Стефан Дичев
Пътят към София (63)

26

Откак загуби дъщеря си, консулът Леге ходеше всяка сутрин на гроба й, стоеше до бялата могилка с плувнали в сълзи очи и душата му потъваше в спомени. Колко весела беше тя!… Всеки ден измисляше по нещо ново… и се смееше… И как обичаше да пее! Беше пред очите му: съвсем мъничка, в зелена рокличка, с розови кордели в косите. А как бе песничката? Толкова отдавна не я е чувал… „Има за рибките едно училище в морето, там учат библията и добрите маниери“… Така беше… така… „О, о! Малка рибке със златните люспи, избърши добре носа си в карираната кърпичка и дръж изправена перката на гърба…“ Той седеше на пейката, гледаше купчината сняг и не мислеше за смъртта с предишните философски категории, а мислеше за смъртта като вечна раздяла и мъчително силно искаше да има отвъден свят, дето тя да е сега и той някой ден да я срещне.

Нещо решително се бе променило у Леандър Леге. Не това, че бе застарял и косите му силно побелели. А някаква вътрешна, дълбока промяна. Той сам я чувствуваше и съзнаваше, че тя именно е важната за него. Беше загубил устоите на живота си. Разумността на своите принципи. Кое е справедливо от гледището на историята, на търпимостта, на законите и обичаите?… Той не можеше да се отдръпва вече настрани, да гледа, да размишлява, да преценява и отсъжда, както преди. Беше вътре в страданието; знаеше вече какво е да страдаш и страдаше. Сега той не искаше да бъде обективен, нито да дири причините и закономерностите на събитията. Във всичко той виждаше само сблъскването на две необозрими от човешкия разум сили — на силата на светлината, на живота и на силата на мрака и смъртта. Неговата Сесил беше весела и радваше всички, а човешките изверги я бяха завлекли в някаква барака и я убиха… Какъв смисъл имаха тогава всички обяснения?

На връщане от гробището Леге изпращаше напред файтона и тръгваше пешком. Нужно му беше време да уталожи болката си, да я скрие дълбоко в себе си, преди да го подхванат пак длъжностите му, които той сега ненавиждаше. Пътят му водеше през Куру-чешме, но той инстинктивно отбягваше да мине оттам, сякаш се боеше да не срещне бившата си годеница. Бе чул, че е арестувана от полицията, и в началото, пригласяйки неволно на майка си, изпита злорадо чувство на отмъщение. Но оттогава насетне все отбягваше да мисли за нея, макар вече да не я винеше за смъртта на дъщеря си.

Всъщност можеше ли в нещо да я обвини? Че не го обича?… Че обича друг, една луда глава, чиито безсмислени палежи, казваше си Леге, все по-силно напрягат положението в града и не е изключено да станат причина за неизмерими последици… Не, не. Страданията го бяха накарали да прогледне. Понякога той се залавяше, че повтаря думите на Балзак, които преди смяташе безнравствени: „Обичат ли ни жените, то те ни прощават всичко, дори и нашите престъпления; не ни ли обичат, те не ни прощават нищо, дори и нашите добродетели“… О, да! Всичко е съвсем просто. Тя бе престанала да го обича, обичаше оня младеж, а нима можеш наистина да упрекнеш някого, че обича?… Леге си налагаше и избягваше да мисли за нея.

Той избикаляше Куру-чешме, минаваше по Говежди пазар и винаги се отбиваше в италианското консулство — към онова същото време, когато обикновено Сесил идеше да взема уроци по музика от синьора Джузепина. Приятелят му го очакваше и ако имаше някакво съчувствие, от което да не боли, то беше в очите на италианеца; в тях Леге виждаше своята мъка. При все че говореха за ежедневието, за работата си и за войната, и на двамата им се струваше, като че Сесил е тук из къщата, може би горе, край спинета на Джузепина — ей сега ще изтрополи по стълбището, ей сега ще се втурне при тях.

Тая сутрин те пак седяха един срещу друг в накачения с портрети и литографии кабинет на Позитано, пиеха кафе и разговаряха за младостта, за намеренията си и как всичко се беше променило. Докато маркизът откачаше един от портретите — той самият, на младини, със светнали очи, с изострени мустаци и в униформа на капитан от почетната пожарна команда в Мола — и разправяше как е било тогава, Леге погледна часовника си и сви вежди.

— Единадесет без десет… Трябва да вървя или ще ме завари. — В единадесет щеше да дойде Сен Клер. Леге не искаше тъкмо сега да го среща; не искаше да среща никого от приятелите на ония.

— О, няма да прибърза. Той е точен — каза насмешливо враждебно маркизът. — И изобщо… но, да! Качи се при Джузепина! Много бих искал да поговорим вече какво ще правим с нашите хора… Та аз имам сто и шестнадесет души тука и някои са женени… Чувам… прочее и ти си чул… Нещата взеха да стават сериозни, драги мой!

— Да, да… сериозни… страшно сериозни, приятелю — каза замислено Леге и може би щеше да продължи, но голямата врата на кабинета се отвори, влезе слугата Паоло, топчест, в извехтяла ливрея тосканец, и рече, сякаш упрекваше господаря си, че му е нарушил спокойствието.

— Търсят господин маркиза!

Леге трепна.

— Сен Клер ли? — попита той приятеля си; слугата бе известил на родния си език.

Позитано бързаше да закачи пожарникарския портрет.

— Изразявай се изчерпателно, Паоло! — смъмра го той през рамо. — Англичанинът ли е?

— Не е англичанинът, господин маркиз.

— Не е ли?… Дявол те взел! Няма ли да кажеш най-сетне кой е?

— Един турски офицер, господин маркиз.

— Не, не е оня, драги мой… Някакъв турски офицер — рече съчувствено Позитано. — Не, не, аз ей сега ще го експедирам!… Или, всъщност… часът наближава… Качи се, моля ти се, качи се горе! — каза той, като излизаше от кабинета.

— Къде е тоя турчин, Паоло?

— Ей го де се е спрял пред голямата картина, господин маркиз. Сигурно си мисли, че е нашият султан! — рече присмехулно Паоло.

В салона (не тъй голям и твърде безстилен в сравнение със салона на французкото консулство) пред окачения портрет на Гарибалди, копие на детайл от картината „Слизането на хилядата“, стоеше гърбом строен офицер в изхабен зеленикав шинел. Нещо в него се стори познато на Позитано; и ако униформата му не беше така видимо стара и измачкана, може би щеше да го вземе за капитан Амир. Той го приближи с енергичните си крачки. — Какво желаете, ефенди? — попита по французки, а силно се съмняваше дали турчинът разбира друг език, освен своя.

Офицерът на мига се извърна. Лицето му бе брадясало. Върху едното око минаваше превръзка.

Но това лице… Позитано не можеше да повярва.

— Вие! — извика той.

Беше Андреа Будинов, Той се насили, усмихна се дръзко. Но в дъното на очите му имаше тревога и печал. Погледът му мина на слугата. Позитано разбра.

— Тичай да си гледаш работата, Паоло! Не си ли виждал турчин… стар познат… Е? — рече той, щом слугата излезе. — В тая униформа. Остроумно!

— Не е моя заслугата. Имаше един… просто направих като него.

Андреа махна превръзката от лицето си.

— Не я нося за удоволствие — каза той.

— Предполагам — каза италианецът и погледна към високия часовник в ъгъла на салона. Единадесет без пет. Не, оня няма да дойде по-рано. Те са побъркани на тая тема. Върна погледа си. Срещна очите на Андреа. Дали не го гонят и е влязъл да се укрие? Ама работа! Как да постъпи?…

— Е, господин Будинов! Тоест, господин поручик?… И турско име ли имате? Откъде взехте тези дрехи? — питаше едно през друго той, за да прикрие смущението си.

— Ако ви дотрябват за маскиране, при вехтошарите — рече Андреа, но чувствуваше се, че умът му е зает с други, трескави мисли.

Внезапно той каза остро:

— Вие, разбира се, бихте могли да ме издадете…

— Е, да, да… разбира се!

— Разбира се?

— За бога! Не ставайте глупав, Будинов!… Пари ли?…

— Не, не…

— Да ви укрия?

— Не!

— Е, предавам се! — разпери ръце Позитано. Почувствува облекчение, но и малко срам: не му иска да го укрива.

— Но по-скоро!… След малко тук ще бъде Сен Клер!…

— Сен Клер? — Устните на Андреа се изпънаха, в очите му се запали такова озлобение, че маркизът неволно рече:

— Без недомислици, Будинов… Умната! Казвайте, какво искате от мен?

— Помогнете на едно лице, консуле! Спасете го!…

— Баща ви? Чух, че не е откаран…

— Баща ми… то се знае. Но баща ми е мъж, господине! Той ще издържи!

— Вие… за госпожица Задгорска!…

— Моля ви… В името на ония разговори… на човещината — говореше глухо и отчаяно Андреа. — Застъпете се за нея… измъкнете я от ръцете на тези зверове… Вие ги знаете! Знаете ги! — разтрепера се той, гледаше го право в очите и настояваше, сякаш не бе дошъл да моли, а да заповядва.

— Трудно е… трудно е, млади човече… И нима вие мислите, че аз не съм кроил? Всичко се усложни… О! Какво направихте вие… И ето сега! Ето!…

Лицето на Андреа стана кораво и зло.

— Кажете, че не искате! Че ви е страх! — Той нахлузи с отсечени движения превръзката си. — Забравих, че сте приятел на вашия Леге… Да, преди… друго беше преди! Но сега вече пръста си не помръдвате… И изобщо сбогом! Сбогом! Издайте ме на Сен Клер — това по̀ ще ви отива… Да, да! Едно са вашите думи, друго са делата ви! — викаше той безразсъдно високо и без да слуша Позитано, който го дърпаше и казваше, че ще направи, каквото е нужно, и да млъкне най-сетне, да го чуе какво му говори, разгневено тръгна към изхода.

Внезапно Андреа се закова на мястото си. Смаян, той гледаше човека, който стоеше във вратата на кабинета, и също тъй втренчено, изумено го гледаше.

В този миг входното звънче силно задрънча.

— Майорът! — пребледня Позитано. — По-скоро… върви да не те завари! — поведе го той към задния вход. — И слушай — рече той тихо, когато излязоха в дворчето. — Чуй ме поне сега! Каквото е по силите ми и свръх силите ми, ще направя… Но не мога да ти кажа… сам знаеш… А ти се пази… внимателно пипай… прикривай се… наближава! Има слухове, че руските части са минали Балкана!

— Истина ли?… Консуле, истина ли?

— Слухове още, Андреа. Подробности не знам…

— О, господине!… Научете поне къде е затворена!… Ако знам къде е…

— Ела утре, Андреа… Или по-добре през нощта ела. Ще обмислим подробно. През тая, малката вратичка.

 

 

Кога влезе Сен Клер, кога се ръкува с него и тримата седнаха в кабинета — на всичко това Леге вече не отдаваше никакво значение. Мислите му бяха погълнати от Андреа и той го виждаше в една нова светлина, която разкриваше човек съвсем различен от оня, който той си беше представлявал. О, да! — сега ми става ясно, мислеше той. Но какво му бе ясно и какво всъщност можеше да бъде ясно Леге не се запитваше. Загубил способността си да размишлява и да анализира, нещо, което беше вършил цял живот, той сега се оставяше безволно само на чувството си. А неговото чувство му казваше, че Виторио е добър, че Сен Клер е лош и че Андреа, когото бе видял преди малко, обича Неда така, както той самият никога, никога не бе я обичал… Това го порази. Но то му разкри и загадката, пред която дни наред вече се беше спрял. Ето защо го обича и тя, каза си той и за първи път не се почувствува засегнат и излъган.

Той само от време се заслушваше в разговора, който водеха Сен Клер и Виторио. Не че беше безинтересен. Напротив. Сен Клер потвърждаваше слуховете, че руски части са преминали по неизвестни пътеки Балкана — макар че, според него, те бяха само един-два казашки полка, които имали за цел да смущават тила и може би да ограбват селата. Но докато го слушаше — за това, че тоя човек вече му вдъхваше отвращение, — Леге чуваше само лъжите. Защо е той такъв, питаше се Леге. Какво цели той. И какво толкова убеждава приятеля ми, та Виторио категорично и грубо отказва? Леге се вслуша в разговора им. Консулите да подпишат някакво общо изложение до своите правителства, с което се иска покровителство и защита на прогоненото от руската армия турско население. Как, и аз ли трябва да подпиша това, стресна се той. Хитро измислено. Няма съмнение кой му е авторът.

— Аз също отказвам — рече той.

Сен Клер се извърна към него. Очите му бяха студени, и презрителни.

— Защо, драги консуле?

Защото не мога да защищавам хора, на които моралът им е убийството, Сен Клер.

— Извинете. Вие сте засегнат.

— Да. И аз съм засегнат.

— Аз се прекланям пред вашата мъка, господине. Но въпросът е принципен. Ние се намираме пред един фатален завой на войната…

— Излишно е, Сен Клер. Въпросът наистина е принципен. Аз бях миналата година по въстанието тук… и вие сте били. Тоя народ, българският, е подложен на изтребление и унищожение вече векове. Всяко дете — като моето клето дете; всяка жена, всеки мъж, ако щете, попаднал в ръцете на тези скотове, го чака същото… Долни страсти… Мръсен фанатизъм… Презрение към човека… презрение към човека. И аз да подпиша, да кривя душата си, да лъжа и да заблуждавам в името на търпимостта, на справедливостта и международното право… Не! Не, господин майор.

— Това ли е последната ви дума?

— Да… Всъщност и още нещо имам да ви кажа. Вие сте наредили да бъде арестувано едно лице… една позната на всички ни и високо интелигентна млада жена. Аз протестирам най-решително, господин Сен Клер!

— Аз също! — рече веднага и остро Виторио.

Сен Клер изкриви устни.

— Мислех, че вече не се интересувате от нея… Особено вие, господин Леге!

Леандър стана бавно от коравия стол и приближи прозореца. Изтънелите му рамене потръпваха.

— Аз се интересувам само от факта, господин майор. Аз си представлявам само какви издевателства…

— Въпросното лице е под моя лична заповед, господин консуле. Давам моята дума, че никой не я е докосвал с пръст. Това е едно.

Виторио побърза да каже:

— Моля за вашето разрешение в такъв случай. Искам да я посетя.

Сен Клер не го и погледна. Той от минута на минута стаяваше все по-презрителен.

— Това е едно, казах. А колкото до протеста ви, господин Леге!

— Към който, казах ви, и аз най-решително се присъединявам — рече пак Виторио, но и тоя път англичанинът не му обърна внимание.

— Колкото до протеста ви — продължи той със злорадство, което вече и не прикриваше. — Мисля, че тъкмо вие нямате никакво право… Вие, господине, сте издали пред бившата си годеница поверени ви тайни като на представител на приятелска държава.

— Как смеете…

— Смея. Поверените ви лично от мен сведения за пристигането на главнокомандуващия например… за броя на подкрепленията — каза дръзко, наслуки Сен Клер, като внимателно наблюдаваше консула.

Тръпчива, нездрава червенина изби по пепеливите страни на Леге.

— Тя бе моя годеница — каза той най-сетне. — Но вие сте я принудили да направи такива признания… Принудили сте я. С каква цел?…

— Моля, моля — спря го с най-ироничната си усмивка майорът. — Разбирам интимните ви мотиви. Но това не е попречило на младата дама да предаде веднага всичко на господин Андреа Будинов, понастоящем обявен за извън законите, а брат му, шпионинът доктор Будинов, да ги отнесе на руския щаб! Изобщо, господине, вие сте били обект на един добре замислен и добре изпълнен шпионски план!…

Леге изпъшка безгласно, сложи ръце в джобовете, сви се и се обърна към прозореца. Измамен! Измамен до дъно!… Но колкото и да си го казваше, той не искаше да го повярва, защото отвращението му от Сен Клер бе така силно, че поглъщаше и огорчението, и озлобението му. При това той си представи Неда в техните ръце. В същото време пред очите му изплува и брадясалото, отслабнало лице на Андреа. Защо страдат те и двамата? Ако наистина са го мамили, защо е било? Имаше нещо по-високо, по-голямо, и той го досещаше, но сам никога не беше го изпитвал и затова не можеше да го нарече.

Сен Клер се поклони.

— Съжалявам, че разговорът ни получи такъв завършък, господа.

— Ние не съжаляваме — рече Позитано.

Той тръгна с майора да го съпроводи до изхода, а Леге продължаваше да стои до прозореца и да гледа как вън вали снегът. Щеше да замине… колкото се може по-скоро ще замине; ще се махне оттук. Ще си подам още сега телеграфически оставката, мислеше той. Нека Марикюр се оправя по-нататък, аз не мога… Не, не искам. Виторио ще рече: но ние трябва да се борим. Борбата ми е, че си отивам, мислеше Леге, отивам си, след като загубих всичко…