Стефан Дичев
Пътят към София (70)

33

Наближаваше да се свечери, а Филип все стоеше край стобора на конака, криеше се от пазачите, които отдавна го гледаха подозрително, вслушваше се в топовните гърмежи. Вятърът ги носеше отчетливи и силни. Понякога му се струваше, че приближават. Той неволно се извръщаше, поглеждаше към пътя. Нижеха се безкрайни върволици претоварени с покъщнина коли, отрупани с кадъни, с деца и слуги. Някои плачеха. Други се бяха примирили. Това отчаяно бягство на местните турци повече от топовните гърмежи говореше какво приближава.

И Сен Клер щеше да избяга. Насреща, пред входа на мютесарифството, го чакаше файтонът му, натоварен с куфари и окичен с английски знаменца. А Филип го чакаше пред външния вход. По-тягостно, по-унизително не беше никога чакал. Преди час и половина дойдоха консулите, влязоха в конака, предводителствувани от Позитано, постояха кратко, излязоха. Макар че скри в яката лицето си, когато файтонът им изтрополя край него, Филип забеляза, че говореха възбудено. За какво бяха дошли? За какво се поздравяваха един друг? Остават ли в града или ще бягат и те?… Би побягнал и Филип — когато има човек злато, светът е открит… Но не, не. Забърка се, усложни се всичко. Мъчително и страшно той чувствуваше вината си. Последната му надежда беше пак в тоя Сен Клер, който така безскрупулно го измами. Аз съм причината за тяхното арестуване, припомняше си той трескаво разговора, който водиха, докато излизаха из гетото… От омраза към оня го направих, не за някаква полза. А те кой знае какво я мъчат и се гаврят с нея — въпреки уверенията на Сен Клер… Защо всичко, защо? Оня си е на свобода… Чака руснаците… Ще ме издаде… Не, няма доказателства! О, казваше си понякога Филип, защо са му доказателства на такъв; та той вече стреля срещу мен… Тогава да бягам!… Да бягам, когато сестра ми и баща ми са в затвора, когато аз съм виновен… Той бе отслабнал, изнервил се. По цели нощи не спеше. Напразно диреше някакво оправдание в душата си; напразно играеше пред Сен Клер ролята на измамен… на обиден… Сега беше дошъл да моли.

Той стоеше, зъзнеше, трепереше цял. Приближават — наистина, приближават тези гърмежи! Какво ще стане, когато сражението се пренесе тук, в града? Къде ще се крием от снарядите? Добре, че нашата къща е в западната част… И все пак… ако стане нужда да се приюти някъде човек, дали да взема със себе си всичкото злато? Ще тежи. Ще направи някому впечатление… Най-добре половината да заровя в двора. И тапиите, ще ги сложа в едно тенеке, ще го запуша хубаво… Тези тапии, крепостни актове, закупени на безценица от бягащите турци, го правеха собственик на просторни земи — чифлик в Биримирци, двайсетина дворни места и къщи в мюсюлманските махали на града. Защо му бяха, дори не се замисляше. Въпреки страха, в който живееха, някаква луда алчност беше обхванала софиянци. Да купуват, да купуват!… За сто лири — дворно място заедно с къщата; за двеста-триста лири — чифлик… Братовчедите му Манолаки и Тодораки и оцелелите зетьове на чорбаджи Мано си бяха разделили Куру-баглар; старият хаджи Теодосие бе докопал нивите към Бали ефенди. Чу се дори, че някой си бакалин закупил имотите на Кючюк Азис паша в Имарет махала; и в града започнаха да го наричат Пешо Имаретски…

Да, всички тези закупени на безценица имоти един ден щяха да струват много пари; щяха да удвоят и утроят богатството на баща му… Понякога Филип си казваше — и това бяха най-долните мисли на душата му: ако се случи нещо с Неда, аз ще наследя всичко… Но колкото и да беше примамлива, тази мисъл го потърсваше, отвращаваше го от самия него и той бързаше да я прогони. Засрамен, отчаян, в такива мигове той си припомняше сестра си… нейните бистри очи, възвишените й мисли… Сълзи бликаха по страните му. Аз съм подлец, аз я тикнах в ръцете на тия зверове, на тоя… на тоя… Не намираше думи за човека, с когото винаги се беше гордял… Не се ли беше гордял винаги и с нея — че не е като другите жени в града, че е умна, възпитана, че има вкус… Гордял се бе до деня, когато разкри за оня негодник. Оттогава я мразеше. Но сега и гордостта, и омразата му се бяха стопили в ужаса за нея и той страдаше, както никога до днес.

Погледна часовника си. Четири и половина. От един и половина стои тук. Преди това ходи в клуба им… в мисиите… Докато го намери. Ако трябва, ще стоя до полунощ, до сутринта… Не, не слава богу!… Излиза най-сетне!… Излиза… в кожух… Кой е с него?… Оня Лоуел… Качват се.

Филип цял настръхна. Още миг и ще се реши всичко. Трябва да се реши! Файтонът тръгна, изви към изхода. Приближаваше. Сен Клер и Лоуел седяха един до друг. Не разговарят… Филип виждаше него… Интелигентното му, безстрастно лице… Омразното лице с черните неподвижни очи.

— Господин Сен Клер!… Господин майор! — присрещна той файтона.

Сен Клер се извърна. С нищо не показа изненадан ли е или е очаквал да го види.

— Наредих на Амир бей да я пусне! — каза той.

— А баща ми… баща ми! — викаше Филип, като тичаше заедно с файтона.

— Наредено е на Амир бей — повтори майорът.

Филип изтича още няколко крачки. Не знаеше вече какво да пита. Нямаше какво да пита. Файтонът го отмина. Той се спря задъхан. Наредено е на Амир бей… Все пак, въпреки всичко, Сен Клер си оставаше джентълмен. А те? Те?… Трябва да намеря Амир! И къде може да бъде той? Щом му е наредено, отишъл е в комендантството.

Без да се забави нито минутка, той се впусна да тича към Черната джамия. Тичаше, спираше се задъхан, прималял от умора, пак тичаше, като избикаляше улиците, дето се виждаха турци. Той прекоси опустялата Алигина махала и наближаваше площада пред тъмницата, когато оттам между дуварите се появи втори файтон, странно окичен със знаменца, тоя път американски. Куцият Сали седеше на капрата и плющеше с камшика. Филип веднага забави крачките си, оправи връзката, палтото. Мислеше: безумна е, че се движи в такова време из града! Или може би е с Амир? Дано е с него — ако е с него, тогава всичко би станало лесно… Не беше турчинът. Чарли беше, секретарят й. Той седеше до нея и държеше между коленете си къса пушка. Маргарет беше вдигнала яката на коженото си палто, плетена шапка закриваше изцяло косата й.

— О, Филип! — извика тя възбудено, щом той поздрави. — Спрете! Спрете! — Тези думи бяха за файтонджията, но Сали не разбра, че говорят на него. Чарли побърза да го мушне с цевта на пушката и му направи знак да спре.

— Тъкмо за вас мислех, Филип! Щях да ви търся! — извика тя, като му сочеше насрещното място да седне.

Той я гледаше задъхан. Да й каже ли, че бърза; че въпросът е за живота на сестра му и баща му. Нищо не казваше. Само я гледаше.

— Качете се! — настоя тя. — С този файтонджия не можем да се разберем… Трябва веднага да намерим капитан Амир.

— И аз него търся!

— Е, тогава по-скоро!…

— Той… В комендантството може да е…

— Там ни казаха, че е отишъл у дома си. Знаете ли къде живее?

— Горе-долу. Махалата знам.

Той седна до нея. Изпитваше някакво задоволство, дето тя не бе ходила в къщата му, жалко удовлетворение, след като го бе водила неведнъж в квартирата си, сиреч в неговата собствена къща.

— Ти знаеш ли къде живее Амир бей — извика той на Сали.

— Ама те къщата му ли търсят? Че как няма да я знам — каза от капрата файтонджията.

Но като никога, и нему не беше до приказки; той изплющя с камшика и файтонът заподскача по неравните снежни улици.

Потънал в своите грижи и страхове, през последните дни Филип рядко виждаше кореспондентката. Сега я гледаше отблизо. Едрите черти на лицето й се бяха изострили. Голямата уста беше стисната. В сивосинкавите очи имаше някакво неспокойство. Колко се е променила, мислеше той, като я сравняваше с оная весела, примамлива Маргарет Джаксън, която преди по-малко от два месеца бе срещнал за първи път и също така отблизо беше изучавал. Всичко се е променило — тя, аз… целият град… Нещо наближаваше; не просто война между две държави, решително сражение на две армии — едните си отиват, другите идат… Не, не, рушеше се из основи всичко. Но тя? Защо все още е тук? Какво я кара да се излага? Какво я задържа?… Амир?… Амир е тръгнала да търси… Тя него, не той нея! Съзнанието, че тя обича оня не от каприз, а с любов, каквато той си бе мечтал за себе си, го изпълваше с удивление и горест.

— Чухте ли, че са искали да опожарят града? — каза тя, когато файтонът затрополи надолу към чаршиите.

Той стреснато се извърна.

— Нашият град?…

— Отменило се е — успокои го тя. — Консулите са ходили.

— Значи затова е било!…

Тя разправи какво бе научила от кореспондента на „Фигаро“, с когото преди малко се разделила. Консулите поставили ултиматум на маршала. Той не искал да чува.

— За ваше щастие, там били сър Лайонел и майор Сен Клер. Говорило се за хуманност… за политичност… Особено за политичност! — прибави Маргарет и студено се засмя.

— Вие сигурна ли сте, че се е отменило?

— Да, да! Знам. И английската болница остава! — Той чувствуваше, че тя не мисли за това, което говори.

Каза:

— Маргарет, имам една голяма молба към вас!

— Моля?

— Казвам, молба… Моята сестра и баща ми… Вие знаете! — Гласът му се разтрепера. Той се просълзи.

Тя хвана ръката му. Стисна я и я задържа в своята.

— Какво мога да направя? Прочее, аз говорих още тогава със сър Лайонел… Мисля, че ви казах.

— Сен Клер е наредил да ги пуснат.

— Е, тогава, радвам се за вас, Филип!

— Наредил е на Амир.

Той видя как зениците й трепнаха.

— Моля ви… Напомнете му, Маргарет!… На вас той няма да откаже.

Тя кимна замислено.

— Само да го намерим, приятелю.

Пак замлъкна. Мълчеше и Филип. Гледаха върволиците коли, оръдията, раклите, войниците, които се точеха в обратна посока.

След площада Баня баши улиците отново опустяха. Рядко се виждаха хора. По-често бездомни кучета. Широко разтворени порти. Зад един от зидовете димеше; Чарли се изправи във файтона, погледна над зида, седна пак. Сали също гледаше натам.

— Не се оставя лесно къща — каза той. — Да изгори, някак по̀ се прежалва…

— И ти ли заминаваш?

— Кой, аз ли, Филип ефенди?

— За тебе казвам.

Сали изплющя, приведе се, замърмори нещо, което не се разбра. Внезапно той извика:

— Ей го бея! Заварихме го!…

— Къде?

— Ей го там пред къщи… Стяга се.

Като превеждаше на Маргарет, Филип се изви и погледна. На напречната улица, пред голямата Амирова порта, бяха запрели две каруци и две волски коли; каруците с чергила, колите претоварени с покъщнина. Една кадъна държеше в ръце дете. Други нареждаха нещо в предната каруца. Слуги изнасяха още покъщнина. Амир се разпореждаше.

Някой сигурно му бе казал за приближаването на файтона, защото той се извърна, застоя се за миг смаян, разкрачен, изпънат като струна, незнаещ какво да предприеме. Изведнъж изкрещя нещо на жените си и те побягнаха зад колите. Той тръгна с нервни крачки да присрещне файтона.

Маргарет едва изчака Сали да спре. Кръвта бе избягала от лицето й; Филип се поколеба дали да я подкрепи. Изплаши се от бея.

— За какво сте дошли? — каза Амир, като с мъка прикриваше гнева си.

— Вие заминавате?…

— Всички заминават.

— Очаквах да ми се обадите, Амир!

Той хладно се усмихна.

— Виждате, че сега си имам други грижи.

— Амир!…

Тя цяла трепереше.

— Кажете ми поне адреса си… моля ви…

— По-добре не ме питайте — сви рамене той. — Не знам.

— Но аз трябва… трябва да ви намеря! Къде ще бъдете — в Константинопол?… Не можем да се разделим така. Не искам!

Беше се просълзила. Той се смути. Ядоса се още повече — на смущението си — и върху красивото му лице се изписа студенина.

— Оставете ме. Идете си сега.

— О, вие вече не ме обичате! — сграби тя отчаяно ръцете му.

Той отскочи, ужасен, че чужди очи са видели интимността му.

— Не… не. Стига — каза той. — Хайде, вървете… Моля ви.

Това „моля ви“, произнесено със заповеднически глас, най-силно я засегна. Тя се разплака, обърна се, тръгна към файтона. Амир се отправи с големи крачки назад.

Филип не сети как се втурна подир него. Сега… сега! О, господи, ако изпусна този миг… Ако адютантът замине, без да изпълни заповедта на Сен Клер… Чул стъпки, Амир инстинктивно посегна за револвера си и се извърна.

— Ти ли… Какво?!

— Бей, моля те!

— Я се махай и ти! Не виждаш ли какво ми е до главата.

— Майор Сен Клер ми каза, че на вас е оставил… Бей… Едно добро, преди да заминеш… Освободи баща ми… сестра ми… Ти знаеш… сестра ми… тя няма вина…

Амир се спря. Задържа на него очи. Нещо мислеше, решаваше.

— Добре, че ми напомни — усмихна се той.