Стефан Дичев
Пътят към София (38)

1

Колкото и да говореше непринудено, генерал Бейкър беше нетърпелив, често вадеше часовника си или се заслушваше в стъпките по коридора. Приятелят му Фред Барнаби лукаво се подсмихваше.

— Имаме още цял час, паша! Защо сте се разбързал? — каза най-сетне той.

— Да, не по-късно от един тръгваме…

Бяха дошли в София рано тая сутрин — Бейкър по служба, а Фреди от нямане какво да прави — и налагаше се още веднага да се върнат в главната квартира. Но, като джентълмени, те не можеха да си заминат, без да посетят тук своята именита сънародница, виконтесата Стренгфорд. Сега, придружени от Сен Клер, те се намираха при нея, в кабинета на болницата й, дето завариха и доктор Грин, а още и дошлия да се сбогува мистър Гей — той смяташе при първа възможност да отпътува за Англия. Говореха за фронта и за тила, и за войната изобщо. А мислите на генерал Бейкър бяха далече. По Самюел, личния си слуга, той бе изпратил кратка записчица на Маргарет Джаксън и нетърпеливо я чакаше да дойде.

Той продължи:

— Такива са последствията от неочакваната промяна. Когато дойде главнокомандуващият, вероятно ще се създадат нови положения, но понастоящем това е. За щастие заместникът на Мехмед Али е човек с широк поглед, вие го знаете — енергичен, делови; изобщо твърд и верен на думата си офицер.

— Шакир паша е наистина едно изключение — потвърди Сен Клер.

Той седеше встрани от генерала, до писмената маса (дето се беше разположил уморено доктор Грин), подпрял бе лакът на нея и между пръстите си държеше пура, но не от честерфилдските, които, уви, се бяха свършили, гледаше как дими тя и внимателно се вмесваше в разговора.

— Защо изключение, майоре? — извърна русата си брадичка Валентин Бейкър. — Не, не съм съгласен с вас! Генерал Шакир безсъмнено е един измежду най-добрите турски офицери, да, това и аз го твърдя. Но само той ли е? Цялото младо поколение… И изобщо, дявол да го вземе — извинете, леди Емили! — аз вярвам, въпреки всичко дълбоко вярвам във военните добродетели… в доблестта на тоя господарски народ!

— Въпрос на личен опит, сър.

— И може би ще кажете, че аз нямам тоя опит?

— Да, вие наистина сте от доста време в Турция.

— Трета година, Сен Клер!

— Време е вече да имате и харем, паша! — вмеси се иронично Барнаби.

— О! — извика с упрек виконтесата. — Вие пак с вашите неуместни препоръки, Фреди!

— Нали съм му приятел, братовчедке!

Двамата седяха на насрещното канапе; тя в единия му край — дребничка и недостъпна, с тъмната си рокля на вдовица и с бялата сестринска кърпа на главата, и той в другия — дълъг, засмян, изпружил до насред стаята своите огромни крака, пристегнати в жълти гамаши.

Сен Клер каза:

— Тогава позволете ми с моя петнадесетгодишен опит да бъда скептик, сър!

— Вие се съмнявате може би в изхода на войната? Изненадвате ме, майоре… Тъкмо вие! — И Бейкър погледна пак часовника си. Защо не иде?

— Това е нещо друго, сър… А аз наистина не вярвам във военните качества… и как го казахте вие, в доблестта… Не, не вярвам вече!

— Разочарован!…

— Вие сте в правото си да се шегувате, Барнаби! А аз имам основателни причини… да. Тая тяхна неразбория, борби… завист един към друг… подозрителност към нас, техните приятели…

— Не, това не съм го забелязал. И мисля, че нямате основание — каза бързо Бейкър.

Но майорът продължи, без да смени тона си:

— И уж разбират какво трябва да се предприеме, а всъщност нищо не предприемат… Пък и предприемат ли каквото и да било — нищо не излиза… Военни добродетели, казвате, сър! А аз бих казал: фанатизмът е едничкият, който ги държи…

— Странно, че тоя път мислите ни съвпадат, майор Сен Клер!

Този, който се обади, беше мистър Гей. Гласът му прозвуча остро и подигравателно. Той седеше на ниско столче до вратата и сякаш всеки миг щеше да излезе.

Цивилният майор се усмихна по навика си, но не го погледна.

— Възможно е, драги — каза той и чак тогава извърна глава към мистър Гей. — И защо не? Ала само дотука. Защото вие сте убеден, че войната е загубена, нали?

— А нима вие твърдите обратното? След всичко, което казахте… Което става по фронтовете…

В канапето Барнаби се размърда.

— Да ставаше поне нещо! — недоволничеше той. — Съжалявам за моята Родезия, братовчедке. И за Нясаланд… Поне нямаше да студувам там, о да!

— Заминете, Фреди! За бога, вас нищо не ви задържа тук, нали? Ето, нашият скъп господин Гей вдругиден тръгва, напуснете ни и вие — прибави тя с иронични нотки в гласа, защото беше човек на дълга и нито можеше да си представи живота без дълг, нито истински уважаваше хора като братовчеда Барнаби, които губеха времето си без цел.

— Но, господа, наистина тук се чуват особени мисли — извърна тя към Сен Клер малко изпъкналите, си очи. — И какво, Джордж, кажете? Нима вече е стигнало дотам?

— Не, не съм казвал такова нещо, скъпа леди Емили! Аз просто твърдя — и го твърдя с пълното съзнание какво говоря, — че турската армия не е годна да изнесе войната сама. Причини много…

— Но вие, Джордж, също така твърдяхте, че щом дойдат подкрепленията…

— О да, подкрепленията могат да бъдат една решителна спирачка; и ще бъдат. Нашият фронт, София, ще се превърне в една огромна крепост, много по-устойчива от Плевен, надявам се… Но, скъпа моя леди, джентълмени! Това само ще отложи угрозата. Факт е, не се ли притече Европа в помощ, войната наистина ще свърши зле.

— Да, това е друго. С това съм съгласен — кимна Бейкър. Някакви стъпки се чуха вън, в коридора. Гласове. Не, не е тя. Стъпките отминаха. Гласовете се загубиха; и той чак тогава се досети, че бяха мис Пейдж и малката Лита Кинг. Чудно, разпознавам ги след толкова време! И си мислеше: не мога да не позная и нейния глас, да. Но защо се забави тя толкова?

— А какво става с нашата флота, Сен Клер? — стресна го гласът на доктора.

Погледна го. Къс и широк, сплескан, Рандолф Грин беше разперил лакти върху тежкия плот на писмената маса и хлътналите му очи упорито се бяха спрели на майора.

— Ескадрите все още са в Малта и чакат заповедта на първия лорд, стари приятелю… Но поведението на граф Дерби, господа, необяснимо, да, неговото нежелание да води твърда политика затруднява нашия премиер, въпреки че нейно величество кралицата…

— О… о! Значи мачът продължава! — ухили се веднага Барнаби и рижавите му бакенбарди затрепкаха. — А оня въжеиграч, милият маркиз Солсбъри, той…?

— Фреди! Вие прекалявате!

— Увлякох се, милейди, извинете!… Та уважаемият наш маркиз с кого е, казвате, майоре? С външния министър ли, за намеса като досегашната или с лорд Биконсфилд, за открита намеса? Искам да кажа, сър, за открита война!

— От последните известия се научавам, сър, че все още не се е определил — каза Сен Клер, преструвайки се, че не разбира подигравките му.

— Е да, да! За такова нещо се иска време… Аз не разбирам от дипломация, разбира се, но струва ми се, че негово императорско величие бащата на правоверните сам ще си сърба попарата, която ние му помогнахме да си надроби!

— Отгде ги намирате тези изрази, Фреди!

— Събирам ги, братовчедке! Моята страст! Този израз е тукашен, български… сърбам попара… Защо, харесва ли ви?

Тя махна с ръка сякаш казваше отново: вие сте невъзможен. А цялото й внимание бе погълнато от думите на Сен Клер.

— Не съм уверена, че ние трябва да се вмесим открито във войната — каза тя. — И за бога, какво ще спечелим срещу толкова много наши жертви?

— Най-първата ни печалба ще е, че няма да загубим предимствата, които вече имаме, леди Емили!

Другите мъже също се оживиха.

— В краен случай Протоците ще останат в наши ръце! Нали, Сен Клер?

— Че за това, майоре, нужно ли е да участвуваме във войната…

— Да, да, тъкмо тая ще е сметчицата на Дерби! И на нашия въжеиграч Солсбъри! — викна Барнаби и от вълнение сви дългите си крака.

Лицето на виконтесата стана строго.

— Джентълмени! — каза тя. — Това са шеги, надявам се. Нашата политика в никой случай не може да бъде тъкмо такава… Прочее ние и други път сме говорили с вас, Джордж. Тоя нещастен полуостров наистина се нуждае от някаква промяна…

— Не оспорвам, леди Емили! Времената се менят. Зависи обаче каква?

— Все пак тия хора, българите, са християни, нали? След миналогодишните събития и ужасите, на които аз бях свидетелка…

— Но не по-големи от ужасите, с които днес „освободителите“ заливат страната, скъпа леди!

— Не знам… Не съм видяла… Но предполагам, вярвам… Все пак справедливост, човещина е нужна, Джордж! Изобщо човещина е нужна — и за българи, и за турци. И ако питате мене, компромисът е единственото решение, господа! — Неочаквано нейните сиви, изпъкнали очи овлажняха и на лицето й се изписа скръбно и вдъхновено изражение. — О! — каза тя. — Като си помисля какви жестоки страсти тлеят в нас, хората! И защо, за бога? Защо?… Нужен е бърз, безусловен мир… Някаква автономия може би за българите… и също гарантиране правата на турското население, да… И всичко ще се оправи.

Тя се спря, замълча. А мъжете, които чакаха търпеливо, най-сетне се раздвижиха.

Сен Клер използува случая и рече:

— Всичко е тъкмо тъй, както вие го казвате, окъпа леди Емили. Бедата е само тая, че войната не спира. И че от ден на ден нещата стават по-сериозни; дори съдбоносни… А оттук и необходимостта Европа да вземе положението в ръцете си. Както през Кримската война… Защото — оставете я Турция — да говорим откровено: какво би станало с нас, ако Русия трайно се настани на Балканския полуостров? Ако завземе Цариград, Галиполи? Ако, скрита зад тоя благовиден и уж хуманен претекст, се придвижи към Суец?…

— Но вие говорехте за някакво тайно споразумение с Австро-Унгария, което ще осуети… Мисля, че вчера споменахте.

— Да, споразумение, което трябва да застраши гърба на цар Александър.

— И все пак това е друго, Джордж. Това е дипломатически натиск, не война!

— Разбира се, че това е съвсем различно от пряка намеса и война — подкрепи виконтесата от ниското си столче мистър Гей.

— Е да! Но представете си, ако едновременно с Австро-Унгария към нас се присъединят още Франция, още Италия (Германия я оставете; тя хитрува и играе своя политика), да — а именно такава е целта! — няма съмнение, нещата коренно ще се променят. Тогава и в пряката намеса не би имало никакъв риск, вярно ли е, Гей? Ето защо нашата задача е да спечелим преди всичко тяхното обществено мнение… Да го преобърнем! С вестници… с анкети… Така ли е, Гей, вие сте опитен?… Тоя Леге, тоя Позитано тук — малки пионки в играта, а по силата на обстоятелствата станали по-важни от топа, от коня, от царицата, ако щете… Защо? Защото именно оттук, от тила на фронта, излизат ония твърде важни за нас сведения, сигнали, информации, доклади; да, и тъкмо тия, до неотдавна незначителни консули сега могат да наклонят везните на общественото мнение и на своите правителства дори повече, отколкото посланиците им в Константинопол, господата Тисо и конт Корти.

— Все пак, струва ми се, че пресилвате тяхното значение, майоре — рече Бейкър.

— Може би, сър. А може би и недооценявам това значение… Защото не ни ли разполага животът така, че всеки да има своя задача, колкото, и незабележима на пръв поглед да е тя?

Той стана прав. Очите му тъмно горяха и събеседниците му за миг го погледнаха изненадани. Какво, наистина, какво особено има в тоя Сен Клер? И защо на всички се струваше, че той е развълнуван въпреки привидното му безстрастие? Както винаги, и сега беше изискан, елегантен, малко небрежен; сивите коси леко пригладени, мустаците подрязани тъкмо колкото трябва, жакетът сиво-син, кариран, жилетката по-светла, в тон. Ако да не беше толкова кокалест и сух, той би могъл да мине за красив мъж, на вид по англичанин от всичките си сънародници в стаята, а въпреки това нещо го делеше от тях и те неосъзнато го чувствуваха. И това нещо се криеше в очите му — черни, внимателни, затаени, очи, които еднички говореха за страшната му самота.

— Да — каза той, като мина зад генерал Бейкър и седна на стола от другата му страна. — Говорим за консулите… и за нас си говорим. Защото нали всеки от нас има своя задача, макар и да е дошъл доброволно… Онова, което е в отечеството ни, различията — либерали, консерватори, — е да, ние ги пренасяме тук… Едни държат на „стария мъж“^[1], други на Дизраели…

— Уви, аз нямам предпочитание!

Истина, на Фреди му е трудно положението — засмя се Бейкър. — Едната титла го задължава да бъде консерватор, другата — либерал!

— Напротив… именно вие, Барнаби, най-красноречиво потвърждавате мисълта ми! Защото по отношение на другите ние всички сме само англичани — не е ли така? — и това в случая е важното.

В случая само той, Сен Клер, не беше чистокръвен англичанин и погледнеше ли в себе си, той го чувствуваше ясно. Но тъкмо затова той не пропускаше случая да заглуши раздвоението си и да припомни своите честерфилдски прадеди.

— Като англичани, ние не можем да бъдем други, освен такива, каквито сме — каза той. — Да, драги Гей! Вярвам, разбирате какво искам да кажа. Дали ще се намесим открито във войната или не — това е отделен въпрос. Но всички трябва да си вършим работата, такава, каквато е нужна да бъде… Едни с вестниците… Други като инструктори… като съветници… или всякакви… И други като вас, уважаема леди, с милосърдието си… да притъпяват враждите… и може би в известен смисъл да предвиждат бъдещето… Да… Защото в края на краищата, ако все пак се създаде някаква българска държава, ние трябва да спечелим още отсега позиции в нея… И в това е именно вашата главна задача, леди Емили! Позволете да го кажа… О, радвам се, че ме разбирате… Миналата година по време на въстанието… Сега, като показвате безпристрастие… И може би вашата, Ралф…

— Ето, че аз останах без задача! — блесна с едрите си зъби Барнаби.

Всички се разсмяха.

— Как може… Не, не!… Тъкмо Фред Барнаби! Джордж, измислете и на Фреди някоя задача, за бога!

Онова, което беше за Сен Клер сериозно и смисъл на живота му, сега се разпръсна по оживените, развеселени лица. Той дори съжаляваше, че бе разкрил съкровените си мисли. И защо? Защо бе говорил? Каква нужда засищаше с тия думи, които за тях може би не значеха нищо? Той се усмихна любезно, а се чувствуваше самотен, неразбран… Да, и наследникът Фред Барнаби изпълняваше тук безсъзнателно някаква задача — и тя беше, че е дошъл тъкмо без никаква цел, просто да покаже на света: ето какъв е нашият свободен дух; той е навсякъде — и в джунглите, и по моретата, и в пустините, и тук… Да. Въпреки всичко Сен Клер щеше да каже това гласно, ала в същия миг се чу силно почукване и всички се извърнаха към вратата. Генерал Бейкър едва се въздържа да не стане.

— Влезте! — каза високо виконтесата.

Вратата се отвори и на врага й застана набитият, закръглен Самюел. Но Маргарет Джаксън не беше с него. Щом видя леди Стренгфорд, той престорено се смути и подчертано тракна с токовете си.

— Е? — попита генералът.

— Лицето отсъствува, сър. Това писмо обяснява…

— Писмо? От кого пък?

Самюел погледна отново към виконтесата, приближи бързо и подаде на генерала лилав плик, но го стори така умело, че Сен Клер, който седеше на съседния стол, не можа да види почерка на адресанта.

— Благодаря. Чакайте ни долу при конете, Самюел!

Смътно раздразнен, Бейкър разпечата плика. Писмото беше на французки и като потърси подателя, генералът видя името на Филип Задгорски. Вече озадачен, той прочете:

„Екселанс,

Позволявам си с тези редове да Ви известя, че уважаемата госпожа Джаксън излезе рано тая сутрин, придружена от капитан Амир бей, с намерение да разгледа някои от околните чифлици и вероятно ще се върне най-рано утре. Радостен съм да Ви известя, господине, че Маргарет е в добро здраве, изпраща редовно своите кореспонденции и в разговорите ни твърде често споменава за Вас.

Използувам случая, екселанс, да Ви поканя на скромното тържество — едно уважение към традициите, — което ще се състои вдругиден вечерта в дома ни, по случай обявения вече официално годеж на моята сестра с негово превъзходителство французкия консул господин Леге и дето, естествено, ще видите и госпожа Джаксън. Поканата, разбира се от само себе си, че се отнася и за почитаемия господин Барнаби.

Като се надявам, че ще ни зачетете с присъствието си, което за нас ще бъде особено голяма чест, оставам с дълбоко уважение към Вас

Филип Задгорски

лисансие на юридическите науки“

Бейкър прочете писмото, каза си: „И без техния годеж ще мина, само жалко, дето няма да видя Маргарет“, и дигна глава.

Шеговитите очи на приятеля му го дебнеха.

— Какво, паша? Любовно писъмце?…

— Уви, Фреди! Просто покана за годеж. И за тебе се отнася!

— Годеж? Е, това е възхитително! Кой е този нещастник?

— О! Това сигурно ще е за годежа на господин Леге! — каза неочаквано леди Стренгфорд. — Пак от брата на младата Задгорска, нали? И мен покани вече… И вас, нали, Джордж?

Сен Клер кимна, но виконтесата не се успокои.

— Имам чувството — продължи тя, като подбираше внимателно думите си и говореше с неприсъщ ней сарказъм. — Да. — Виждам нещо парвенюшко в тия покани… Горкият консул Леге!

— Аз бих казал, щастливецът Леге! — усмихна се Сен Клер и останалите мъже вкупом потвърдиха:

— Но тая българка наистина е привлекателна… О да, да… Интересно!… И после, толкова по-млада от него!…

Леди Емили се принуди да ги спре.

— Не, аз не казвам нищо срещу нея, драги приятели! О не!… Тя е една много мила девойка… И най-малко аз съм, която бих правила тия различия… Но все пак поканите… И това желание да се използува положението на уважавания от нас французки консул…

— Радвам се, че сама разбирате, леди Емили! Необходима е и тая жертва. Трябва да отидем на тоя годеж… И не само за консула — макар той да е важният в случая. Но дори и за тях! Преди малко говорихме, господа: нашите задачи тук — настояща, близка, по-далечна…

— Ах, времена! — въздъхна виконтесата. — Учудва ме как вие винаги виждате в перспектива, Джордж…

— Ласкаете ме, леди Емили! В края на краищата не е толкова трудно човек да открие кои от българите тук в града мотат да ни послужат в един или друг смисъл, нали?

Рандолф Грин дигна лакти от масата и се обади:

— Като стана дума за българи, че се сетих… Забравих да ви съобщя, леди Емили. Моят помощник, доктор Будинов, ще отсъствува за два дни от болницата.

— Болен?

— Не… Не зная… В Ихтиман отишъл с някакъв свой брат… Спешно, да оперира близък. Или нещо такова. Не обърнах внимание.

— Но това… това е своеволие! Всеки трябва да изпълнява дълга си! Той тук е необходим, доктор Грин!

Грин задържа поглед на възмутеното й лице.

— В известен смисъл… да! — рече той. — Но не сте ли си помисляли, че моят помощник всъщност е българин?

— Какво искате да кажете?… Искате да кажете…

— О, просто размишлявам. Имам предвид един друг случай — каза той.

Сен Клер побърза да се намеси:

— Не правете паралели, Ралф. Будинов е изпитан човек… Изобщо, леди Емили, тия два дни… Една разходка до Ихтиман ли казахте, драги? Е, толкова по-добре… Уверен съм, че тя ще освежи нашия млад доктор… О, да! В последно време той наистина се беше преуморил от работа.

Бейкър погледна часовника си и стана.

— Е, Фреди, нас ни чака път!

— Готов съм, паша!

Другите също наставаха.

— Как, тръгвате ли вече?

— Уви, дългът зове, както казва нашият майор, любезна леди Емили. Да не забравя, Сен Клер, благодарете там от мое име на тоя господин… за поканата, разбирате… И бъдете така добър да предадете моите най-сърдечни поздравления на консула!

— А от мое име на годеницата! — прибави веднага Барнаби. — Съжалявам, че не ще имам удоволствието да танцувам пак с нея, така й кажете, майоре!