Стефан Дичев
Пътят към София (59)

22

Нямаше къща в Етрополе, в която Коста да не бе влизал с един и същи въпрос:

— У вас идвал ли е нашенец, доктор, избягал от София? — И той го описваше хубав мъж, представителен и спретнат, с мустаци — какъвто беше Климент и какъвто брат му неизменно го виждаше.

Повечето дигаха рамене. Но намираха се и такива, които знаеха:

— Има такъв доктор, да!

Или пък казваха:

— Докторът ли?… Ами че из оня ден го виждах. Разправяше, че отивал по селата да събира още работници.

— Чакай, бе! Какви работници? Той е доктор човекът, с болни се разправя.

— Че ти не си ли, дето ги викат? — питаха го понякога.

— Бе никакъв не съм аз. Търся брат си! Разгубихме се в Орхание — и как стана, каква стана… — Коста обикновено сядаше и разправяше цялата история отначало докрай.

Един ден в хана дори му казаха:

— Днеска беше тука!

— Днеска ли! — изправи се Коста. — Къде е той? Казвай, води ме при него, цяла жълтица ще ти дам…

Но после се разбра, че докторът довел от Лопян петдесетина селяни, от каквито Дандевиловият щаб се нуждаеше, да проправят път в планината, че заминал отново към Брусен и кой ли знае къде, и че щял да се върне тези дни. Имаше за Коста нещо неразбираемо във всичките тези пътувания и връщания, нещо, което не беше присъщо на Климент. И ако непременно му е трябвало да се разправя със селяни, защо не е повикал и мене, нервничеше и се ядосваше той, тъй като работа като тая Коста наистина би вършил дваж по-добре от брат си.

Нямаше какво да прави; трябваше да чака. И докато чакаше, Коста не преставаше да навестява своите приятели от псковския полк, който лагеруваше край града.

Той вече знаеше всичко за Мойсенко, за Иванушка, за Фрол и Тимофей, за Никита Запевача. Дори и за Мирон Потапич бе поразпитал това-онова. Интересуваше се кой откъде е и как изглежда техният край; и женен ли е, колко деца има; за търговията разпитваше, кое колко струва — и изобщо за живота. Той не го правеше само от любопитство, нито само от любознателност, но и от разчувствуваност. Ето ме мен, ами че аз, дето се казва, вчера излязох от дома, и все там ми е умът, а те, горките…

Той все искаше някак да им угоди и да им бъде полезен. Ходеше да им купува тютюн от маркитантите на другите полкове. С техни пари наистина, защото неговите пари не бяха много, пък и ги пестеше. Помагаше им в кърпежа на мундирите. Все за тяхна сметка донесе им сапун, като казваше, че ризите от кирта се захабяват, а перат ли се без сапун, отиват, че се не видят… Той и ръкавици намери на ония, които нямаха. И понеже знаеше, че с ботушите са зле, донесе отнейде три-четири чифта цървули. Ала сам виждаше, че това е капка в морето, усмихваше се и им обещаваше, че в София ще намери и за другите.

Той отдавна им бе разправил за себе си всичко, ала това всичко не свършваше. Вечер, край огъня, той си припомняше гласно (с оня, смешния негов руски език, на който вече никой не се надсмиваше) за дома си, и за Женда, и за Славейко… Цялата рота знаеше, че чака дете.

Един път шегобиецът Фрол дори го подкачи:

— А как, Костя? Ти ли ще го раждаш?

— Аз, ами кой… Е, то се знае, че булката де, но нали и аз… — Той намигна и попита: — Твоята да не би без теб да ги ражда?…

Дружен смях огласи лагера. От околните огньове заприиждаха още войници.

— Костя ли е тук?… Здравей, Костя! Здравей!

— Здравейте — кимаше той, като ги обгръщаше с веселия си поглед и побутваше кривнатия си нос, сякаш да го оправи.

— Ама той тебе, Фрол… той тебе на кукувичи яйца те насади — ръмжеше Мойсенко.

А Иванушка се червеше, криеше момичешкото си лице и все пак гледаше да е по-близо до своя някогашен пленник.

Старият фелдфебел, който стоеше отстрани заедно с намусения Мирон Потапич, неочаквано попита:

— А ти какво го чакаш второто, момиче ли?

Коста се извърна, срещна изпитателните му очи. Видя и насмешливото изражение на унтерофицера.

— Третото ще е момиче — каза той. — Сега това го чакам момче. Сега войници ще трябват на България… Ами че тъй де — каза той. — Като свърши войната, вие ще си идете. Кой ще ни пази от турците тогаз?

Нея вечер Егор Егорович Егоров нищо не каза. Ала оттогава насетне той често спираше Коста, питаше го намерил ли е брат си или пък казваше на бакарите, когато него го нямаше:

— Вижте там, сложете от кашата в някое котле и за нашия братушка…

Само Мирон Потапич си оставаше негов неумолим враг. Коста го знаеше и хиляди пъти съжаляваше, че не си беше премълчал за оная злополучна лира.

 

 

Сутринта на 13 декември Коста, който нощуваше в една от къщите на избягалото от градчето турско население, беше разбуден от необичайно раздвижване по улиците. Той отмахна козяка и погледна през разтрошеното стъкло на прозореца. Сринатият наполовин зид закриваше част от пътя. Но и така видя, че минава конница. Той постоя загледан. Гледката го изпълваше с радостно вълнение. Нека идат, нека идат, мислеше той, като поред изучаваше едрите силни мъже, които ритмично се полюшваха върху седлата. Какви ги наричаше Климент, когато са все такива едри? Улани ли бяха или май че бяха драгуни… Ей ги, тези имат дълги пушки… На уланите са по-къси… а пък хусарите май че нямат пушки… Или за хусарите не съм сигурен, но тези са драгуни!… Изпитваше момчешка амбиция да познава отделните родове войска; а още му се струваше, че има някакво особено щастие в това да си улан или хусар, или гренадир, или драгун. Той харесваше и казаците, и артилеристите. Само пехотата му се струваше малко по-долен род войска, но това не се отнасяше за псковци, един съвсем обикновен пехотен полк — него Костя поставяше и над хусарите, и над гвардейците, и над всички… А тези са драгуни, мислеше с увереност той и си спомняше какво му бе разправял Климент за драгуните. Е, тяхната като че ли е най-лесна… хем си на кон, хем си стреляш с пушката отдалече и не се месиш в ръкопашния бой, разсъждаваше Коста, докато най-сетне конният полк се източи и едно след друго се заредиха оръдията на някаква батарея.

Той вече съвсем се разсъни. Закуси набързо, с каквото му беше останало от вечерята, излезе на двора, разтърка лицето си със сняг и тръгна да пита за брат си. Но войските продължаваха да се точат и целят градец се беше събрал от двете страни на главната улица да гледа. Отвсякъде се здрависваха с войниците и се прегръщаха; и току всеки даваше я хляб, я шал ще даде или антерия… и най-често им поднасяха малки пръстени павурчета с ракия, които войниците поемаха с благодарност, кланяха се и викаха: Спасибо!… Но какво става? Те не идат — те отиват нанякъде… Отиват!…

— Къде отиват? — извърна се той към първия етрополец, млад мъж, по-млад от него, с луничаво лице.

Етрополецът заклима. Засочи Балкана. Очите му бяха овлажнели.

— Започва ли се!… Ама започва ли се? — разтича се Коста. — Е хайде!… Хайде на спасиба, братушки!… — размаха калпака си той.

— Ами псковци!… Псковци минаха ли? Те отиват ли? — разтревожи се той.

Никой не знаеше кои са псковци и кои воронежци.

— Ако е за пехота — мина пехота, но то беше много преди конницата — казваха.

Той остави главната улица, избиколи през опустялата турска махала, втурна се към края на градчето, дето лагеруваха псковци. Нямаше ги. Е това е то, това е!… А не можаха ли да ми кажат снощи?… Но щом не са му казали, тогава и те не са знаели. Военна работа! Дойде заповед и хайде, заминавай… А дали ще се видим пак някога, щом са тръгнали на страшен бой — в такова време и в тая планина?… Той пак се втурна, сега да ги догони. Тичаше към другия край на градеца. Стигна там тъкмо да изпрати и последното оръдие на последната батарея. После край него се заточиха леки обозни коли, но той продължаваше да гледа далечината. Губят се, чезнат сред снеговете. А ето я планината, огромна, възправена, цялата в мъгли и вихри… Да продължи ли? Да ги настигне? Не вижда ли какво е!… И нима те ще вървят все по този път; и все по път. Та нали ще ги разделят по роти, ще ги пръснат във вериги, ще атакуват, ще се бият. Свърши се. А той толкова пъти им обещаваше — като идем в София… Сега те ще минат през града, а пък аз още няма да съм там. Разгубихме се, говореше си той горестно и с тая мисъл тръгна назад.

В хана, дето се отбиваше всеки ден, го очакваше новина. Докторът сутринта бил тук; канел се да върви с войската. Ами ако е отишъл?… Но четвърт час по-късно, друг един, който знаеше за тревогата му, още отдалече се провикна:

— Бързай в черквата!

— Защо… какво в черквата?

— Брат ти е там!

Виж ти, виж ти, говореше си насмешливо Коста, като бързаше към черквата „Свети Архангел Михаил“. Е вярно, той не се е зарекъл като Андреа, но тук поне няма защо да се насилва — нали все науката, та науката… Е, разбрал е той, разбрал е! Добре е за всеки случай човек да удари един кръст, казваше си Коста и си представяше как ще се смае брат му, като го види. Той прекоси малкия пазар и приближи площада пред черквата.

Но тук трябваше да спре. Целият площад бе задръстен от биволски и волски коли, между които се трупаха селяни в кожуси и ямурлуци, с лопати, с мотики, с криваци.

— Какво правите тука с тези мотики, бе? Да не събаряте църквата! — рече Коста, озадачен и раздразнен, че среща неочаквано препятствие.

— Както е тръгнало! — рече един мъжага с остър калпак и дебели мазолести ръце. — Ами ти… ти за черкуване ли си дошъл или за работа?

— То ако е за работа, чак в черквата няма да я търся де…

Но тези селяни… да не би тези селяни да са, дето брат ми ги събира? Я! Как ще се ококори тоя тук, като ме види до него… Той с все по-голямо усилие си проправяше път. Тия хора нямат край, надигаше се Коста нетърпеливо на пръсти с надежда да открие някъде сред тълпата представителната фигура на брат си. Ала навсякъде все същото море от островърхи и плиткодънести калпаци, от сиви и бозови качулки и изпод тях засмени, сдържани, навъсени и строги, мустакати и брадати лица. Нямат край, нямат край, ядосваше се той. Колко са, трябва да имат хиляда!… И как успя да ги събере толкова хора Климент. За какво му са?… На братушките де, за какво им са?…

Внезапно откъм черковния двор се зачу глас, който искаше да надвика другите. Коста се надигна пак, огледа тълпата. Кой вика?… Млад, гологлав мъж, с енергично и вдъхновено изражение, беше стъпил там на стол или на някакъв камък, размахваше калпака си и нещо говореше на селяните.

— Шшт!… Шшт!… — зашъткаха близките и по-далечните.

— Тихо!… Тихо, хора!… Докторът слово ще каже…

От задните някой извика:

— По-силно, докторе!… Не се чува…

Докторът? Как докторът!… Изтръпнал от неочаквано съмнение, Коста се взря в енергичното, хубаво лице на човека, който говореше. Всъщност в жестовете и в изражението той приличаше повече на Андреа, а беше кестеняв и светъл като Климент. Но тоя човек не е Климент… Не, не, този човек не е брат му!…

— Чувай! — дръпна той изплашено първия до себе си. — На този ли викате вие доктора?

— На този, на кого…

— Ама няма ли други доктор?

— Тихо сега, не знам. Чакай да слушаме!

На този… И няма друг — ясно е. Но защо тогава разправяха, че е дошъл от София?… Не, никой не ми каза: от София. Аз го казах за София, а другите казваха: оттатък… Какво съвпадение! И къде тогава ще е бати?… Толкова дни да го търся тук, а той сигурно си е в Орхание и мене търси. Сега и да отида вече там, няма да го намеря. Тръгнал ще е с всичките. Както и аз трябваше да тръгна…

Гласът на непознатия доктор все по-ясно и по-настойчиво се вмесваше в мислите му. Коста не искаше да го слуша, смяташе да си пробие път назад, да си отиде, но селяните така плътно се бяха притиснали един до друг, зазяпани, заслушани, че мимо желанието си слушаше и той.

Докторът говореше:

— И я си помислете… помислете го! Всеки от тях има майка, баща… И жена има, и деца! На всекиму са мили близките, а още повече му е мил животът. Помислете, братя!… Е, ако на вас ви кажат: хайде, зарязвайте всичко и тръгвайте да помагате на друг един народ… а? Кажете, лесно ли ще тръгнете… За чуждата работа, за чуждата свобода… И живот… не чуждия, а своя живот да дадеш! Ей това са сторили за нас нашите братя освободители!… Пък какви страдания… пък какви мъки… И колко няма да се върнат от тях, а други ще си отидат половин хора… — изреждаше разчувствуван докторът и на засегнатия в своето упорство Коста му се струваше, че той нарочно говори именно така, че си е поставил за цел да го трогне и да не го пусне да си иде. — Сънародници! Братя българи! — ечеше в ушите му гласът. — Не е ли срамно да чакаме само наготово… деца имаме… внуците ни един ден ще питат: ами вие? Помогнахте ли вие? Жертвувахте ли? Заслужихте ли?… Или чакахте на топличко… в къщи… край жените си…

Другите може… Нека. Но аз! Малко ли жертвувах — и какви сведения им занесохме… и пътеката им показахме, противеше се с някаква неприсъща нему упоритост и с последни сили Коста.

— Ето, аз няма да ви говоря и няма да ви увещавам повече… Тук не е работата за търговия, за пари… Пък и вие сте дошли, братя, тук сте… Аз само ще ви прочета, да знаете какво се чака… Тази прокламация сам генерал Гурко я е написал — към нас.

Докторът дигна пред очите си някакъв лист, а докато зачете, край Коста зашушукаха, зашумяха.

— Чухте ли, генерал Гурко…

— Тихо! Тихо да чуем…

— Генерал Гурко!

Докторът се окашля, отхвърли косата си назад, зачете високо:

— „Българи! На нас ни предстои да направим напън срещу омразните ваши поробители. Предстои ни да преминем Балкана. Вие трябва да ни помогнете да превозим през планината оръдията, да пренесем мунициите, снаряженията, сухарите. Главната ваша награда ще бъде избавлението ви от вашите вековни поробители. За вас сега е трудно, но за русите е още по-трудно. Те за вашата свобода страдат, а вие за собствената си. Ще мине тежкото време, братя българи и ще бъдете благодарни на бога!…“

Той свърши, свали прокламацията, но не прибави от себе си нито слово. За един миг селяните останаха занемели. После изведнъж огромната тълпа край Коста се оживи, зашумя, завика. Той също викаше с все сила и чак когато гласът му пресекна, разбра, че е викал „ура“.