Стефан Дичев
Пътят към София (12)

12

По-ниската от влезлите, виконтеса Емили Стренгфорд, председателка на английската санитарна мисия, беше пребрадена с бяла кърпа като милосърдна сестра и на тая кърпа вместо червен кръст имаше извезан червен полумесец — една подробност, както казваше тя, която вместо да дразни, успокоява нещастните ранени. Другата дама беше мисис Маргарет Джаксън. С нея Климент се бе запознал вчера при пристигането, й.

Странно, дори някак неестествено беше присъствието на тия жени сред стотиците обезобразени, сакати, умиращи войници. Те и двете принадлежаха на друг един свит и колкото и да полагаха усилия — леди Емили с възхитителна християнска самоотверженост, а Маргарет със спортсменската упоритост на модерна млада жена, — те едва можеха да прикрият отвращението си. Всяка от тях може би щеше да побегне вън, на чист въздух, ако предварително не се бяха обвързали от толкова много условности и ако сложното развитие на войната не бе впрегнало милосърдието на едната и любопитството на другата в собствената си колесница.

Посещението на леди Емили бе очаквано от Климент; то не изненада и Сен Клер. Усърдна в своя дълг, такъв какъвто го разбираше, англичанката извършваше всекидневната си инспекция на покровителствуваните от нея болници. Освен това тя развеждаше днес Маргарет Джаксън, с цел да й покаже „до дъно трагедията“, сиреч да наведе кореспонденциите й в посока, полезна за каузата, на която сама служеше.

Когато малко смутеният Климент извести виконтесата за тревожното си откритие, дългото й безкръвно лице съвсем побледня, тя извика „О-о!“… но го извика сдържано, тихо, както прилича на дама от нейния ранг, после в очите й, тъмно гълъбови и малко изпъкнали, страхът постепенно загасна.

— Отива от лошо към по-лошо! — рече тя на английски, щом се овладя. — Ние сме безпомощни, моя мила!… Какво предлагате, докторе? — продължи Стренгфорд вече по французки и затова неохотно.

— При дадените обстоятелства вие благоволихте да го кажете… Безпомощни сме, милостива леди.

„Милостива леди“ наричаха Емили Стренгфорд всички българи, откак след миналогодишното въстание тя дойде с болницата си да лекува жертвите на мюсюлманския фанатизъм. Нейните усилия бяха капка в пустинята, но за тях се говореше с благодарност между българите из цялата страна. И ето, щом избухна войната, тя пак се завърна тук — този път в помощ на ранените турци, сякаш за да покаже, че не прави разлика между християни и мюсюлмани. „За мене няма господари и поробени, има само страдащи“ беше нейният милосърден девиз. И тя не щадеше сили, не щадеше средства да лекува страданията.

— Не, ние не скръстваме ръце, милостива леди! — побърза да прибави Климент, щом видя, че малката й остра брадичка се сви. — Позволете ми да кажа… — С умели изрази той нахвърли мерките, които смяташе да предложи на доктор Грин и на Исмаил бей. Тя слушаше мълчаливо, без да трепне; беше много по-ниска от него, а нему се струваше, че го слуша някак отвисоко, пренебрежително, както подобава на положението й. Това го смути. Той се ядоса на своето смущение и гласът му стана остър и настойчив.

— Добре — кимна тя и неволно задържа поглед на меките му кестеняви мустаци.

Тоя лекар, българин, й бе препоръчан от вдовицата Филаретова, негова сънародница, в чиято къща леди Емили живееше, откак дойде в София. Тя изиска от Джани бей да го мобилизира; и ето, месеци вече откак го виждаше всеки ден, знаеше работливостта, възпитанието му, но сега внезапно откриваше в думите му неподозирана дързост. Не намеква ли той, че някой (кой някой? Уважаемият доктор Грин или доктор Исмаил бей?) не е проявил достатъчно усърдие и предвидливост? Всичко, за което българинът говореше, беше вярно, ала Емили Стренгфорд продължаваше да го гледа, смътно изненадана от гласа му.

— Благодаря — каза тя сдържано и веднага се запъти към майора, който вече й се кланяше. — Хело, Джордж — кимна му тя.

— Как сте, леди Емили? Радвам се да ви видя тук, госпожо Джаксън!

Майорът тръгна напред с виконтесата, а Климент остана с хубавата кореспондентка, която се бе спряла и наблюдаваше двамина обинтовани войници, ухилени и зъбати, които се бяха надигнали от рогозката и си говореха.

— Човек не знае да ги съжалява ли или да се смее! — каза Маргарет. — Приличат ми на герои от някоя испанска комедия.

— Може би… Само че не от комедия, а от драма.

Тя го погледна бързо.

— Разбирате ли езика им?

— Да.

— Защо се смеят?

— Не, не се смеят. Говорят за вас.

— За мен?…

Тя едва забележимо се изчерви и лицето й, наполовин засенено от виолетовата воалетка, придоби обидено — любопитно изражение.

— Единият, тоя с ранената глава, казва, че сте приличала на хуриите…

— Хуриите?

— Това са техните райски хубавици, които им услаждат задгробния живот — поясни Климент и съучастнически се усмихна. — Тоя казва: ако са такива хуриите, още тука да мрем, защо ни е да ни карат пак на фронта!

Тя кимна; големите й засенени очи блестяха.

— А другият? Той какво…

Но тя занемя и неволно отстъпи крачка назад.

— Мисис Джаксън?

— Вижте, вижте оня! — прошепна тя с неузнаваем глас.

Климент погледна в посоката, дето тя му сочеше. Войник, проснат на пода, като всички край него… Брадясалото му лице се беше изпънало в страшна гримаса: челото сгърчено, скулите вдървени, устата разпъната от саркастична, ужасяваща усмивка. Risus sardonicus, определи той, обръгнал вече на всякакви страдания.

— Какво му е? — попита тя изплашена.

— Тетанус. Отравление от замърсена рана.

— Вие го лекувате?

— Не, няма лек.

— Ще умре!

Той потвърди с глава.

— До няколко дни.

Маргарет побледня и се извърна да не гледа. Но на другата страна бяха пак ранени. И всичко беше така тягостно, че тя предпочете да заговори за себе си.

— И аз не се чувствувам добре — рече тя. — Изглежда по пътя нещо простинах.

— Трябва да вземете мерки, госпожо Джаксън. При това в нашия град често вечер пада мъгла, имайте предвид.

Тя го погледна продължително, сякаш го претегляше на своите опитни женски везни. След Филип Задгорски тоя беше вторият млад българин, който я заинтригуваше. Внимателен, умен — да, имаше нещо в него, което въодушевяваше суетата й. Може би това, че не го познаваше още достатъчно и че за нея той беше нов, тукашен. Доста е по-млад от мен, помисли си тя; и щом го установи, интересът й към него неусетно порасна. А бяха й казвали, че българите са прости и груби люде. Твърде е различен от Задгорски, размишляваше тя. Прилича на русин… Или това е то славянското, дето съм чела? Но не мога да отрека: и двамата ми харесват — реши най-сетне Маргарет Джаксън, защото имаше слабост към по-младите от нея мъже, и без да отмахне погледа си от очите на Климент, усмихна му се и попита:

— Бих ли могла да разчитам на вас, докторе?

Той не разбра за какво говори.

— Струва ми се, че се нуждая от лекар!…

— Ах, разбира се, госпожо! За съжаление тук, както виждате…

— Не, не е толкова спешно. Аз живея у господин Задгорски, може би знаете.

— Знам. Ние сме съседи.

— О! Да, да! Спомена някой… Ако обичате, минете… тая вечер…

— С удоволствие ще ви навестя!

Той каза „С удоволствие ще ви навестя“, и го каза не само с думи, но и с едно неочаквано и неподхождащо на обстановката вълнение, защото бе почувствувал някакъв намек в поканата на хубавата чужденка. Наистина ли има нужда тя от лекар или просто така, от суета го вика? Той крадешком я наблюдаваше. Още вчера му бе направила впечатление със своята огненочервена коса, която веднага се хвърляше в очи, и с необичайното си държание, едновременно предизвикателно и нехайно. Дявол знае каква е, рече си още по-смутен той. Но че е хубава жена… и интересна… Да, няма спор… Внезапно той съзна накъде извеждат тия мисли, наложи си да ги възпре, да ги пречупи. Намерих наистина с какво да се занимавам: коя е хубава, коя е интересна, жена ли е тя за семейство? Къде останаха твоите принципи, доктор Будинов?… Заприличах на Андреа… Иска Да я прегледам — ще я прегледам, това е!

Изчерпателен повече, отколкото трябва, той продължи да развежда из болницата хубавата кореспондентка и с повишен глас да й разказва за тоя или оня ранен, докато направиха цял кръг и се върнаха пак при входа на джамията. Тъкмо в това време голямата врата отново се отвори и в преддверието с бързи крачки влезе млад турски офицер. Маргарет първа го видя; тя видимо престана да следи думите на доктора. Влезлият беше красив мъж, мургав и жилав, с искрящи зелени очи. Лицето му бе бръснато, бръсната бе и главата му, която синкаво блестеше изпод моравия фес. Той се спря за миг под струящата светлина на крайния купол, целият озарен в изумрудено — зеленикавата си униформа сред налягалите тъмни привидения наоколо; оглеждаше се, диреше нетърпеливо някого, без да съзнава, че всъщност всички виждаха само него.

Щом съзря чужденката, а по-далече и леди Емили, тур чинът веднага приближи, звънна с шпорите си и направи бързо темане. Макар да беше вече в сянка, продълговатите му очи продължаваха да блестят. Той впи поглед в лицето на Маргарет, и тя, съвсем забравила доктора, изпита необичайно, задъхващо смущение. Всичко, което знаеше за Изтока — първични страсти, дива ревност, хареми, хашиш, — осезаемо се събираше сега в тоя мъж, вълнуваше я и я озадачаваше.

— Капитан Амир бей, адютант на коменданта! — представи й го леди Емили. — Един измежду най-добрите приятели на трудното дело, с което съм се заела, мила!… Капитане, вие сигурно вече знаете за пристигането на госпожа Джаксън?

— Радвам се, че ви виждам на наша страна, госпожо! — поклони се турчинът, като говореше по французки; ала колкото и уважителен да бе\гласът му, очите му продължаваха да я гледат все тъй искрящи и безцеремонни.

— Надявам се, че ще мога да разчитам и аз на вашата помощ, капитане?

— Аллах! Задължението ми ще бъде истинско удоволствие, госпожо!…

Имаше ли някакъв намек в неговите думи? Мисис Джаксън мислеше, че има. Но виконтесата вече бързаше да вървят и тя трябваше да я последва, при все че внезапно й се бе приискало да остане още в джамията. Те вече приближаваха изхода, когато вратата повторно се отвори и оттам се изтърколи дебел турчин в дълъг мундир. Беше доктор Исмаил бей, началникът на болницата.

— Аллах, как можа да ми се случи такова нещо! — пухтеше той и отчаяно размахваше ръце. — Ваша светлост разбира… знае… По служба… Ваша светлост ще ме оправдае… Болните, многоуважаеми леди… Един умиращ, и после още един… Дълг… Вие сама…

Той често бе повтарял тези думи и те вече нищо не значеха за Емили Стренгфорд. Тя каза сухо:

— Знам.

Той занемя. Без да го представи на мисис Джаксън, която не снемаше от него любопитен, малко насмешлив поглед, виконтесата прибави все със същия глас:

— За щастие мерките, които се предприемат, може би ще предотвратят епидемията.

— Епидемията? Тоест, да! Наредих и ще нареждам! — подхвана веднага и е пухтене Исмаил бей и потърси с поглед младшия лекар. Но сякаш случайно, Климент мина зад гърба на Амир и се престори, че не го забелязва.

— Продължавайте! — И леди Емили се извърна към Маргарет Джаксън — Е, скъпа моя, имате вече впечатления, нали? Да вървим тогава… Часът минава дванадесет — каза тя вече по английски, като гледаше окаченото на врата си часовниче.

— Довиждане! — дигна отдалече сивия си цилиндър Сен Клер. — Ще се видим в клуба.

— Госпожа Джаксън днес е моя гостенка, Джордж! Заповядайте и вие!

— Благодаря! Радвам се на поканата ви, леди Емили…

 

 

— Мене ли търсиш, Амир? — попита пълничкият доктор Исмаил, щом голямата врата на джамията се затвори зад важните посетителки и той си отдъхна.

— Благодаря на аллаха, още не си ми дотрябвал — отвърна насмешливо младият комендантски адютант и веднага, подсетен от въпроса му, се отправи към Сен Клер. — При вас ида, майор ефенди!

Като се преструваше, че разговаря с Исмаил бей за тифозните болни, Климент побърза да се отдалечи. Но той не изпускаше от очи двамата офицери. Капитан Амир разправяше нещо с мрачно възбуждение, англичанинът го слушаше, без да го прекъсне. За какво може да бъде, питаше се с безпричинна тревога Климент. Лицето на майора е като камък, владее се, това всъщност го издава…

— Доктор Будинов! — извърна се неочаквано към него Сен Клер.

— Заповядайте?

— Моля, извикайте доктор Грин. Ако е необходимо, заместете го вие в операционната, налага се той веднага да дойде с мене.

Грин да иде с него! — Това вече отмахваше всяка тайнственост от разговора. Напрегнатото внимание на Климент се стопи, той се усмихна с готовност, каза по английски: „Веднага!“ и тръгна към операционната.

Старият Ралф бе привършил шестата поред операция, но хлътналите му очи въодушевено горяха.

— Току-що оперирах един интересен случай, Буденов — срещна го той и веднага се впусна да обяснява отде бил влязъл куршумът и къде заседнал. При това той не скри, че подобен случай бил изнесен в хирургическата литература миналата година от Бергман.

— Разбира се, той не успя — каза Грин. — С тия негови напречни рязове… Затова аз прилагам… — И англичанинът се впусна пак в технически обяснения, които Климент слушаше с все по-нарастващ възторг.

— И вие успяхте да извадите куршума? Спасихте го?

Грин дигна широките си рамене.

— Теоретически, да. Ако сърцето му беше здраво, всичко щеше да мине добре, уверен съм!

Той отново затъна в обяснения, но Климент вече не го слушаше.

— Майор Сен Клер ви чака по много спешна работа.

— Спешна?

— Не знам. Вероятно операция на някой ранен паша!

Англичанинът изръмжа нещо, погледна окачения на стената часовник, извика на санитаря да донесе гореща вода и започна да мие с четка ръцете си. Климент съблече престилката и го последва. Съсредоточеният поглед на Грин подсети и него за собственото му откритие. Той разказа за петнистия тиф. Но как се различаваше сега този разказ от предишните му намерения! Желанието да бъде важен му се струваше суетно, глупаво. Внезапно той се почувствува уморен. Всичко му изглеждаше безсмислено и само едно жадуваше душата му — да не е тук, да си е в къщи, между своите близки, между книгите, които му даваха и спокойствие, и отмора…

— Идете да обядвате — каза Грин. — Ако се случи следобед да не дойда, ще ме заместите в операционната.

— А прегледа на останалите?

— За какъв преглед?…

— Противотифозните мерки, доктор Грин!

— А, да! Да се заеме с тях доктор Такворян.

Климент кимна, облече мундира си, мина през джамията да се обади на Исмаил бей и да извести майора, че доктор Грин скоро ще дойде, отвори тежката дъбова врата и излезе вън. Влажният есенен въздух го пресрещна, изпълни гърдите му със свежест и го замая.

Той оправи феса си, усмихна се радостно и вече щеше да тръгне към къщи, когато на лицето му неочаквано се изписа учудване и тревога. Недалече от джамията, в сокака към конашката градина, стоеше Андреа. Беше тикнал ръце в джобовете на жакета си, вдал напред глава и съсредоточено гледаше хамалите, които през задния двор внасяха някакви сандъци в подземията на джамията. „За Плевен!“ пишеше с големи черни йероглифи на всеки от сандъците и Климент, който не се съмняваше, че в тях има патрони, ужасен си помисли как най-малкото невнимание може да хвърли джамията с всичките й обитатели във въздуха. Каква лудост! — прошепна той и забърза към брат си, та да го отведе оттук, докато някой от агентите на Джани бей не го е сторил заради прекаленото му любопитство.