Стефан Дичев
Пътят към София (65)

28

Застанал на височината над Ташкесен, генерал Бейкър напрегнато броеше през силния си бинокъл неприятелските огньове, които светеха по насрещните Негошевски възвишения. Край него сънародниците му сдържано разговаряха и пушеха. Турските командири мълчаха. Нощта беше студена, светла, вятърът бе отвял мъглата и многобройните руски огньове се виждаха съвсем ясно.

— Не, невъзможно е наистина да се прочетат — свали бинокъла Бейкър. — Един път ги броя хиляда, други път ми се струват двойно повече…

— Тогава да вземем средното — рече Барнаби.

Капитан Файф, млад човек, помощник на военния аташе в Цариград, изръмжа нещо като „по дяволите“ и каза:

— Положението е ясно. Хиляда да са. Сложете по двадесетина души край всеки огън… Е, сър? — извърна той лице към генерала.

— Вие сам го казахте, Файф. Положението е вече ясно. Там наистина има най-малко двадесет хиляди души!

Сврелият се в кожуха си полковник Мейтлън прогърмя със своя плътен глас.

— За руснаците е известно, че обичат шаха… И това ми прилича на мат, господа!

— Вие като че ли сте готов вече за бягане, Мейтлън? — рече Фред Барнаби.

— Не се лъжете — рече Мейтлън.

Ако това беше шега, тя наистина беше духовита и се понрави на десетината англичани. Те весело се разсмяха. Като не разбираха езика им, турските командири се раздвижиха, заизвиваха към тях глави и продължиха да мълчат.

Тези разговори и шеги бяха и приятни, и неприятни на Бейкър. Лесно им е на тях! Никаква отговорност. А какво да предприеме той?… Сега, след като ставаше ясно, че опасенията му (за които неведнъж бе предупреждавал Шакир и бе пращал тревожни телеграми в София) стократно са надминати, нему се падаше горчивият жребий да спаси Арабаконашката армия. Защо той да я спасява? Защо именно той, а не Реджиб или Мехмед, или Мустафа — все генерали, паши и всезнаещи — тъкмо те, които със своята самоувереност бяха задушили многократните му предупреждения, че казашките части в Чурек не са разезди, че руснаците са намерили някакъв неотбелязан на картите път през Балкана и че наближава буря, която може да помете всичките им усилия. И сега тази буря бе надвиснала. Предстоеше да се развихри. Но Шакир и помощниците му пак не проумяваха до дъно опасността. Още по-малко я проумяваше Сюлейман, който си седеше в София и само един дявол знаеше какво вършеше там.

На Бейкър бяха предоставили някакви шест баталиона, още толкова ескадрона кавалерия и десетина оръдия. Това беше всичко. За негово щастие позицията, която трябваше да отбранява, беше непристъпна. Огромни каменни гърбици и върхове препречваха плътно и деляха Ташкесенската равнина от равнината на Камарци, сиреч от тила на Шакировата армия. Единственият път, който се виеше между тях и водеше към Арабаконак, беше стръмен, хлъзгав. По двете му страни, както и по околните височини, войниците от Босненския и Албанския баталиони продължаваха да се окопават в дълбокия сняг, в скалните гнезда, в гъстите горички и все по-здраво да укрепяват пътя по цялото му протежение… Ала сега, като гледаше неизброимите неприятелски огньове, Бейкър беше смутен. Ще издържи ли наистина? Не е ли прав Мейтлън, че руснаците бяха дали мат на Сюлеймановата стратегия и че всичко е загубено?

— Да слизаме, господа!

Докато вървеше надолу по пътеката и даваше разпорежданията си на баталионните командири как да усилят своите сектори, той чувствуваше, че въпреки всичките приготовления нещо остава незавършено.

— Господин Френсис — извърна се той към един от мъжете, дребен и мургав, с пъргави движения и неспокоен поглед. Ако не бе облеклото му, късата мешинена шуба и най-вече мешиненият каскет, лесно би могло да бъде взет за турчин. Френсис беше единственият кореспондент, останал на фронта, след като започнаха студовете. Но затова пък той не представляваше кой да е вестник, а „Таймс“.

— Заповядайте, генерале?

— Внимавайте утре за нашия Барнаби, Френсис! Уверявам ви, твърде много джентълмени у нас повече ще се заинтересуват какво е вършил наследникът Фред Барнаби по време на сражението, отколкото за самото сражение!

— Кой злослови тук за моя сметка? А, вие, паша, естествено, че вие… Не го слушайте, Френсис. Той скромничи. Това си е негово сражение. Тулон или Аркол. Уверен съм, че иска да ви напомни за себе си…

— Пак изгуби мярката, Фреди!

Барнаби се наведе и се взря в лицето на приятеля си.

— Чудно! — каза той. — Толкова време вече, а не можахте да разберете… Мярката съм аз, паша!…

Те продължиха надолу, бяха забравили неприятелските огньове или пък се преструваха, че са ги забравили, и се смееха. Един от офицерите, Текерей, весел кавалерийски капитан, който дотолкова се възхищаваше от началника си, че като него си бе пуснал малка, остра брадичка, разкопча подплатения си с кожи шинел и запя. Гласът му беше хубав, висок и школуван и в песента се говореше за „Юниън Джак“. Това развълнува англичаните.

Но Барнаби каза:

— Аз пък ще изпея за „Веселия Роджър“! Моля, моля, и той си е наше знаме! — рече Фреди и пусна гласа си, несмущаван от ръмженето на Мейтлън, който протестираше, че вече наистина се прекалява.

Песента за пиратското знаме припомни на Бейкър старите завоевателски времена, потушеното въстание от чичо му сър Томас Бейкър, собствената му служба в Нагпур и Месопотамия и постоянната цел на живота му: да заслужи похвала от своята кралица; да остави името си в историята на своята страна. Както Дрейк, сети се той неволно за „железния пират“, бащата на империята.

О, не като него, разбира се — много по-скромно, много по-незабележимо и доколкото го изисква времето, но Бейкър също вършеше своето дело; една брънчица, макар от огромната верига, с която страната му обхващаше света… Но при условие, че наистина спася армията, помисли той; а щом помисли това, изведнъж се сети какво трябва още да направи. На всяка цена да се срещне с Шакир. Да го убеди. Тая нощ.

Те стигнаха в укрепения Ташкесен. В селото се бе разположила арабската конница. Докато офицерите, посрещнати от прегърбения доктор Джил, обикаляха къщите, дето се помещаваха сега болниците на Червения полумесец (там лежаха стотици и стотици ранени, премръзнали и болни от тифус, които турското командуване бе изоставило, а и нямаше с какво да ги извози отвъд височините), докато разубеждаваха четиримата английски лекари, които твърдо бяха решили да останат в руски плен, нежели да изоставят своите ранени, Бейкър извика настрана полковник Аликс и приятеля си Барнаби. С няколко думи той им обясни, че се налага да иде при Шакир още този час, отклони желанието на Фреди да го придружи, каза да бдят за неприятеля, защото не е изключена някоя нощна атака, качи се в една линейка и придружен от двама ординарци на коне, без да извести останалите офицери, тръгна към Главната квартира. Нарочно беше избрал да пътува с линейка, тъй като смяташе да спи по пътя. И наистина, щом минаха превала и вдясно от шосето върху белия сняг тъмно се очерта огромният, двукатен хан Беклеме, една истинска каменна крепост, в която бе заповядал да се настанят две роти стрелци от баталиона Ченгери, генерал Бейкър се излегна на носилката легло. В тъмнината той забрави и отвращението си от мръсната възглавница, и страха си от всевъзможни зарази. Скоро се унесе и за известно време силно захърка, люлян и тласкан от линейката. Но някакво препятствие ги накара да спрат. Той се събуди, погледна през прозорчето. Бяха в равнината на Камарли. Преди да попита какво става, тръгнаха пак. Но вече се разсъни и предишните мисли се върнаха в ума му. Барнаби бе казал на кореспондента: „За него Ташкесенската позиция е Тулон или Аркол“… Милият Фреди! Той винаги измисля нещо… Тулон или Аркол?… Уви! Нито Тулон, нито Аркол. Дълбоко в себе си Валентин Бейкър съзнаваше, че Ташкесенската битка щеше да бъде само един отчаян опит да се забави напредването на победителя, едно страшно усилие да се даде време на победения да избяга… Какво ли ще пише Френсис в неговия „Таймс“? Щеше ли да разбере дълбокия смисъл на предстоящото сражение или ще види само маньоврите, само атаките и контраатаките и кой баталион е бил по-храбър от другия, и как изпитаната британска стратегия и тактика заедно с високата класа на един генерал, който е отдал себе си в служба на нашите приятели… О, знам всичко, всичко знам! — каза гласно Бейкър.

Пак моите фантазии, продължи в себе си той и нарочно наричаше фантазии мечтите си. Ако кореспондентът беше Маргарет, о, тогава съвсем други мисли щяха да занимават ума ми сега… Веднъж сетил се за американката — последния лъх на истинския живот, който въпреки всичко го влечеше, той не можеше вече да се откъсне от някогашното си преживяване. Твърде скромно, твърде незначително в сравнение с приключенията, които бе имал, преди да я срещне. Ала в тъмнината на линейката, която все по-често спираше по стръмния планински път, нему бе приятно да си припомня за хубавата кореспондентка и той с копнеж си я припомняше.

— Какво има? Защо спряхте пак — изправяше се той от време на време на прозорчето.

— Хлъзгаво, ваше превъзходителство отвръщаше неизменно, с все същия безразличен глас единият от ординарците. Другият клюмаше на коня си.

Малко преди полунощ, когато Бейкър отново задряма, линейката стигна най-сетне Камарци.

 

 

Още сънен, Шакир се ръкува с него, навлече и шинела си, защото в палатката бе студено, и посочи ниското столче.

Бейкър остана прав.

— Извинете. Наложи се да ви докладвам веднага.

— Да събудя ли Реджиб и останалите?

— Вие ще прецените.

— Кажете тогава… Или, една минутка… Майоре, заповядайте да донесат кафе! — извика той на адютанта, който дежуреше пред входа на голямата палатка, останала му от маршал Мехмед Али.

— Моля, говорете — каза той и се прозя. — За руснаците ли?

— Тъкмо за тях, ваше превъзходителство.

— Оставете тоя официален тон, драги Бейкър… Кажете, кажете! Накъде се движат? Колко са? — питаше командирът на армията едно след друго, на тласъци, сякаш едно след друго, на тласъци прогонваше съня, който все още не го оставяше.

— Срещу нас, на Негошевската планина, има не по-малко от двадесет хиляди.

Шакир окончателно се разбуди. Продълговатото красиво и къдробрадо лице се издължи още повече. Тревога засвятка в острите му очи.

— Двадесет хиляди — повтори той. Мъчеше се да се овладее, а всъщност още по-силно се вълнуваше. — Проверена ли е тази цифра, драги приятелю?

— Това е, което видяхме, Шакир. Уверен съм, че зад възвишенията, към Потоп и Елешница имат още части. Най-малкото да пазят фланга си, да, простата логика го казва.

Турчинът мълчаливо тръгна от единия до другия край на разхвърляната палатка. Светлината на фенерите го посрещаше и изрязваше ту на едната, ту на другата стена бързи, нервни сенки. За миг той се спря при картата, погледна я, вдигна лице към Бейкър и каза:

— Вие имахте право…

— За прехвърлянето?…

— Да. Но и да бях повярвал тогава, аз не бих бил в състояние да отделя необходимата войска. Да, да, вие сте свидетел, Бейкър. Какво остана от моята трийсетхилядна армия? Стопи се. И с какво разполагам сега? Половината.

Той направи няколко крачки, приближи масата, запали късо чибуче, всмукна дълбоко. Бейкър мълчаливо го гледаше. Не изпитваше съчувствие.

Шакир продължи:

— Научавам се, че и откъм Етрополе сме били застрашени… Една колона е трябвало да премине и оттам… Само една щастлива случайност — тази снежна буря оня ден… Те са целели да откъснат пътя ни и на изток. Да, да! Слава на всевишния, размина се. Днес ми докладваха, че колоната на Дандевил се е върнала в Етрополе… Но тия, Чурекските? В моите сили ли беше? Главнокомандуващият е в София. Известѐн е. Той има свободни войски. Подкрепления чака — всеки ден. Де са най-сетне тези негови многообещавани подкрепления?… Той е трябвало да се занимава с кърпежите и със запушванията. А какво става? Какво вършат?… Ето резултата — двадесет хиляди, казвате вие. Ако тези двадесет хиляди се озоват в гърба на моята армия, това направо е катастрофа! — прибави той с разстроен глас и не толкова смисълът на думите, нито дори тяхното обилие, тъй необичайно за сдържания други път генерал, а тъкмо този разстроен, изплашен глас беше, който най-неприятно изненада англичанина.

— Изтеглете армията — рече Бейкър.

Шакир присрещна погледа му, но не отговори.

— Изтеглете я, докато е време — настоя Бейкър. — И докато все още имате свободен път към Панагюрище и Пазарджик.

— Но вие знаете изричната заповед на главнокомандуващия, приятелю мой! Трябва да стоим тука. Да чакаме трябва!…

— Какво да чакаме! — извика с остър и възмутен глас Бейкър. (Тулон или Аркол? О, ето какво предлагат хората — да чакаме). — А ако не дойде тази заповед? — попита рязко той. — Телеграфните съобщения със София са прекъснати.

— Ще очакваме през Панагюрище… през Златица…

— Очакване, което може да бъде фатално.

— Само аллах знае — каза Шакир. — Както е писано… — Той видя ироничното изражение на англичанина и се опомни. — Разбирам загрижеността ви. Всъщност вие сте прав. Но вие живеете в нашата страна и трябва да знаете, че тук нещата са по-иначе, Бейкър. Аз не смея. Има заповед да остана тука.

— Но тази заповед е да се биете, а не да чакате… да бъдете окончателно обградени… Вие трябва да изтеглите хората преди всичко, за да продължите борбата!…

— Все още нищо не знаете за нас — усмихна се горчиво Шакир. — Хората… Ако щете, борбата… какво значат. Нищо не значат. Тук не е Европа, приятелю. Тук никой не дири смисъла, не разсъждава. Има заповед в името на султана. В името на султана — повтори той, спрял се насред палатката. — Според нашите закони, такава заповед е свещена и може да бъде отменена само от друга заповед. А вие искате да изтегля армията без…

— Аз искам да спасите армията! — рече озлобено Бейкър.

Безсмислено, ще си върви. Ще се бие, докато може. И кое ми пречи да се оттегля след това с моите хора на юг? Да. А тук нека си чакат.

Каза:

— Щом е така, всеки ще изпълни дълга си.

Разбра ли турчинът какво се крие зад думите му? Защо трепна? Защо го гледа с отчаяние?

— Помислете за миг как бихте се чувствували в моето положение, Бейкър!

— Извинете за откровеността ми, ваше превъзходителство. Аз никога не бих могъл да бъда във вашето положение.

— Не сте готови да се пожертвувате?…

— Готов съм — каза Бейкър. — Не от авантюризъм съм тук. Но аз съм готов да се жертвувам, когато има смисъл.

— Лошото е там, че с ума си и аз мисля като вас…

— Шакир!

— О, да! И изобщо… Не, не, трябва да се намери някакъв изход. Или не знам.

— Позволете ми да ви предложа.

— Говорете, приятелю.

— Дойдох тук, паша… уверен бях, че ще ви убедя да започнем още в тоя миг изтеглянето. Не знам как ще се развият утре събитията. Аз самият не мога да кажа колко ще издържа на руския натиск… Е добре, не оправдавам, но приемам съображенията ви. Изчакайте и утре. И вдругиден. Но ако до другиден, осемнадесети, не се получи телеграфическа заповед от маршал Сюлейман в какъвто и да било смисъл, вечерта започвате изтеглянето. Вечерта. Към полунощ ще се присъединим към вас и ние. Съгласен?

Шакир се колебаеше.

— Съгласен? — повтори Бейкър.

— Добре. Съгласен.

— Мога ли да приема това за окончателно?

— Имате моята дума, Бейкър.

— Благодаря ви.

— Би трябвало аз да благодаря. И изобщо, не мога да изкажа…

Бейкър се засмя.

— Ще го сторите, като ми изпратите утре призори няколко баталиона подкрепления. И поне за още две батареи моля — прибави той сериозно. — А сега трябва да бързам.

— Чакайте! Ето кафето.

Англичанинът изпи кафето, ръкува се и щеше да тръгне, когато неочаквано Шакир го прегърна.

— Няма да забравя какво вършите за нас — каза той развълнуван и просълзен.

За тях ли върша аз това или за нас, питаше се Валентин Бейкър, докато линейката го носеше надолу по заледения склон на планината. Пак трябваше да спират, да подкрепят конете или да слагат камъни пред колелата; а един път линейката така неудържимо се подхлъзна, че той се видя до самата пропаст и изтръпнал от ужас, проклинаше и службата си, и това нощно пътуване. Но когато стигнаха в равнината и после заизкачваха възвишението към хан Беклеме, той пак се попита: за тяхната страна ли върша аз това? Отново виденията от „старото добро време“ го обладаха и той отново се сравняваше с Френсис Дрейк — пирата на пиратите, бащата на империята… О, само да знаеше Фреди какви мисли ми минават през ума, веднага би ме нарекъл сухопътният пират в линейката!…

Когато най-сетне стигна своя лагер и потърси двамата, които бе оставил да го заместват и да бдят, казаха му, че полковник Аликс обикаля позицията, а Барнаби още от вечерта спи в палатката си.

Развиделяваше се вече. Неприятелските огньове все тъй разпалени светеха и като гледаше през бинокъла си, Бейкър неволно потръпваше и си мислеше с тревожни предчувствия за утрешния ден и дали изобщо щеше да има други ден след него.