Стефан Дичев
Пътят към София (10)

10

Когато Климент изпрати Дяко и се върна, Андреа все още стоеше прав, с втренчени в празното очи и с едно изражение, което го изплаши.

— Ти тая вечер наистина си прекалил… Я си дай ръката!

Андреа не помръдна и докторът трябваше сам да хване ръката му и да премери пулса.

— Вземи това и си лягай веднага — извади той от лекарската си чанта кутийка с някакви прахове.

По навик Климент се разпореждаше с брат си като с пациент и не забеляза, че той не го слуша.

— Отиде ли си? — попита Андреа.

— Отиде си. — И Климент замълча замислен, с леко наклонена на една страна глава и с поглед, който сякаш следваше Дяко по тъмните улици. — Обеща пак да дойде — рече той, като отговаряше на някаква своя мисъл. — Всяка седмица ще идва. Сведенията, които аз му дадох, били от особена важност. Ще ги предам, казва, направо в ръцете на полковник Сердюк. Изглежда тоя води разузнаването. А полковникът щял да ги докладва на самия генерал Гурко!

Той неволно беше произнесъл чиновете и имената, както ги произнасят руснаците, меко и с извисяване на гласа, това му беше приятно, то му спомни студентствуването в Петербург, и докато се събличаше, той затананика и запя:

Мать Российская держава

Силы много!… Слава! Слава!

Белому царю!…

— А ти защо не пиеш праха? — учуди се той, че брат му все още не помръдва.

— Ще го изпия…

— Е хайде де!

— Чувай, той разправи ли ти нещо… За войната разправи ли?

Климент приближи раздигнатото легло, намали фитила на лампата и легна.

— Всичко върви по реда си — рече той и се зави. — Отрядът на генерал Гурко е завзел Дъбниците и Телиш…

— Знам. Но това беше миналия месец.

— Една колона се движела към Враца, друга към Ябланица. Знаеш ли къде е Ябланица? Като тръгнеш от Орхание…

— Знам — приседна развълнувано до него Андреа. — А Плевен?

— Обсаден! Издъхва!

— Ти защо разправяше тогава за преговори?

— Преговори? Измислици на Сен Клер и на Джани бей! Да, разправях, но никога не съм го вярвал… Та представи си, братко, това е Русия! Тя ли ще се остави от едно такова дело, когато го е почнала вече пред очите на света!

Андреа слушаше, без да помръдне.

— Добре, да приемем за миг тоя слух — продължи докторът. — Нека преценим… Защо войските на генерал Гурко ще дават излишни жертви — а Дяко каза, че в неговия отряд е гвардията! — помисли си, защо, ако царят смята да преговаря или дори преговаря вече, както ни уверяват тука нашите английски гости?… Или друго, брате, защо са му на тоя полковник Сердюк сведения за укрепленията на нашия град, я разсъди? Сведения за старите му укрепления!… Ясно ли ти е?

Той се беше надигнал на едната си ръка, гребеше въздуха с другата, а в тона му имаше толкова непоколебима увереност, че Андреа му завидя.

— Аз, братко, мога да ти кажа и още една новина, но нея утре — рече Климент и се отпусна уморено на възглавницата.

— Не, не, кажи я сега!

— Вярно, инак няма да ме оставиш да спя!… Дяко разправяше — но, разбира се, това той не може да го твърди, — чул да говорят помежду си някои от главните там — за столица ставало дума.

— Столица? На България?

— Да…

— Ами Търново?

— Не знам. Нашият град споменавали!… Е, какво ще кажеш, Андреа?

Но Андреа не отвърна, а само преглътна така, че ябълката на изтънелия му врат силно излезе напред и после изведнъж се дръпна.

— Колко стана часът? — попита Климент.

Андреа взе от масата часовника и му го показа, без сам да го погледне.

— Наближава полунощ! — извика Климент. — Хайде, угасяй по-скоро, че утре ме чакат цял обоз ранени…

— Зарежи я вече тая болница! — избухна внезапно Андреа.

— Много бързо ги решаваш тия работи, братко… Да ти обяснявам ли и на тебе защо съм там? А тая болница сега може да служи и на нас — прибави докторът, като мислеше, че след седмица Дяко пак ще е тук, обърна се към стената, рече „лека нощ“ и повече не се обади. Но виждаше се, че въпреки цялото си хладнокръвие и той не е спокоен, защото още дълго се въртя в леглото, макар да беше уморен.

Андреа сипа в уста праха, глътна го без вода (Горчи! Всички прахове на Климент са такива!), съблече се, духна лампата и легна. Лошо му беше, повръщаше му се, главата му бучеше, ала от някое време той следеше мислите си, свързваше ги и ги насочваше. Те вече не разкъсваха душата му; напротив, те събираха разбудените от Дяко спомени й връщаха младежа назад — но не към бесилката, а още по-назад, към времето, когато той за първи път срещна Левски…

Андреа лежеше в леглото, губеше се в тъмнината и мислеше. Събраха се у Госпожата. (Госпожата наричаха вдовицата на учителя му от класното училище, покойния Филаретов.) Бяха деветима, и тя една — десет. Когато влезе Левски, всички станаха на крака. Той ги здрависа, като им се усмихваше оживено. Усмихна се и на него… Какво ми каза? Помня го като сега, каза: Вие сте господин Андреа, новият учител? Аз кимнах — нямах глас от вълнение, защото погледът му дълбаеше душата ми. Каза още: Ти вече си извървял половината от пътя, Андреа, и сега си наш брат! Оттук нататък пътят ни е общ…

Общ!… Общ!… — повтаряше си Андреа, въртеше се в леглото и мачкаше възглавницата, тъй като възбуждението му все повече го разсънваше. Тогава той седна между нас, коляно до коляно, хвана душите ни, както се хващат ръце, и ни поведе по тоя път… Не може да се търпи, не трябва да се търпи — това аз го знаех, но как го каза той! И за революцията — не всичко е в ръцете ни! И за святата република, която да въздигнем един ден… И как го каза после в съда, когато го докараха… Нея нощ също не спах. Бяха го оковали… С рана на главата… посивял… А беше по-силен от всичките там… Видя ме — на мен ли се усмихна? От отчаяние ми идеше да извадя револвера и да стрелям в съдиите му… в себе си… После дойде Дяко, показа лозинка, писмо от средногорските комитети… Да го освободим — да нападнем съда… затвора… И колко мислихме! И нищо. Само дето се чу за съдията Шакир бей: щял да го помилва, ако Левски минел на тяхна страна… Намерили наистина кой да мине на тяхна страна! Докато една сутрин… Нея сутрин…

Андреа вече не можеше да лежи. Стана прав и тръгна из стаята. Споменът за оная страшна утрин го разтърсваше. „Той бе светец!“ — каза Дяко. Да, той наистина бе светец… И това животно, Шакир, го разбра — затуй изглежда настоя: веднага… Ние цялата нощ бяхме край затвора му… Студ… и един вятър… Когато на разсъмване… Те винаги на разсъмване!… Дяволски изчадия! И Шакир беше там. А ние с Дяко отдалеч… И безсилни. Но той беше силен; вървеше сред подивялата тълпа… а главата му вдигната — както си ходеше той, с вдигната глава. Изкачи се на бесилката… и после… Не… Колко дълго си повтарях: не може да бъде! Докато най-сетне разбрах, че всичко е загубено… Че с него всичко е пропаднало… И тогава заминах… Запилях се…

Загубено? Пропаднало!… Той се спря, поразен, че отговорът е така прост. За да поникне стеблото, семето е трябвало да загине. Не беше ли всъщност негово дело въстанието след смъртта му? Кръвнини, грамади от трупове, изпепелени села и градове. А не остана ли пак събуденият копнеж, надеждата, очакването?… Сега Русия беше тръгнала за правото дело, а с нея и българските синове — Дяко… ей го и Климент… Сигурно и още много други… Андреа не си каза: а аз? Не реши нищо, не си обеща. Той се спря само до прозореца, отвори го, вдъхна свежия въздух и дълго, дълго гледа… Развиделяваше се вече. Вятърът съвсем бе измел небето. Клоните на ореха неподвижно и влажно светлееха.

Той гледаше със зачервени от безсъние очи. Нещо звучеше, възземаше се в душата му, като оня копнеж тая вечер в стаичката на Мериам… Не, не копнеж за жена… а да бъда пак предишният. Или не и това… Безмълвно, безсъзнателно Андреа жадуваше да бъде друг, какъвто го иска времето: твърд да бъде, устойчив, да вярва и да действува. Мога ли? — попита се с цялото си същество той и дълго, сякаш да се прецени, не си отговори. Сива котка притича гъвкаво по високата тухлена ограда и се загуби в задния двор на Задгорски. Стъклото на един от насрещните прозорци синьо и лилаво и розово заблещука. Прозорецът на Недината стая! На бъдещата мадам Леге!… За миг той се изкуши да стисне презрително устни и пак, както досега, да остави омразата му да го разпилее…