Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Стефан Дичев. Пътят към София

Роман

Редактор: Давид Овадия

Художник: Борис Ангелушев

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор Недялка: Труфева

Дадена за печат на 30.VIII.1962 г.

Излязла от печат на 30.X.1962 г.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ — София, 1962 г.

История

  1. — Добавяне

Времето е в нас, и ние сме във времето.

Левски

Първа част

1

— Не, не вярвам на вашата карта, генерале!

— Защо, госпожо Джаксън?

— И питате защо… Тогава войната или е прекалено далеч… Или изобщо това не е никаква война! Все същите обози… Може би тия коли с покъщнина и дечурлига?… У нас, в Джорджия, такива преселения ще видите при всяка суша…

— Но, скъпа Маргарет… Ние наближаваме София! Фронтът наистина е далеч!

— Не, не трябваше да ви слушам! По-добре да бях останала в Константинопол! — каза ядосано Маргарет Джаксън, ала си спомни, че сама се бе решила на това пътуване, вроденото й чувство за самостоятелност я накара да се поправи, тя вдигна очи към оня, с когото говореше, и се усмихна примирително. — Боя се, че за такава кореспонденция не бих получила и пет долара! — обясни тя шеговито.

Събеседникът й, Валентин Бейкър, русобрад генерал, още твърде млад за високия инструкторски пост, който заемаше в турската армия, посрещна с любезно участие нейните думи. Лицето му, хлътнало, с дълъг кокалест нос, изглеждаше продълговато; тая издълженост се подсилваше от острата руса брадичка, която закриваше белег, останал му за спомен от Нагпур, дето преди години Бейкър също бе воювал за британската корона. Без да бърза, той кимна на мисис Джаксън в знак, че я разбира, и приближи още повече коня си отстрани до файтона.

В тоя файтон пътуваше, и друга една дама, възрастна французойка, почти старица, но разговорлива, пъргава и кокетна, с преметната около врата скъпа кожа и с маншон на ръцете. Върху насрещната седалка, извил нозе встрани, та да не пречи на двете дами, седеше мъж със сив пътнически полуцилиндър и ръждиво — жълта връхна дреха. Той минаваше петдесетте и изразителното му лице с дебел нос и сближени, проницателни очи веднага издаваше, че е евреин.

Само преди няколко дни, в навечерието да тръгне от Цариград за фронта, Бейкър срещна у познати американката Маргарет Джаксън. Нещо в нея смътно го заинтригува: разведена богата, ексцентрична дама… Ала когато разбра, че тя е кореспондентка на „Revue des deux mondes“ — прочутото списание излизаше в Париж и за американския читател, — той изведнъж я погледна с други очи. Как, нима тая привлекателна жена има намерение да иде на фронта? Любопитно… Беше красива безсъмнено; червенокоса, снажна, с едри, малко грубовати черти на лицето и смели движения. Млада ли беше? Сигурно не, ала изглеждаше млада, макар кожата и да не бе така свежа, както у младите момичета. Като я наблюдаваше със симпатия, генералът си мислеше, че тя прилича на него самия. Влече я приключението, оценяваше я той, това ни е в расата. И Фреди (Фред Барнаби беше най-добрият му приятел) заряза своите носорози, щом подуши тука по-интересен лов.

Но скоро Бейкър с досада трябваше да признае, че много черти от характера на Маргарет Джаксън оставаха за него чужди. Например дързостта й, така неприсъща за една, истинска леди; или предизвикателното незачитане на онова, което всеки негов сънародник дори и тук, на Изток, би нарекъл добро държание… Така е, „свободното кръстосване разваля характера“, припомни си той думите на Дарвин, които, му се струваха пригодни за случая с мисис Джаксън: и, които се отнасяха, според него, до всеки един гражданин на Новия свят.

Живял години наред в азиатската част на Османската, империя, дето мюсюлманките, се криеха с яшмаци и зад решетки, Валентин Бейкър неочаквано се бе почувствувал самотен. Не че му липсваха жени; но покорната любов засищаше само похотта му, а той беше самолюбив и горделив човек. Макар очарован от ориента, присъствието на тая кореспондентка сега приятно го вълнуваше… Деликатно и уж случайно, та да не издаде, съкровените си мисли, той спомена пред нея, че след, няколко дни тръгва за фронта и че ако тя иска наистина да види войната, би могла да се присъедини, към щаба му. Мисис Джаксън, веднага прие. Но тя прие, без много да му мисли, с обичайната си безцеремонност, която го дразнеше повече от всичко, и това намали наполовин радостта му.

Така бяха тръгнали.

Сега те наближаваха града София, дето генералът и щабът му щяха да се присъединят към армията на маршал Мехмед Али. Уговорили се бяха телеграфически по същото време и маршалът да дойде от фронта. Ала тайното стремление на всички беше Плевен, обкръжената от руснаците крепост, за която от месеци вече се водеха упорити сражения… Сред двадесетината щабни офицери, все англичани, които яздеха след файтона, беше и грамадният Фред Барнаби с неговите нескончаеми ловни истории. Старата французойка и евреинът не принадлежаха към тяхната компания. Бяха ги срещнали във влака и тъй като мадам Леге изглеждаше богата и светска дама, а евреинът излезе, че е известният виенски банкер барон фон Хирш, строителят на железопътната линия, по която пътуваха, въпреки обичая си англичаните с готовност ги приеха в своето общество.

При това скоро стана ясно, че целта на тия двамата е също София.

— Отивам да изненадам сина си! — обясни старата дама, без да я питат, и с особена нотка на възмущение в гласа. — Какво прави там ли? О, той там е наш консул! Вече три години… Клетият, той има сега голяма нужда от мен, неговата майка!

— Аз добре познавам сина на госпожа Леге! — каза веднага баронът, който пътуваше във връзка със строежа на железопътното продължение. — Преди да стане французки консул, аз имах честта господин Леге да е мой генерален представител тук… Може би ние всички ще трябва да се възползуваме от неговите връзки в София!

В Саран бей, дето беше последната спирка на железницата, Маргарет Джаксън любезно ги покани във файтона си и за да не скучаят, мадам Леге и баронът приеха. В наетите от тях файтони се настаниха слугите им, между които секретарят на мисис Джаксън, Чарли, и нейната камериерка Далайла, една суха и грозна като смъртта стара мома, шотландка, оставена й в наследство, от втория й мъж.

Беше сив есенен ден, нито топъл, нито студен, един незабележителен с нищо облачен ден в началото на ноември 1877 година и както току-що каза Маргарет Джаксън, еднообразието на местността и обозните коли, които срещаха или застигаха, все по-силно изпъваха нервите.

— Съжалявам, скъпа госпожо Джаксън! — рече с весела ирония генералът. — Наистина този дълбок тил говори само на военния… Но почакайте да отминем и София Озовем ли се зад Балкана… Или… Не! Погледнете ония пушеци над височината. Вляво… Видяхте ли ги?

— Руски авангарди? — Клепачите й насмешливо трепнаха.

— Вие пак се шегувате! Но тези пожарища, които виждаме!… Те разкриват друга една страна на войната, за нея не е зле да се помисли. А и да се пише! — прибави многозначително Бейкър.

Без да схване за какво намеква той, Маргарет се надигна любопитно и заоглежда отново хълма, по който възлизаха. Погледна натам и барон фон Хирш, а след него и старата дама, при все че тя не знаеше английски и не разбираше за какво говорят. Между голи, разперени дървета далече вляво се различаваха някакви покриви — може би началото на село, което се крие от другата страна на хълма. Над покривите се виеше мътен пушек. Поне да е истински пожар, а то дими като някое торище, помисли Маргарет и се отпусна на седалището с едно изражение, което казваше, че щом е сглупила да дойде тук, ще трябва да си изтърпи наказанието сега.

— Въпросът е психологически — подхвана Бейкър и тъй като начеваше любимата си тема, заговори по французки, та да го разбира и старата дама. — Ето, вижте! Човек не може да не се възхити от душевната сила и на най-простия турчин.

— Турчин, да? — усмихна се Франсоаз Леге.

— Да, уважаема госпожо. Трагедия и героизъм. Струва ми се, оттук нататък ще видим не един такъв случай!… Изпраща семейството си тоя Осман или Хасан; изпраща го на юг, къде, и той не знае — подпалва своята колиба и тръгва…

— Тръгва?…

— На север, госпожо, да се бие. За земята си, защото тая земя е негова въпреки всичките високопарни слова за български народ… за българска държава…

Като добре школувана светска дама, Франсоаз Леге го слушаше с любезно участие и без да примижи. Ала при последните му думи тя неочаквано побледня (доколкото можеше да побледнее под дебелия слой пудра), зарови брадичка в скъпата кожа, сякаш да скрие там лицето си, и замърмори неразбрано.

— Вашите турци, генерале, станаха нещо като антични герои. „Да изгорим всички мостове зад нас“… — рецитира Маргарет, но се разсмя и махна с ръка.

— Сложете тази фраза като мото на първата си кореспонденция — върна й веднага Бейкър. Ала му липсваше чувство за хумор и думите прозвучаха вяло.

Докато разбитото шосе кривеше и лазеше по нагорнището, те продължаваха да си говорят все тъй закачливо, прикривайки зад усмивки и изискани думи лошото си настроение, умората от пътя, нетърпението си, яда. От време на време в разговора се вмесваше и старата дама, която съвсем не беше мълчалива и дори сутринта ги бе отегчила с многословието си. Ала откак Бейкър каза, че градът е вече близо, и особено откак спомена българите, Франсоаз Леге се затвори в себе си, погълната от някаква тревожна мисъл. Тя се канеше да сподели тази мисъл със своите спътници, да поиска от тях съвет, но все не се решаваше. Не вземаше участие в разговора и баронът. В себе си, както обикновено, той се беше разделил на две и тоя път, понеже отиваха към фронта, водеше напрегнат разговор; обмисляше и съобразявайте какво поведение да държи към руснаците, ако се случеше някой ден те да стигнат до неговата железница.

Когато разнородната компания достигна обраслото с храсталаци и лозя било на плоския хълм, много напред в просветналата, равнина се различиха тънки, въздушни минарета, гъсто обградили куполите на някаква бяла черква.

— Ето я София! — каза дълго мълчалият барон фон Хирш. Той не за първи път идеше тук.

— Къде?

— Напред!… До самата планина. Ето там! Вдясно!…

Ала още преди старата, дама да обхване с поглед гледката, някакъв вик накара и четиримата да се извърнат. Наляво и далеч от тях, там, дето напреди димяха покривите на едва различимите отдолу къщи, сега се виждаше вече цялото село. Пламъци се развяваха, черни пушеци се смесваха с червените огньове над плевните. Вятърът, обърнал се насам, носеше мирис на дим. На Бейкър и неговите спътници се стори, че чуват викове, сриване на зидове; дори и някакъв пукот се чу, който веднага след това се повтори още по-силен и ясен.

— Прилича на стрелба…?

— Да, стрелят — потвърди уверено Бейкър. — Ив Анадола е същото. Такъв е обичаят, когато се разделят с домовете си.

Той се готвеше да подхване пак любимата си тема, когато от групата на щабните му офицери някой викна:

— Казаци!…

Казаци? Бейкър не повярва. А и от мястото си нищо подозрително не видя.

— Това ще е някой от блъфовете на Фреди!

— Предпочитам да е истина! — каза Маргарет и хубавото й едро лице се оживи.

Малко учуден, той се усмихна и с усмивката си искаше да я поздрави за смелостта й, ала в същия миг офицерите вкупом се развикаха:

— Казаци!… Наистина казаци… Там, там, при селото! Приближават…

Бейкър дигна бинокъла си. Вдясно от къщите, обвити в пламъци и дим, по пътя край ниските лозя се появи група конници. Те бяха още твърде далече, най-малко на половин миля оттук, но ясно се изрязваха върху светлия фон на небето. Пътят им водеше насам. Бейкър внимателно ги наблюдаваше. Въоръжени с къси пушки… Високи сплескани папахи на главите… Червените им бурки се веят… Не, не можеше да повярва на очите си!… Отпред на седлото преметнали заграбеното.

Хладнокръвен, с усмивка на устните, Бейкър почувствува, че го обзема оная позната напрегната трескавост, която при него винаги предхождаше решението да хвърли хората си в сражение. Преброи казаците. Петдесет… Може би шестдесет… А ние колко мъже сме? Двадесет и седем със слугите и барона — или него по-добре да не го смятам…

— Полковник Аликс! — извърна се той към офицерите си, които, повече любопитни, отколкото разтревожени, бяха дигнали бинокли и наблюдаваха приближаващите конници.

Аликс, мършав, като че сушен на слънце офицер, изви коня си и приближи. На години той беше по-възрастен от Бейкър, ала липсваха му неговата предприемчивост и въображение и бе останал с по-нисък чин.

— Заповядайте, сър?

— Разделете хората на две. Барнаби да остане с мен…

Приближат ли на триста ярда — стреляме едновременно. Да мислят, че сме цял ескадрон.

— Разбирам, сър.

Полковникът забърза да изпълни заповедта, а докато Бейкър обясни на файтонджията как да закрие файтона е дамите („Ах, боже мой, ами сега? Ах, боже мой!“ — охкаше и не знаеше къде да скрие чантата си мадам Франсоаз), пристигна приятелят му Барнаби.

— Е, сюрприз! — рече той гръмко. — Признавам, толкова скоро не очаквах!

Фреди беше млад човек, най-много тридесетгодишен, но много по-висок от Бейкър, по-едър и видимо по-силен, с усмихнато лице, без мустаци и брада. Той не носеше гълъбов шинел като офицерите от щаба, не носеше и пътнически полуцилиндър като строителя на железницата. Облеклото му от жълта мека кожа удивително отиваше на спортсменската му фигура и на насмешливото му изражение. На главата си, може би за да подчертае колко е различен от другите, Барнаби бе кривнал малка плетена баретка от камилска вълна.

— Вие винаги си ходите с щастието, Фреди!

— Да, паша, мен отдавна ми е предсказано, че няма да умра в къщи.

— Поне да бяхте оставил наследник, да наследи титлите, който предстои да наследите вие!

Във Фред Барнаби се събираха краищата на два старинни рода. Някой ден той щеше да бъде ърл и дюк, щеше да заседава в камарата на перовете и да влезе в златния алманах на Британската империя. Но някой ден — а много неща можеха да се случат дотогава при неговата страст да се навира навсякъде, дето е опасно.

— Съжалявам, паша — рече той, като не отмахваше очи от конниците. — Законът не позволява, иначе отдавна щях да ви осиновя…

Между това, като напредваха по пътя между лозя и храсталаци, конниците все повече приближаваха. Зад тях пожарът обхващаше нови къщи. Писъци и дим прииждаха на далечни вълни; Някой стреляше оттам и сигурно стреляше по конниците, но те, привели се над седлата, нито отговаряха, нито се извръщаха.

— Петстотин ярда… — определи Барнаби, вземал спокойно в ръце прочутата си пушка; с нея бе застрелял най-малко десетина носорози.

— Четиристотин и петдесет…

Маргарет скочи от файтона и се присъедини към тях.

— О! — подвикна той, като видя нейното изпънато лице с широко разтворени ноздри. — Спокоен съм поне, че има кой да ми опише геройството!… Четиристотин!…

— Тук е опасно, Маргарет! Най-добре се върнете при мадам Леге! — предложи загрижено генералът.

— Не, благодаря, щадя си нервите.

— А евреинът?… Триста и петдесет…

— Фреди!

— Поправям се: баронът?…

Тя дигна рамене.

— Уверява, че това не са казаци.

— Бедният — първо него ще заколят… Внимание, паша, давайте знак! Триста!…

— Огън! — извика силно Бейкър.

Но Фреди вече стреля.

— Е, това се казва изстрел! — рече самодоволно той, като бързо пълнеше пушката си и се вслушваше в безредните гърмежи, които идеха отляво и дясно, дето зад храсталаците се бяха прикрили разделените на две офицери.

— Обзалагам се, че свалих тоя, харунди ли се казва… Атамана!

— Вижте, бягат! — викна Маргарет. — Е, Фреди! (С Барнаби всички се държаха интимно, тъй както се държеше и той.) — Кълна се, че още в първата си кореспонденция ще ви опиша!… „Наследникът Фред Барнаби с феноменален изстрел сваля атамана на казаците, жестоко опожарили едно бедно мюсюлманско село“… Възхитително, нали?

— Колко сте мила — каза той и дигна пушката да се прицели пак, ала конниците се бяха разпръснали като ветрило към селото, към горичката, и той не искаше да рискува с втория си изстрел.

— Уви — рече Бейкър, — такава статия няма да види бял свят, скъпа госпожо Джаксън! Ние сме на турска служба, доброволци, да, но Фреди си е чист англичанин, а Съединеното кралство е неутрално!…

— Но вие наистина напредвате, паша! — извика с престорено удивление Барнаби. — Дявол ме взел, ако това не е достойно за „Пънч“!…

Докато те се шегуваха, офицерите от щаба препускаха след конниците, не да ги преследват, по-скоро да се уверят в точността на своята стрелба. Когато най-сетне те се върнаха и полковник Аликс дойде да рапортува на Бейкър, с острото си женско чувство Маргарет първа усети, че нещо не е в ред.

— Е? — попита генералът, озадачен от нерешителността на помощника си.

— Не са казаци, сър.

— Не са казаци! Искате да кажете, не са руски части?

— Съвсем точно, сър.

Бейкър погледна най-първо мисис Джаксън, после прехвърли очи на старата французойка и на барона, притичали да разберат какво става.

— Обяснете, полковник!

— Убитите са четирима, сър. Други двама са тежко ранени. От тях разбрахме, че са черкези… да, мюсюлмани са. Някои от селата край София са черкезки, сър.

— Но ние сме свидетели, Аликс… Тогава тези разбойници са нападнали свои едноверци!…

— Селото е българско, сър.

— И аз го твърдях… Това е Горубляне! Не се вижда никаква джамия — каза баронът.

Най-първо Бейкър, а след него и другите извърнаха погледи към далечното село… В горния край изгорелите къщи димят. Пожарът не спира, разстила се по едва забележимия склон, обхваща лови и нови домове, плевни, обори. Между пушеци и червени и жълти пламъци се мярка чернова, губи се, чезне и тя от погледа…

— Продължаваме пътя си — каза внезапно генералът. — Ще съобщя за случая на софийския мютесариф.

— А ранените черкези? — попита Аликс.

— Сънародниците им ще си ги потърсят.

— Може би тия от селото ще им дадат първа медицинска помощ каза Барнаби, но никой не се разсмя на шегата му.

Те поеха отново. Чак когато възвишението със селото постепенно се загуби и те се озоваха в някаква хлътина, барон фон Хирш извади карта, взря се в нея, после изведнъж се изправи във файтона, сякаш беше открил най-сетне нещо много важно.

— Ето го — рече той по английски и сетне по французки. — Ето трасето!

— Какво?… Трасе?

— Да, госпожо. — И той седна, за да не пречи на дамите, но пак не изпускаше от очи трамбованата настилка, която се виждаше успоредно на пътя. — Трасето за продължението на моята железница. Аз мисля, че ви казах? — обърна се той към Маргарет и генерала, които не бяха проговорили, откак отново тръгнаха. — Това е една част от общия замисъл: Цариград — Пловдив — Ниш — Бялград…

— Виена — допълни Бейкър, комуто общият замисъл беше по-ясен, отколкото предполагаше евреинът.

— Да, да… Виена! И оттам Париж… Берлин… Петербург. Цяла Европа.

— Европа без Лондон е половин Европа — рече насмешливо Барнаби. Той придружаваше от другата страна файтона.

— Сигурно… да! Но аз не искам да кажа в такъв смисъл, любезни господин Барнаби. Аз говоря за икономическите връзки.

Той поговори още известно време за икономическите връзки, после внезапно се извърна към Бейкър:

— Ще ми направи голямо удоволствие, ако мога да ви покажа…

— Не разбирам, господин барон?

— За моето трасе говоря, господин генерал. Те трябва да са наслагали донякъде и релсите! Ето, сега стигаме път, по който може да се излезе на Орханийското шосе. Там са моите складове… и станцията. Госпожо Джаксън? Мадам?

— Защо не — каза Маргарет. — Ако не се отдалечаваме.

А старата французойка, без да разбира за какво говорят, от любезност се съгласи.

— Така е и с пътя за рая — рече Барнаби, — трябва първом да поизбиколиш, докато намериш най-голямата порта.

Дамите се разсмяха и Бейкър, забравил най-сетне неприятното произшествие, сам поведе компанията по посочения от барона междуселски път. Какво щяха да видят тук, какво видяха, никой не разбра, тъй като трасето беше все същото, като се изключат релсите, които почваха отнейде и не учудиха никого. Вместо обози на няколко пъти те срещаха селски каруци и коли, натоварени с оборски тор или с дърва; селяни се виждаха и по околните нивя, но личеше си, че бяха „диви българи“, защото забележеха ли файтоните и блестящата им свита от офицери, вместо да приближат към пътя, побягваха надалеч. Те минаха и край някакво село, пусто, каменисто, после по дървен мост над малка рекичка и накрая поеха все край висок стръмен хълм, за който баронът, разбрал, че железницата му ги е отегчила, побърза да обясни:

— Този хълм обгражда от изток града като полумесец. Тук, доколкото си спомням, имаше сложени оръдия.

— А, да, Муси бейлер табия, нали? — оживи се Бейкър. Преди да тръгне насам, той се бе запознал с града и укрепленията му.

Евреинът не помнеше името на табията, но селцето, което виждаха вляво, знаеше, че се нарича Слатина.

— А ето там насреща моята станция! — посочи той няколко нови, розово боядисани постройки, към които водеха и блесналите от предвечерната светлина релси. — Не се виждат хора — прибави той ядосано, — както и предполагах. Всичко е замряло!

— Може би са на складовете!… Нали казахте, че имате големи складове — опита се да го успокои Маргарет; железницата му вече твърде много я отегчаваше.

— Война, бароне! Ще си починат хората ви, затова пък после ще работят двойно по-бързо!

— Шегувайте се, любезни господин Барнаби! Не знам другите какво ще спечелят от войната, но питате ли мен — четиристотин души съм докарал тука, все специалисти: австрийци, французи, италианци… И на всички плащам. Как да ги прогоня, след като едва съм ги събрал?

На всички плащаше турското правителство, но събеседниците му не знаеха това. Дамите дори изразиха гласно своето съчувствие.

А Фред Барнаби каза:

— Тогава наистина ни чакат премеждия. Сигурно добрите хотели в града са заети.

Неговите думи преобърнаха мислите. Трябва да бързат, и без това скоро ще се смрачи.

Те дадоха гръб на станцията, подкараха бързо, прекосиха селцето Подуяне, за което баронът бе споменал, и най-сетне стигнаха до дълбокия крайградски ров. От другата му страна сред купища боклуци жълтееха камъните на античен градеж. По-далече се виждаха зидове и първите софийски къщи. Почернял мост прехвърляше каменна гърбица над рова; там заптии внимателно проверяваха тескеретата. Това изглежда не ставаше бързо. На широкото разкаляно предмостие, обградено от разкривени ханчета и ковачници, се бяха струпали десетки обозни коли, коли е ранени, от който се разнасяше тежка миризма на гной, и други селски коли с чергила или търговски каруци със стока за утрешния пазар.

— Ще трябва да се чака — рече с досада и яд Маргарет Джаксън, като местеше очи от дървената порта със заптиите към околните каруци и коли, отдето я гледаха брадати, груби, озлобени или похотливи лица. Така неприятно й се струваше всичко, така отвратително, че само възпитанието й, а и подсъзнанието, че се намира сред мъже (тя дори и в такива случаи предпочиташе да бъде център на мъжките погледи, отколкото да мине незабелязана), я възпираше да не наругае барона и неговата железница, която ги бе отклонила от предишния им път.

— Уредено, сър! — рапортува на Бейкър един от адютантите, избързал напред с книжата.

Миг по-късно по разкаляния мегдан се понесоха викове. Заптиите се разтичаха, заблъскаха коларите, извръщаха биволите настрана и крещяха невъобразимо.

— Разчистват път за нас — каза барон фон Хирш. Както Бейкър, и той знаеше турски и бързаше да превежда на дамите.

— Влизаме — рече генералът и подкара в опразнения от заптиите проход към моста. След него тръгна файтонът с двете дами и барона банкер, после Фред Барнаби с кожените си дрехи и плетената барета, после офицерите от щаба и накрая слугите.