Стефан Дичев
Пътят към София (44)

7

Когато от прозореца си Андреа видя как сияещият Леге прегърна Неда и как я целуна, той повече не можа да изтърпи, дръпна се назад в тъмната стая й глухо, яростно извика:

— Дявол я взел… и нея, и всичките!…

Той тръгна надлъж из стаята, отмести стола, стигна вратата, върна се и пак тръгна. Трескавите му мисли сякаш препускаха пред него. Ако това не е лъжа, говореше си той, ако това не е подигравка. Не, аз няма да й го простя; след всичко, което стана между нас — не! Да ме лъже тя така безсрамно; гости само щели да имат, а то събрали целия град. И ето я как му връща годежа. С целувки!… Целува го! Ах… ах… луд съм, безумен съм, че й вярвам! И защо ми трябваше, защо? Ходи в шантана… пий, дявол да го вземе! Да става, каквото ще… А аз… любов, влюбен… Та то правело човека по-жалък от всяко пиянство. Три дни вече — цели три дни и три нощи…

Той се спря насред тъмната стая, запали нова цигара, потъна в себе си. Къде не се бяха срещали през тези дни и нощи… Сутрин — в училищната барака; следобед — у Филаретова; нощем — при герана… Ах, при герана! И непрестанно в мислите си, в сънищата си… А снощи какво му каза тя? Каза ми: каквото и да се случи, ти трябва да ми вярваш! Знай, че те обичам, че без тебе не мога… Наистина, само жена е в състояние да каже това и после да се целува с другия…

Да става, каквото ще, реши той внезапно, щом отново стигна вратата и излезе в стълбището. Коридорът тънеше в мрак, но от процепа на кухненската врата заедно със светлината идеха и гласове. Нему се стори, че говореха за съседите (в коя ли къща на Куру-чешме в тоя час не одумваха празненството у Задгорски). Но когато се заслуша по-внимателно, той различи думите на баща си:

— Ходих аз, слухтях и там.

— А при Каракола им ходи ли?

— Ходих, бе, нали ви казвам. Намерих там оня Кязим ага, дето се имаме с него. Питам го с околни думи това-онова; а той: всичко си върви постарому, чорбаджи. Ако да бяха ги хванали или… да пази господ, нещо по-лошо да беше се случило, че то Кязим ага нали така някак си щеше да ми подметне… Що вересия е видял от мене!…

— Ама тогаз какво, бе тате, какво да мислим? Ей я, и мама това разправя…

— Майка ти! Чувай, жено. Недей само да разплакваш булката, кога е на такова дередже… И стига си скимтяла и ти!

Андреа стоеше в тъмнината на стълбището, впил ръце в дървения парапет, и не помръдваше. Зашеметен през тия дни, той почти не се беше запитвал какво става с братята му — стигнали ли са там, живи ли са, кога ще се върнат. Но сега, щом чу задавения плач на майка си и на Женда, изведнъж се изплаши. Та Климент и Коста още вчера можеха да си бъдат в къщи! Какво е станало тогава? Случило ли се е някакво нещастие, попита се той колкото със страх, толкова и със смущение; защото мъчителното чувство за собствената му вина не го напущаше. Ако бях отишъл аз, ако те не бяха заминали вместо мен… И защо? Защо? Да видя как тя се целува с оня!…

— Ох — чу той тихото изпъшкване на майка си. — Не я разплаквам аз, Славе. Те, сълзите, сами си текат. Ей го, и днешният ден се изтърколи…

— Добър е бог; на него да се надяваме.

Вратата на кухнята скръцна, разтвори се и се изпълни със светлина. На прага застана набитата пълна фигура на бащата.

— Другата лампа там ли е? — попита той през рамо. В следващия миг се взря в стълбата. — Андреа, ти ли си?

— Аз съм, тате.

— Пак ли излизаш?…

— Не. Качвам се — рече Андреа и тъй като безпричинно беше излъгал, обърна се и се заизкачва нагоре.

— Видя ли ги ония? — каза бащата.

— Кои?

— Ония… Радоевите! Събрали, де що има свят. Дандании и годежи в тия времена! Целия мегдан заприщили с файтони.

— Да правят, каквото щат — рече Андреа. — Не искам да ги знам.

— Че като кога?… То и аз не искам да ги знам, сине, ама обидно е… С тоя човек ние наедно от Копривщица сме дошли, другари бяхме, връстници…

— Били сте — сега не сте!

— Сега сме комшии!… Не е ли човек да ни покани, както и ние сме ги канили на времето? Че ние и нямаше да отидем, хич не ни е до годежи и веселби сега… Но човещината го иска, Андреа. А той дигнал нос, възгордял се, господинът — само чорбаджии, само първенци… графове там… и англичанки!…

— Е, да ги хрантути тогаз! Нека целуват дъщеря му… — Внезапно Андреа се сети, че той тук приказва празни приказки, махна с ръка, изкачи бързо последните стъпала, втурна се в стаята си и се залепи о стъклото на прозореца. В осветения съседски салон веселието продължаваше. Ръце се протягаха. Някои от гостите се изправяха тържествено, говореха нещо, ръкомахаха. Другите одобряваха с кимане, със смях, с ръкопляскане. Пиеха. А той гледаше нея, единствено нея — високо вдигнатата коса, красивия замислен профил, ръцете, към които от време на време се присягаше друга една, гледана, изискана ръка — ръката на консула. И Неда не отдръпваше своите, не ги отмахваше, отговаряше му и говореше… Но как може, как не я е грях, когато знае, че аз я гледам, мислеше той с озлобление и закана, а мислеше и с болка в душата си, и с мъчително отчаяние.

 

 

— Какво ви е, скъпа моя? — попита я Леандър много по-късно, когато роднините и леди Емили с Филаретова си бяха отишли и край разхвърляната дълга маса останаха само гостите от техния кръг.

Тя мигновено се овладя и дигна към него брадичката си.

— Не ви разбирам… Какво да ми е, Леандър?

— Може би някой ви е обидил?… Майка ми? Не е възможно!

— Но защо, боже мой?

— Или аз? — настоя той.

Тя цяла се извърна.

— Какво наистина виждате в мене?

Тъмните му очи — изпитателни и учтиви, малко разискрени от виното, повече учудени — се мъчеха да надзърнат в душата й, но открита други път, тя сама съзнаваше, че се е затворила сега за него и че той го чувствува.

— Може би защото пих… Или така ви се струва… За бога, защо ме гледате така? — прибави тя остро, внезапно изплашена годеникът й да не прозре нейните мисли.

— Не, вие наистина сте много особена… И вчера у Позитанови — прошепна той и предвидливо се озърна дали някой не ги слуша.

Виторио беше събрал гостите край хармониума, удряше лекичко клавишите и нещо разправяше.

— Вие не се държите както трябва, Неда — продължи консулът. — Не, не оспорвайте, видяха го всички. Или ще кажете, че не сте щастлива?

Не е щастлива ли, казва? О не! Само това не! Лоша е, измъчва се с тия лъжи, мрази се, дето няма смелост да му признае, че обича друг… И всичко, всичко може да й се вмени в грях. Ала ето, едничка думата произнесена и тя цяла се разтрепера; а ако това не е щастие, тогава какво наистина е щастието?

— Да пием! — каза тя и чукна чашата си в неговата, обладана от внезапна дързост. Какво би станало, ако го погледне право в очите и рече: аз се влюбих в друг! Знам, че те наскърбявам, продължи тя в мислите си, наречи ме неблагодарна, зла; и може би да греша… Но какво значение има вече това за мен, когато без него целият свят ми се струва безсмислен!… Да, ако му кажа?… И че вече трети ден и трета нощ се срещаме, че само за Андреа мисля и него сънувам… Но когато дигна поглед и срещна учудените очи на годеника си, дързостта й секна. Тя отпи от виното, остави чашата и стана.

— Да идем при тях, Леандър.

Той беше изненадан.

— Държите ли, скъпа?

— Но вижте как се смеят те… Елате, елате да чуем за какво разправя нашият Виторио!

— Е, щом настоявате — каза той, изправи се и покорно я последва.

Неда ясно съзнаваше, че върши обратното на онова, което бе вършила преди, когато сама търсеше да се уедини с годеника си. Но всъщност търсила ли бе да се уединява с него? Търсила бе изтънчеността или задълбочените разговори, така обичани от нея. А ето, че сега бягаше от тях, бягаше от лъжите, с които трябваше да се отбранява… И не само от лъжите, не! Преди всичко бързаше да се махне от прозореца. Тя добре познаваше вече другия — о, как го познаваше!

Като хипнотизирана и сякаш се подчиняваше на някаква чужда воля, тя се освободи деликатно от годеника си, заговори със Сесил, хвана под ръка баща си — и тоя път гледаше да е срещу прозореца, та да види той, че мисли за него…

Позитано разказваше за своя годеж преди двадесет години. Какви премеждия, какви очаквания… „Вечната илюзия!“ — каза той, кимна предизвикателно — закачливо към жена си и безпричинно удари с пръст по клавишите на хармониума. Внезапно Неда сети върху си погледа на неговите маслинени очички. Защо той ме гледа така? И след целувката пак по същия начин ме погледна! Нима наистина се издавам?… Не, не е възможно; той не може да знае, възразяваше си с трескава увереност Неда. Та това си е само наша тайна (тя изви очи към тюленото перде): Тайна! О, боже мой! Възможно ли е така да се живее? Няма ли някой ден наистина да се узнае? И защо казвам: да се узнае! Нима бих могла аз да продължа така?… И тя мигновено си припомни блясъка на очите му, извивката на устните, силните издължени ръце, сиреч всичко онова красиво и младо, и стремително, което така подхождаше на нея самата.

Най-сетне гласът на мадам Франсоаз я накара да се заслуша.

— О да, в годежа ми е надеждата, драги мой бароне! Ако успея… да, ако тоя път го отведа. Идването ми не ще е било напразно!… Сега вече разчитам най-много на вас, мое дете! — прибави тя с ефектно извисяване на гласа, като се извърна цяла към Неда.

След излизането на роднините, чието присъствие непрестанно й напомняше с какви хора се сродява, старата дама беше възвърнала настроението си. Преди малко тя дори се канеше да рецитира с музикален съпровод някаква „Ода на отвъд смъртната любов“ и затова всички вкупом бяха приближили хармониума. Но Виторио неусетно бе изместил разговора, а после заприказва за Париж и за неща, които издълбоко засягаха мадам Франсоаз.

Неда овладя изражението си и каза:

— Простете, не чух за какво става дума, госпожо?

— Говорех с господин барона за Париж, приятелко моя!… Преди Леандър не искаше да помисли за връщане… Разбирам, любовта! — усмихна се съчувствено — иронично тя. — Но сега всичко е свършено… всичко е наред… Вие сама не бихте желали да останете по-дълго тук, нали, мое дете?… Е добре, това ще е нашият съюз. Един малък съюз на ония, които обичат! — прибави тя и с такта на опитна светска дама обходи с поглед слушателите си. — Ето, господа! Ето това сте вие съвременните мъже!… Майката за вас е нищо! Нужна й е помощта на съпругата, за да възвърне заблудения си син!

— Госпожо…

— О не, мила! Ние с вас нали сме фронт!… Аз говоря на тях!…

Дали говореше наистина на мъжете или хитро я иронизираше, Неда не можеше да реши. Чудно би било наистина… Тъкмо тя — ако не само се е примирила с мен, но ме търси и за съюзник… Смешно… Тъжно… А какво ме засяга това мен? Какво ме засяга вече?…

Фон Валдхарт, мъж на много по-млада от него самия жена, каза:

— Трябва да се признае, госпожи и господа, че съвременният брак във всяко отношение е много по-духовен от браковете на предишните векове.

— В какъв смисъл? — попита някой.

— Жената сега е не само съпруга, но преди всичко е приятелка на мъжа си.

— Зависи от жената, драги колега… О да, да! Ние например с моята Бепина…

— Е стига занимава хората все с нашите работи, Вито! Престани, моля те!

— Чувате ли? — викна с трагичен глас маркизът. — Трябват ли ви още доказателства?

— И тъй, мой драги господин Леге, излиза наистина, че ще ни напуснете? — попита Сен Клер с незаинтересован глас.

— Не съм мислил, майоре.

— Но тука чувам цял заговор срещу вас?…

Неда видя как Леандър любезно се усмихва, почувствува, че той дири погледа й, и нарочно се закри зад баща си.

— Е да, да! — чу тя обработения глас на годеника си. — Заседях се доста в тоя край на света!…

— С една дума, напускате ни!

— Нямам право вече да се противя, драги майоре. Бракът, семейството изискват сигурност, известни удобства, развлечения. А вие сами знаете какво е тук!

— И кога смятате?

— Естествено, не преди края на войната.

— Но, Леандър! — извика мадам Франсоаз.

— Забравяте моя дълг, майко!

Дълг, ето какъв е той, боже мой — дългът, принципността, необходимостта, истината, справедливостта и тъй нататък, и тъй нататък! Но защо всъщност го упреквам — оправда го разпалено Неда. Той мисли благородно; и нали тъй много му се възхищавах преди… И защо тогава я раздразни думата „дълг“? Тя не би могла да си припомни много случаи, при които Леандър да я е пренебрегвал или да я е обичал по-малко заради работата си. Ала имаше ли случаи, когато да я е поставял над работата си, над дълга, над принципността, над истината?… О, той винаги бе съумявал да нагоди едното към другото; той е тактичен, умен… Но това ли е любовта, попита се тя с горчивина и с някакво непознато, внезапно избликнало раздразнение; а още и със странно задоволство, защото ослепително ясно съзна колко различна е от него — различна, макар и може би по-лоша, по-себична… Глупости; и каква бъркотия е в ума ми, каза си тя и пак се заслуша в разговора. Тоя път той непосредствено я засягаше.

Жаклин де Марикюр питаше кога ще е сватбата.

— Е да, това наистина трябва да се реши най-после — извика винаги готовият да се възпламени Позитано.

— Хайде, казвайте!… Не ни дръжте в неведение…

Господин Задгорски, вие като баща… Преведете на баща си, господине!… Госпожо Леге, вие имате думата…

— Чакайте, те са модерни хора!…

— Елате, Неда! — каза Леандър. — На тоя въпрос трябва преди всичко вие да отговорите.

Да отговори… да. А какво ще стане, ако каже направо: Не искам да се омъжа за вас!… Тя задържа дъха си в минутно колебание. В погледа й се преплитаха погледи — на баща й, на брат й… на Леандър и Сесил… Сърцето й лудо думкаше в гърдите. Господи, нямам смелост, помисли тя и приближи годеника си. Той я гледаше. Усмихваше й се покровителствено.

— Не знам — рече тя.

— Я вижте каква свенлива годеница — разсмяха се. — Ние искаме да знаем… Датата!…

— Не зависи от мен! — Пак глупости говоря. И чувствувам, че ще се забъркам… Трябва, трябва да измисля нещо.

— Не съм готова още… там с ония, църковните работи — каза тя.

— Наистина, има още някои формалности! — побърза да я подкрепи Филип и тя забъркана, с благодарност го погледна. — В смисъл религиозни…

— За да вземе моето вероизповедание, годеницата ми трябва да положи нещо като изпит… Уверявам ви, че ние бързам повече от вас! — рече Леге сред двусмисления смях на гостите. — Кажете им, Неда!

— Да — каза тя механично.

Но щом се чу какво изрича, щом съзна какво означава тая дума тъкмо сега, когато цялото й същество повтаряше упорито „Друг… друг обичам…“, тя пламна цяла, после кръвта изведнъж избяга от лицето й; тя се изпъна, настръхна; намрази се.

— Е да, да!… Понятно, разбираемо! — викаха и се смееха всички, а мадам Франсоаз я приближи и неочаквано я целуна по челото.

— Сега бих могла да рецитирам! — рече тя, като по неизвестна причина държеше да подчертае връзката между своя рецитал и годежа на сина си. — Маркизе…

— Извинете, мила госпожо, Джузепина свири далеч по-добре от мен! А и аз не бих се лишил от удоволствието само да ви слушам…

Едрата маркиза Позитано седна до хармониума и натисна педала. Задименият салон се изпълни с тихи миньорни акорди. Старата дама облегна с драматичен жест кокалестия си лакът о полираната поличка, вдигна своето хлътнало, обилно гримирано и беззъбо лице, издължи чертите си в трагична гримаса и се приготви да рецитира.

— Колко си смешна, бабо! — обади се неочаквано Сесил. Тя се беше провряла между баща си и бъдещата си майка и гледаше старата дама с големи, изненадани очи. Възрастните благоприлично сдържаха смеха си. Но докато слушаше рецитала на мадам Франсоаз, една от прекрасните оди на Жан Баптист Русо, „Кантатата на Цирцея“, в която се говореше за възвишени чувства, за смърт и отвъд смъртна любов, Неда си припомняше думите, които Сесил също тъй спонтанно изрече на оня, първия годеж, в консулството. Да, малката и тогава каза: „Колко си смешна, бабо!“ А после каза: „Та нали татко и леля Неда отдавна се обичат!“… Кога бяха произнесени тия думи? И докога бяха верни?… На нищо не може да се сложи ясна граница вече, мислеше горестно Неда. Нищо не е непроменимо и като че ли, уви, нищо не е удържимо докрай, каза си тя, и мъчителна болка я прониза; но не за миналото, не за собствената й вина към Леандър; а от страх за бъдещето и че там, някъде напред в неизвестното, тя би могла да бъде изоставената.