Стефан Дичев
Пътят към София (61)

24

Неда изживяваше мъчителна нравствена криза. Много неща й се бяха случили наведнъж; понякога съвестта й така остро си задаваше въпроса, честна ли е нейната любов към Андреа или е престъпна, че тя се разкъсваше от мисли, чувствуваше се лоша и виновна, беше на края на нервите си.

Когато на другия ден брат й подхвърли за удвоената награда и че предстои претърсване на всички къщи, тя изслуша думите му, без да го погледне, и продължи работата си в кухнята механично, сякаш всичко, което той говореше, не я засягаше ни най-малко. Както и преди, домакинството й тежеше. Тя не виждаше нищо привлекателно в него. Но го вършеше с упорство и нарочно избираше по-трудната и според нея, по-унизителната работа, та да се измъчва сама. В същото време тя ясно съзнаваше, че усилията й са безплодни. Нравствените угризения идеха отвътре, нищо не можеше да ги заглуши.

Докато привършваше прането и с все сила извиваше и изцеждаше над коритото мокрите тежки чаршафи, тя пак водеше в себе си оня, постоянния разговор, който бе предшествувал тъй щастливата среща с Андреа, след която тя намери най-сетне смелост да върне годежа на консула. Но вечерта дойде ужасната вест за Сесил. И от него именно час започнаха Недините угризения. Баща й млъкна и вече не я поглеждаше. А докато ровеше и диреше опора в душата си, сякаш за да се самоизмъчва, тя се запита: защо го укрива оная жена?… Тя многократно си припомни подробностите, задния двор, през който минаха, тъмния коридор, стаичката и разговора на французки, чут през вратата, сиреч всичко, което тогава възприемаше като насън — припомни си го и разбра. Разбра къде е била и защо оная жена укрива Андреа… А това беше потресът, от която Неда и досега не можеше да се опомни.

Тя винаги бе отбягвала да мисли за миналото на Андреа. Казваше си: той е мъж. А и себе си отбраняваше така — за ония мимолетни, шеговити целувки на Хайни и Фрицл и за не тъй безобидните целувки на Леге. Но ето, че осезаемо бе срещнала това твърде близко минало; то я отврати, а от всичко най-гнусно й се струваше, че тя самата беше готова да му принадлежи (и с желанието си му бе принадлежала) в оная, същата стая, на същото легло… Колкото и да се чувствуваше унижена, тя дори и това би му простила, ако да не я премазваше с непосилната си тежест въпросът, какво е сега… Там в оная стая, дето той постоянно влиза, при оная жена, на онова легло… И то тъкмо когато тя самата бе донесла толкова огорчения на другия… и може би неволно, по някаква страшна фаталност… Тя не искаше да мисли… не трябваше постоянно да спомня за Сесил. Колчем съвестта й я връщаше на малката й приятелка, тя изведнъж избухваше в ридания и после мразеше и Андреа, и себе си… Искаше да разпитва, да знае, да се увери… В какво да се увери?… Баща й упорито мълчеше, брат й беше саркастичен, а мисис Джаксън знаеше само факта на ужасното произшествие, но на Неда й се струваше, че ще намери успокоение едва като проникне в самата му сърцевина.

Чувството за вина, която тя ту смяташе, че трябва да изкупи, ту настървено отричаше, както и унизителната ревност, на моменти озлобена, ядна, потърсена от погнуса, други път болезнена и тъжна, разкъсваха и мъчеха душата й. Не знаеше какво да стори. А и нямаше никаква възможност да извърши каквото и да било, тъй като всички в къщи следяха всяка нейна стъпка. Не бе излизала и не я пускаха да излезе никъде. Но и това не беше най-страшното. Най-страшното беше, че веднага след коледните празници, сиреч само след десетина дни, брат й щеше да я отведе през Цариград във Виена и тя трябваше да остане там до края на войната, а може би щяха да я омъжат насила там.

Да, така сложно се бе заплело всичко, че докато слагаше прането в панера и после тръгна да простира, тя не виждаше нито една светла искрица в тоя черен лабиринт.

Тодорана я спря.

— Не излизай тъй, душко, потна си, ще се поболееш.

— Да умра по-добре — рече тя.

— Ах, да чуе майка ти, бог да я прости!

Старата слугиня грабна от ръцете й панера и отиде към двора, а Неда, безволна и облекчена, остана при кухненската врата. Ето кой единствено й съчувствува в тая къща! На тая простодушна слугиня само може да се довери… Да умра! Да… може би най-добре ще е, ако се простудя и умра, наистина… По привичка тя затърси в паметта си героиня, като нея да е страдала и тъкмо така безизходно да се е предала на смъртта. Светът на мислите й я посрещна, приюти я и тя запрелита от книга към книга, докато изведнъж съзна, че все пак всичко там е далечно, чуждо — и любовта, и смъртта, — а че тя е жива, че не трябва да се дава на отчаянието си и че въпреки всичко не може да не помогне на Андреа, защото опасността, която го застрашава, е по-голяма от всеки други път.

По кого да го предупреди? Може би по старата слугиня?… Или някой от чираците? Или Чарли, секретаря на мисис Джаксън? Тя беше неблагоразумна и доверчива към хората, когато се отнасяше за нея, но сега се отнасяше за живота на Андреа… Само аз мога… не, никой друг, никой! Ще издебна, когато Филип се е залисал в нещо… да, той тая сутрин и без това е малко особен… в стаята си стои, горе се качва… Ще пусна старото си палто и шала от прозореца… измъквам се незабелязано и нека ме стигне! Но как ще се върна? За миг тя се изплаши, като си спомни как я бяха срещнали миналия път… Ще я бият пак, ще има крясъци, викове, мръсни думи… Да става, каквото ще! — рече си тя с упоритостта и твърдоглавието на баща си. Ако искат след това да ме изгонят, да ме убият… Та те и така ще ме убият, щом ме пращат във Виена… да ме женят там като някоя селска мома…

Тя се изкачи по стълбата, влезе в стаята си — като го нямаше вече оня, насрещния, те пак я бяха върнали в нейната стая. Гърдите й лудо туптяха. А долу брат й беше излязъл от стаята си и разговаряше в отвода с мис Далайла. Тя съвсем ясно чуваше гласа му. Питаше би ли могъл да влезе при господарката й… Какво съвпадение! Само да влезе при нея и се измъквам. А защо, защо да се връщам? Кого имам вече аз тук? Не, ще остана с Андреа… Не в онова долно заведение, не — и той самият не иска да седи там, чувствувам го!… Ще избягаме двамата. При руснаците или където и да е… О, ще се свърши с моите мъки най-сетне — с всичките ми мъки ще се свърши, веднъж само да се махнем от града…

С непохватна бързина тя облече пътническия си костюм, натъпка в чантата си малко бельо, пешкир, две-три скъпоценности, които можеха да им послужат, сложи дневничето си, майчината си снимка, неговото писмо, отвори внимателно прозореца и погледна. Тодорана простираше в задния двор. В съседния двор майката на Андреа цепеше трески и малкият Славейко й помагаше да ги събира. А преди къщата беше пълна с мъже… Да й се обадя ли? Да й кажа ли?… Много искаше. И знаеше, че ще я успокои. А я досрамя; почувствува се виновна, изплаши се. Тя пусна палтото, шала, чантата си. Сега вече няма връщане. Затвори бързо прозореца, потърси пари за файтон и внимателно открехна вратата на стаята си. Брат й не беше вече в отвода. Дали е влязъл при кореспондентката? Тя заслиза, като трепереше с цялото си тяло и се ослушваше. О, колко съм страхлива! Добре, че са затворили вратата към коридорчето. Като кога такава непредпазливост от него!…

Тя прекоси тичешком отвода, излезе, изтича за палтото си, забради се, промъкна се към портата и щом се озова вън от къщи, огромен товар се смъкна от гърдите й. Свърши се! Свърши се! Друг живот започвам — нов живот… О, Андреа, мислеше трескаво тя и бързаше към мястото, дето обикновено спираха файтони, ако знаеш какво е за мене този миг. Не, не! Напразно те черних аз; не си ти такъв; дори и преди не си бил такъв, въпреки че си ги вършил всички тия… Та аз нали те заварих… беше навън, в студа… и аз… о, колко съм безсъвестно лоша аз! А тази жена, дето я ненавиждам и ревнувам, та нали всъщност всичко на нея дължа, казваше си Неда със самоотречение, което бе почерпено от книгите, но което отговаряше на мига, на чувствата й. В същото време тя се обръщаше и все поглеждаше към къщи. Не е ли открил? Не тича ли след нея?…

Единственият файтон беше зает, но за нейно щастие наблизо имаше закрити с чергила двуколки. Тя се втурна към първата.

— Къде? — попита коларят, приятен старец, евреин, с мудни и лениви движения.

— Карайте… — (не, няма да каже!) — Карайте към черквата, аз ще ви посоча след това.

Тя пак се обърна да види не се ли задава брат й. Брат й го нямаше, но двама мъже, мургави и дребни, изскокнаха от хаджи Данчовото кафене и се хвърлиха във втория, ангажирания файтон. Тя не би им обърнала внимание, ако единият от тях не бе посочил на файтонджията нейната бричка — и случайност ли беше това или не, тя не знаеше — но минутка по-късно, като се обърна назад, видя същия файтон. Той ги следваше… Иззад капрата се показваше ту лицето на единия от мъжете, дългоносо, с гъсти увиснали мустаци, ту лицето на другия, с лъскави сближени очи. Какви бяха тези хора? Защо техният файтон вървеше след бричката?… Тя извика на стария евреин да извие наляво и да мине по уличката покрай Филаретова. Файтонът поизостана, но и той пое по същите улици. Нямаше вече съмнение. Това бяха хора на Филип. Поставил ги е там да я следят, да открият къде е Андреа… Аз фантазирам! Та нали не ме пущат да пристъпя вън от къщи — що за глупости говоря тогава? Хората да седят там, да ме чакат, а аз да си седя у дома и само ако се измъкна… случайно… Не, глупости! Пак романтика… Това я успокои. За всеки случай тя каза на коларя си да кара по Говежди пазар.

Задният файтон ги последва.

Неда цяла се разтрепера… Защо влезе той при Маргарет? Защо от сутринта е все такъв… особен… Отбягва я?…

— Извийте към голямата черква!

Задните също извиха. Следяха я. Знаеха, че се е срещала с Андреа, и което беше още по-невероятно, знаеха, че ще отиде при него… Мислите й знаеха… Наградата, блесна в ума й. Възможно ли е брат й за някаква си награда… О, не! Отмъщение е това!… Но тя няма да му го даде — не я познава той до дъно — няма да го издаде, каквото ще да става…

— Карай към Куру-чешме! — извика тя.

Старият евреин извърна към нея приятното си, отпуснато лице. Очите му примижаха.

— Ама пак там, отдето тръгнахме ли? — попита да се увери.

Тя кимна мрачно.

Коларят задърпа поводите, избиколи „Свети Крал“ и класното училище на Андреа, пое по Витошка. Файтонът зад тях забави хода си. После бързо ги застигна. През дупките на чергилото тя ясно виждаше лицата на двамата.

Сега поне право в очите му ще го кажа!… И на баща ни ще го кажа… И на всичките роднини… На целия град!

— Стой! — извика тя, щом отминаха кафенето, тикна в ръцете му част от парите, който имаше, зави се добре с шала и скочи от бричката.

Ала още не тръгнала към къщи, и ония от файтона също наскачаха.

— Няма да ни избягаш! — сграбчи я дългокосият.

Тя се изтръгна. Изпищя. Другият с лъскавите очи я присрещна, заблъска я и заръмжа нещо на турски.

— Оставете ме… Помощ! Помощ!… — мъчеше се да се изтръгне от ръцете им тя, но те я бяха сграбчили здраво и я мъкнеха към файтона си.

— Усети ти, а… усети… Сега ще кажеш къде е московецът! — озверил се бе дългоносият.

Някаква жена, сестрата на хаджи Ангелко, се хвърли в нейна помощ. Мъже тичаха откъм кафенето.

Всички викаха:

— Какво става… Какво искат от жената…

Някой я позна:

— Тя е госпожицата!… На бай Радоя…

— По-скоро… Оставете я… Пуснете я, хей!

— Ай, вашата мамица гяурска! — ревна на турски дългоносият и измъкна изпод палтото си револвер. — Кой от вас, а… кой от вас…

Българите веднага заотстъпваха.

Единият от тях каза:

— Те са на Джани бей хора, бе… Тоя то знам…

Друг рече увещателно:

— Ама, ефенди! Тая мома не е коя да е… Тя е годеница на французкия консул… Франца, Франца, нали знаеш?

— Ти много не разправяй, че да не приберем и тебе!… Хайде, всички поемайте! — извика дългоносият още по-заплашително и макар че мъжете не се разотидоха, той им обърна гръб, помогна на другия агент да вкарат Неда във файтона, качи се и той от другата й страна, двамата здраво сграбчиха китките й и при гробовното мълчание, при страха и унижението на насъбралата се тълпа файтонът потегли и изтрополя надолу към полицейското комендантство.

 

 

Сен Клер гледаше ту дългоносия, ту другия с лъскавите очи.

— Глупаци! Кръгли бездарници — презрително рече той. — Като изгорят още десет склада, поне ще знаем, че трябва вас да обесим… Махайте се!

Изплашени, те избягаха от стаята, а той се извърна към Джани бей.

— Е?

— Не казва. Мълчи.

— Предполагам!

— Заплаших я… Ударих й два шамара…

Сен Клер също мълчеше.

— Като я дам в ръцете на Коч баба, охо! Всичко ще разправи — избухна полицейският комендант.

— Това ли измислихте?

— Нямаме време за измисляне като вас!

— Чувайте, бей. Вашите хора са виновни. Аз изрично заповядах да не я арестуват.

— А като ги е усетила? — рече ядосано — насмешливо Джани.

— Представям си колко умело са си вършили работата, щом тя, едно неопитно, неподозиращо момиче…

— Е, станало — станало! Какво сега, да я пуснем ли?

— Аз говоря за изпълнение на заповедта ми. Или вие другояче им я предадохте? — стрелна го с ледения си поглед Сен Клер.

Беят не отвърна.

— Тя къде е? — попита след известно размишление Сен Клер.

— В малката стая.

— Да остане там. Сложете й легло.

— Какво?

— Дайте й завивка. Леген, кана с вода. И изобщо никакви белезници.

— Майоре, вие прекалявате.

— Слушайте, бей. С тоя случай аз се разпореждам. Вие само можете да изтървете работата… да, не ме гледайте така. И моля да ме изслушате внимателно. Предупредете хората си. Ако й се случи нещо, направо на маршал Осман Нури ще доложа, че ми се пречи да изпълнявам функциите си.

— Е, за какво тогава?… Ще я храним ли само тук?

— Това оставете на мен. Тя ще проговори. Възможно е и тоя път да прибегнем до доктор Грин…

— А!… Фокуси!

— Това съвсем не са фокуси, бей — рече високомерно и предизвикателно Сен Клер, защото му напомняха едно негово поражение, но вратата се отвори, влезе един от младшите полицейски офицери и той замлъкна.

— Какво, Идрис?

— Бей-ефенди… Господин майор — извърна глава той и към англичанина. — Вънка са чорбаджи Радой и синът му…

— Е?

— Чакат… молят, бей…

Джани погледна навъсено към цивилния майор.

— Аз си отивам — каза Сен Клер. — Ако имаш време, приеми ги.

— Какво ще ги приемам! Направо ще ги арестувам!

— Щом имаш причина! Колкото за младия Задгорски, вие сам знаете… Той може и друг път да ни бъде от полза. Добре е да бъдем далновидни… да пазим хората си, бей-ефенди. Виждате, в тия времена рядко има вярност.

— И какво да правя тогава с тях? Нали ще питат?

Сен Клер го гледаше иронично.

— Вие си решете — рече той. — Вашите хора арестуваха дъщеря им. И тя вече трябва да остане тук… Но това не се отнася до нейните близки; особено за сина… казах ви съображенията си. А колкото до нашата затворничка, моля да се спазват моите разпореждания. Длъжност ми е да ви го напомня — прибави Сен Клер по французки, за да не го разбере младият офицер, който стоеше, изпънал ръце до бедрата, и въртеше глава ту към единия, ту към другия си началник.

Джани кимна обидено, изчака да излезе майорът, разходи се до прозореца, върна се, взе от полицата един готов чибук и ядосано запуши. Всички тези работи бяха прекалено объркани за неговия ясен и праволинеен ум. Омразният англичанин още повече ги забъркваше. И сега какво да ги правя тези двамата; да ги приема или да не ги приема? Младият бил верен, заслужил. А старият? Старият е един… Той не можеше да определи какъв е старият, бегло го познаваше. Знаеше само, че е човек на парите, на спекулациите, че представлява в града чужди фирми и че изобщо се има с чужденците. Бе, тя и дъщеря му се имаше с консула…

— Доведи ги — рече той на Идрис, който търпеливо и безучастно чакаше. Но пак се сети за забърканите разпоредби на Сен Клер (че синът е заслужил) и ядосано отмени заповедта си: — Доведи само бащата!… Какво ли ще се разправям и с него, ами поне да мога да го изгоня, ако вземе много да приказва.

Идрис излезе да доведе просителя и докато го чакаше, беят се настани върху миндера. Всъщност, ако не беше на тоя сина му, ние хич и нямаше да знаем, че доктор Климент е шпионин… Аллах!… Да се чуди човек… такъв доктор, пък шпионин… Че ако не беше той тогава, Есма да е заминала!… Какви не чудеса стават! И от когото най не очакваш… Ех, ако го хвана, тогаз бесилката му е сигурна. Гяури ли са, всички са едно, разсъждаваше Джани бей, гледаше дима на чибука си и си мислеше, че не е навестявал своята любима сестра. Оня овен, мъжът й, нещо взе да я прекалява с американката! Да не е решил в харема си да я взема? Има си хас — малко й е на Есма теглото с Кериман, че ако дойде и трета, и то такава, ще стане една, възмущаваше се беят, макар че самият той имаше в харема си четири жени. Не, ще го постегна аз Амира; онова си е друго, а за в харема — и дума да не става…

Отварянето на вратата прекъсна мислите му. Той се сети кого въвеждат и голямото му брадато лице се намуси.

Влезе Радой… Беше блед, в острите като на птица очи сега имаше треска. Но изражението му си оставаше строго и достойно. Само ръката му леко потреперваше, когато той приближи и нарочно, по европейския обичай, я протегна към Джани бей да се ръкуват. Беят не пое ръката му. Радой се престори, че не е забелязал. Той се поклони уважително, но сдържано, и поклонът му сякаш имаше същото значение, като ръкостискането.

— Е, защо си дошъл? — рече нетърпеливо Джани.

— Ида да се оплача, бей-ефенди.

— Какво? Да се оплачеш ли?

— Някакви хора, представили се за ваши агенти, са арестували дъщеря ми.

— Има такова нещо, чорбаджи.

— Не разбирам, бей-ефенди.

— Арестували са я, защото аз заповядах да я арестуват.

Радой разпери престорено изненадано ръце, приведе леко рамене и спря острите си, трескави очи в присмехулните и неприязнени очи на полицейския комендант.

— Не, не разбирам, наистина… Някакво недоразумение?…

— Хубаво недоразумение — рече беят. — Тя ако не изкаже оня, ние жените по други начин ги бесим! — прибави той.

Радой сети, че коленете му се подкосяват.

— Бей-ефенди! — рече той глухо. — Право да ти кажа, не разбирам за кого говориш. Кого трябва да издаде дъщеря ми? Кой е той? Нищо не разбирам, бей!…

— Тъй ли! На, прочети тогаз! — грабна Джани от масата и тикна в ръцете му някакъв лист.

Радой наистина не разбираше защо му дава тоя лист.

— В чантата й го намерихме. Писмо от него. И ей това бележниче тук… записвала си… Ще го прочетем и него. Ще видим на какво си учат дъщерите богатите наши поданици…

Радой не беше виждал бележника; нищо не беше виждал… Той отдалечи писмото от далекогледите си очи и го зачете. Четеше как ненавижданият от него Андреа обича дъщеря му — и я вкара тук! — проклинаше го, а проклинаше и нея, и себе си, и Джани бей, и целия свят.

— Ами че тази записчица няма никаква дата — хвана се той като удавник за сламка. — Пък и прощавай, но изглежда ми съвсем детинска работа, бей… Ами че с хартийки ли се прави любов… И вие знаете, бей-ефенди, тя с французкия консул… нали такова… знаете.

— Знам, чорбаджи! И знам повече, отколкото ти мислиш, че знам!

Разпространило се е вече! Но какво?… Аз трябва да я извадя оттука. Само че как, как?

— То и в самото писмо се казва, че не са се виждали, бей… Ето, вижте!… И няма адрес!… А като няма адрес, може някой да е подхвърлил писъмцето — въпреки всичко упорствуваше той. — Тъй де… уж от името на оня… А тя нали е жена… Знаеш ги жените, бей-ефенди!…

— Стига! — прекъсна го грубо Джани. — Жените са си жени — дяволски изчадия. Ние с тебе пък по мъжки да си приказваме… Какво го усукваш ти? Че нали твоят син ни каза, дето тя се е виждала с оня.

— Как, моят син?…

— Ти на ударен ли ще се правиш! Я да се махаш от тука… Сам синът ти е казал, че е ходила при него… Сложихме хора да я следят!… Е? Ако ни беше завела при разбойника… Но сега тя вече му е съучастничка, проумяваш ли го това! Ние война водим — какво си мислиш ти? Сега тя или ще каже, или… знаеш й наказанието! — рече заплашително беят и така неудържимо и злокобно се разкикоти, че от тоя смях косите на Радоя настръхнаха.

Филип… и тоя път пак Филип!… Радой диреше някаква опора, някаква надежда в ума си, но в ума му не се раждаше нито една-единствена плодовита мисъл. Ето какво се е случило и защо Филип не смее да ме погледне, казваше си само той. Ето докъде ме доведоха… Планове!… Турция ще преобразува!… О, ще го изгоня от дома си! Ще го натиря, от наследство ще го лиша… Един грош няма да му дам — некадърник, подлец! Срещу родната си сестра да иде… Но щом взе да мисли за пари, той се сети, че парите винаги му бяха отваряли всички врати. Малко ли османлии беше подкупвал — за данъци, за мита и налози. И защо сега да се сеща? Нали идеше с това намерение — торбичките със златни лири твърдо издуваха двата джоба на палтото му и тежаха.

— Бей-ефенди! — каза той с престорено угодлив и примирителен глас. — Не знам… не споря… Но и да има нещо, бей, детинска работа е то… Все може някак да се нареди.

— Ще се нареди, като каже къде е оня! Нас московците държавата ни искат да заграбят… Няма вече жени — мъже, наред!…

— А може и да не го знае, бей… Искам да кажа… Ето тук аз нося някоя друга жълтица — бръкна той в единия си джоб, извади кожена кесийка, сложи я на масата. — Двеста и петдесет са! Сега лирата върви сто деветдесет и два гроша, бей!… Прибавете ги към наградата си… и… А ето и още толкова, бей — от уважение към вас!…

Джани погледна парите, примижа, погледна него.

— За мен ли ги даваш!

— Ако речете… за вас да бъде, бей-ефенди…

— И двете торбички?

— Още толкова ще донеса! Пуснете я само… Жена е… неразумно същество… не разбира… И още ще донеса, бей.

Лицето на Джани, та чак до ушите, силно беше почервеняло.

— Подкупваш ме… а? — изрева внезапно той.

Сбърках — този е от лудите, изтръпна Радой.

— Не, не, бей… не подкуп… уважение!

— Подкупваш ме, свиньо гяурска!… Вярата ми искаш да осрамиш в тия времена… Ние война на живот и смърт…

— Не… аз ще си ги взема…

Джани не го чуваше. Целият беше настръхнал.

— О! — ревеше той. — Ще ви избеся всичките аз… Пари; ако е за пари, какво ми пречи да ти ги взема, бре свиньо такава!… Разбирам аз… разбирам ви хитрите сметчици… Да я измъкнеш ти нея… и оня да се отърве… Всичките сте московски агенти!… Идрис!… Хей, Мустафа! — извърна се той към вратата и младите офицери, като да стояха от другата й страна, изведнъж се втурнаха в стаята.

Радой беше занемял. Не от объркване, не от ужас — от смайване. Гласът на подивелия Джани като да кънтеше в някакви високи сводове и един след друг тези високи сводове се ломяха връз Радоя.

— Арестувайте го! — чуваше той ехото на озлобения глас. — Подкуп… гяури… московци… в джамията… — идеше до съзнанието му все по-слабо и по-слабо гласът. Но вече нищо не го интересуваше. Само със странно умиление той си мислеше дали там ще е дъщеря му и дали ще я види.

— Арестувайте… — каза той. — Тя е тръгнала вече… наред…