Стефан Дичев
Пътят към София (11)

11

Както винаги, сутринта Климент се събуди навреме и в седем часа беше в болницата.

Всъщност през последните месеци целият град приличаше вече на болница. Освен мирновременната сграда на Цариградския път, дето сега откарваха тифозните, с ранени и умиращи бяха наблъскани всички по-големи джамии, училища, някои от кервансараите и дори пристройката на мютесарифския конак. Над тях се развяваше знамето на Червения полумесец; тук-таме и знамената на чуждите санитарни мисии — английската, италианската, германската — надошли в града, откак войната се затегна.

На Климент беше определено да работи в Буюк джамия; и тъй като за ранените в тая най-голяма сграда на града се грижеше английската мисия (отделно мисията имаше и своя, по-малка болница), той непрестанно биваше в досег не само с лекарите англичани, но и с англичаните, надошли в града като военни съветници, като кореспонденти на големите лондонски вестници, най-сетне и с ония, които бяха тук без определена задача, просто защото се водеше война.

Като лекар в едно пълно с нововъведения време, Климент бе свикнал вече с миризмата на карбол, на хлороформ, на нещо за гнило и потискащо. Въпреки това, когато тая сутрин прекрачи прага на джамията, той неволно се спря. Не миризма — отвратителна, гадеща воня го блъсна изведнъж в лицето. Той вдигна ръка да затули носа си, овладя се и бързо тръгна към вътрешността.

Ранените бяха стотици. Той знаеше броя им — ако през нощта не бяха докарали още — ала сега, в полумрака на деветте оловни купола, под паяжината от мъждукащи кандила, те му се струваха непреброими. Той като че ли ги гледаше с нови очи. Разноликото им страдание, което до вчера го смущаваше, както смущава всяко страдание, днес пораждаше в душата му неприсъща нему студенина и пресметлива злоба. Не само техният брой — броя на ранените в целия град ще научи; това ще е важно за Дяко, когато дойде пак.

Той измина пътечката между натъркаляните по земята стенещи мъже и през малката южна врата влезе в старото медресе, дето се помещаваше стаята на лекарите и операционната.

Както предполагаше, и тая сутрин доктор Грин го беше преварил. Кога наистина спи тоя космат булдог? И защо не си стои в тяхната болница, дето условията за работа са стократно по-добри, а иде постоянно в този ад?… Ранобудността на прочутия английски лекар стесняваше Климента, караше го да се чувствува виновен, държеше го постоянно нащрек.

— Нещо ново, докторе? — попита той с уважение и подчертана любезност в гласа, след като двамата се поздравиха.

Климент говореше добре по французки, език, задължително изучаван в медико-хирургическата академия в Петербург, но често месеше и английски думи, тъй като беше схватлив в езиците и искаше да извлече всестранна полза, от принудителната си служба в болницата.

Рандолф Грин избърса ръце и хвърли кърпата в коша. Той едва ли бе навършил петдесет години, но изглеждаше много по-стар. Всичко в него беше късо, сплескано: бузите издути, носът широк, устата голяма, жабешка. Мустаците и горната част на страните му бяха бръснати, ала под развитите челюсти растеше гъста къдрава брада. Тя съвсем закриваше врата му и от това цялата му фигура изглеждаше още по-скъсена.

— Ново е старото, Буденов — рече той с оня пренебрежителен, необщителен тон, който Климент добре разпознаваше в гласовете на придошлите чужденци, когато те говореха с българи. — Нощес четирима, Буденов. Като влизах, свърши и подофицерът… оня, gangraena gasosa — припомни той.

Климент кимна в знак, че си спомня, облече престилката си, смени феса с платнено кепе, което едва закри меката му кестенява коса, и извика на един от санитарите да донесе ибрика с топлата вода. Тая болница не беше като английската или италианската, в нея нямаше милосърдни сестри.

— Не виждам доктор Ставрипуло? — попита Климент, докато миеше с четка ръцете си.

Ставрипуло бе дежурил през нощта и смяната му изтичаше чак днес на обяд.

— Исмаил бей нареди да си иде.

— Да си иде?

— Тридесет и девет и половина, Буденов. Не, не е червен вятър.

— Мислите… тифус?

Грин стисна жабешката си устна; нещо трепна в очите му.

— Още е рано…

Той не обичаше този цариградски доктор Ставрипуло. Не обичаше Исмаил бея, нито двамата арменци. Не обичаше лекари, които знаят само онова — а и него колко ли знаят? — на което някога са ги учили професорите им. В последните години хирургията крачеше с гигантски, епохални крачки. Нищо, че нощес умряха четирима и че денят не предвещава по-добро!… Рандолф Грин беше ученик на Листер, на оня Джон Листер, който научи света, че карболът е враг на миазмите и заразите; той познаваше Пастьор, кореспондираше с Бергман и Шимелбуш, интересуваше се от постиженията на Пирогов, на Склифосовски, за които знаеше, че са някъде от другата страна на фронта… Той самият бе дошъл тук, в тая непоносима за него страна, с едничката мисъл да изпита неограничено и безнаказано във войната своите собствени теории по оперирането на огнестрелните рани. Как може тогава да съчувствува на лекари като Ставрипуло. Тоя грък, ако не го гледаха, би започнал операция, без дори да измие ръцете си.

— Ще трябва да се изчака — прибави той безучастно. — Добре, че при нашия занаят всичко е ясно още от първия момент.

Но Климент, когото вътрешните болести влечаха далеч повече от хирургията, каза:

— Ако наистина излезе typhus exanthematicus, тогава най-вероятно е доктор Ставрипуло да се е заразил тук.

— Защо тук? Целият ви град е пламнал. При тая ваша мръсотия… тая воня навред…

— Но ако все пак източникът на заразата е тук? — настоя Климент, като се преструваше, че не разбира пренебрежителния намек. — Спомняте ли си комплицирания случай с обривите. Вие сам благоволихте да ми обърнете внимание.

— Оня, който умря от възпаление?

— Да. Нали се колебаехте дали няма едновременно и тифус. Ставрипуло го лекуваше.

— Възможно. Но въшките, Буденов, въшките!… Вие ги изпускате… — Грин се сети, че гъркът не е от чистоплътните, усмихна се хладно и с безпричинна враждебност попита:

— Какво предлагате?

— Сам знаете, доктор Грин — нищо не мога да предложа. Тифусната болница е препълнена… Но една епидемия тук… когато и без това не можем да се справим с ранените…

— Съобщете на Исмаил бей и правете, каквото намерите за нужно… Интернист сте вие в душата си, Буденов! И други път съм казвал. Пак ще ме оставите сам в моя касапски занаят! Вървете! — усмихна се Грин, по обичая си и тоя път хладно, но в очите му, дълбоко потънали в орбитите, се запалиха одобрителни светлинки. Той ценеше всяка проява на енергия и предприемчивост у хората, а „тоя доктор Буденов“, при това българин, не си скъпеше труда, макар ранените да бяха мюсюлмани.

Той кимна и те повече нищо не си казаха. Грин отиде при операционната маса, дето вече слагаха някакъв ранен, а Климент взема слушалката си, извика двама санитари да са му в помощ и през междинната врата се върна в джамията.

Началникът на болницата, доктор Исмаил бей, не се виждаше никъде. Сигурно бе отишъл да наобиколи богатите си пациенти из града. По-добре! Климент щеше да мине и без неговото разрешение. Той тръгна между ранените, а от всички страни го срещаха очи, изпълнени с молба, с надежда. С надежда ли? С омраза! С диво озлобление!… Колко странно, да биха могли или да не чакаха от него помощ, половината от тия тук биха го разкъсали само защото не е мюсюлманин. А те дори не знаеха, че е българин… И аз съм се загрижил за тях, мислеше с насмешка и самоозлобление Климент. Ей го Грин, за него те са само опитни мишки; на Исмаил бей му дай пари да печели; а за гърка и арменците да не говорим… Какво наистина съм се разтревожил толкова аз? Нека избухне и тука епидемията! Нека разслаби още повече тила им!…

Той продължаваше да спори в себе си така, подбуден от враждебните погледи и от спомена за изминалата нощ, а в същото време някакъв подсъзнателен, не зависещ от него навик го караше да се надвесва над всеки ранен и бързо, методично да го преглежда.

— Открийте гърдите и корема — заповядваше той и санитарите, стари, опитни турци, единият бръснар, другият теляк: в тукашната баня, разкопчаваха елека на ранения, дигаха ризата му, сваляха шалварите…

Това вече се повтаряше десетки и стотици пъти. Гърбът го заболя, от навеждането кръвта му се стичаше в главата.

— Вижте за въшки!

Въшки имаха всички. Паразитите се нижеха на броеници по гънките на кирливите ризи, по окосмените гърди, по слабините. Но погнусен и свикнал с погнусата си, Климент не гледаше въшките, а търсеше по кожата на ранения малки, подобни на леща розови петънца. Те бледнееха и се загубваха, щом някой от санитарите ги натиснеше с пръст.

— И този… Шести. Отнесете и него!

Санитарите отнесоха и шестия в ъгъла при другите тифозни, а Климент се надвеси над съседа му, като него обинтован и охкащ. Взря се в разкривеното му лице. Страшно, просто недопустимо, говореше в себе си той. Шестима лекари сме и да не забележим до днес. Наистина, повечето умират от раните, преди да се развие болестта. Само така може да се обясни! И кога човек реже крак… и тоя карбол… Но като си помисля: тиф и morbi inflamatorii, особено с embolia adiposa — едното страдание стимулира другото, разсъждаваше Климент и изпитваше своеобразно, неосъзнато удоволствие от тия си разсъждения.

— Вижте за въшки! — каза той на върналите се санитари.

Както винаги, той и сега умело владееше гласа си, но в амбицията, с която извършваше нескончаемите прегледи, се прокрадваше тържество. Без да го съзнава, Климент се виждаше — той, един начеващ български лекар! — как застава срещу пренебрежителния, всезнаещ доктор Грин и как му тръсва право в лицето: „За съжаление опасенията ми излязоха верни, уважаеми колега!“… Да, би му върнал за всичките унижения, изтърпени напоследък.

— Докараха ли нови ранени, докторе? — попита далеч зад него някой по французки. Гласът беше дружелюбен и познат. Сен Клер?

Климент побърза да се извърне. Наистина, влязъл бе английският майор. Строен, както винаги усмихнат, с разкопчан тренчкот и сив полуцилиндър на главата, Сен Клер го приближаваше. Климент неволно сравни неговата спортна, мършава фигура с тромавия сплескан доктор Грин. Сънародници, а каква разлика наистина! И не само във външността, а и в държанието, в обноските им. Дори и в тъй познатата на Климент изява на тяхното прословуто превъзходство, сиреч на нещо, което те смятаха, че съществува от само себе си. У доктор Грин то беше грубо, пренебрежително, докато при майора се смекчаваше от неизменната му усмивка, нещо повече, то беше същността на усмивката му. Ала усмихнат ли беше наистина Сен Клер, общителен ли беше? За миг докторът срещна очите му, внимателни, тъмни, припомни си неволно за посещението нощес и изтръпна. Защо иде толкова рано? Климент отдавна вече подозираше, че дейността на Сен Клер в София не е само съветническа. Не, невъзможно е да знае за Дяко! Откъде ще научи? Пък и за първи път ли иде в болницата! — припомни си той, а гласно каза:

— Лоша вест, господин майор. Петнист тиф.

— И тук ли!

— Да, ако не ви се е случвало да видите как започва болестта, заповядайте! Ето седмия.

— Благодаря, докторе. Продължете си сам. Кои са новите?

— Новите? — Климент чак сега се сети, че първите думи на майора бяха за новодокараните ранени. — Тия вляво, под кандилата. От последните два дни са — побърза той да му ги покаже, вече напълно успокоен.

Всъщност на него и други път му бе правило впечатление странното занимание на цивилно облечения английски офицер. Сен Клер разпитваше новодокараните ранени за фронта. С каква цел? Дали не контролира така сведенията, които му дава турското командуване?… Идеята е добра, трябва да я използувам и аз! Не сега, разбира се, не пред него…

— Старият Ралф, какво, реже ли?

— Страст! — дигна рамене Климент, като неволно подражаваше на начина, по който говореше майорът. — Или, както казва уважаемият маркиз Позитано: има хора, които са родени да режат!

— Да, макар че любезният синьор едва ли с тези думи ще е имал предвид стария Ралф! Прочее Рандолф Грин още в колежа обичаше да реже!…

И с тънък хумор Сен Клер разказа една духовита история за оперирани кучета и за упойка с някаква нечувана от българина източна отрова. Всичко това сигурно беше вярно и то можеше да бъде извършено именно от Рандолф Грин. Но странно за Климент беше откритието, че докторът и майорът са се учили някога в един и същи колеж, сиреч, че са съученици и стари приятели и че откак той работи в болницата, нито веднъж не е чувал да се говори за това. Наистина особени хора, помисли с внезапна неприязън Климент, като гледаше оживеното и все пак непроницаемо лице на своя събеседник. Работиш с тях месеци наред, уж ги познаваш, и изведнъж нещо съвсем неочаквано… Познавам ли ги аз наистина? Допускат ли те да знам нещо по-определено за тях?… Каква разлика от колегите ми в Петербург! — облада го внезапен копнеж по миналото, а в паметта му запрелитаха мигове на откровения, на сърдечна и всеотдайна дружба… Ах, опомни се, внимавай! — побърза да прогони вълнението от лицето си той.

Сен Клер каза:

— Като свършите, бъдете така добри и съобщете на Грин, че съм тук.

— Аз мога и веднага…

— О не! Всъщност кажете му само, че ще го чакам в клуба.

Както навсякъде по света, и тук първата грижа на дошлите англичани бе да образуват свой клуб, едно кътче Британия, както казваха те. В английския клуб — дълга, двуетажна паянтова сграда в съседство с деликатесния магазин на мосю Гери и недалеч от голямата църква „Свети Крал“ — ходеха и лекарите от останалите мисии; отбиваха се там по липса на други забавления и семействата на тукашните консули, и шумните, неудържими кореспонденти, които ту идваха, ту заминаваха, а с тях и неколцина по-образовани турски офицери, двама-трима поляци и още толкова българи, учили в чужбина като Климент, по една или друга причина тясно свързани с чужденците и затова търсени или търпени от тях.

— Бъдете спокойни, ще му предам, господин майор.

— А пропо̀, напоследък не ви виждам между нас, доктор Будинов?

— Нашата работа — вие виждате… Човек се връща в къщи като пребит и мисли само за сън.

— Да… Вярно. Но войната е към края си. В Лондон се водят преговори — мисля, че съм ви казвал?…

Климент издържа погледа му.

— Споменавахте нещо такова. И какви са подробностите, ако мога да знам?

— Отбийте се надвечер в клуба, ще поговорим…

— Непременно — каза Климент, като гледаше как англичанинът прекрачва с дългите си крака натъркаляните по пода ранени и се лази да не се докосне до техните мръсни, въшливи завивки.

Сен Клер махна с ръка и сякаш изведнъж го забрави, защото се надвеси над първия от войниците, докарани през последните дни, и започна обичайния си разпит.

— Ти от кой табор си? — чу гласа му Климент. Майорът говореше с лекота езика на ранените. Турчинът отвърна нещо, ала тъй глухо, че се загуби в охкането на околните. После дойде пак гласът на Сен Клер:

— Я си спомни, какви неприятелски части имаше срещу вас?

Климент слушаше затаено, а цялото му същество бе обзето от такава тревожна, победоносна възбуда, че предишното намерение да унизи всезнаещия доктор Грин сега му се струваше незначително и жалко… Отиде ли си Сен Клер, и аз започвам! Да, ето ползата от идването му… В края на краищата и за тоя занаят се иска учител, а моят се случи от най-изпечените, мислеше Климент, вече напълно убеден в слуха, който бе дочул, че цивилният майор е не само съветник тук, но и направо английски шпионин.

— Отнесете и този! — посочи той на задрямалите санитари седмия тифозен и щеше да пристъпи към друг ранен, ако едно ново обстоятелство не го накара да прекъсне заниманието си и бързо да се запъти към главния вход на джамията.

Оттам бяха влезли две жени — две дами. Той веднага ги позна въпреки далечината и слънчевата светлина, която на порои се промушваше през малките прозорчета под куполите, трептеше и преграждаше погледа.

Позна ги и Сен Клер, но не последва младия доктор, а се спря на пътечката, свали цилиндъра си и почтително зачака.