Стефан Дичев
Пътят към София (43)

6

В дома на Задгорски също празнуваха. Празнуваха годежа на Неда с консула, и то само както щедрата ръка на Радой можеше да си го позволи във времена като тия, когато чаршийските дюкяни с всеки нов ден се опразваха… Още не беше се смрачило, а в цялата къща вече светеше. Тодорана и чираците, пременени за случая, тичаха нагоре-надолу по стълбището с подноси и дамаджани в ръце. В салона бе сложена дълга трапеза — вино се лееше, и някакво възбуждение, едновременно весело и напрегнато, се беше изписало по лицата на гостите.

А гостите бяха много и така подчертано чужди едни на други, сякаш хора от два различни свята. Неслучайно тяхното настаняване около една и съща маса бе затруднило Филипа. Ако сложеше роднините и старите чорбаджии стол до стол с виконтесата или с мадам Франсоаз, той предварително знаеше какво щеше да произлезе от това; но не ги ли сложеше, и роднини, и чорбаджии щяха смъртно да се обидят. А нали баща му правеше веселието тъкмо заради тях!… Филип искаше да се посъветва с Неда — нейното изострено чувство винаги му бе помагало при подобни случаи, — но сестра му неочаквано бе станала враждебна към всички в къщи. Пак ще е някое от техните прекалено изтънчени недоразумения, помисли насмешливо Филип, като гледаше пребледнялото й лице, и сам се залови да разреши трудната задача. Той начерта на лист хартия дългата маса и столовете край нея, написа имената на поканените, размества ги. Внезапно го есени щастлива мисъл. Всичко можеше да се разреши просто и ясно, ако гостите бъдеха разграничени! В единия край на масата трябваше да седнат годеникът, годеницата, чужденците, кавалер до дама, както го изисква етикетът; в другия край и колкото се може по-далеч от мадам Франсоаз щеше да настани тукашните гости — вляво мъжете, най-напред старите чорбаджии и до тях, по възраст, останалите първенци; вдясно жените им. Баща му ще седне от едната страна на трапезата, между Сен Клер и архимандрит Доситей, а той самият от другата, до Маргарет, разбира се…

Въодушевен от своята находчивост и без да се съветва с разсеяната си сестра, Филип бе сложил на всяко място малко картонче с името на поканения. „Нейна светлост милостивата леди Емили, виконтеса Стренгфорд“… „Негово високоблагородие консулът на Австро-унгарската империя, фон Валдхарт“… „Синьора маркиза Джузепина Позитано“… и още много такива картончета, с гордост и наслада надписани от него; а също и други, на които се четеше: „Многопочитаемий чорбаджи хаджи Мано Стоянов“… „Уважаемий господин Димитър Трайкович“… „Братовчедката госпожа Анастасия Манолаки Ташова“… „Нашият многоуважаем чичо и дядо кир Ташо Атанасов“ (кир Ташо беше българин, брат на хаджи Мина и чорбаджия от старото време)… И така нататък, и така нататък.

Сега празненството с толкова разнородните гости беше в разгара си въпреки напрегнатото отчуждение и погледите, които се разменяха между двете половини на трапезата. При това неколцина от поканените не бяха дошли — не дойде „Негово благородие доктор Рандолф Грин“ и „Негова светлост граф Валдемар фон Тибо“, а и Маргарет все още я нямаше — така че дълго премисляният от Филип ред скоро се разстрои. Малката Сесил се премести до Неда. Позитано, зачервен и шумен, седна при мадам Франсоаз, която неочаквано беше станала язвителна. Виконтесата разговаряше с Леге и някак подчертано избягваше да поглежда към цялата оная армия в другия край на масата, която мляскаше, смъркаше и се чукаше безспир.

Подозрителен други път и зорък за поведението на хората, сега Радой не забелязваше какво става край него. А и ставаше ли въобще нещо или всичко беше тъкмо така, както единствено можеше да бъде?… Той беше опиянен от виното, от гордостта си; от щастието на дъщеря си. Постоянно ставаше прав, постоянно канеше гостите и месеше българския с турския, тъй като му се струваше, че мнозинството от чужденците трябва да знаят тоя език…

— Заповядайте, вземете си пак… Господин барон… хаджи Теодосие… Има, има, бъдете спокойни!… Моля…

Към съседката на майора, консулшата фон Валдхарт, той каза на немски, и то високо, та да го чуят и чужденците, и сънародниците му.

— Ще обичате ли още малко месо, милостива госпожо?… Бяло, нали? Сега, един момент.

Без да слуша нейните протести, Радой се присегна, сложи в чинията на поруменялата австрийка голямо апетитно парче пуйка и фрау Матилда, която иначе пазеше линия, не можа да издържи повече на изкушението.

А Радоя пак не го сдържаше на едно място. Той взема чашата си и тръгна да се чука с гостите.

— Наздраве, наздраве!… За младоженците… Бъдете и вие живи и здрави…

— Е, сватя, да се чукнем пак… Честита радост! — наведе се той ухилен и щастлив към мадам Франсоаз. — Недке, превеждай де!… Наздраве, казвам, сватя! Сватя… Имат ли те такава дума, а? Недке, тебе казвам… Кажи й: българи и французи съюз вече… Как беше вашето там… Алон занфан де ла патри… — запя той при престорените одобрения и ироничните погледи на високопоставените гости.

Мадам Франсоаз чукна чашата в неговата, разтегна хлътналите си устни в усмивка и рече, както го изискваше възпитанието й:

— Но седнете, господине… Кажете на вашия баща да седне при нас, Неда. Миличка Сесил, направи място на господина!

Не стана нужда малката да отстъпва своето място. Позитано веднага се изправи. И него също не го сдържаше на стола му. Той тръгна към другия край на трапезата, спря се пътем при барона, после попита цивилния майор защо го няма доктор Грин, а майорът, вежлив и усмихнат както винаги, се премести на Радоевия стол и любезно направи място на италианеца между себе си и Матилда.

— Доктор Грин? Нещо ще да го е задържало — каза той. — Наистина, напоследък има известно затишие на фронта и нови ранени не са докарвали, но все пак… болница.

— Е да, да! Казвате, затишие… Балканът е голямо препятствие, разбира се. Особено зиме! Как понасяте студа, госпожо фон Валдхарт?

— Студа?… О, аз съм влюбена в зимата!… Уви, скуката понасям тежко… Или пък разнообразия от тоя вид — и тя посочи с поглед чорбаджийските жени, които се смееха за нещо, шушукаха си и се побутваха с лакът една друга, като не преставаха и да ядат.

Без никаква връзка тя попита:

— Не ви ли се струва и на вас, маркизе, че нашата годеница е особена днес?

Въпросът й беше неочакван; но не той учуди Позитано, а откритието, че и друг е забелязал промяната у Неда — промяна, която още от началото на празненството го озадачаваше.

— Особена ли, казахте, госпожо фон Валдхарт? А как да не бъде, моля ви се… Спомнете си вашия годеж!

— О, не ми спомняйте!

— А аз често си спомням със съжаление!…

Умее тоя италианец, хитър е, мислеше Сен Клер, като го слушаше, а даваше ухо и към съседите си българи (виното бе прогонило първоначалното им стеснение и те сега не преставаха да разговарят). За какво всъщност съжалява Позитано; за годежа или че се е сгодил? Такъв е и в политиката, изплъзва се, иронизира; не, с него няма да се дойде доникъде. И изобщо най-добре ще е да го махна оттук. Може би със заместника му по-добре ще се разберем… О, да! Пък и в тия времена едва ли ще сварят да пратят заместник. Но в какво бихме го уличили. Той се пази, разсъждаваше Сен Клер, докато неочаквано до слуха му достигнаха думи, които изведнъж прехвърлиха цялото му внимание към групата българи до него.

— Избягал?… За бога, не казвай такова нещо, господин хаджи Коцев… пазил ни господ!… Че как я е свършил той тая? — възмущаваше се и питаше червенобрад протосингел на овдовялата тукашна митрополия, като климаше към тъничкия запотен брат на вдовицата Филаретова. При тях, извили столовете си, седяха още двамина от чорбаджиите, добре познати на майора. Те слушаха разтревожени.

Младият потен хаджи Коцев каза:

— Ами… не знаеш ли как се бяга, твое преподобие! Паднало му се и хайде!

— То санким може и да не е вярно… А, господин хаджи Коцев? Хорски приказки, мисля аз… Че той, сатаната, си няма друга работа.

— Човекът ми вчера се върна оттам, твое преподобие… И какво се чудите, господа! — остави чашата си на масата младият чорбаджия. — Че той, кажи го, беше заточен в Цариград. А вие го знаете негово преосвещенство какъв е… Ти най-добре го знаеш, бай Димитре, приятели бяхте!

— По-тихичко… Виждаш, ингилизинът е до тебе — рече предупредително бай Димитър Трайкович, мъж набит и пълен, с олисяла коса, но с будно изражение.

— Бъдете рахат, той не разбира нашенски; виж, турски говори добре, за турския внимателни бъдете — каза последният от събеседниците, чорбаджи Мано, най-богатият човек в града, роднина и той на Задгорски, тъй като покойната жена на хаджи Мина беше сестра на чорбаджи Мановица.

Но те се лъжеха. Сен Клер не само разбираше езика им, но се и досещаше, че говорят за владиката Милетий, митрополита на софийската епархия. Всъщност не само бягството на училия някога в Петербург духовник (нямаше съмнение, че той е отишъл при руснаците) караше майора да се вслушва в разговора на хора, които дълбоко в себе си презираше. От техните думи в душата му се раждаше някакво смътно безпокойство. Той се изненадваше, че дори и те — най-обвързаните, най-верните в тоя град — се пазеха от него, сиреч уверяваха се един друг, че нямат нищо общо с властта. Какво можеше да означава това, щом и чорбаджи Мано е един от тях? И можеше ли по-нататък истински да се разчита на тези хора — хора, каквито Сен Клер години вече беше включвал в своите планове? Войната, да! Сигурно вече в ума си всеки един крои как да се докара и да се приспособи към руснаците, мислеше с озлобление и надменност майорът. Не заслужават дори да ги подслушвам. Той си наложи и макар че разговорът им обещаваше да бъде интересен за него, дръпна се на стола си и не искаше повече да ги знае.

— Няма ли я още госпожа Джаксън — запита той Филипа, който бе слязъл да провери дали не се е върнала американката.

— Безпокоя се да не се е случило нещо по пътя, господин майор!

— Не, какво може да им се случи… Просто Галиб бей ги е задържал в чифлика, мисля аз.

— Възможно… Така ще е.

Филип едва прикриваше своето потиснато настроение. Защо всъщност се измъчвам и се ядосвам, питаше се той. Та срамната история между нея и оня да не е от днес… И какво имам аз с Маргарет — нищо нямам!… Ала без да съзнава сам, той бе разчитал на това годежно празненство. Наумил си беше, че то е последният му шанс.

Той седна до едрата Джузепина Позитано, поведе разговор с нея и както винаги беше приятен, находчив събеседник. Но съзнанието му беше раздвоено. Може би е по-добре, че тя не е тук, мислеше той, като се възмущаваше от своите роднини, които не признаваха нито ножа, нито вилицата. Или пък изтръпваше, колчем чуеше сред гълчавата звучно старешко оригване и гласове, които бързаха в надпревара: „Наздраве, кир Ташо!“… „На хаир да е, бабо хаджийке!…“

— Разбира се, след това и аз ще замина за Париж, — говореше той на маркизата, без да изпусне из очи леля си Таска, която твърде високо се кискаше, а и братовчеда Манолаки, вече сварил да се напие. Та какво искам аз от тях; весело им е на хората, годеж е! Ето го насреща синьора, и той е прекалил… И нали мадам де Марикюр също говори високо!… Не, не е същото. И по-добре, че Маргарет не е тук, увещаваше се той.

— Баща ми ли, казвате, госпожо маркизо… С него положението е малко по-сложно, разбира се… Нали знаете: роден край и прочие… Все пак уверен съм, че ще го убедим. Когато ние и двамата бъдем там… наистина, какво ще го свързва повече с тоя град!… Само да свърши войната, да ликвидираме…

— Но аз си спомням, драги господин Задгорски… Вие като че ли имахте други проекти. Мисля, за дипломатическа кариера споменавахте?

— Минало — каза с тъжна усмивка Филип. — Войната окончателно провали всичко… Извинете, Леандър нещо ме пита… Какво казваш, драги приятелю, не чух?

От своето челно място Леге се вдаде напред, издебна един миг, когато разговорът на трапезата позатихна, и рече:

— За нашия общ приятел доктора става дума. Тая малка дама се безпокои, че още не иде — прибави консулът шеговито, с нотка на участие, така че не един поглед се обърна към Сесил.

Тя цяла поруменя.

— Да… да — обадиха се няколко гласа едновременно. — Ами брат му, младият?

Позитано каза със смях:

— Щом доктор Грин не е дошъл, от това следва, че и помощникът му не може да дойде.

Филип съзнаваше, че не само съседството и някогашното приятелство, но и особената благосклонност на Леге към доктор Будинов му налага да покани и него на празненството. Отправи дълъг съучастнически поглед към баща си. Старият не разбра и той прехвърли очи на Неда. Тя срещна неговия поглед, ала остана неподвижна и както му се стори, безучастна; само ъгълчетата на устните й незабележимо трепкаха.

— Не го намерих — излъга Филип.

— О!… Но докторът е ваш съсед… Бъдете така добър, драги приятелю, пратете пак!

— Да, ще пратя веднага.

И с престорена готовност Филип се надигна да даде нареждането си, когато Сен Клер го спря.

— Струва ми се, че не се е върнал още! — рече той. — Доктор Будинов замина за Ихтиман. Тая сутрин все още го нямаше в болницата.

— Ихтиман ли, казвате?… А, та той има там роднини… Братовата му жена мисля е оттам.

— Да, тъкмо това. Трябвало да оперира някакъв роднина в Ихтиман.

— Много съжалявам, мила Сесил — каза високо Филип.

— И аз съжалявам! — каза веднага момиченцето и с такава сериозност, че всички, които разбираха французки, се разсмяха.

Неочаквано се чу глас: Госпожи и господа!…

— Шшт!… Мълчете!… Моля, де Марикюр се готви да произнесе реч!… Ето едно събитие, равно на годежа! — развика се Позитано, извръщайки се ту към единия, ту към другия край на масата.

Първи затихнаха роднините и първенците в дъното. Валдхарт и барон Хирш, навели се един към друг, продължиха още известно време шепнешком разговора си.

Като бърчеше едрия си нос и дигаше и слагаше чашата си с вино, Морис де Марикюр се изкашля тихичко да изчисти гласа си и подхвана:

— Госпожи и господа… Моля за извинение, дето пръв вземам думата… когато между нас са такива… такива именити и благородни дами и господа!

— Карайте, Марикюр… карайте! Дявол да го вземе… Вие, французите, изглежда се раждате с комплимент на устата…

— Виторио! — предупредително извика насреща му Джузепина.

— Мълча! Обещавам!

Докато компанията край годениците се смееше, де Марикюр се усмихна с очите си и продължи:

— Имам честта… госпожи и господа… имам удоволствието… От името на персонала на нашето консулство (освен него и лакея Жан Жак във французкото консулство нямаше други персонал, защото мадмоазел Д’Аржантон беше на заплата при Леге)… От името на всички французи, които са в града… от името на републиката…

— От името на целия свят! — рече Позитано.

— Щастлив съм да ви поздравя! — извика де Марикюр, но смехът и звънтенето на чашите удави слабичкия му глас. Като кимаше бързо и се усмихваше с очите си, той проточи ръка, чукна се със своя консул и с годеницата му; после на един дъх изпи виното си и седна.

— Наздраве!… Наздраве! — викаха край него и всеки протягаше ръка към годениците, а Филип и двамина от братовчедите му заобиколиха дългата маса и отидоха да се чукат с тях.

— А аз речи няма да ви държа! — провикна се Радой, извади от джоба на жакета си някаква плоска кутия и като застана зад Леандър и Неда, заговори бързо и въодушевено. — Ето го моя подарък! Вие миналия път дарихте дъщеря ми с пръстен… ето пък аз на годеника!

Беше голям джобен часовник от масивно орнаментирано злато. Мъжете наставаха да го видят.

— Благодаря! Благодаря! — зачерви се от удоволствие Леандър и отсечено стисна ръката на бъдещия си тъст.

— Е, сега годежната целувка! — провикна се неочаквано Позитано.

Лицата още повече се оживиха. „Целувката!… Целувката!“ — запригласяха един през друг жена му, Филип, фрау Матилда и баронът (които при това размениха бърз поглед помежду си). А, още и мадам Франсоаз и малката Сесил, която пляскаше с ръце и подскачаше на едно място, та дори и виконтесата.

— Какво!… Защо викат? Какво става? — питаха се изненадани и любопитни роднините.

Илия ефенди, муавининът; който седеше в дъното между своите, макар Филип да беше му определил място по-близо до чужденците (напоследък той все по-често подчертаваше предпочитанието си към своите сънародници), услужливо поясни на престарелия кир Ташо и на разтревожената в любопитството си чорбаджи хаджи Мановица.

— Това е техен обичай — каза той. — За целуване викат, кир Ташо… Анадъмъ?

— Хайде… Хайде, чакаме! — не преставаше да подканя маркизата. — Чакаме целувка…

Леандър и Неда стояха един срещу друг. Той усмихнат, тържествен, тя изведнъж побледняла, сякаш всеки миг можеше да се строполи.

— Колко е развълнувана, милата! — прошепна съчувствено леди Стренгфорд.

Леандър прегърна Неда, Приближи лицето си, целуна я по устните. Устните й бяха сухи, неподвижни, й той я погледна учудено.