Стефан Дичев
Пътят към София (51)

14

Вечерта Климент повторно срещна Ксения.

Като не намери брат си във Врачеш, той предположи, което беше вярно, че Коста е тръгнал да изпрати псковци до Орхание, а и да пресрещне него. Самият той се бе върнал от Скравена по прекия път покрай реката; те се бяха разминали и кой знае каква бъркотия можеше да произлезе от всичко това. А искаше да го види час по-скоро; нетърпелив беше да му съобщи новината, че постъпват на другия ден в болницата.

И така, Климент обикаляше сега осветената средищна част на града, взираше се разтревожено — ядосано в минувачите българи, отбиваше се в дюкяните и кръчмите, дето би могъл да се застои Коста, и разпитваше случайно срещнати познати, но те или не знаеха, или не си спомняха кой е неговият брат. Както през деня, градът и сега гъмжеше от хора. Разговори, смях, песни и викове. И дори жени се виждаха тук-там — с мъжете си, с децата. Обикалят. Гледат. Дивят се едни на други. Защото наистина всичко е някак поновому. И защото никога не е било така. Като че ли ей там, в дъното, не е планината, проходът, и като че ли нощя не се чуват гърмежите. И колко странно, мислеше с неволно вълнение Климент, нито един-единствен фес!…

В издадения напред горен кат на конака, превърнат в офицерски клуб, свиреше музиката на гвардейските драгуни. Единият прозорец беше нарочно отворен и от него, като от гърлото на бутилка с шампанско, избликваше силната пенлива мелодия на някакъв валс, заливаше малкото площадче, кънтеше в насрещните кирпичени стени. По салкъмите наоколо бяха накачени десетки фенери и сякаш привлечена не от музиката, а от обилната им светлина, тълпата под тях бе най-гъста. Студено беше. Хората мръзнеха и тропаха с крака. Но никой не искаше да си отива. Докато ги оглеждаше, та да открие брат си, защото внезапно реши, че ако Коста е все още в града, той непременно ще е тук, докторът отбелязваше безброй радостни лица. Но в какво всъщност е промяната, питаше се Климент. В това, че свири музика? Че площадчето е светло като през деня? Или че тая младичка невяста със сребърните парички на ушите, която се е притиснала до мъжа си и все му говори с очи, и че онова миловидно девойче, дето е зяпнало прехласнато, пък и всички жени наоколо — че могат въобще да бъдат без страх тук по такова време, това ли? Да, да, може би. Ала не и само това. Не единствено това!… Но тогава какво изобщо е свободата, питаше се той, преизпълнен от щастливата увереност, че вече ги няма другите и че сега е друго, без да съзнава, че тъкмо тая тъй непозната му доскоро увереност и странното неназовимо чувство на задоволство и на щастие, което произлизаше от нея, беше свободата.

— Ето!… Гледайте!… — казваха край него и сочеха офицерите, които влизаха и излизаха от доскорошния каймакамски конак.

— Кого?

— Оня там… С големия калпак… От гренадирския полк, вчера дето го посрещахме.

— Бива си го!

— Ами другия… другия, дето сега влиза… Само какви мустаци има!… Виждате ли… на рамото. Две звездички…

— Генерал!

— Не е генерал… Майор! — обади, се някой, който явно знаеше. — На генералите пагонът е златен.

Няколко души едновременно попитаха:

— От чисто злато ли?

Сред смеха се чу креслив глас:

— Пък на турците пагоните…

— Стига с тия турци, бе!… Опазил ни господ… — развикаха се от всички страни.

Като се усмихваше, Климент си проправи път към кирпичените къщи, погледна и встрани, до чешмата, дето беше най-тъмно. Коста го нямаше. Отишъл си е, реши той, но вече не се ядосваше, че бе дошъл да го дири, защото онова, което ставаше край него, беше преобърнало и заситило чувствата му. Излезе из тълпата. Но едва сви в улицата и се натъкна на неколцина шумни и развеселени офицери, все прапоршчици. Единият от тях му беше познат и веднага го задърпа.

— Хайде, докторе… Върви с нас в клуба… Малюкин плаща!… И музика, брат… Чуваш ли я?… Замълчете, господа!… Ах, как ми е зажадняла душицата за музика!…

— Наближава, Альошка… Скоро ще ни засвири и друга музика! — развикаха се един през други приятелите му и: така им беше весело, така се смееха на нещо, станало, преди да срещнат Климент, че те веднага забравиха за него и шумно забързаха към силно осветеното площадче. А той постоя за миг между зидовете с усмивка на устата, останала от тяхната веселост, и му беше приятно, че пак срещаше такива хора и съжаляваше, че не тръгна с тях.

Той стигна главния път, мина моста над Стара река, но щом видя, че се задава някакъв файтон, остро почувствува умора. Колко ли можеше да му вземе до Врачеш? Най-много четвъртак (беше сменил турските си пари с рубли). Само дано е празен! Но когато файтонът приближи, той ядосано видя, че е военен. Отзад, зад войника, седеше възрастен офицер, генерал от гвардията, а до него красива млада жена в светла шуба, с голяма яка, с маншон на ръцете и калпак от скъпа кожа.

Неволно забави крачките си и се извърна да я види по-добре. Беше Ксения Бенецкая. В същия миг и тя го позна.

— Я, Клементий! — извика тя с неприкрита радост и нито капчица смущение, че я вижда по това време в компанията на възрастния генерал. — Спрете, княже… кажете да спре!… Този е моят приятел, българинът, за когото ви разправях напреди… Но елате по-скоро да ви представя на негово сиятелство — рече тя нетърпеливо, щом файтонът спря.

Генералът се извърна и докторът почувствува върху си неговия благосклонен, малко уморен и разсеян поглед.

Все със същото онова кокетство, което днес в палатката на Карл Густич Климент си бе решил, че е само за него, а сега разбираше, че е въобще за мъжете, Ксения ги представи един на друг. Думите й сякаш казваха на Климент: а ти, любезни, ме смяташе достойна само за своя срамежлив приятел — или пък за себе си… Да, той неведнъж бе чувал името княз Оболенски. Николай Николаевич Оболенски — флигеладютант от свитата на негово императорско величество, командир на първия между полковете, преображенския, наследник на стар род, един от най-знатните в Русия… Ето какво означаваха язвителните слова на Бакулин, че са се сродили с тоя полк и че изобщо Ксения хвърчи вече нависоко.

— Надявам се, няма да ми се сърдите, Клементий Славич! — каза тя. — А аз вече успях да разправя на негово сиятелство вашите премеждия…

— Не, разбира се… Но, струва ми се, не заслужава, Ксения Михайловна… Просто недоразумение, ваше сиятелство! — прибави бързо, донейде смутен, донейде поласкан Климент.

Князът кимна съчувствено и се засмя. Смехът му беше приятен, ласкав, но някак привичен и не извираше от душата.

— Е да, това наистина се казва недоразумение — рече той. — Да ви разстрелят като шпионин, когато тъкмо вие… Началникът на отряда се шегуваше оня ден със Сердюк… Та това сте значи вие! Поздравявам ви с избавлението — прибави Оболенски, като наблегна на последната дума, с което може би загатваше не само за избавлението му от турците, но и от прекалената осторожност на полковник Сердюк. А приятният му, малко небрежен глас сякаш казваше: е да, драго ми беше, видях ви, а сега довиждане, любезни, довиждане!…

Той дори подаде ръка на Климент. Но Ксения избърза.

— Представям си как ще посрещне един такъв разказ негово височество, княже!…

— Да, да… Той обича такива истории!

— Обича? Аз мисля… ще бъде сензация! Българин, учил в Русия, иде от София… забележете, София!… и хоп, в лапите на страшния полковник Сердюк.

Князът се смееше, хлътналите му очи се оживиха; меката гледана брада весело затрепка.

— Нали е мила! — каза той.

— Да, да — съгласи се веднага Климент. А си мислеше: ето какво виждат те в онова, което за мене нея нощ беше всичко… Но тя наистина е мила… И много по-умна е, отколкото предполагах!

— А защо вие не дойдете в клуба… да разкажете сам! Nicolas, нали?

— Защо не? Така сензацията би била пълна… Заповядайте, качете се — покани го Оболенски със своя ласкав, не търпящ възражение глас и Климент, макар да се противеше в себе си, поблагодари, качи се и седна срещу тях двамата.

Отиваше в клуба, сиреч тъкмо там, където прапоршчиците го бяха викали да иде, а после го забравиха и той съжаляваше, че не тръгна с тях. Ала колко различно щеше да бъде пристигането му сега!… Докато разговаряше сдържано — развълнувано с Ксения и княза, докато си повтаряше, че трябва да бъде спокоен и естествен, както бяха спокойни и естествени те, той чуваше гласовете на тълпата, която щеше да го оглежда: „Кой е този с тях? Какъв е той? Защо не е военен?“… Беше му неудобно, че щеше да мине под толкова любопитни и възхитени погледи, ала се и ласкаеше. Ксения беше споменала „негово височество“. Нима наистина Олденбургският принц (братовчедът на императрицата!) ще бъде в клуба и той, не блестящият с нищо доктор Будинов, ще има високата чест да му разкаже премеждията си?… Своите премеждия… По-точно, да го разсмивам като някой шут, сети се той за какво го водят със себе си и как князът бе казал, че негово височество обича такива истории… О, колко съм станал мнителен; различавам ли се от Сердюк наистина, упрекна се Климент. И към кого?… И тъкмо аз. Как е възможно тъкмо аз!…

Докато пътуваха с файтона и бяха така близо един до друг, още мисли го гнетяха. За Ксения… Днес в палатката (когато вече знаеше, че тя е свободна, сиреч, че е скъсала с Олег), будиновското в характера му, което Климент винаги се мъчеше да потиска, беше избликнало. Оня поглед и усмивката, с която тя излезе, неосъзнато грабна душата му. Той и не помисляше вече за „гвардееца“. Само си казваше: ще работим наедно; може би ще я дадат за сестра при мен…

А сега те се намираха още по-наблизо, очи в очи; и коленете им дори се докосваха в тъмнината при всяко полюшване на файтона. Но нямаше го днешното стремление и дигнеше ли към нея поглед, Климент неволно го прехвърляше на княза. Светлината на околните фенери менеше лицето му, отчасти закрито от силно прошарената брада. И как безцветни изглеждаха на Климент уморените му очи, като ги сравнеше с огромните черни и жадни за живот очи на Ксения… Отегчен… преситен. Дали е женен? Сигурно; за някоя като него — княгиня или графиня, отгледана от няни и гувернантки. Това е естественото при тях. Както е естествено да имат по някоя друга любовница, мислеше той за неща, за които знаеше главно от прочетените през студентството романи. Бедна, но млада и хубава; обезателно млада и хубава…, А Ксенка, глупачката… Но колко са слаби жените; и как ги обайват титлите и положението, говореше си с озлобление и малко по-късно със съчувствие Климент.

— Е, да слизаме — рече Оболенски, когато файтонът спря пред някаква порта с голяма стряха: Пред нея караулеше часовой. В близост сред тъмната улица бяха запрели файтони.

— Но… струва ми се, вие казахте клуба?…

— Е да… А! Вие мислите оня клуб!… Той е помислил, че за офицерския говорим, Ксения. Не, драги, тук е английският — английският клуб е тук…

Това наименование дойде дотолкова неочаквано, че Климент съвсем се забърка. Но нали е война?… Нали англичаните стоят зад Турция?… Не, не! Чувствуваше, че има нещо, което или той не разбираше, или пък изобщо беше неразбираемо.

 

 

В английския клуб свиреха балалайки, пиеше се шампанско и изобщо беше весело. Петнадесетина гвардейски офицери, няколко униформени и цивилни чужденци, снабдени с височайше разрешение да бъдат тук, в близост на фронта; три-четири млади и по-възрастни дами от висшите петербургски кръгове, сега сестри доброволки в благотворителното общество на княгиня Шаховская „Утоли моята печал“ (заедно с Червения кръст болниците на това общество неизменно следваха армията) — тези бяха хората, които още в първия миг се хвърлиха в очи на изтръпналия от стеснение Климент. Той подаде палтото и калпака си на войника, притичал да ги посрещне, и очакваше, че турският офицерски мундир, който все още носеше, ще обърне веднага всички погледи към него. Но се излъга.

Всяка от малобройните групички, настанили се в разтворените към салончето стаи на чорбаджийската къща, беше погълната от свое занимание. Едни играеха на карти, други разговаряха, трети се чукаха с високи, непригодни за шампанското чаши или тихичко пригласяха на балалайките. И само някакво старче, окичено с ордени и седнало в сянката на ъгъла, се заинтересува от влезлия Климент, защото не преставаше да го гледа. Но като приближи, той, откри, че старчето всъщност спи.

— А, Оболенски!… Ксенка!… Хайде, отдавна вече… Ваше сиятелство… минете, седнете до негово височество! — посрещнаха ги весело от най-многобройната група, разположила се по миндерите до джамлъка на салончето.

— Забавихте се, княже! Какво става с вас наистина? — каза оня от генералите, когото бяха нарекли „негово величество“. — Седнете… Направи място на началството си, Грабе… още малко, по-нататък, и Ксения ще седне до мен…

— Е как сте, Ксения Михайловна! — прибави той, като хвана ръката на младата хубавица и я задържа. — Ранени, болни… И досега там? Николай, нима може така, вие трябва да се погрижите!…

— А може би той вече се е погрижил, ваше височество! — рече неопределено и кокетно Ксения. Мъжете край нея се разсмяха; другите две дами от компанията, сестрите доброволки баронеса Тизенгаузен и малката Кабардо, си размениха насмешливо — завистливи погледи. Това не смути Ксения. Като знаеше, че смехът я прави още по-красива, тя цяла засия, седна на отстъпеното от граф Грабе място на миндера, вдигна по навик прелъстително рамене и продължи да разговаря с принца.

Принц Александър Петрович Олденбургски, командир на първа бригада от първа гвардейска дивизия, в която се числеше и полкът на княз Николай, беше значително по-млад от другите. Бръснат, с мустаци а ла Бисмарк, той беше светлолик и рус, но не с топлата, златиста русота на повечето руснаци, така позната на Климент, а с някаква друга, платинена, която веднага издаваше немския му произход. Очите му бяха сини и макар че се смееха дружелюбно, на Климент (при мисълта, че за развличането на тоя именно човек е доведен тук) му се стори, че открива в тях нещо надменно. Принцът говореше високо и ясно произнасяше всеки звук.

— Кого виждам тук! — каза повече учуден, от колкото зарадван княз Николай и се отпусна на миндера до Ксения. Като нея и той беше забравил доктора, който стоеше настрани, изчервил се от смущение и обида, и чакаше да се сетят за него. — Гавелог!… За бога, кога успяхте да се върнете? — попита той по французки оня, който седеше от другата страна на отрупаната с бутилки маса и разговаряше с мургавата Кабардо.

— Само преди два часа, княже. А както виждате, в клуба съм преди вас!…

— Е да! Ненапразно ви наричат Одисей… Но кажете, кажете! Как е господарят император? Видяхте ли Долгоруки? А Алексея Александровича? Той оправил ли се е? А графа, граф Тотлебен? Вярвам, че сте се хранили у великия княз и там сте имали възможност да се срещнете с всички! — говореше Оболенски, но не с любопитство и нетърпение, а защото му беше приятно да изрежда имената на своите познати. Англичанинът само кимаше: да, да, всичко това се бе случило тъкмо така и в главната квартира той бе видял всички…

Мистър Гавелог беше поразително красив мъж, приличаше на Байрон (при все, че шегобиецът Грабе го бе нарекъл Одисей) и дори подражаваше в прическата си и в артистичното си облекло на него. Той отдавна вече се намираше при щаба на западния отряд и тъй като беше в тесни приятелски отношения с Олденбургския принц, позволено му бе да обикаля позициите, нещо, което заповедта на Гурко изрично забраняваше на чуждите кореспонденти. Гавелог представляваше тук „Таймс“. Както обичаше да споменава, той пишеше и книга за войната и поради това понякога се допитваше за съвет до тоя или до оня генерал. Но той никога не биваше отегчителен. Природното му остроумие правеше от него желан събеседник. Приятелството му с братовчеда на императорския двор ласкаеше заговаряните офицери. Най-сетне Гавелог често се шегуваше сам със себе си. Той казваше: „Моля, господа, не говорете това пред мене! Аз съм англичанин, значи симпатизант на султана и може би негов агент!“… Такива думи предизвикваха в английския клуб буря от смях. Защото смешно беше наистина да се предположи, че такъв изискан, облагодетелствуван във всяко отношение джентълмен би могъл да служи на турската назадничавост и простащина. И офицерите бяха прави в това отношение, тъй като той служеше само на Сен Клер.

— Гавелог носи цял куфар новини, Николай! — намеси се принцът. — Но вие не знаете най-важното! Господарят император заминава! Да, да. Ето писмото, което ми донесе вашият приятел.

— От Черкаски ли?

— От Батенберг, от моя любезен братовчед!… Разправете, Гавелог!

Кореспондентът подхвана да разказва как бил у княз Черкаски, дето вече в подробности се говорело за гражданското устройство на България, и отново станало дума за бъдещата столица — сега всички били съгласни да бъде София.

— Момент… момент — спря го Оболенски. — Казвате, за София. А аз тъкмо ви водя човек оттам! Българин, донесъл важни сведения…

Англичанинът любезно замълча, но принцът беше нетърпелив.

— После, княже! Да свършим… да не прекъсваме…

— Е да, да, наистина. Да чуем тогава първо мистър Гавелог! — Княз Николай извърна продълговатото си застаряло лице и изтръпналият за миг Климент видя, че му прави знак да седне къде да е и да слуша и той. Докторът притегли първото столче, закри се зад широкия гръб на баронесата доброволка и като местеше поглед от принца на неизменно красивата Ксения и на княз Николай, заслуша по-нататъшния разказ на англичанина. Разказът беше колкото духовит за ония, които знаеха какво говори той, толкова и отегчителен за Климент, който различаваше само отделни имена, титли и високи длъжности. И все пак ето, че научих нещо, мислеше той. На времето Дяко го казваше като слух, а то излиза истина… Нашата занемарена, кална София… А какво ли правят сега моите бъдещи столичани, опита се да се пошегува той, но шегата излезе някак пречупена и горестна; и без да разбира как, докато се намираше сред това блестящо дворянско общество, той неволно си мислеше за дома.

— Не, не! Въпреки вашето похвално умение в разказа ви, драги ми Гавелог, липсва, така да се изразя, същността, на работата — прекъсна недоволно кореспондента Олденбургският принц. — Прочее аз напреди не ви прочетох писмото, госпожи и господа! Слушайте какво пише любезният мой братовчед Батенберг… Хм, да… Ето!… Или чакайте, тука говори за ордените… Получил, разбира се, нов орден, трети или четвърти — и за себе си, и за Фелициен. Вашият Долгоруки също е награден, Николай… Сега там изобщо раздават ордени… — Той направи изразително движение с ръка и се изсмя студено — презрително. — Да, ето… Принцът скоро заминава за Петербург в свитата на негово императорско… Но тук има една фраза, която ме озадачава… „Императорът, който, след като научи за историческата победа и залавянето на маршал Осман паша в плен, беше в прекрасно разположение на духа, по време на динето каза: «Сега вече трябва да се мисли и за държавен глава на бъдещата България… Естествено, някой от нашите любезни роднини би могъл да се заеме с трудната отговорна мисия…»“ И тук, драги братовчеде, императорът изреди имена… Моето име, твоето и на брат ти, Константин Петрович. А също тъй принц Алберт Саксеналтенбургски, саксонския херцог, както и Лайхтенбергския херцог, но за Евгений Максимилиановича аз мисля, че спомена само поради неотдавнашната трагична смърт на брат му. „Що се касае до мене, вие разбирате, братовчеде, че ако не бъда принуден от обстоятелствата“… и прочие. Чухте — засмя се студено принцът, — Батенберг пише: ако бъде принуден… И след това сам тръгва със свитата на императора за Петербург… Ясно!…

Сега всички заговориха едновременно — и граф Грабе, и княз Николай, и генералът, който се беше притиснал до баронеса Лизъл фон Тизенгаузен, и още двама-трима, а с тях и дамите, и Ксения, която шеговито и мило безцеремонно каза:

— Аз, разбира се, бих желала моят Nicolas да е княз на България… но щом от императорската фамилия… Е, много естествено е вие да бъдете, ваше височество!… Не, ние всички сме съгласни!… И изобщо… изобщо да пием! — извива тя сред общия смях. — Водка! Дайте ми водка, господа! Искам да се напия… Стига все тези… като съм там в болницата, ранени… ампутирани… тифус… Тук пък — но, по дяволите! Кажете нещо за любовта!

— Няма любов — рече граф Грабе и й подаде препълнена догоре с водка винена чаша.

Тя го погледна внимателно, като да размишляваше върху думите му; после изведнъж бялото й лице стана лекомислено, тя се чукна с графа, чукна се с принца, с княза, с всички, които протягаха към нея чашите си, изпи наведнъж алкохола, потърси се, усмихна се — и като отхвърли косата си, рече дръзко:

— А знаете ли какво си представлявах аз преди за вас, господа… и за тия ваши клубове…

— Я! Откровение… Тихо! Госпожи и господа, признание — викаше услужливият Грабе.

— Кажи, Ксеничка… Кажи, гълъбче — изпречи се насреща й късичкият кръглолик Саватеев, който седеше досега от другата страна на принца, пиеше си виното и откак бяха започнали сериозните разговори, не беше се обаждал.

— Якоб Федорович! За бога… Наистина ли е все така скучно при вас?

— Все така, Ксеничка…

— Ив петербургските салони?

— И там… и там, мила моя! Целият свят е скука — отвърна той с умиление и по топчестите му страни се проточиха сълзи. Беше пиян. — Княже… ваше височество… Момчета, какво чакате. Хайде, господа, пийте! Нашите дами скучаят, господа!… — Той чукна чашата си в чашата на Ксения, която Грабе галантно бе напълнил, и се изви да се чука с другите.

— Седни, Якоб! — оттласна го с досада от себе си принцът, но Якоб Федорович беше пълен, а и масата му пречеше да се извърти и да се отдръпне назад. — Полковник Саватеев, на вас говоря! Пфуй! — И негово височество процеди през зъби една от ония конкретни немски ругатни, в които се говори за гръмотевици и мълнии и които само извикваха усмивки по устните на истинските руснаци. — Ще ме полееш с вино — каза той.

Пияният Саватеев седна, но, не престана да говори.

— Ами нали след седмица… — учудваше се той. — Пийте, господа! Какво?… Ксеничка… Ей, баронеске, Лиза, ела тука, целуни ме, гълъбче… След седмица може и хич да ме няма…

— Целунете и мен! — предложи лъскавата си буза граф Грабе. — Мен и без това вече ме няма!…

Неусетно, на шега веселостта ги облада. Те се чукаха (някой подаде чаша и на Климент, ала след това го забрави и той остана все така настрани), говореха, спореха. Има ли смисъл животът? Не, няма. Да пием тогава!… И пак: какво само има смисъл? Да пием. Всичко, каквото подхванеха, беше смешно. А те подхващала всичко и нищо не завършваха.

— Господа, моля внимавайте какво говорите пред мен! — рече по обичая си Гавелог, като не преставаше да ухажва малката Кабардо, която и без това беше влюбена в него. — Ето, научих например, че след седмица започвате офанзива… Че корпусът на барон Криденер пристига утре, но ботуши и кожуси няма да дойдат и до края на годината… Изобщо предупреждавам ви!…

Неговото предупреждение още повече ги развесели. Кабардо затананика, Ксения пусна силния си глас. Някой каза да извикат пак балалайчиците и когато тримата войници, облечени в дълги копринени ризи, се настаниха на насрещния миндер и бързо-бързо засвириха, веселието вече беше пълно.

„Ах, моя… моя… непостижима… моя любима…“ — пееха всички, а княз Николай беше обгърнал Ксения с ръка и поклащаше ритмично подмладеното си лице. Само Климент не пееше… А аз си мислех; да, какво си мислех аз, когато тя се изправи днес там, при входа на палатката. Мислех си, че ние двамата… все същите, моите глупости… Но колко е хубава тя! Как се зачервиха страните й от алкохола… Негова любовница. И дори вече не се възмущавам. А съжалявам ли я, питаше се той. Трябва ли наистина да я съжалявам?

— Кой ще танцува с мене! Кой, кой? — скокна Саватеев. — Зиночка!… Не искате?… Лиза, баронеске… хайде, баронеске…

— Аз! — извика Ксения и така живо се освободи от ръката на княза, че той се полюшна и я загледа изненадано усмихнато.

— Хайде! Хайде! — викаше Якоб Федорович и разкопчаваше уланката си.

— Докато единият падне, съгласен ли си?… А, съгласен ли си?… — разблъска мъжете и изтича към него Ксения.

Балалайките подхванаха, от миндерите запляскаха с ръце, от околните стаи заприиждаха любопитни да гледат.

— Хайде!… Почвайте! — викаха всички.

— Той да почва…

— Не, не… ти… едновременно…

Но нито тя, нито той можаха да започнат, защото в същия миг някакъв млад офицер в шинел и с казашката папаха си проправи път между надошлите от другите стаи и неочаквано изскокна напред.

Беше един от адютантите на Гурко.

— Ваше височество, позволете…

— Какво има, княже?

Климент чак сега си спомни отде познава тоя есаул. Княз Цертелев!… Бяха му казали, че бил преди войната консул в Одрин.

— Негово превъзходителство кани всички дивизионни и бригадни командири, както и командирите на гвардейските полкове да заповядат веднага в щаба.

— Как… сега?… За бога, друга работа нямате ли си там!…

Няколко гласа се присъединиха към Олденбургския принц. „Това е просто прищявка!“ — рече някой, който стоеше точно зад Климент.

А пияният Саватеев се развика:

— Аз не отивам никъде… Не, не, аз ще играя с Ксения.

— За теб не се отнася — успокои го княз Николай, а после, като се извърна към адютанта, притури иронично:

— Надяваме се, че положението не се е усложнило, нали?

— Тъкмо напротив, ваше сиятелство. Току-що се получи радостно известие. Сърбия обявила война на Турция.

Климент не сети как стана прав. Това вече го засягаше — да, това го засяга.

— Очакваше се — рече присмехулно един от генералите. — Щом падна плевенската крепост!…

Черните очи на адютанта блестяха.

— Негово превъзходителство има сведения, че сръбската армия ще се насочи към Ниш… И оттам може би към София.

— Към София!… Господа, те искат да ни изпреварят…

Това известие изведнъж преобърна духовете. Макар че продължаваха да негодуват, дето началникът на отряда тъкмо по това време ги вика, генералите, а те бяха почти половината, забързаха за шинелите си, всеки коментираше, всеки искаше да разбере какво отражение щеше да има сръбската намеса върху по-нататъшната стратегия на войната.

— Явно е, че стремежът им е да влязат преди нас в София — каза старият граф Шувалов, командирът на втора гвардейска дивизия, който покрай брат си, посланик в Лондон, виждаше във всичко политически ходове; а при това тая вечер беше и недоволен, че не успя да завърши играта си на вист. — Известно е… Милан отдавна има претенции за този град, макар че ние го гласим за бъдеща столица, и той знае това!…

А княз Николай отново се сети за Климент, който се беше замислил върху тревожните, току-що чути думи.

— Извинете, докторе — рече с ласкавия си глас Оболенски. — Вие видяхте, така се случи, та нашата сензация остана настрана…

Климент слушаше, а умът му беше зает от новите мисли и той само поклати глава.

— Вярвам, че вие ще ми направите услугата да изпратите с файтона Ксения Михайловна, нали? — чу той княза и това така го смути, та той не беше сигурен дали го е разбрал.

— До Червения кръст ли, ваше сиятелство?

— Да, да… То е тука на две версти.

— Разбира се… С радост!… Аз и без това от утре постъпвам там.