Стефан Дичев
Пътят към София (64)

27

Незапомнената от години снежна буря, която втори ден бушуваше над Етрополския балкан, все повече се засилваше. Снегът валеше на огромни лепкави парцали, брулеше и шибаше на всички страни, затрупваше всичко. Горите се огъваха, крещяха и виеха. Дори и долу, в закътания сред скалите лагер на главните Дандевилови сили, дето сега се бяха приютили доведените от доктор Цариградски българи, вятърът така зловещо бучеше, хвърляше цели грамади сняг и сриваше палатките, че огньовете отдавна вече не горяха. Всеки се беше притиснал до другия, свил глава под платнището или ямурлука, зъзнеше и се кръстеше или псуваше, или се шегуваше с мъчителното си положение, но най-многото мислеха за ония горе на превала. Защото втори ден вече, откак на откритото за стихиите планинско било се намираше псковският полк, усилен с баталион воронежци и четири оръдия от донската батарея. Последната вест, която се бе получила от командира на полка, беше от 18 декември, четири и половина часа сутринта. Полковник Зубатов пишеше простичко:

„В поверения ми полк 520 души са извън строя. От тях 170 замръзнали. Числото на заболелите нараства. Поради бурята невъзможно да запалим огньове. Чакам заповед.“

Чака заповед. А генерал Дандевил изпращаше заповеди една след друга. „Върнете се веднага“, „Заповядвам веднага да се приберете в главния лагер!“… Куриерите или се изплашваха насред път; или във виелицата не намираха затрупания от снегове авангард; или сами замръзваха и не се завръщаха вече.

Уплаха и отчаяние беше легнало върху офицерите и войниците, пък и върху българите, дошли да помагат. Какво ще стане с ония горе? Не ги ли чака и тях същата съдба, защото и в главния лагер все повече и повече хора се оплакваха, че не си чувствуват ходилата, че ръцете им са премръзнали, или усещаха как ги обхваща някаква апатия и незабелязано се унасяха в коварен сън.

Късно следобед на същия ден някакъв унтерофицер от псковския полк със замръзнали ръце и на края на силите си и той донесе още по-ужасно известие. Зубатов пишеше: „В поверения ми полк остават не повече от по двайсетина човека на рота. Всички замръзнали умряха. Огньове невъзможни. Ако до вечерта полкът не бъде отведен от позицията, няма да остане никой.“

Сега трябваше да се направи вече и невъзможното. Обявено бе, че се търсят доброволци. Явиха се шейсетина души. Подбраха измежду тях двайсет, предимно казаци, и неколцина пешеходци. Трябваше да вървят вкупом, но дадоха всекиму писмена заповед за в случай, че се разгубят. Явиха се доброволци и доктор Цариградски, и Коста. На доктора казаха, че той е нужен тук на командуването, сиреч, че трябва да остане при своите сънародници. Коста беше между онези, които похвалиха за готовността им да се жертвуват, но не ги приеха.

Как се присъедини във виелицата към групата на куриерите и изобщо как стана така, че се яви за доброволец и тръгна за към билото, макар че не бе пратен, Коста не знаеше, не разбираше и не можеше да разбере. Възможно беше всичко това да тлееше в него още от Етрополе, когато не намери псковци и се чудеше как да ги застигне; или пък се бе зародило през часовете, когато разчистваше пътя заедно със своите сънародници, а все се ослушваше в гърмежите, долитащи откъм върха на планината. Или може би причината бяха страшните известия? Не би могъл да отговори. Всичко се беше вече наслоило и усложнило, когато той видя пристигналия отгоре унтерофицер; и тоя унтерофицер не беше друг, а Мирон Потапич. А щом видя неговото изстрадало лице и чу гласа му: „Костя, отиде, пропадна полкът, Костя!…“, и щом Мирон Потапич го прегърна със замръзналите си ръце, в тоя миг за него всичко се реши.

Сега той крачеше в групата, свил се в ямурлука си, целият изтръпнал от напрежение, от страх и от студ. Не знаеше къде отива, а вървеше с другите. Само си повтаряше: трябва да ги спасим.

Трябва да ги спасим, за него значеше, че трябва да спаси младичкия Иванушка, и оня смешен Мойсенко, и Фрол, който все го закачаше, и Тимофей, на когото бе обещал да го ожени за българка, и Никитка с хубавия глас. А също тъй и Егор Егорович Егоров. Той си повтаряше все техните имена и си казваше, че за тях отива, но в същото време си мислеше някак разлято и разнесено, че трябва да спаси и ротата, и целия полк. Как щеше да стане това Коста не знаеше, не се мъчеше да измисли. За него беше достатъчно, че носеха заповед. Стигне ли тая заповед, казваше си с увереност той, тя ще спаси всички.

Като се държаха един до друг, в средата пешеходците, напред и край тях казаците, хората напредваха мъчително бавно. Снегът беше мокър и мек, беше дълбок и те затъваха до кръст в него. Първите пробиваха път, задните търсеха слепешком пъртината и все тъй слепешком се диреха един друг, защото освен въртящия се сняг нищо друго не виждаха. „Дръжте се! Дръжте се!… Да не се разгубим, братя!“ — викаха постоянно. Но ураганът мигновено грабваше, разкъсваше и удавяше в своя непрестанен, ужасяващ и затъпяващо равен вой и изплашените човешки гласове, и дивото цвилене на конете.

Коста също викаше: „Дръжте се! Не се разгубвайте!…“ В началото той внимаваше да повтаря думите все по руски, сякаш се боеше да не познаят, че не е от изпратените. Но постепенно умът му някак престана да се подчинява. Той крачеше инстинктивно, залиташе, падаше, надигаше се ужасѐн, че е изостанал, че се е отделил и че се е загубил… И тогава викаше диво, безумно; крещеше нещо, но какво и той не се чуваше, гласът му умоляваше да не го изоставят, да го чакат… и че го е страх без тях, че е загубен без тях… Той разперваше ужасѐн ръце. Втурваше се да ги гони. А навсякъде все същият безумно въртящ се сняг. И някакви бели привидения… Докато докоснеше заоблената мокра задница на кон; или купчина сняг връз някое рамо или гръд… ръце, които опипом го срещаха.

Ами как ще намерим ние полка? Наистина, как ще го намерим ние, запита се той, след като все тъй изтощително бяха вървели час или два и той вече с мъка движеше краката си. Навоите му бяха мокри. Влагата достигаше до партенките. При това някак неусетно се бе стъмнило. Стъмнило? Той не можеше да разбере как така е тъмно, когато навсякъде край него се виждаше все същият бял, ужасен и сега зеленикаво проблясващ сняг. Достраша го. Изплаши го тъмнината — тая призрачна тъмнина с ледените светлинки в нея, която му говореше за ада; ужаси се, че в тъмнината наистина не ще намерят полка — като че ли, преди да се стъмни, виждаха добре и навред, а сега нощта им пречеше. Не, няма, няма да ги намерим, разколеба се той. Защо тогава тръгнахме? Защо само напразно тръгнах и аз?

Щом си зададе този въпрос, той веднага почувствува как в него нещо откликна: не трябваше да тръгваш!… Вярно е, че не трябваше да тръгвам, каза си той все под влияние на тоя изплашен вътрешен глас. Ами че аз имам семейство; жена ме чака… и Славейко… и друго дете ще се роди… Защо аз? И защо всъщност тъкмо аз тръгнах? Ами ако изостана… Ето, изморен съм вече… задъхвам се… И задъхвам ли се? — че аз едва вървя… Другите са с коне, тяхната работа е лесна (той бе забравил, че още неколцина като него крачат пеш…) Ами ако замръзна… Той раздвижи ръцете си. Побутна през плетените ръкавици пръстите си. Бяха изтръпнали; сториха му се безчувствени. Не, не безчувствени. Ето, като стисна, ги усещам. Той пак се опита да ги свие, да стисне едната ръка с другата. Едва усети натиска. Не може да бъде, смая се и се ужаси той. Как… пръстите ми? — не може! Че аз какво ще правя без пръсти.

Ами дюкянът… О, господи, Света Богородице, повтаряше и се молеше в душата си той. Всичко, всичко може друго, но ръцете ми… Как ще си изхранвам семейството аз?…

Силен порой на ураган го захвърли на една страна, прекатури го и той целият потъна в снега. Беше дотолкова изтощен, че за миг, без да се усети, той се отпусна… отпусна се… Колко хубаво е да си отдъхне. Никакъв студ… Наистина никакъв студ… Но те ще отминат, сети се той. Братушки! Братушки, надигна се ужасен и се втурна. Къде са, залиташе и нищо не виждаше. Къде сте, братушки, чакайте, не ме изоставяйте!… Не ме изоставяйте! — крещеше той вън от себе си от страх. В нещо се блъсна. Някакъв крак.

Вкопчи се отчаяно в него, в човека, който беше на седлото. Какво? Какво? — привел се, ревеше оня на руски. Стигнахме ли?… Не мога, братушка… Не мога — викаше Коста и тичаше и се влачеше, вкопчил се с последни сили, а тъпо сещаше, че кракът на казака се изплъзва от безчувствените му пръсти. Хайде! Хайде! — чу той. Нещото дърпаше. Оня го дърпаше нагоре. Качвай се, крещеше казакът и псуваше и пак го дърпаше. По-скоро де!… С отчаяни и сетни сили Коста се покатери на коня. Ямурлукът му пречеше. Той го отхвърли на една страна, освободи крака си. Прихвана с ръце казака. Затвори очи. Сега, където щат, да го закарат, нали се е хванал здраво… Здраво… здраво ли се държи? Онова безчувствие, което сещаше напреди в пръстите, неусетно запълзя нагоре, към китките, и по-нагоре, към лактите… Той здраво стискаше, олюляваше се заедно с казака, не се откъсваше от него… Как ще намерят полка, питаше се той отново. Наслуки ли?… И все пак, не вече това го занимаваше. Занимаваха го ръцете му. Занимаваха го ходилата, оголилите се от ямурлука и от палтото колена… бедрата, които леденият вятър пронизваше… Странна и страшна слабост го бе обхванала. Той чувствуваше, че нещо става край него. Казаците бяха достигнали донякъде — до билото — приближили се бяха един към друг, крещяха, ревяха с все сила и едва се чуваха… А гласовете им вече съвсем смътно достигаха до Коста. Едните да вървят на изток, другите да вървят на запад по билото; и да стрелят, да стрелят непрекъснато… Защо да се разделят? Защо едните да вървят на изток, а другите на запад? Защо непрекъснато да стрелят?… А, търсят полка, сети се Коста… Моя Иванушка търсят… и Мойсенко… Егор Егорович… А дали са живи те? Дали ще умра и аз?

Щом се попита дали ще умре, на Коста изведнъж му стана тъжно. Стана му тъжно, че хората умират, а тъжно му беше и за самия него. Но най-тъжното бе, че жена му и Славейко щяха да го чакат, а той никога нямаше да се върне. Ако не бях тръгнал тогава, сега не бих замръзвал тук, мислеше той, вцепенен и без да помръдне. Но тогава и Иванушка, и Мойсенко, ако не бяха идвали тука, и те нямаше да умрат, разсъждаваше той за приятелите си и за себе си, като че ли и те, и той самият бяха вече умрели. Чудно, чудно, мислеше, от толкова далече да дойдат… За нас да дойдат… и да се сприятелим… и ето, наедно сега… Дали ще ги жали и тях някой? Ще ги жалят… всекиго някой го жали… И той започна да изрежда в ума си кои от приятелите му братушки са женени и кои имат деца и родители… Но после се сети за целия полк… И само един полк ли? Колко много… много майки и бащи, и жени, и деца изреждаше пак той в ума си и си представяше полкове след полкове, които никога нямаше да се върнат в своята земя, и виждаше в далечната земя безброй бащи и майки в черно, и братя, и жени, и деца.

После изведнъж се сети пак за своите… само за своите… За целия си дом… И как е било там винаги, откак се знаеше… Ах, мамо, мамо… и гроба ми няма да знаеш къде е, мамо… А баща му още тогава каза… ох, защо да спомня за тогава. Трябвало е! Народ е това. И чуждите са дошли да помагат… и само тъй ще заслужим, повтори той нечии думи, но чии бяха тези думи, де ги бе чул не си спомняше… Или може би Климент ги е казал, спря се той. Не, по̀ му се струваха слова, каквито Андреа изричаше… Отечество, свобода… Какво е това отечество и свобода, попита се той. Усмихна се… Устните му бяха втвърдени вече, а той се усмихваше и сълзите му замръзваха в очите му, като си мислеше за своето възкръсващо отечество и за свободата… Ех, ех, не я дочаках аз… И какво пък, всички ще умрем някой ден… добре поне с нещо да сме заслужили… Но за Женда ме е жал, жал ме е за нея, жал ме е… и за сина… ще расте без мен… все без мен и дали ще се спомня… а другото, тъй ще се роди, без да го видя, и то никога, никога няма да ме види, помисли с последна въздишка и някак отдалечено той, сякаш си вземаше сбогом с далечните, любимите; после студът скова и сърцето му и той умря, като продължаваше да стиска със замръзналите си ръце непознатия казак.