Стефан Дичев
Пътят към София (72)

35

Насрещните пламъци заслепяваха Неда, виковете долу в двора удавяха гласа й. А тя провираше лице в ръждясалата решетка на прозореца, взираше се, без да различава лицата, и крещеше, обезумяла от ужас:

— Татко! Татко!…

Невъзможно… Не. Умът ми не го побира, мислеше тя. И тъкмо сега… о, тъкмо накрая… когато самите те се канят вече да бягат. Тя все отвръщаше поглед от оная част на двора, дето заревото на приближаващите пожари чудовищно раздължаваше тежко увисналите по дърветата трупове. Само бе видяла, че баща й не е между тях — единственото, което още й даваше сили да вика, да крещи. А при джамията не спираха… извеждат… откарват… В задния двор… там има много дървета… О, ужасяващо, ужасяващо!… Къде е живяла тя до днес? В какъв свят е живяла?… Някъде в облаците, в пансионите и салоните на консулствата… в измамния въздух, дето се уважаваха, кланяха се един на друг… А тия викове, крясъци, откак бе тука… свине гяурски… и говеда… и кучета крастави… и псувните… побоищата… този Коч баба, когото от дни вече знаеше по име… Миличък ми татко, повтаряше си с отчаяна нежност тя. Как бяхме настръхнали един срещу друг; и как го видях от прозореца си, когато го бяха извели на двора… В окови. Халката около врата му най-вече я порази. Можеше да си го представи само силен, горделив, винаги той над другите… Търсеше ме с очи, припомняше си все тъй трескаво тя. Усмихна ми се, вирна глава — искаше да ме окуражи. А сам беше с халка на врата… После видях и баща ти, Андреа. Заптието все го блъскаше, ала той не бе така променен, както моят баща… Тогава се сетих, че ти е баща, че вие сте от друго тесто, не сте като нас…

Тя все прилепяше отслабналото си лице в решетката. Вече цялата Имарет махала гореше. Понякога й се струваше, че и куполите на джамията пламтят; други път черният масив настръхнало се изрязваше или политаше на една страна, сякаш се дърпаше от приближаващата стихия. Оръдейните тътнежи не преставаха; примесваше се вой, глухи сривания, пукот на пушки. При портата Джани ревеше на цяла тълпа заптии да товарят по-скоро каруците; и да бързат с бесилките.

Пак изведоха неколцина. Скокливата светлина ту ги отбулваше, ту още по-тъмно ги закриваше. Неда едва можеше да ги различи от заптиите. В ямурлуци са; не е между тях. Но веднага изкараха още няколко и тя вторачи пак поглед. Насрещните пламъци все я заслепяваха. Оня високият…? О, боже!… Обръща се назад…

— Татко… татко!

Гърмежите присрещнаха гласа й. Пак се обръща… Те ли са? Удрят ги. Блъскат ги към двора на джамията.

— Не! Не!… Не! — вика тя.

Жълта светлина ги залива, става оранжева, червена… червена като съсирена кръв, сгъстява се, потъмнява… Мрак. Тя постоя още миг. В ума й зееше празнина — невъзможно, не; не моят баща, богатият, способният, уважаваният в целия град… Не… Тя пусна решетките и се хвърли върху нара.

Лежи… Някой блъска вън по вратата на стаята й. Тя не помръдва. Оная чернота, която се бе изпречила пред очите й, бавно се разкъсва, разтваря се… Като двери, мисли си. О, Андреа, мили, скъпи мой… обичам те… обичам те… Сякаш се изкачва по някаква стълба, стъпало след стъпало, все нагоре.

Нещо се откърти вън. Вратата отхвръкна с трясък. Острият звук върна съзнанието й. Тя бързо изтри с длан сълзите си и се изправи. Да се свърши, само по-скоро да се свърши.

Но другият страх, който през всичкото време, откак бе тук, я държеше нащрек, звънна в душата й. Някакъв мъж препречваше светлия правоъгълник. Не Джани бей; не и англичанинът, макар че беше тънък като него. Позна — беше Амир. За какво пък той? В едната ръка държеше проточила се до пода дреха. От Маргарет ли пак?…

Той се взираше, търсеше я в стаята, донейде осветена от фенерите на коридора, донейде пламнала в отблясъците на пожарите. Откри я и извика задъхано:

— Неда-ханъм… Елате, елате… не се страхувайте, аз съм!

Тя не помръдна. Пак й говори по французки. Вежливостта на Сен Клер бе ледена; за Джани тя бе само някакво низше същество и той я гледаше с презрение. Но Амир като че ли все искаше нещо да й каже… Въпреки омразата и отвращението си от всички тях тя не можеше да не му бъде благодарна в душата си… не можеше да не го дели от Джани и от малкия офицер, и от останалите негови сънародници, които надничаха, хилеха се и недвусмислено й показваха своите отвратителни, скотски желания. Понякога, в самотните си часове, дори си бе представяла как той ще й помогне да избяга оттук… И как после ще я разбере — ще се трогне от голямата й любов към Андреа и ще се смили…

— Не чувате ли! — изтича към нея капитанът. — По-скоро, може да ни заварят… Облечете това фередже. Ще ви изведа през входа към английската мисия.

Ще я изведе?… Лудешка надежда се стрелна в душата й. Наистина ли ще я спаси?… Тя мигновено политна в своя свят на благородството… Кавалерът дьо ла Брийон спаси леди Ан, преоблечена като паж… Но после нова вълна я изстуди, изплаши я. Турчин да я спаси!… И защо й се мярна Сесил?… Изтръпна. Душата й се бе раздвоила… Не ако все пак Маргарет го е помолила… Чрез Маргарет — Маргарет той би послушал, убеждаваше се тя. Искаше да вярва. Вярваше. Беше забравила какво става вън, в задния двор. Мислеше само за себе си.

— Брат ми ли ви праща?

— Брат ти… Само по-бързо… не разбираш ли… Обличай фереджето! Ето така…

Все тъй разтреперана, раздвоена между доверчивостта си и страха, изгубила воля, тя навлече фереджето и като забулваше главата си, последва Амир (О, боже мой, какво правя аз? Къде отивам?), когато във вратата изневиделица се появи Джани бей.

Амир стреснато отскочи.

Тя не разбираше езика им и какво реват един срещу друг, но чувствуваше, че е за нея, чуваше името си, на Сен Клер… и отделни познати думи… мурабе… дин-ислям… и гяурка… и псувни… и харем се споменаваше… Неочаквано разтревожен глас откъм стълбището се зачу. Питаше. (Идрис питаше: „Да те чакаме ли още, бей ефенди?“) Очите, на Джани светнаха. Той каза нещо на Амир, тихо го каза, като се усмихваше примирително. (Казваше: „Тичай, нареди им да не ме чакат, да бесят наред. Като се върнеш, вземай я; прави, каквото щеш с нея“…) Но Амир поклати решително глава: Не! Не? Беят изведнъж го сграбчи, разтърси го цял, блъсна го в рамката на вратата. („Няма да изпълняваш заповед?… Във време на война… моята заповед… Кълна се, ще те убия още тук!“…) И измъкна револвера си… Като в някакъв кошмар тя прехвърляше поглед ту на единия, ту на другия. Видя как изплашено тръгна Амир. Загуби се в коридора; викаше оттам нещо. („Да не си посмял да я докоснеш… Тя е моя… моя е!…“) Джани тикна револвера в кобура, извърна се; на лицето му все по-ясно се изписваше презрителна, подигравателна гримаса… Не ме излъга, не ме излъга, мислеше с болка тя, ако бях тръгнала един миг по-рано… Внезапно очите й се разшириха. Тя изпищя, дръпна се назад, побягна, опря гръб в стената… Разперил огромните си ръце в трептящата светлина на отблясъците, Джани бей застрашително приближаваше към нея.

— Махнете се… Оставете ме!… — изкрещя тя, преди още лапите му да я сграбчат. Тя се изтръгна. Той пак се втурна, хвана я в ъгъла, откъсна я, пречупи я и я понесе, хвърли се с нея върху нара. Освирепяла от ужас, тя безпаметно блъскаше, хапеше, докато най-сетне той я удари силно през лицето, зашемети я и тя загуби свяст.