Стефан Дичев
Пътят към София (56)

19

— Пристигането на маршал Сюлейман показва, че наистина сме пред сериозни събития, господа. Онова, което приемахме под резерва, като машинация на нашия приятел Сен Клер, излиза, че е в ход… Да, да, излиза, че е истина! — говореше, както винаги, загрижено и изчерпателно консулът Леге на другите двама консули, маркиз Позитано и фон Валдхарт, когато се връщаха от посрещането на главнокомандуващия.

Те се прибираха пешком, оживени и погълнати от разговора… На излизане от мютесарифството шегаджията Позитано бе подхвърлил, че разходката поддържа младостта и че който има или ще има млада жена, е длъжен да бъде млад — и като се смееха на думите му, фон Валдхарт и Леге бяха изпратили файтоните и тръгнаха с него.

Но сега политиката и сложните ходове на войната заемаха целия им разговор.

Австриецът каза:

— Аз изобщо мисля, че на тази история трябва да се сложи край!

— Край?

— Край на войната, маркизе! Плевен падна. Сърбия и тя се намеси. Е? Не намирате ли, че руската експанзия заплашва да създаде не само нова държава тук, но изобщо коренно да измени статуквото в югоизтока?

Позитано тихичко подсвирна.

— Като споменахте държава, та се сетих. Българите казват: де го чукаш, де се пука! — опита се да преведе той поговорката, но се разсмя, спря се, предложи на събеседниците си цигари и сам запали.

— И изобщо — продължи той — става ясно, любезни колега, че вашият граф Андраши… впрочем защо говоря само за граф Андраши; та вашата политика винаги е била в унисон с британската. Или греша?… Някои дори говорят, че напоследък е сключено тайно споразумение? — подхвърли закачливо иронично Позитано.

— Ако имате предвид кореспондентите, те винаги говорят! — каза засегнато и без да го погледне австриецът.

Той всмукна от цигарата си, изпусна кълбо дим, което от студа се удвои и се превърна в малко облаче, и чак тогава прибави:

— М-да! Лично аз смятам, че европейските държави трябваше отдавна да вземат положението в ръцете си.

— В какъв смисъл? — осведоми се Леге, който съсредоточено следеше спора им.

— В смисъл… в смисъл да се ограничат тези кръвопролития.

— Би трябвало наистина отдавна…

— Не се оставяйте да ви подведе, Леандър!… Неговият смисъл е… същият като на Сен Клер: да се ограничат кръвопролитията, тоест руснаците да се оттеглят зад Дунава, нали?… Особено сега, след като е паднал Плевен!

— Вие пак се шегувате, маркизе!

— О не!… Напротив, фон Валдхарт. Аз просто дешифрирам вашите идеи. Много похвални идеи наистина! При това износни за някого… да! И какво да стане с българите, ако ми е позволено да попитам? Как да се разреши техният въпрос, когато нещата са на живот и на смърт?…

— Тихо, господа! — предупреди Леге. Минаваше цяла компания от хората на барон фон Хирш. Той не желаеше професионалните им спорове да станат обществено достояние.

Те и тримата отговориха на любезните поздрави, с които ги срещнаха хората от железницата, размениха с тях по няколко любезни думи (бяха все сънародници на фон Валдхарт и Позитано), после отминаха и отново подхванаха прекъснатия разговор. Ала нямаше я вече разпалеността и дребничкият маркиз само вдигаше насмешливо рамене.

— Карате ме да се върна на предишните си мисли — каза Леге, който по-добре от другите двама разбираше, че разговорът заплашва да пресекне. — Е добре, многоочакваният маршал Сюлейман пристигна. Питам го напреди: А подкрепленията, ваше високопревъзходителство?… Четирите пехотни дивизии и прочее?…

— А той?

— Вие, казва, консуле, знаете най-съкровените ни тайни… Това, казва, ви задължава да бъдете неизменно наш приятел.

— Те като че са се наговорили със Сен Клер… Ха-ха!… Ами така е. Единият ти поверява тайната си, другият те задължава.

Позитано помълча няколко крачки, после, когато стигнаха вече французкото консулство, неочаквано попита:

— А как мислите, доктор Будинов дали е знаел за подкрепленията?

Събеседниците му го погледнаха изненадани.

— Не, не допускам. Откъде може да знае? — рече уверено Леге. — Защо, ти мислиш, че той…

— О, съвсем нищо не мисля! Аз просто така… И въобще, струва ми се, съвсем не е важно дали знае или не знае, нали?

Леге размишляваше.

— Всъщност… Или прав си! — съобрази той със съучастнически блясък в очите. — А пропо̀, да не забравя, на няколко пъти вече моята дъщеря ме пита за доктора… за доктор Будинов, да! Бил й обещал, че ще дойде. Те бяха приятели. Знаете, че той я излекува!

— Моля ти се! — рече със съвсем сериозно изражение маркизът. — Тя ми се довери. Щяла да се омъжи за него, като порасне.

— Детински фантазии! Но ти все пак разбираш, Виторио. И вие, фон Валдхарт. Бъдете така добри. Предупредете и съпругите си…

— Пита ли тя за него?

— Ние крием. И за брат му крием. Не бихме могли да й обясним в какво се състои цялата работа. А и въобще всичко е твърде сложно… Да, да, господа! Твърде сложно! — попадна пак на предишния си риторичен и малко назидателен тон Леге. — Особено за нас. И може би най-много за мен — прибави той, като оставяше да се разбере, че не приятелството му с Будинов и дори не годежа му с българка, а единствено принципите за обективност и справедливост са го карали и го карат да симпатизира на българите.

При това той неволно се сети за Неда. Сутринта не беше пращал да питат как е със здравето. Да иде ли сега? Часът отиваше на два. Неудобно време за посещение.

— Е, господа! Разговорите нямат край, а ние и без това ще ги продължим довечера — каза той и мигновено промени изражението на едрото си лице. — За барона вие ще имате грижа, фон Валдхарт, нали! Значи в колко часа да ви очаквам?

— Нали казахме към шест.

— Аз ще дойда малко по-рано, драги. Иска ми се преди това да поговорим за вашата санитарна мисия. Нали е вече в Константинопол?

— Да, да… Заповядай, Виторио! Ще поговорим, както желаеш… Е, господа, ето моят файтон е на ваше разположение. Вярвам, ще се възползувате!…

— Аз да!… Но фон Валдхарт се нуждае от още разходка — ухили се маркизът, ръкува се и като трепкаше с големите си мустаци, скочи във файтона и удобно се разположи.

— Петко̀! — вдигна глава към файтонджията си Леге. С него той говореше, като месеше турски и български наедно. — Откарай господин консула, иди да обядваш при семейството си, а надвечер мини… знаеш… Осведоми се сам най-подробно как е била със здравето госпожица Неда. Но привечер, не по-рано, Петко; след обяда сигурно тя ще си почива! Хайде, карай! Довиждане, Виторио!… Приятен обяд, колега фон Валдхарт!

И в добро настроение на духа, в каквото биваше винаги, след като бе разговарял с мъже от своя кръг, Леге погледа как файтонът отнася Виторио, а старият, прегърбен в раменете фон Валдхарт се отдалечава в обратна посока, като се подпира на бастуна си, усмихна се, сякаш казваше: „Не, моето положение далеч не е такова, не!“, отвори лакираната дъбова врата и влезе в консулството си.