нека да ги изтребят до един, казваше си с ожесточение Андреа, щом се сетеше за баща си и за мнозината, които бяха в тъмницата, а и за нещастните горублянци, към които, неизвестно защо, Джани бей проявяваше без мяра жестокостта си.

Но той не можеше да скита цяла нощ. Сокаците гъмжаха от патрули. Андреа знаеше, че дебнат него. Той се прибираше изморен, ала не лягаше на одъра, до Мериам, при все че тя го чакаше, викаше го и го молеше, а се просваше върху чергите до мангала и затваряше очи.

Той затваряше очи, но невинаги заспиваше. През паянтовите стени от двете съседни стаи понякога прииждаха натрапчиви звуци… Среднощно скърцане на наровете; шепот, ръмжене, проточени, вулгарни целувки. И недалече от него се въртеше и неспокойно дишаше жена — жена, която му бе принадлежала и го чакаше. Той неволно си припомняше белотата на плътта й и ония тайни между тях, които мимо отвращението му в тъмнината го възбуждаха… Да стане!… Да иде при нея!… Само още веднъж… И не е ли вече всичко загубено, безсмислено… ще го заловят, и като горублянците. Той се надигаше, приближаваше я в тъмнината. Но щом сетеше, че тя запира дъх, и чуеше гласа й, той като да се сблъскваше с някаква преграда. Мигновено се отдръпваше от нея, връщаше се при мангала — и за дълго мислите му биваха пречистени. В тях оставаше само Неда и той кроеше какво ще бъде, ако те двамата доживеят освобождението — как ще побегнат в някое балканско градче, в някое село, и там ще учат децата какво е било и какво трябва да бъде… Но защо ще бягаме, сещаше се той. Тогава ще бъде наше. Филип да му мисли. Че и баща й… И той пак си представяше себе си и Неда в София, в столицата… Класното училище станало гимназия… или може би Висока школа — Висока школа, разбира се, защо не!… И всичко наистина ще бъде друго… А с мислите за другото и за любовта той заспиваше. После насън сещаше, че някой го гали — нечии ръце, нечии устни докосват косите му, брадясалата буза… И защо му се струва, че някой тихо плаче над него… не, не е Неда… или може би е тя!… В тъмнината той я вижда: двамата лежат един до друг на леглото в неговата стая. Най-сетне сме женени, мисли си той, или може би го казва, защото чува гласа й. Тя е, която се надвесва над него и го целува, макар че всъщност е до него… Колко е сладък тоя сън! Да, да, той знае, че сънува, а каква сладост… Ала тогава защо да е сън? Не усеща ли целувките й?… Пак го завличат вълните… Той я гали… прегръща я, страстно я прегръща и се бои да не я задуши… Още, още! — шепне тя и той още по-силно я притиска към себе си и още по-силно се бои… Моя ли си?… Твоя, Андреа, само твоя… завинаги… О, какво блаженство!… И тъкмо в тоя миг лицето й потреперва, загубва чертите си, чуждее… Коя е тя вече? Коя е?… Това лице, тая плът, така позната — на Мериам… Махни се! — вика той отвратен и ужасен от някакво светотатство. Някой наистина се маха от него. Това го събуждаше и той отваряше очи.

Малкото прозорче с батистената завеска бледнееше; в полумрака той виждаше, че еврейката седи на нара, свила под себе си пълните си крака, нагла и тъжна. Плаче ли? Той отмахваше от нея поглед и бързаше да върви оттатък, в своето скривалище, а Мериам залостваше зад него вратата и той оставаше сред развалините на изгорялата къща като в капан.

Така бяха минали дните. Докато тази сутрин той се реши да рискува и я изпрати при Неда. Към този риск може би го подтикна раната в рамото, с която се върна по-предишната нощ от Карагьоз махала. Тя бе малка, повърхностна, ала бе забрала, тупкаше и будеше от вчера насам в душата му тревога. А можеше да е и нетърпимата вече неизвестност. Какво става там? Върнала ли е тя годежа на Леге или са пречупили волята й? Размислеше ли се, пред очите му възкръсваше сцената при герана — как баща й и Филип налетяха връз тях двамата и как я биеха, докато я влачеха към портичката. А след това? Какво е изживяла тя? — безплодно се бе питал безброй пъти; питаше се и сега и трескаво чакаше вестите, които щеше да му донесе Мериам. Но дали няма да ме издаде от ревност, припомняше си той с озлобение израза върху лицето на еврейката. Не, не вярвам… не искам да допусна… Ала аз наистина трябва да се махна от шантана!… Да се махне — лесно. А при кого да иде? Кой ще се реши да го укрива? Буботинов ли? Или предпазливият бай Анани? Може би щеше да намери прием у бай Димитър Трайкович или у хаджи Боне (като ханджията Анани и хаджи Боне беше един от някогашните комитетски хора), ала Мериам бе научила, че тях ги арестували същата нощ, когато арестуваха баща му. Оставаше къщата на Госпожата. Да, у Госпожата би могло, въпреки че и брат й бе задържан заедно с другите; тя не би му отказала да го приюти… Но чакай, спря се той, Госпожата е руска поданица! Изглежда само заради англичанката не са я прибрали и нея… Не, уверен съм, че наблюдават къщата й. Е, тогава къде? Излиза, че тук въпреки всичко е най-безопасно — при условие папа Жану да не подуши нещо, разбира се… И ако не беше онова, което на дневна светлина му се струваше вече долно и безчестно… Щом се сети за мислите си и за изкушенията, той дигна като някакъв щит малкото подвързано томче с любимите стихове и зачете. Четеше и си ги повтаряше, при все че знаеше повечето от тях наизуст — и все диреше в тях нещо, което преди мътно му се бе загатвало, откриваше го и беше щастлив, защото онова, което диреше и намираше в стиховете, беше любовта му към Неда.

На какво всъщност се надявам, попита се той. Не го ли познавам бай Радой? — и сега още повече, след като обърках всичките му кроежи и стрелях върху сина му. (Дали съм го улучил? Дали са разбрали, че съм бил аз?) Ужасно е… като си помисля, че ще я принудят за консула… И какво представлявам аз според техните мерки? Климент… може би да. Но аз? Някакъв учител, назначен от такива като тях, човек без пари може би ме наричат… И изобщо… Дявол ги взел, да мислят, каквото щат! Турски мекерета и изедници народни!… Свършва се с тяхната… да! Нека дойдат нашите — ще видим тогава кой кум, кой сват… Но Неда, Неда, за нея ме боли душата, мислеше с тревога и отчаяние Андреа, докато внезапно някакъв шепнещ глас, гласът на Мериам, го стресна.

Беше се надвесила от вратата към шантана и му махаше с ръка. А писмото? В ръката й нямаше писмо и той, озадачен и разтревожен, се измъкна от леговището си, тръгна по обгорелите хлъзгави греди и я приближи. Забраденото й напомадено лице не му говореше нищо. Само между нарисуваните вежди се врязваше дълбока бръчка, но неговият поглед я отмина и се спря на очите й, тъжни, както и преди.

— Писмо? — каза той шепнешком.

— Ела — каза тя.

— Къде?

— Вътре… в стая ела…

Откак срещна в тъмния коридор Сара, една от жените на шантана и приятелка на Мериам, Андреа избягваше денем да напуска скривалището си. Но сега еврейката сама го викаше вътре. А ако е някакъв капан? Ако го е издала и са поискали от нея да им го доведе в стаичката, дето не би могъл да се съпротивява? Той пресрещна още един път тъжните й очи и прекрачи високия праг. Докато тя залостваше вратата, той измина тъмния коридор, приготви за всеки случай револвера си, после изведнъж се вмъкна в стаята… Различи някаква жена… В същия миг познат глас го зашемети, две ръце се протегнаха и лудешки, отчаяно го запрегръщаха.

— Ти?… Ти?… — не вярваше той на очите си и я целуваше, и се взираше в разплаканото й лице. — Посмя!

— Посмях — кимна тя, като го привличаше към светлината. — Тази добра жена… благодарение на нея… Къде е тя?

Той се озърна, заслуша се. Мериам беше останала вън.

— Пази — рече той. — Но разкажи ми… какво…

— Не аз, първо ти! Ранен си… Къде? Страшно ли е? Боли ли?

Той се засмя.

— Седни… Не, не боли — ей тука в рамото. Съвсем дребна работа.

Тя искаше да види раната.

— После! — рече той. Черните му очи не се откъсваха от нейните. — Ами ако не бях ранен, щеше ли да дойдеш? — попита глухо.

— О, Андреа — прошепна тя с оня глас, който сърцето му така познаваше.

И както някога, при стария геран, те пак се впуснаха в лабиринтите на любовта си. Какво ще бъде? И как ще се оженят мимо всички пречки, веднъж само да дойдат освободителите. Те споделяха взаимно мечтите си — а той й говореше за българското и че градът ще бъде столица, и че те двамата тогава истински ще дадат своето на народа си. Тя казваше: „И аз ще стана учителка като теб, нали, Андреа! Аз мога да преподавам езици; и литература мога да предавам“… А мечтите им отново ги завръщаха към тях самите. Те пак повтаряха вечните, ненаситните думи: „Обичаш ме, нали?“ „Само твоя, твоя“… Ала сега двамата бяха в затоплена стая, седяха един до друг на леглото и толкова дни и нощи се бяха стремили един към друг, мъчително предсещайки блаженствата, които им бяха забранени, че целувките не ги задоволяваха вече. Той разкопча палтото й. „Андреа!“ — прошепна тя, а той се поколеба, упреква ли го или го зове. Но устните й сами се предлагаха; цялата тя се предлагаше — изведнъж той я сграбчи, прекатури я на леглото и като се задъхваше и говореше: „Защо да чакаме… моя си! Моя си, нали?… Защо…“ Зацелува я с опиянение, със страст и трескаво, умело заразкопчава корсажа й. Пламнала от срам, тя повтаряше: „Оная жена ще влезе…“ — и инстинктивно отблъскваше ръката му. А устните й, гърдите и цялата тя пак се стремяха към него.

— Ето я… иде! — ужаси се тя, защото вън се бяха чули стъпки. Чу се и писклив глас.

Беше папа Жану.

— Защо седиш в коридора?… За тебе работа няма ли? — каза остро той.

— Сега чака работа — каза Мериам.

Тежките стъпки отминаха. Леките останаха зад вратата.

— Какви са тези хора? Защо по французки — попита все тъй изплашена Неда и закриваше с длан оголената си гръд.

Андреа неволно се надигна. Не отвърна.

— Какви са…? — настоя тя.

— Не, не ме питай… — Мислеше: ето къде я доведох — нея, чистата. В тоя бордей, на това легло, дето са лежали с Мериам какви ли не мръсници… Дето и аз самия… О, колко е отвратително! Нима искам… да я измърся, да я изравня?… Не, не, не!… Не тук, не!… По-добре да чакам — каза си той с усилие и решителност, които се изписаха на бледото му брадясало лице. — Наистина… да, тук може да влезе някой — рече той, като й се усмихваше шеговито-съучастнически и се мъчеше да прогони нейното смущение.

— Ти не ми казваш. Коя е тая жена?

— Една нещастница — рече той и му се струваше, че зад вратата в тъмния коридор еврейката плаче.

— Но тя е добра, Андреа. Чувствувам го!

— Да, да… Гониха ме… И трябваше да се укрия тука, нямах друг изход.

Неда също се бе надигнала, извиваше ръце, закопчаваше корсажа си и го слушаше. Повече не смееше да я лъже. Той побърза да измести разговора.

— Да ти помогна ли?

— Не, не — усмихна се тя със смутено — щастливо изражение в златистите си кехлибарени очи. Но още веднага прибави: — Не мога средното копче…

Той я притегли към себе си, изви я да закопчее копчето, устните му ту пробягваха по разпиляната тъмноруса коса, ту пламенно се залепваха в дългия, източен врат, а тя тихичко и все тъй смутено — щастливо се смееше, докато изведнъж се сети и се извърна изплашено към него:

— Аз забравих да ти кажа най-страшното… за наградата!

— Каква награда?

— За твоето залавяне, Андреа!… О, така ме е страх, така ужасно ме е страх — изстена тя, прегърна го силно и заплака.

— Ох, ох, внимателно! Натисна рамото ми! — рече той; при все че раната вече не го болеше; и тя веднага замени големия си страх с по-малкия, осезаемия, заразпитва кога са го ранили, дълбока ли е раната и настояваше да я превърже. Но той отново измести разговора. И те пак заприказваха за любовта си и за всичко онова красиво в живота им, което мимо страданията съществуваше и имаше смисъл да се говори само за него.