Стефан Дичев
Пътят към София (75)

Епилог

Колко хора бяха убити, колко жени озлочестени и задигнати тая нощ, колко имущество съсипано още никой не знаеше и никому не бе до това да го установява. Сега от ранни зори хората посрещаха освободителите — посрещаха ги заслужили и достойни за свободата си. Тук и там все още димяха пожарите — тук и там все още плачеха безутешни и гледаха с блуждаещ поглед или търсеха, но многото, хилядите се стремяха към орханийския път — с хоругви, в празнични дрехи, захвърлили фесовете, помъкнали китки чимшир, бъклици и цели кофи с вино, хляб и кой каквото имал, всеки да изрази своята благодарност, завет от деди и прадеди, който се осъществяваше в този час. Някой бе казал: тук да ги срещнем, братя, на това свято място, дето обесиха някога дякона от комитета. Друг, ходил в чужбина, прибави: Да издигнем арка!… Малцина знаеха какво е това арка, но скоро се намериха греди, дъски, чимшир, кипарис и боров клон. Там изправиха хоругвите, прикрепиха икони, а когато закачиха на върха й набързо съшито руско знаме, гражданството се полюшна и се развълнува, по първом осезаемо почувствувало, че турците ги няма и няма да се върнат. Пак се наредиха, както винаги се бяха нареждали при посрещания и тържества. Начело владишкият наместник с всички попове; довчерашният муавин Илия ефенди, когото сега наричаха господин Илия; кметът на българската община, господин Михайлович, с високия си лъскав цилиндър. И, разбира се, оцелелите първенци и чорбаджии, млади и стари, със семействата си, със семействата на чорбаджиите, отведени на заточение; и църковните настоятели, и протомайсторите, и учителите, и всички, които се тълпяха зад тях, от двете страни на арката, покрай пътя, възбудени, нетърпеливи, мнозина готови да се разплачат и дори някои вече разплакани. Андреа и Женда с малкия също бяха тук. Тук беше и Филип, с мека филцова шапка и с едно изражение на дръзко спокойствие, което той с мъка удържаше на лицето си. Тук бяха и консулите, с тях и фон Хирш, който имаше причини да е между първите посрещачи, още и хората от неговата железница, неколцина любопитни лекари и сестри от мисиите, а и кореспондентите, на които нощта бе дала много сюжети за техните дописки.

И ето, че след казаците на есаула Бариш-Тишченко, прелетели още сутринта откъм Илиянци, към обяд се зададе руският авангард. Напред яздеше генерал Раух с щаба си и с ескорт от гродненски хусари. След него, развели знамената, маршируваха и пееха преображенците на княз Оболенски. Беше невиждана картина, незабравима… Дълбоко се кланяха мъжете и жените, кръстеха се, плачеха и всеки се стремеше да докосне, да прегърне някой от тия засмени, окъсани, изтощени от боеве и страдания гвардейци, и „Здравствуйте, братушки!“ викаха, и се прегръщаха пак, и се целуваха… „Добре сте дошли! Още малко… и нямаше да ни заварите…“ „Спасибо, спасибо!“ Най-много питаха за генерал Гурко… Иде ли?… Иде с цялата армия!… Не бойте се, братушки, свърши робството за вашия град…

Климент влезе в София преди пристигането на главните сили, тъй като те изчакваха сапьорите да стегнат повредения от неприятеля мост над Искъра. Той избърза и пред Червения кръст, нетърпелив да види какво е станало със семейството му и с града. Пътуваше в малка трофейна турска каручка; в нея бяха още зле раненият Сергей Кареев и Ксения, която не се отделяше от него. Когато мина през изгорялото до основи Подуяне и видя димящите развалини на крайните махали, а после видя арката и неизброимите си съграждани, и радостта им, Климент се разплака. Ето за какво е било, мислеше той, и щастливо чувство на задоволство и на нещо осъществено разтапяше сърцето му. Същевременно той трескаво търсеше сред посрещачите баща си, Андреа, майка си, Женда… струваше му се, че открива ту единия, ту другия… не, не са те… А, ето я Женда!… Той се изправи в каруцата и завика. Тя го чу, видя го. „А Коста? Коста де е?“ — мъчеше се да си пробие път към него. „Някъде назад! Разгубихме се… — викаше той и сочеше със здравата си ръка по орханийския път. — Ами Андреа?“ Тя отвръщаше нещо, но тълпата я заглушаваше, тласкаше я на една страна; каруцата носеше Климент на друга. И той само й махаше, без вече да я вижда.

Десетки и десетки ръце се простираха към него. „Докторе! Докторе!… Чакай, ти ли си?“ „Брей, че ти отива руска униформа!…“ Познати, все познати — и тъй бързо се мяркаха, засмени, весели, че той едва сварваше да пита за Андреа. „Жив! — отвръщаха. — Тук, тук беше някъде… Ами Коста де е?“ „Разгубихме се…“

Все по-дълбоко навлизаше каручката в града. Сега душата му беше спокойна, щастлива и той ту се извръщаше към Ксения, ту сочеше на Кареев отделни места, за които им бе разправял по пътя. Ксения се усмихваше на неговото въодушевление. Но тя не се усмихваше вече радостно и предизвикателно, както някога. Беше отслабнала; черните и очи — още по-големи и замислени. Сергей слушаше с интерес. Външността му не издаваше нито мъките от похода, нито тежкото му здравословно положение. Беше се избръснал и изглеждаше по-свеж от другите, но едно съвсем малко късче олово бе заседнало в гърдите му, движеше се бавно към сърцето и когато го достигнеше, нямаше да го има вече Сергей Кареев. „А как се казва тая джамия вдясно… тая с разрушеното минаре?“ — попита той. „А, да? Сияуш-паша-джамеси я наричаха, когато тръгвах. Но от днес вече няма да се нарича така! Това си е направо наша черква, Серьожа, Света София, от нея иде името на града… Стара… от началото на държавата ни… че и преди това, при император Юстиниан… Прочее, брат ми Андреа ще ти разкаже подробно!…“

Той отдавна вече не изпитваше някогашната ревност към корнета. Твърде сложно се бяха заплели чувствата на всички — Нина с нейния Павел Петрович, и Сергей, и Бакулин (да, и тоя шегобиец Аркадий Бакулин!); и Ксения с княз Николай, и пак Серьожа… като някаква епидемия, мислеше той, заразяващ се от любов… И защо и аз? Защо! Беше достатъчно праволинеен, достатъчно прозорлив, за да разбере и отрезвее. Приятел, да… винаги само приятел.

„Това тук е някогашният дворец на бейлербея — каза Климент, когато минаваха конака. — Мютесарифството, да!… А ето насреща голямата джамия… там беше болницата, в която трябваше да служа… Жалко, доктор Грин ще е заминал. Папаша много искаше да се запознае с него…“

Те отминаха и Буюк джамия. А като погледна към консулството, дето французкото знаме се вееше, Климент изпита топло, разнежващо чувство, една отделна радост, че ще види малката си пациентка, нейните смаяни, чисти очички и че толкова много ще има да й разказва.

Те стигнаха Куру-чешме и спряха пред къщи. Портата беше широко разтворена. Войници имаше в двора. Те го изгледаха учудено — учудваха се на шинела му без пагони, на развълнувания му вид. Но щом видяха Ксения и щом тя им извика да помогнат, те с готовност се затичаха. Климент избърза напред. Необичаен безпорядък цареше навред из къщи. Раници, торби, пушки… Мамо! Тате!… Долу ги нямаше; той се втурна по стълбата. Ето стаята му… и книгите, инструментите… само Андреа е могъл така да разхвърля всичко! „Горе, горе, Серьожа“ — извика той, върна се и присрещна на стълбището корнета, който бавно пристъпваше, прикрепян от Ксения и един от войниците.

Той ги настани в стаята си, изтича, донесе вода, нещо за ядене, а през всичкото време си мислеше все за родителите си и за Андреа. Не беше пълно пристигането му, щом не го посрещнаха. Е, разбира се, че са там, но как не ги видях… Гласно каза на Ксения, която бе извикал навън: „Аз ще ида да търся някой добър хирург! (Би го оперирал сам, би опитал оня феноменален способ на Грин, ала тъкмо дясната му ръка беше в шини.) Не може да се отлага — поклати той глава. — Нашите ще дойдат не по-рано от довечера… Не, отивам да потърся някой… може би от дивизионната болница, ако са вече тук… Или някой от моите някогашни колеги… доктор Гайдани сигурно не е заминал… италианците са неутрални.“ Тя го слушаше изплашена и мълчалива. „И да не се движи“ — прибави той, когато излизаше.

На портата го срещна запъхтяната Женда. Зад нея тичаше Славейко. „Ох, добре си дошъл, бате! — прегърна го тя. — Ами моя Коста?… Не те разбрах напреди…“ „Ще дойде; нали си го знаеш…“ — усмихна й се той. Малкият се хвърли на врата му. „Чичо… чичо!… И ти ли си братушка?… Ами татко ми… и той ли, а? Ами той… няма ли го него?“ — питаше Славейко и трепетно го гледаше в очите. „И той, и той, моето момче… Разгубихме се с него още в Орхание. Сигурно е с обозите…“ Женда неочаквано изплака: „Пък ние тук каквото изтърпяхме! Тати… тати — бог да го прости…“ „Тати?“ — извика безгласно Климент. Тя му разправи през сълзи; и че обесените са сега в голямата черква, че майка им е от сутринта там, а може би и Андреа е отишъл пак… Той слушаше поразен, покъртен. После чу за Радоя; за Андреа и Неда… Всичко беше смайващо, ала сега издалече го засягаше — единствена смъртта на баща му владееше неговото съзнание. Защото не се върнах навреме, мислеше той; защото не е имало други мъж в къщи на него да си излеят злобата… „Къде каза, в голямата черква ли?“ — прекъсна я той. Тя кимна и той, забравил къде искаше да отиде, веднага се затича към Свети Крал.

Погребението на обесените се извърши на другата сутрин. На гробището се беше стекъл половината град — роднини, приятели, познати, непознати, опечалени пак, след като втори ден ликуваха, припомнили си отново хората, които изпращаха, и страшната нощ. Ковчезите с неизвестните никому селяни се намираха в двата края. В средата, един до друг (тъкмо така, както завършиха живота си в задния двор на тъмницата) лежаха Слави и Радой. Лицата изкривени, посинели от задушаването. Но близките им не откъсваха от тях очи. Гледаха ги занемели; обливаха се в сълзи; не разбираха как е възможно, че ще ги спуснат в гробовете и никога вече няма да ги видят.

Непосредствено зад тяхната черна редица, с фуражка в ръка и замислено изражение на застарялото си, някога красиво лице, стоеше новият комендант на града княз Николай Оболенски. Той беше тук по служба, изпратен от Гурко, да се поклони пред последните жертви на робството, но общата скръб затрогна и него. Той прехвърляше поглед по опечалените, спираше го понякога и на Ксения, застанала сред войниците оттатък, мъчеше да срещне очите й. Ала тя се беше свила в коженото си палто и гледаше упорито в близкия кипарис. До княз Николай, до принц Олдембургски и Гавелог, дошли и те с него от някакви съображения, до граф Грабе и Саватеев, между които се бе изправила снажната Маргарет Джаксън и от време на време поглеждаше незабелязано часовничето си, до суровия полковник Сердюк, стояха разчувствувани и просълзени, макар че не познаваха покойниците, пристигналите вчера с Гурко Климентови приятели — Аркадий Бакулин, Папаша, Варя, Григориевич. Непосредствено до тях се намираха консулите — фон Валдхарт и де Марикюр сами, маркиз Позитано с високата си съпруга. С тях беше и бившият консул Леандър Леге, за когото никой не можеше да предположи, че ще дойде на това погребение. Той все спираше замислени очи на Неда, закрита наполовин от крепа; гледаше и Андреа, застанал до нея, по-блед от всеки други път, по-вдълбочен и въпреки скръбта си по-силен и властен. Имаше и още руски офицери, цяла група, някои дошли служебно заедно с коменданта и с принца, други тръгнали със стопаните на домовете, в които гостуваха. Към тях, някак естествено и незабелязано, и тук се бяха прикачили новите първенци на града — образованите синове на старите чорбаджии, братовчедите на Филип, господата Манолаки Ташов и Тодораки Пешов със съпругите си; синовете на хаджи Теодосие; роднините на Трайкович и хаджи Коцев, зетьовете на хаджи Мано Стоянов. С тях се намираше и току-що назначеният помощник на новия комендант. Този помощник, българин, беше господин Илия — Илия Цанов — същият умен и гъвкав Илия ефенди, който преди освобождението на града бе муавинин на маршал Осман Нури; а преди това на дебелия комендант; и преди него на мютесарифа. Сега той държеше в ръка широкодънеста жълта фуражка, но на лицето му се изписваше пак същото приветливо и услужливо изражение. Старите чорбаджии се бяха скупчили от другата страна на прясно изкопаните гробове, премятаха броеници в ръце, кръстеха се или си шушукаха; климаха опечалено към Филип, който хълцаше с глас, или към Климент, който поддържаше майка си. Някои дори поглеждаха Женда, все тъй цветуща въпреки сълзите и тревогите; нейната бременност беше силно напреднала и това се хвърляше в очи сред черните дрехи и дългия креп.

Когато най-сетне заупокойните молитви свършиха, когато свърши опелото и всички казаха „Вечная памят“, дойде ред на речите. Комендантът говори тихо и кратко, както подобаваше на служебното му положение, на сдържаността му и на вроденото му благородство. Говореше на руски бавно, ясно и гражданите го слушаха удивени, че разбират едва ли не всичко, развълнувани от смисъла на словата му. Той припомняше неизмеримите страдания, които бе донесла войната и на българи, и на руснаци. „Но наближава краят — каза княз Николай. — За вас вече дойде.“ И той се прехвърли на бъдещето — и че може би тъкмо тук ще бъде столица на отечеството им и че тогава „тоя последен символ на робството ще добие още по-дълбок смисъл“ — прибави князът със своя ласкав, сдържан глас и се поклони на покойниците и на техните семейства. Трябваше и един българин да говори… да отговори, да благодари. Някой извика: „Главният учител!“ — и високият Буботинов тръгна да излезе из тълпата. Но господин Илия Цанов го превари. Неговото слово беше по-дълго, на французки, и започваше с обръщение към „негово височество“ и към „негово сиятелство“, към „техни превъзходителства консулите“ и към техни „високи благородия“ останалите господа офицери и високопочитаните дами. Той говори известно време за робството, за последните дни и часове на трепетно очакване, за „най-черния час, който предхожда зората“. Изреждаше много имена; месеше обесени и заточени и живи, спомена двамата покойници и техните синове, спомена Неда. После заговори за Русия, за руската армия, за генерал Гурко и за господаря император… Беше опитен в такива речи, говореше гладко, плавно, с добро произношение за човек, не бил във Франция; гласът му беше приятен, тонът ту трогателен, ту възхитен, и всички го харесаха. Само Андреа го гледаше със смръщени вежди. Когато най-сетне новият помощник-комендант отново се върна „на последните скъпи жертви на един отречен от цивилизацията фанатизъм“ и извика по български: „Вечна им памет“, огромната тълпа (макар че повечето не бяха разбрали за какво говори), като хилядогласно ехо развълнувано, повтори след него: „Вечна им памет!“ Пак се намесиха поповете, пак запяха, заръсиха вино; гробарите заспускаха един след друг ковчезите, и плачове, и последни думи се понесоха. Тълпата гледаше втрещена; слушаше глухото бумтене на пръстта. Най-крайните започнаха да се разотиват; и други ги последваха. Но многото, обградили гробовете, чакаха да получат варено жито за „Бог да прости“, държаха в плен чужденците, и те, разделили се на малки групички, ядяха мълчаливо подсладеното жито или разговаряха.

„Но вие бихте могли да останете поне и довечера, мила госпожо Джаксън! Признайте, не ще е приятно човек да прекара Бъдни вечер на път!“ — говореше Олдембургският принц любезно — настойчиво и с присъщата му самоувереност пронизваше американката със своите много сини очи. „Съжалявам, ваше височество, всичко е решено с леди Стренгфорд, и аз наистина обещах да тръгна с нейния конвой. (Маргарет погледна пак часовничето си). Вашият Гурко е виновен, господа… Сигурно си мисли, че щом побеждава, всичко му е позволено… Боже свети! Не, извинете, но да бъде така оскърбена една дама като виконтесата! След като толкова е направила за тия, които вие освобождавате!… Тя не иска да остане нито ден!“… „Какво е станало, княже? Какво пак?“ — извърна се ядосано — засмяно принцът към княз Николай, който гледаше обградената сега от своите приятели Ксения и слушаше разсеяно. Князът каза: „Негово превъзходителство беше до известна степен раздразнен от тая история с червения полумесец… Може би и малко груб…“ „В смисъл, за болницата?“. „В смисъл, че леди Стренгфорд носи вместо червен кръст, червен полумесец… И по тоя повод се размениха известни реплики…“ „За една такава дреболия да ни лишат от приятното общество на толкова очарователни дами… Не! Не!… Най-малкото ще дойдем да ви изпратим… Nicolas… Саватеев, графе, тръгвайте! Къде е нашият Гавелог?“ „Една минутка! — спря го Маргарет. — Трябва да се сбогувам! Тук аз имам толкова приятели!“ И тя тръгна към консулите.

Княз Николай също се нуждаеше от тая минутка. Той приближи компанията на лекарите, дето бяха Ксения и Климент, а още и Сердюк, който подозрително разпитваше: „Но ако не ме лъже паметта, Клементий Славич, този същият хирург доктор Грин, според вас, бе инжектирал с възбудителни средства нашия агент Дяко? Не разбирам наистина как сте му се доверили за Кареев?“ „Не знам — каза Климент. — Мислех само, че Серьожа трябва да бъде спасен… Операцията го потвърди — още няколко часа, и край… А колкото до доктор Грин, господа, той наистина е един изключителен хирург, от класата на нашия Склифосовски, да речем. И после — но вие едва ли ще разберете това чувство, драги ми Александър Казимирович… Ето, Папаша и Аркадий могат да потвърдят. Когато лекарят хване скалпела, целият останал свят престава да съществува за него. А доктор Грин е наистина лекар, и то измежду най-големите на нашето време…“

„Бих искал да ви попитам нещо, Ксения Михайловна“ — каза тихо княз Николай, щом видя, че принцът вече му прави знак да бърза (Александър Петрович бе дошъл на погребението да опознае отблизо обичаите на българите за в случай, че императорското благоволение определеше него за техен държавен глава). Лицето на Ксения се затвори, но тя го последва. Те се отстраниха, сподирени от много погледи, и той попита: „За него ли говореха? Тогава вече е вън от опасност?“ Тя кимна. Той я гледаше насмешливо — ласкаво. „И сега какво? С него или с мен, Ксеничка?“ „Той замина — каза тя. — Тая сутрин го изпратиха с ешелона. Изписаха го от армията.“ Нещо блесна в уморените очи на княза, две малки, радостни пламъчета, и той каза: „Тогава, ще те изискам в тукашната болница.“ „Не мога, княже — прекъсна, го тя. — Не мога… не!“ „Ксения, караш ме да говоря вече направо“… Тя не отвърна. „А той?“ — попита с променен глас княз Николай. „Не знам — каза тя. — Английският доктор предупреди, никакво вълнение… И аз не посмях… И така замина.“ „А сега, Ксения?“ „И аз заминавам утре, само че на юг… Съдба!“ — прибави тя, дигна рамене и по навик се усмихна.

„Идвате ли, ваше сиятелство!“ — извика Маргарет, която минаваше край тях. Князът отвърна, че веднага ще дойде, а тя се спря да се сбогува с Филип. „Е, съжалявам, няма да видя вашия чифлик — каза тя. — Идете с новия си квартирант, с графа. Или с тоя Саватеев, изглежда ми човек, който разбира от чифлици… Колкото до мене, видях достатъчно — каза тя с цинична откровеност, болезнено припомнила си миналите унижения. — Е, ако дойдете наистина в Париж, обадете ми се, ще бъда там до пролетта!“ — прибави тя и му подаде ръка. „Аз ще ви изпратя до колите!“ — каза той, разчувствуван и отново горд, че е в центъра на големия живот. „Благодаря, Филип, с негово височество съм!“ — спря го тя, ръкува се сърдечно и веднага го остави. Когато минаваха (множеството им правеше път и изпращаше с дълбоки поклони княза и принца), той я чу да говори: „И за моя приятел Бейкър паша трябва да ми разкажете, ваше височество! Как ви се изтръгна той в последния миг?… Значи и вие тръгвате с Гурко към Одрин?“

„И аз заминавам веднага след коледните празници!“ — казваше Леандър Леге на Неда и Андреа. Той сам бе отишъл при тях да изрази съболезнованията си, кимаше и се усмихваше съчувствено. Странна изглеждаше за околните неговата постъпка; някои я следяха с насмешка, други с удивление. Позитано и Климент прекъснаха разговора си и втренчиха в тях очи. Очакваха ли нещо да стане, да се промени? Всичко бе станало и се бе променило вече; държанието на Леге говореше, че никой за нищо няма вина. Те си подадоха ръце — Неда трогната, Андреа затворен, Леге отдавна надмогнал чувствата си, — поклониха се, сбогуваха се. Позитано и докторът побързаха да пресрещнат Леге. „Ще дойдете ли с мен до гроба на дъщеря ми, съвсем е наблизо!“ — каза той, като бързаше да предвари думите на Климент. Двамата го последваха и при все че бяха говорили преди това за пожари и кое как е било оная нощ, и какви ще са новите ходове на Гурко, те вървяха сега с Леге, удавили изведнъж големия свят в спомена за малката Сесил. Като мое дете беше в къщата ми, мислеше Виторио; а Климент мислеше: само тя, мъничката, може би само тя ме е обичала.

Женда избърза напред със Славейко, защото Климент бе научил от полковник Сердюк, че идат нови полкове, сиреч отиде пак да посреща, пак да чака мъжа си… И Филип избърза, разтревожен, че Маргарет и виконтесата ще заминат, без той да е бил на изпращането. Постепенно гробището се изпразни. Климент и майка му останаха да подреждат прясната могилка, Неда тръгна към гроба на майка си и Андреа я намери там, коленичила, по-разплакана и отпреди. Той се спря зад кръстовете и дълго я гледа — една черна купчинка, която се тресеше върху белия сняг, скъпа и близка нему, единствената, която можеше да го разбере в тоя час на новия живот, когато някакъв смут се събуждаше в душата му. Той я приближи. Чула стъпки, Неда инстинктивно трепна, но щом позна гласа му и сети ръцете му, които разнежено я повдигаха, тя се изправи, облегна гръб о него и успокоение и умора се разляха по цялото й тяло.

Кипарисите наоколо тъмно ги обграждаха. Кръстове и фенери и надгробни паметници стърчаха навред. Какво остава от живота, мислеше Андреа. Тези камъни, тези железа? Или обещанията на поповете, че някъде ни чакат непознати блаженства?… Единственият смисъл е да обичаме и да бъдем обичани, продължаваше да си мисли той, като държеше в прегръдките си Неда и изпитваше непознато, тъжно щастие. Внезапно той се събуди — робството, о, да, робството бе оставило сянка и върху любовта им. Оня бе мъртъв, да; и въпреки ревността си Андреа никога нямаше да заговори какво е било. Може би някой ден не щеше да се измъчва вече от тези затаени мисли… Но и тогава сянката на робството щеше да е върху тях.

„Да вървим! — каза той стреснато. — Недей плака… за нищо недей плака!…“ Това „нищо“ я накара да изтръпне. Но когато той я хвана под ръка и двамата излязоха от гробището, когато засрещаха цели групи весели войници и между тях мнозина нови приятели на Андреа, които му подвикваха сърдечно или се спираха почитателно да изкажат съчувствието си пред „невестата“ му, тя се оживи, търсеше често очите му, усмихваше се понякога, ободрена, развълнувана. „Колко много познати имаш вече! — възкликваше тя. — Но как? Не разбирам… Само за един ден!…“ После каза: „Те наистина ни смятат вече за сгодени!“ „А не сме ли?… Годени сме и женени… и всичко сме един за друг!“ — рече бързо той. Тя се притисна силно към ръката му. Радостна, живителна топлина се преля от единия към другия, изби по лицата им, порумени страните. „Навсякъде играят… виж… Ето и на Говежди пазар хоро… Андреа — дигна тя към него очи. — Като си помисля, че за това велико преображение ти ми говореше още тогава… и че много преди това си го знаел, си го мислил… О, всичко си предвиждал ти, всичко!“ „Не всичко — каза той и отслабналото му лице помръкна. — Виждаш ли ей оня файтон… дето завива към свещоливницата… Преди си мислех… както сме си го мечтали в комитета… равенство… всекиму заслуженото… народна държава, разбираш ли, Дяконът Левски го казваше, народна и свята… А сега — Илия ефенди станал господин Илия!“

Улицата към дома на Филаретова гъмжеше от хора. Пред довчерашната английска болница сега бяха запрели десетина файтона и толкова каруци. Висши руски офицери бяха наобиколили англичанките и англичаните, разговаряха с тях и се смееха. Високият рус Олдембургски принц разправяше нещо на дребничката леди Стренгфорд и тя го слушаше с непоколебимо изражение на достойнство и гордост. Княз Николай и Грабе, и Саватеев, и още двама-трима правеха комплименти на Маргарет и на Една Гордън. Все там се виждаха и другите сестри, и мис Пейдж, и доктор Грин с неколцина лекари, и мистър Гей, който чак сега наистина заминаваше, и барон фон Хирш, изпращан от съпрузите фон Валдхарт, и Филип с меката си филцова шапка. „Това не разбирах — каза Андреа, когато отминаха и свиха по Витошка към къщи. — Не разбирах, че някак естествено става всичко… Върховете се срещат с върховете, низините с низините… Англичани, турци, руснаци, българи… Като че ли има една граница, до която хората се делят по народност… какъв си, угнетен ли си, поробен ли си… И после друга някаква граница… от кои си… от върховете ли си или си от низините…“ „А как трябва да бъде, мили?“ — попита тя. „Не знам… Преди знаех… ще бъдем равни, всекиму заслуженото… Може би пак това би трябвало да бъде… Или… Не знам. Но не мога да се успокоя, не мога да приема…“ „Не приемай — усмихна му се тя с хубавите си златисти очи. — Ако търсиш, ако искаш…“ „Но какво мога аз сам! Нали виждаш!“ — рече глухо и възбудено той. Тя каза: „Първо, ти не си сам, Андреа, скъпи мой, не си сам, двама сме… И второ… Второ, сега започва. Животът е пред нас.“