Стефан Дичев
Пътят към София (74)

37

Ако Андреа знаеше колко скъпи и невъзвратими за близките му са минутите, които течаха, той не би се поколебал, макар и с десетина души да нападне комендантството. Но понесен от стихията на въстанието, за което всякога бе мечтал, въодушевен, разчувствуван, по пътя той неусетно престана да мисли за баща си и за Неда, сиреч пак мислеше за тях, но във въображението му те бяха вече част от цялото, бяха в думите „Да се спасим!… Да спасим града си!… Да изтребим тези хищници и чакали…“ Някакво опиянение го бе обхванало; една самозабрава, която властно привличаше другите мъже, възпламеняваше ги, издигаше го в техен водител. Това, че турската полиция го бе търсила безуспешно дни наред, че братята му бяха забягнали при руснаците — все обстоятелства, поради които до този ден мнозина ги наричаха безразсъдни, — сега му придадоха неочакван ореол.

Той броеше хората си, разпращаше, заповядваше. Двама да тичат в Куру-чешме, други на Витошка, на Боянска… Бийте камбаните! Вдигайте… викайте… На оръжие!

Като викаше „на оръжие“ — а истинско оръжие малцина имаха, — той се сети за Язаджийската джамия. Много пъти се беше канил да я запали. Сега разбиха вратата и всеки грабна пушка, патрони, макар малцина можеха да си служат с тях. А той се беше качил върху сандъците и ревеше с цяло гърло: „Внимателно! Фенерите настрана… Махай се там с фенера, Гълъбарино!… Не видиш ли, снаряди…“ После остави Анани и още двамина да пазят склада от черкезите. „Отваряйте си зъркелите! — каза. — Пламне ли, цялата махала отива!“

И отново се втурнаха надолу. Той пак викаше: „След мен!… След мен!“ Но хората и без това го следваха. Неуморимостта му ги увличаше, сцепляваше ги.

На площада Кафене баши те се натъкнаха на силен черкезки отряд. Черкезите бяха запрели пред къщите, ограбваха ги една след друга, обезчестяваха, убиваха, задигаха деца, моми. С тях имаше цяла върволица каруци.

Въстаниците се стъписаха.

— Да стреляме — шушнеха край Андреа. — Гръмнем ли наведнъж, ще избягат…

— Никой да не стреля! — извърна се той. — Трябва да заловим колите им… Наши са там, деца… — Щеше да каже „и жени“, ала се сети за Неда и замлъкна. Ако са дигнали и нея?… Отвъд площада, над Имарет махала, небето беше червено.

— Двайсетина да избиколят… Ташо… Бостанджи… Пане… вземете хора… Бързо, братя, през вадата… докато стигнете Едрилез джамия… А ти, Велине, вземете с брат си други двайсетина и заобиколете вдясно, да затворите пътя им. А ти… о, господин Буботинов!

— Андреа! — рече разчувствувано старият учител и бързо, с уважение се ръкува. — Ей го и нашият хаджи Ангелко е тук, вижте го!…

Мнозина бяха тук. В мрака те ту се мяркаха, ту чезнеха пред очите на Андреа. Той виждаше дори и чужденци, някои от специалистите на Хирш; и господин Манолаки Ташов, братовчеда на Неда. Но нямаше време за приказки. Бързо, трескаво той разпращаше хората и чакаше, а погледът му все се връщаше на пламналото насрещно небе. Като тръпки страхът минаваше през него. А ако не я завари? А баща му? Ако не завари никого? Ако целият затвор е изгорял?… Той напрягаше слуха си. Две минути… пет минути… Дали неговите хора са успели вече да се промъкнат зад площада? Първо те трябва да стрелят. Чуваше близките викове и писъци, чуваше оръдейните гърмежи, а все очакваше да чуе и страшния взрив от склада със снаряди в Топхане махала. Това ще бъде краят. Тогава и надежда вече няма да имам.

Изведнъж откъм дъното на площада изтрещя залп. И втори залп дойде отдясно — видяха се дори червеникавите огънчета на пушките.

— Да стреляме и ние… да стреляме! — викаха край Андреа.

— Не още!… Не!…

— Ама черкезите… виж ги… Идат насам…

— Трайте!

И наистина, изплашена от неочакваните гърмежи, тъмната маса на черкезките конници се беше устремила насам. Дрънчаха каруци… Пак конници. Викове.

— Внимавайте… внимавайте, каруците… Наши има в тях… Готови! Огън!

Залегналите стреляха. Зад тях стреляха други. Гъст димен облак прикри всички, сгъсти мрака, препречи погледите. Чуваха се само диви, изумени крясъци, цвилене, тропот. И стрелба — безразборна, лудешка… Някой изохка до Андреа… друг, по-назад… Псувни…

Когато димът се разсея, в трептящите отблясъци на заревото се видяха отделни конници, които препускаха към страничните сокачета. Подплашени коне без ездачи тичаха надлъж и цвилеха. Изоставени каруци; преобърнати, затиснали се една друга…

Без подкана и заповеди тълпата се втурна и заля площада. Никой не гледаше убитите, само каруците. И викове: „Ето едно дете… Ти чий си, бе?… И тука жена… И още една… На Данко Вражалията!… Още една… Ах, клетите, горките… Мъчениците… Не плачи, булка, не плачи!… Момченцето ти ли? Ама как, няма ли го?“

— Братя! Братя! — викаше Андреа. — По-скоро! Господин Буботинов… вземи моля ти се десетина души… останете вие при тия клети… Другите след мен! Към тъмницата!…

— Пълнете пушките… Пълнете пушките — викаха. Пак се втурнаха и сега — защото Кадим сокаги приличаше на фуния и защото насреща им махалата гореше — хората тичаха гъсто един до друг, безмълвни, задъхани, със закана, с дива нужда да убиват…

Предишното въодушевление, трескавата решителност, разтапянето в цялото пак владееха душата на Андреа, но заедно с това в него се надигаше един страх, ужас, че няма да я намери — че са я отвлекли, и никога няма да я види… А ако не я види никога?

— Бързо! Бързо! — викаше.

И пак: а ако никога не я видя?… Ако изобщо я няма вече?… Тази среща с черкезите не му излизаше от ума. Колко жени… и все млади жени… О, боже мой, в робство… Да ги продават… Или в гнусните им хареми…

Когато най-сетне стотиците освирепели мъже се изсипаха на площада пред Черната джамия, от главната порта на каменния зид току-що бе започнал да излиза обозът със заптийското имущество. Някакви конници се мярнаха напред. Те побягнаха към Топхане. Дали няма да запалят склада? Ония бягаха да спасят живота си, но Андреа извика:

— Подире ми… Гонете ги… Манолаки… Калимера, ти ли си? Не ги оставяйте!…

Докато едни се нахвърлиха на заптиите, а други вече тършуваха какво има в колите им (Андреа също ги изреди да търси Неда), многото се втурнаха към портата. Оттам стреляха, искаха да затворят. После нещо се отприщи и изведнъж тълпата нахълта в озарения от пожарите двор.

Сега всички ревяха:

— Към джамията!…

Залитащ от умора, Андреа мигновено се отдели, затича се към задния вход на комендантството. Никога не беше идвал тука. Но една дървена стълба водеше нагоре, дето бе осветено, и без да се колебае, той веднага се изкачи. Наляво коридор. Надясно коридор. Като се измъчваше от предчувствия, че всичко е загубено, че тя не е тук вече, че не е жива, той се впусна. Една стая… Втора… няма я… няма я… Втурна се на другата страна. Оттам идеха гласове. Гласове, по французки… Един мъжки глас казваше: „… избяга, но аз…“ „Махайте се! Не мога да ви гледам! Мразя ви!…“ — пресече го друг глас, задъхан от плач и отвращение. Този глас закова Андреа на мястото му. „Пуснете ме! Махнете се!“ — стресна го изведнъж нейният писък и той не сети как се озова в дъното на коридора. Един поглед му каза всичко: тя, на нара… с разкъсани дрехи… неузнаваема… брани се от някакъв офицер…

— Ах, верицата ти турска… Пусни я! — изрева диво и прегракнало той.

Оня цял се извърна, надигна се. Посегна за револвера. Беше Амир бей. Неда изхлипа нещо отчаяно, изви се и се прихлупи към стената.

И Амир го позна.

— Ти… — Ръката му, която трескаво разкопчаваше кобура, трепереше. — Влезе в капана, а?

— Дойдох да ти платя наградата. — И стреля едновременно с двата револвера. Турчинът се преви, залитна, но побеснял от ревност, от болка, от отвращение, че е видял, Андреа стреляше в корема му, в гърдите, докато патроните в револверите не се свършиха и докато писъците на Неда не му припомниха, че и тя е тук.

Нямаше край тази нощ.

Той беше сложил Неда пред себе си, на коня (без да подозира, че яздят Амировия кон, същия, с който турчинът щеше да я отвлече), държеше я здраво и не знаеше какво да й говори. Само от време на време я питаше боли ли я изкълченият крак или за раната на врата й и тя отговаряше едносрично, сякаш тези въпроси не се отнасяха до нея. После пак потъваше в мислите си — във все същите мрачни и отчаяни мисли.

Връщаха се към средището на града. Край тях тълпата бучеше. Макар че отделни групи се откъсваха да гасят пожарите и да преграждат пътя им, други групи се прикачваха незабелязано и тя все растеше и се умножаваше. Пак се чуваха гърмежи, но вече никой не знаеше натъкваха ли се наистина на черкези и вече никой не се страхуваше от тях. Сега мислеха само за пожарите — крояха как да ги потушат, говореха, викаха и спореха; а истински нищо не предприемаха.

Андреа вече не вземаше участие в общото възбуждение. Смъртта на баща му и онова, унизителното и безвъзвратното, на което той мислеше, че е бил свидетел, го бяха сломили… Като се сетеше, че в последния миг… и ако не бяха се спрели в склада или на Кафене баши… О, какво имам повече да браня, да спасявам?… Той оставаше все по-назад, влачен от тълпата, обикаляше улиците, без да се запита къде е, защо е тук и защо нищо не прави… Може би трябваше да закара Неда в дома си. Но той и това не правеше.

Когато навлязоха в Калояновската махала, той пак я попита: „Боли ли?“ „Не“ — каза тя. Беше опряла гърба си в гърдите му и сетил топлината й, той изпита странно чувство на милост и на отчуждение. Искаше му се да се отдръпне. Да я отстрани. А ако бяха я отвлекли? Ако бях я намерил мъртва, както момиченцето на консула… и както много други… Слава богу, че е жива, избликна с отчаяна сила нежността му. Той я притисна към себе си, хвана я здраво, изви коня в първия страничен сокак и без да се обади някому, препусна към Куру-чешме. Пътем в тъмнината видя някакви хора да извличат нещо от някаква къща. Той стреля по тях и те също започнаха да стрелят. На Витошка срещу му се зададе нова тълпа. „Стой! — викаха. — Предай се!…“ — „Братя!“ — извика той и продължаваше да препуска към тях, докато те изведнъж го обкръжиха от всички страни и го познаха, и радостни възгласи се понесоха. Бяха не само мъже, но и жени, понесли лопати, мотики, кофи. „Е, оживя… оживя — повтаряха. — И освободихте ли баща ти?… Къде е той! Ами другите?… Ами бай Радоя?…“ Други питаха: „Кой е тоя с теб, ранен ли е?…“ „Годеницата ми!“ — рече той натъртено и откри лицето й. „Госпожицата… ах, клетата…“ Към тях си пробиваше път дребничък мъж с големи мустаци. В полумрака зъбите му лъщяха. „Ама ето… ето! — викаше той. — Най-добро за вас! И колко съм радостен!…“ „Господин Позитано!“ „Аз — да! Истински пожар. И аз гася… Тулумби… помниш ли в конак? Вземаме… събаряме къщи… Само да знаете колко съм радостен на вашето избавление, миличка госпожице Неда — прибави той по французки, като й се усмихваше. — Всичко е вече добре, нали?“ Тя кимна: всичко, всичко… От очите й се стичаха сълзи. „Ранена е“ — каза Андреа. „О!… Тежко ли?… Откарайте я в консулството… моята съпруга…“ „Ще я заведа при майка си“ — каза Андреа. „Не, не… У дома… У дома!…“ — извика внезапно тя и гласът й, сепнат, страшен, прониза и дълбоко разтърси Андреа. „Веднага ви стигам!“ — извика той и препусна към Кору-чешме. Веднага… Защо каза: веднага?… Нали си мислеше да се види с майка си?… Или не смееше да я види! Или не искаше да остане с Неда?… Защо?… Пак ли?… Утре, утре, повтаряше си той, докато яростно дърпаше звънчето на тяхната врата и слушаше разтреперан как тя вика отчаяно: „Отвори ми… дядо… дядо… аз съм!…“ А когато най-сетне иззад тухления зид се обади изплашен старешки глас… и друг глас, разплакан… гласът на Филип… той изведнъж я притисна силно, целува я дълго, отчаяно, хвърли се на коня и лудо запрепуска след предвожданата от Позитано тълпа, която се сливаше вече на площада с другата, голямата, останала без предводител. Сега да спасим града… да запазим складовете за нашите освободители… Не, за нищо друго не трябва да мисля сега… само да спасим града, да запазим складовете…