Стефан Дичев
Пътят към София (68)

31

Заповедта да се отправи с най-голяма бързина към Горни Богров завари летящия отряд, в който бяха Климент и приятелите му, в селото Потоп. През целия ден те се бяха вслушвали в далечната оръдейна стрелба, която идеше откъм Ташкесен; говореха само за нея и бяха готови да тръгнат натам. Ала неочаквано, два часа преди да се смрачи, забуча и от обратната посока. Гърмежите бяха по-силни; приближаваха. През нощта хоризонтът на югозапад почервеня от заревото на пожарите. Горяха села. Рано сутринта долетя на кон Сергей Кареев (комуто съвсем не беше длъжност да събира подкрепления и санитарни части, но все го влечеше към Червения кръст). Той донесе страшното известие. Откъм София настъпвала огромната армия на Сюлейман. Малобройният отряд на генерал Веляминов, оставен да прикрива гърба на главните руски сили, бил притиснат и отстъпвал. При Горни Богров се водело отчаяно сражение. Заедно с двете стрелкови роти и ескадрона улани, които се намираха в селото, летящият отряд трябваше колкото може по-скоро да бъде на местосражението.

Стрелковите роти и уланите тръгнаха още на минутата. Но санитарният отряд се нуждаеше от коли, тъй като линейките останаха от другата страна на Балкана. Да се намерят такива коли, след като през селото бяха минали интендантите на толкова войскови части, не беше лесно дело. Селяните вече си криеха добитъка. Ала сега разпространилата се навред тревожна вест и далечните пожарища, които им подсказваха участта, що ги чака (ако братушките не спрат турчина), бяха разтворили пак сърцата на потопчани. Не се мина час, и пред разтурения превързочен пункт стояха вече десетина запрегнати каруци, а още и двойно повече млади мъже, доброволци да заминат със санитарния отряд.

В първата каруца се настани началникът на превързочния пункт доктор Григориевич (папата беше с другите два превързочни пункта в Негошево) и доктор Бубнов, възрастен, мълчалив човек, чийто син, прапоршчик, участвуваше в ташкесенското сражение, както и старшата сестра Кузмина. Във втората каруца Аркадий Иванич и фелдшерът Цамай се надпяваха с Варя, грозничка, весела сестра, за която Бакулин твърдеше, че ще се ожени след войната, без любов, просто за това, че хубаво пее. Климент и Ксения бяха в третата каруца, а тъй като до Ксения седна Нина Тимохина, корнетът Кареев завърза поводите на коня си в климията на каруцата и се настани при тях. В останалите каруци бяха другите двама фелдшери, санитарите и младите потопчани, неколцина въоръжени с турски пушки.

Скоро запрегнатите в дребни, мършави кончета коли излязоха от гърлото на дефилето, извиха по неравния път и заслизаха към Елешница. Напред, в далечината, горелите нощес села димяха. Все там на хоризонта от време на време просветваше, боботеше, и бучеше, като да се блъскаха огромни буреносни облаци. А небето беше равно сиво, неподвижно.

Като слушаше тези страшни звуци и гледаше траурните знамена на далечните пушеци, Климент си мислеше изтръпнал за ужасите на войната, но не за ужасите, които щеше да види след час, а за ония, които нямаше да види; те се бяха превърнали в пламъци и дим и в страдания, за тях нито щеше да се говори, нито да се пише някой ден. Кои ли са тези села? Долни Богров… Ново село… Кривина… Орманлий… Казичене, изреждаше той в ума си селищата, които знаеше, че са в нея посока, от другата страна на главния път за София.

А какво ли е сега в София… с нашите?… с Андреа? Мисълта за Андреа най-силно го измъчваше. Сетеше ли се за него — че е в ръцете на турците или че никога няма да го види вече — той потреперваше цял, студена пот избиваше на челото му. Чувствуваше се виновен и престъпен. Трябваше още щом ни освободиха, да се върна! А сега той може би тегли за моето лекомислие… Какво лекомислие — безумие, безумие!… И кой знае дали не останах тогава заради Ксенка… Това беше нова мисъл и той сам и се учуди.

Дори и тъй да е. Какво ми е виновна Ксения Михайловна? Аз съм си виновен, че се оставих да ме заплете и мен с нейното кокетство и с тия очи, и с огъня си… Ето пак! Виновна ли е тя, че е такава? И нима с мен не се държи точно тъй, както се държи с всички… Аз още от първия ден знаех вече за княза. А сега разбирам още, че в душата си тя не е такава, каквато се показва, че не е щастлива, че страда за нещо, което самата тя не съзнава какво е… А може би и знае… знае, щом и аз самият го знам.

Той изви глава. Загледа я незабелязано. Ксения бе разтворила хубавото си кожено палто, протягаше ръка към препускащия след каруцата кон, подвикваше му и се мъчеше да го примами. Беше весела, оживена. Говореше нещо на Сергей, викаше на санитарите в задната каруца… Ще рече човек, че е безгрижна, дори и сега, когато целият свят край нас се тресе… Не, не е такава всъщност. След оня разговор (когато князът му бе поискал да я придружи), о, да! — тъкмо нея вечер аз открих, че тя е друга… Че страда…

Тя беше пияна тогава и той й каза, че води лош живот, повърхностен и себичен, когато другите сестри са се отдали само на болните си, на дълга… И още много такива думи — в името на старото им приятелство, на Олег — думи, които сега, след като бяха минали планината, му изглеждаха и на самия него фарисейски… Тя го гледаше с помътнял от алкохола поглед и само от време на време казваше за мъжете: „Едни и същи сте всички!… Вървете по дяволите!…“ Ала щом той спомена за Олег, за ония години, тя се разплака, после изведнъж започна безспирно да говори. От нейните думи излизаше, че тя никога не бе обичана така, както би искала да бъде обичана. И сама не бе обичала така. Излизаше, че Ксения Михайловна е нещастна. Тя все търсеше нещо, което и при Олег, и при някой си Дима, и при Анатол Купецки, който излязъл цяла свиня, не беше намерила. „А князът е добър! Знам, той ме обича по своему, само се забавлява с мене, но той не ме залъгва като всички вас!“ — рече ожесточено тя, когато пътуваха по снежната равнина към Скравена. Но студът може би беше избистрил донейде съзнанието й, тя може би разбра, че обижда и него, и хвана ръката му: „Не, ти не си като тях, гълъбче… и ти си добър. Ех, да бяха ония като тебе… Но ти си друг… пък аз… по дяволите аз! Какъвто ще да бъде, но само да го любя! Но де такъв? И сега война…“

Тежко му бе да си спомня как тя бе казала „ти си друг“. Друг — сиреч, какъвто тя не може да обича; и на когото и занапред би се доверявала… О, ако да бе брат ми на мое място!… Странно му се виждаше, че тъкмо тази мисъл — мисълта, че Ксения би могла да се влюби в човек като Андреа, му повдигна завесата през следващите дни. Той не знаеше кога бе почнало това. Може би с оня поглед, на драгунския бивак, когато тя и Сергей паднаха върху заледения сняг. Ала оттогава, два-три пъти вече, Климент с болка забелязваше каква промяна наставаше в Ксения, щом младият корнет се отбиеше в превързочния пункт. Тя никога не кокетираше с него; често се замисляше; гледаше продължително Нина; или пък изведнъж се оживяваше и беше пак предишната, но не лекомислена, а някак отчаяно предишната… Да, с интуицията на пренебрегнатия, с окото на лекаря Климент виждаше и разбираше всичко… А какво не й достига у мен, та тогава ме нарече „друг“ и дори ме сравни с нейния добър княз, питаше се с болка Климент и сега; в същото време той се вслушваше напрегнато в оръдейните тътнежи, които на откритото изведнъж бяха станали двойно по-силни.

Когато наближиха селото Елешница, пътят им се затрудни. В началото, залисан в своите мисли, Климент бегло поглеждаше хората и колите, и добитъка, които срещаха и отминаваха. Но когато някакво дете, което баща му носеше на раменете си, силно изплака, той изведнъж видя какви са тези люде, разбра, просълзи се. Бегълци, които се спасяваха, нарамили бохчи и чували с покъщнина. Кой облечен, кой необлечен — по елеци, по сукмани, някои едва ли не боси, те вървяха, точеха се; отиваха и бягаха към планината. Страшна, злочеста картина! По всички лица имаше все едно и също изражение на ужас. Попитаха ли ги от кои села са, многоброен ли е неприятелят, какви части има, жените на мига се разплакваха и виеха противно. Мъжете крещяха някакви подробности… конница… топове… Други споменаваха убийства… други срамотии… И всички бързаха да отминат, сякаш все ги гонеха. Климент неволно си мислеше пак за домашните си. Ако почнат и там; ако са почнали вече, говореше си той, потиснат от предчувствия и мъка.

Малко след Елешница каруците застигнаха двете стрелкови роти. Тях пък ги застигна казашка полустотна. Виждаха се обозни коли, празни ракли, някакви мъже, насядали отстрани на пътя, върху снега. Местността беше все още вълниста, но вече се чуваха не само оръдията, а и пушечните залпове, дори отделните изстрели. Постепенно и все по-бързо, по-възбудено напрежението у Климент растеше. Той вече не мислеше за своите разочарования. Макар че се вмесваше понякога в разговора на приятелите си или се вслушваше в смеха на Ксения, или виждаше нейните големи, смутени очи, които предателски издаваха увлечението й, той не се измъчваше. Мислеше само за предстоящото сражение. Неведнъж бе чувал ранените да разправят какво е било и как е било. Сега сам се питаше какво ще бъде и как ще бъде; и дали наистина ще му се случи да вземе и той участие в истинска битка или ще ги установят някъде километър назад… Ще видим, ще видим. До четвърт час сме там. Изпитваше страх и срам от страха си; а изпитваше и трескаво любопитство. Светлото му лице, отслабнало през последните дни, пламтеше от скрития вътрешен огън на възбуждението, очите му блестяха. Най-вече бързаше да види битката и залисан, не мислеше какво ще стане, ако турците пробият.

Когато най-сетне изкачиха последната вълна на пътя и пред тях се ширна полесражението, в снежната равнина отвъд селото Климент видя две дълги тъмни вериги от войски. Те бяха залегнали една срещу друга. Руската верига, извила се по възвишенията отстрани и оттатък Горни Богров (селото оставаше зад нея и точно по средата на дъгата й), беше единична, тънка, с по няколко казашки стотни в двата фланга, и с един-единствен баталион резерви. И други конници се виждаха да се придвижват насам и натам. Оръдията бяха някъде прикрити. Климент не ги съзираше, макар че непрестанно чуваше техния грохот… Турската верига беше тройна, дълбока и плътна. Баталиони след баталиони я подсилваха; зад нея други, гъсти войскови маси маневрираха, разгръщаха се и се стремяха да обхванат руските флангове. Батареите им бяха разположени назад, в двата края и най-вече в центъра. В дъното на равнината, като някакви безплътни декори на тоя огромен театър, димяха развалините на Долни Богров.

Тези две вериги от хора, тънката и плътната, непрестанно, жестоко стреляха една в друга. Над тях се носеше лилав пушек. Снаряди прелитаха, пукаха се, засипваха веригите с шрапнелен дъжд, падаха сред маневриращите турски баталиони, сред заетото от руснаците село, избухваха, рушаха и подпалваха къщите.

Щом видя тази очаквана и все пак непозната страховита картина на боя, щом свърза гърмежите и трясъците с виковете на отделните войскови части, на войниците, които се надигаха, тичаха, насочили щиковете, мушкаха се, падаха, отстъпваха, нещо се преобърна, изпъна се като струна и раздвои цялото същество на Климент. Идеше му да побегне отвратен от човешкото безумие. В същото време, докато каруците ги носеха към разрушаваното от турската артилерия село, в кръвта му се разпалваше неизпитвана до тоя миг жестока и ледена мъст към вековните изтребители на народа му; някаква тъмна сила го влечеше да убива и като никога той беше готов да убива или да бъде убит.

 

 

Снарядите падаха надалеч и наблизо. След всеки взрив ниското училище потреперваше.

— Да се махаме… Лудост е… Ще се срине отгоре ни…

Кой вика? Та не е ли всичко лудост! Единственото, което Климент знаеше, беше, че носеха все нови и нови ранени. Пред очите му имаше разкъсани меса, разтрошени кости, кръв. А нямаха вече упойка и той режеше направо. Двама санитари притискаха оня до задушаване; той пак се гънеше безумно и ревеше, докато загуби свяст.

— Друг.

Като да нямаше сърце. Остана ли у мене наистина сърце… Такива страдания, боже мой, такъв ужас!… Идеше му да хвърли всичко, да грабне и той някоя пушка… Трябваше да реже, да разпаря, да провира пръсти в раната. Противният касапски занаят на оня булдог Грин.

Помежду гърмежите на оръдията се чуваха гласове:

— Щабскапитан Шлегел…

— Не тук. Оттатък!

Друг фъфлеше:

— … и тъй, щом подполковникът падна, аз му извиках: Ваше високоблагородие…

— Още трима… още трима — крещяха носачите. — Правете път… Ей, сестрички… Елате…

Колко часове все така? Няма ли край този ден!… Хората бяха нахвърляни един до друг. И в съседната стая при Григориевич. И в коридора. И на двора, дето Аркадий с Варенка и Цамай посрещаха леко ранените, превързваха ги и ги връщаха пак на позицията… В коридора се мярна Бубнов. Викаше, ругаеше… Как, Нина! Не, сестра Кузмина… Сестра Кузмина изтича като момиченце навън.

— Умря — каза Ксения и го гледаше потърсена с големите си очи. Той не се замисли за кого говори. Някой умря. Като че ли искаха неговото съгласие за смъртта. Кимна.

— Да го изнесат… Или остави.

Нямаше кой да изнася. Само внасяха, внасяха. И без това всички ни ще избият. Защо не ни оставя? Да идем и ние там. Двадесет души — двадесет пушки. Стига съм съживявал. Искам да убивам; да убивам.

— Доктор Будинов… Клементий Славич!

Викаха го. Тъкмо шиеше раната.

— Сега свършвам.

Силен трясък заглуши думите. Училището се олюля. Изпълни се с прах. Мазилката започна пак да пада.

— Оживяхме и този път.

— Ксеничка, превързвай… Кой ме вика? — изправи се той.

Никой не го викаше вече.

— Давайте друг… Отместете този, свалете го!… Ще живееш, братко… — Искаше да окуражава. Усмихваше се. А думите му бяха сухи. Такива сме ние мъжете. Добре, че са сестричките.

— Хайде по-скоро!

Сложиха друг. Беше ранен в лицето. Челюстта му. Плачеше, плачеше. А сълзите — само кръв.

Откъм прозорците извикаха:

— Пак ги отбиха!… Отдръпнаха се!

— Слава богу! — кръстеха се.

— Дали ще дойде скоро помощ?

— Още снощи заминал куриер. Тая сутрин и друг отишъл.

— Ех, дано…

— А тия казаци какви бяха? Не са ли оттам?

— Не, те са на Черевин… Наши са… Наши са… Кавказци са…

— О, мамо… мамо… — извика внезапно някой откъм ъгъла на стаята.

Смълчаха се. Той продължи да стене.

Един каза:

— Дайте му да целуне иконата.

Размърдаха се.

— У кого е иконата?… У кого е пресветата майчица?…

Не се обадиха. Не я намериха. Кой я крие само за себе си?

Пак внесоха ранени. С тях и един майор от тамбовския полк. Знаеха го. Заповтаряха името му, Златолински. Надигаха се да го видят.

— Ваше високородие… И вие?… Тук, тук има местенце, ваше…

— За куршума няма чинове, юнаци. Ами тоя… Петюха! Кажи, че си ти, братле!…

— Съвсем аз, ваше високородие… Кракът нещо… кракът — Петюха се разхълца. — Ами вие, ако благоволите да ми кажете.

— Моята глупава работа, братле! Ей тука… и тука…

Прегърнала един от ранените, сестра Нина го повдигаше и му говореше нещо. Колко е анемична, а каква сила, мислеше Климент.

— Помогни й… какво зяпаш! — изрева той на носача, който също се беше загледал в нея.

А Ксения пращаше Ванка, санитаря, да донесе бинтове. Докато го чакаше, тя оправяше с окървавените си лепкави ръце сестринската кърпа и напразно се мъчеше да я завърже по-добре. Нещо ставаше на двора, викаха. През един от прозорците вятърът довея черен дим.

— Какво… Ще изгорим живи!…

— Пожар!… Пожар!…

Занадигаха се. Заставаха. Непревързани. Ампутирани. Още дим нахлу, изпълни стаята и престана. Но неколцина крещяха:

— Ради бога… По-скоро… носачите… Изгоряхме!

— Млъквайте! Плевнята гори!…

Кои викаха? Кои молеха? Кои заповядваха? Всичко бе все едно.

При вратата пак се блъскаха.

— Не разбирате ли, няма място! Навън… навън ги слагайте.

— Вънкашният доктор каза вътре да ги носим…

— Внасяйте ги! — извика, без да ги погледне Климент. — Нина, виж… подготви и тях… Къде е сестра Кузмина?

— Доктор Бубнов я извика. Оперират Бугаевски.

— Бугаевски? Какъв е толкоз тоя Бугаевски, та всичките…

— Човек — каза Нина.

Той я погледна бързо, но тя вече срещаше носилките.

Ваня се провираше между тях.

— Тези са последните — каза той, като подаваше на Ксения три-четири пакета бинтове.

— Как последните? Толкова бинт носехме!…

— Нещо паднало, Ксения Михайловна… нещо станало… не знам…

— Чакайте!… Мълчете!… Мълчете! — развикаха се.

— Кой… Какво?

— Шшт!… Слушайте!…

— Какво ще слушаме. Ония реват!

— Слушайте, слушайте, братя!

Неволно и Климент се заслуша. Пушки не се чуваха. Само оня равен, ужасен вой, сега по-силен от всеки други път, заглушил оръдейните гърмежи.

— Общо нападение.

Наизправяха се по прозорците. Оттам се виждаше центърът на дъгата.

— О!… Погледнете… Това е вече решително… Господи, спаси и помилуй нас!…

— Защо мълчат нашите?… Какво чакат?… Защо не стрелят?… Петдесет крачки… Стреляйте! Стреляйте!…

Страшно мълчание. Климент остави ранения, втурна се към прозореца. И Ксения. И раненият се надигна от масата… А с глух стон Нина Тимохина се бе хвърлила към една от носилките; трепереше цяла, говореше нещо задавено и трескаво разкопчаваше със слабите си ръце плувналия в кръв шинел на Сергей Кареев.

— Аллах!… — бучеше и вън, и вътре. Никой не продумваше. Чакаха без дъх… Чакаха. Гъстата неприятелска вълна все наближаваше, наближаваше. Трийсет крачки. Двайсет крачки — ще разбие, ще помете. И изведнъж: залп!… Като покосена, първата турска верига изпопада… Стотици… хиляди…

— Ураа!

Викаха там, а викаха и тук ранените.

— Гонят ги… Бягат… Ура!…

— Слава богу… Мушкайте, мушкайте… храбреци… Още… още…

Нещо изсвири. Изтрещя. В двора. Въздушната вълна ги отхвърли от прозореца. Климент, чак до Нина. Ксения в другия край. Нов гърмеж — по-далечен… по-близък… Нещо проби… изтрещя, оглуши ги; писъци, викове… Климент видя само как едната стена се отвори и покривът бавно се сриваше върху им. Ужасен, той се сети, че трябва да намери вратата… Къде е вратата?… Ала тогава нещо го удари и той загуби съзнание.

 

 

Когато отвори очи, срещна го тъмнината. Луда мисъл го стрелка: умрял съм! Не е умрял, щом мисли и щом чува някакви гласове… Не, не предишните ревове; не и гърмежи. Песен чува. Наблизо сигурно маршируват войници. Наши. Удържахме, дочакахме, мислеше той и си припомняше онова страшно очакване преди решителния залп. А сега изглежда вече Гурко е дошъл и докато аз лежа, те може би вече ги гонят към София!…

Това като че ли за втори път го събуди. Той обърна глава. Огледа. Под някакъв навес. Върху сено. Два фенера светеха раздалечени един от други. Наоколо му войници. Спят, пъшкат, мълчат. И аз съм ранен; ранен съм, щом съм тук. Главата му беше замаяна. Чувствуваше болки. Дигна ръка да види има ли превръзка, но десницата му падна като пречупена. Опипа я с другата ръка. Превръзка. Шина. Това е работа на Григориевич, само той слага така глупаво шините… Но тогава наистина ръката ми е счупена, и то дясната! Искаше да си припомни какво се бе случило, ала щом в паметта му изплува таванът и как падна върху им, — той се потърси цял… А другите? Живи ли са те? Къде са? Ксения? Аркадий? Нина?… Защо му се беше сторило, че в последния миг видя и Кареев там?… Надигна се. Виеше му се свят — от раната над ухото ще е. Дано само не се инфектира. Как ли сам ще я превържа, мислеше той, докато вървеше в полумрака и прекрачваше ранените, а те, макар че не го виждаха кой е, молеха го да прегледа раните им и да се погрижи за тях. Сега, сега, братя, казваше той и продължаваше да търси своите.

При втория фенер имаше някакви мъже. Той не ги познаваше, но личеше, че бяха лекари. Попита за Бакулин.

— Ето там! Ето там! — посочиха му насреща, през големия тъмен двор, към къщата. — Там са операционните.

Макар неосветен, дворът също бе осеян с ранени. Те лежаха върху разхвърляната слама, върху оборски тор и суха шума. Говореха си. Стенеха. Гледаха нагоре към зимното звездно небе, което ги обгръщаше и ги плашеше.

Докато прекосяваше, той чу един глас да вика:

— Отговори, Прокопий: жив ли си, брате мой?

От далечния край друг отвърна:

— Все още съм жив, брате… жив съм…

Климент слушаше тези два гласа и мъка се събираше на гърлото му. Какви страдания за нас, какви страдания, мислеше той, като продължаваше да върви и внимаваше да не стъпи върху някого. И ако има с нещо да сме ги заслужили, то е пак страданието, нашето, вековното. Сега, след като бе отминало сражението, душата му отново се сцепляваше, мека и съзвучна, готова да разбира всекиго, да се прекланя пред мъката, да обещава и да изпълнява. Да се свърши веднъж само тая война, о, които оживеят, които са изстрадали, те ще знаят какво трябва да бъде занапред, говореше си Климент, когато минаваше край разбитата порта, дето светеше фенер. Неколцина конници бяха спрели там и питаха за сестрите на Червения кръст. Щеше да се обърне, да каже: тук е Червеният кръст, коя сестра дирите; ала начинът, по който конниците питаха за сестрите, не му хареса?

Той отмина. Чуваше:

— Има такива… Не, не ги познавам, ваше… Как казвате…?

Стигна къщата. Учуди се, че се е задържала незасегната. И такава голяма къща — не е турска; нашенска е… Долу имаше две стаички. Той надникна. И в едната, и в другата оперираха; не бяха неговите приятели. Но щом отвори горе пруста, той ги видя. Аркадий, Ксения, Григориевич, Кузмина. И още един, с обинтован гръден кош. Той се беше подпрял с лакти в операционната маса. А на масата лежеше Нина.

— Какво… какво с нея? — извика Климент, сякаш не вярваше, че с нея може да се случи нещо.

Те се извърнаха. Плачеха. Григориевич примигваше над пенснето си. Аркадий се тресеше от безгласни ридания.

— Оживяхме ние, Клементий… и ти оживя — шепнеше той, като го присрещна. — Но тя, тя…

— Къде…? Опитахте ли…

— Всичко…

Бяха я покрили до гърдите с шинел. Русата права коса бе отпусната назад. Устните издължени. Все още дишаше. Все още дишаше, но изглеждаше вече спокойна — с онова измамно, страшно спокойствие, което предхожда края.

Подпрелият се тежко с лакти о масата беше Сергей. Значи тогава наистина в училищната стая е бил той! В паметта на Климент възкръсна цялата сцена… там — тя до него… А сега тука той…

— Нина — повтаряше с разтреперан глас Сергей и я викаше. — Нина…

Тя не отговаряше. Очите й не се извръщаха… гледаше нанякъде… виждаха нещо… Нямаше я оная преграда, която възпираше и я делеше от света, а въпреки това на Климент пак му се струваше, че тя и сега не е при тях; че откак я знаеше, тя никога не е бивала с тях. Тази, която продължаваше да изпълнява дълга си, бе сестра Тимохина, а истинската Нина Тимохина бе угаснала още със своя Павел Петрович край Плевен.

Изведнъж тя се размърда, раздвижи устни… някого зовеше… към някого гледаше… скъпи… мили… Тя се изпъна силно, изстена, отпусна се й издъхна.

И за кого всъщност е болката, питаше се потресен Климент, като местеше поглед от затихналото й лице на Сергей, който беше притиснал чело в ръката й, и на Ксения, която плачеше в сянката, ниско навела глава. Ония, които заминават, оставят тука скръбта. Но тук остава и любовта. Не, нищо не вземат със себе си.