Стефан Дичев
Пътят към София (66)

29

— По-добро не може да се желае, пашалар! Явно, московците са изгубили ума си и сам аллах ни ги дава в ръцете сега! Тоя път не ще им се размине, не! Тоя път ние така ще ги притиснем, че те дори не ще сварят да избягат! — говореше възбудено, с радостно тържествуващо изражение върху червенобрадото си лице главнокомандуващият Сюлейман пред командирите на пристигналите части от тъй дълго очакваните подкрепления. Както го изискваше обичаят, той ги беше поканил на кафе в червения салон на мютесарифския конак, но сега не преставаше да им развива своите планове, тъй като обичаше да държи речи и сам се опиваше от тях. Поканени бяха и неколцина англичани, членове на тукашната военна мисия, начело с началника й сър Лайонел Харис, един спокоен, възрастен мъж албинос, на когото външността повече подхождаше за пастор, отколкото за генерал. Сен Клер седеше вляво от генерал Харис. Джани бей беше седнал зад куция, отрупан с ордени Осман Нури паша. До вратата, най-нисък по чин и очакващ заповеди, стоеше прав адютантът Амир.

Както своите сънародници, и капитан Амир, докато слушаше самоуверените, разпалени намерения на главнокомандуващия, силно се вълнуваше, кимаше и вярваше, че всичко ще стане тъкмо така, както го казва Сюлейман. Ала в същото време той все пропъждаше от ума си някаква натрапчива мисъл, която отново и отново се връщаше, раздвояваше неговото съзнание и му пречеше да слуша.

Беше на третия ден, след като авангардът на главната руска колона се бе придвижил с боеве към селото Негошево (същият оня малоброен авангард, който, да прикрие слабостта си, запали хилядата огньове). Телеграфната връзка с Шакир бе прекъсната. Разузнавателни отряди носеха все по-тревожни сведения. — Някои казваха, че и шосето е прекъснато; други твърдяха, че при селото Яна са се появили нови руски части… Но както винаги, Сюлейман беше оптимист. Неспокойното му въображение откриваше възможности. Той имаше вече готов план за действие. И така разпалено го излагаше, така го потапяше в своята ненавист към московците и го подсигуряваше с доверието си към всевишния, че Амир въпреки смущаващата го мисъл вярваше и се вълнуваше от неговите думи, макар да знаеше, че те понякога изопачават истината или направо я подправят, сиреч, че бяха само думи.

— Ето, да вземем поред — говореше седналият на дивана Сюлейман. — Да разсъдим първо какъв може да бъде броят на нашия неприятел?…

Мъжете в стаята се размърдаха. Англичаните край генерал Харис нещо тихичко си споделиха и си кимнаха един друг. Нищо не отбягваше от погледа на Амир — дори и това, че Сен Клер вече не се подсмихваше. О, Сен Клер! — възкликна в душата си той и щеше да се изкуши и да тръгне по тази нишка на мислите, защото с цивилния майор напоследък бе свързано името на хубавата гяурка, която така му беше оживяла на сърцето. Ала в същия миг главнокомандуващият се пресегна, остави празната кафена чашка на ниската масичка и продължи с натрапчив глас:

— По донесенията, които получаваме, броят на нашия неприятел може да се определи най-различно. Да допуснем, че са десет хиляди… Или нека да бъдат петнадесет хиляди, двадесет да бъдат. Приемам ги двадесет и пет… Двадесет и пет! — наддаваше той, сякаш у него се беше събудил някой от еврейските му прадеди търговци. — Ето картата… Приближете картата, полковник!… Да, ето къде са се свлекли… Няма съмнение с нищожен брой малокалибрени оръдия. Без обози. Без муниции и продоволствия. В гърба им планината, несигурни пътеки. Никаква надежда да се поправи времето… В името на аллаха! В името на пророка! Тази ли е тя армията, която ще ни уплаши?… Двадесет и пет хиляди гладни и замръзнали, когато ние сме си дома и тук в София е складирано продоволствие за цяла година… Е добре! Шакировата армия брои тридесет хиляди! (Но арабаконашката армия отдавна вече не брои тридесет хиляди, стресна се Амир.) Прибавете сега към тридесетте хиляди златишката бригада… пет хиляди седемстотин и осемнадесет щика… Охранителните баталиони пет-шест… колко бяха?…

— Шест — каза някой.

Един от генералите рече:

— Бяха шест.

Сюлейман блесна с котешките си очи и навири към него брада.

— Бяха, да, бяха, паша! Но те са там. И ако са се разпръснали от нехайство, ще бъдат отново събрани. Вие ще ги съберете! — рече той и посочи с пръст към пашата, дръзнал да се пошегува. — Разбрахте ли?

— Тъй вярно, ваше високопревъзходителство!

Главнокомандуващият обходи с поглед всички, преди да продължи:

— Значи още шест баталиона. Грубо казано… приемам, приемам… жертви, дезертьорство… по четиристотин да ги сложим… Две хиляди и четиристотин души. Прибавете черкезките полкове Фетие, Нюсретие… и третият, какъв беше.

— Селимие, ваше високо…

— Тъй, тъй, Селимие. Разбира се, че Селимие! Общо хиляда и седемстотин. Е, смятайте, пашалар! Колко станаха дотук?

Генералите и полковниците вкупом и гласно запресмятаха. Неволно събираше числата и Амир, макар че отново някакво смущение го прониза. Черкезките полкове? Де ги черкезките полкове! Вчера сам аз докладвах на маршала… Какво бе докладвал?

Гласно, както сънародниците си, и той събираше:

— Тридесет хиляди и пет хиляди седемстотин и осемнадесет… и две хиляди четиристотин… и хиляда и седемстотин…

— Тридесет и девет хиляди осемстотин и осемнадесет — извика първият, който пресметна, и изплашено — щастливо гледаше в очите главнокомандуващия.

— Толкоз — потвърди Сюлейман. — Сега трябва да се прибавят частите от Лютиково и от Белоградчик, на които тая сутрин телеграфически заповядах да се прехвърлят в Софийското поле. Колко бяха, ваше високопревъзходителство? — извърна се той към коменданта, доскорошен командир на видинската армия, в чийто състав влизаха и тези два гарнизона.

— Ами… може да са останали по две-три хиляди души.

— Значи можем да ги вземем общо шест хиляди… Колко станаха, пашалар?

— Четиридесет и пет хиляди осемстотин и осемнадесет!…

— Така, точно толкова. И сега тукашният гарнизон. Седем хиляди. Седем хиляди, нали, ваше високопревъзходителство?

— Четири хиляди и триста, ваше високопревъзходителство — каза сухо Осман Нури.

— А кой ми е съобщил тогава тази цифра седем хиляди?… Добре. Нека да са четири хиляди и триста… и петстотин, да ги закръглим за по-удобно. И новите части, вашите части, пашалар, дванадесет хиляди… И най-важното: останалите двадесет и три хиляди, които ускорено се придвижват с железницата от Истанбул и ще бъдат тук до десетина дни!

— Осемдесет и пет хиляди триста и осемнадесет извикаха вкупом офицерите, които вече само смятаха.

Но генералът, който преди се беше одързостил да оспори точността на охраняващите баталиони, изкара числото с двеста по-малко, сиреч не беше прибавил закръглението на главнокомандуващия.

Сюлейман не го и погледна.

— Осемдесет и пет хиляди триста и осемнадесет — повтори той и видимо изпитваше горделива наслада от тая цифра. — И насреща някакви си двадесет хиляди московци…

— Приехме двадесет и пет хиляди, ваше…

— Двадесет и пет да са! — рече с готовност главнокомандуващият. — Важно е съотношението!

— Би трябвало да имаме предвид и сръбската армия — обади се окуражен от отстъпчивостта му Джани бей.

Сюлейман само пренебрежително дигна рамене.

— Каквото и да се прибавя, сега нещата са ясни, пашалар. Повтарям: важно е съотношението!… Генерал Шакир от изток. Маршал Осман Нури от запад… Да, да. В разположение на Шакир заедно със златишкия отряд и с опълчението, което може да набере, са четиридесет хиляди. Вие, ваше високопревъзходителство, оттук ще ударите с моите двадесет хиляди свежа войска. Давам ви дума, че до няколко дни към нея ще бъдат прибавени и останалите двадесет и пет хиляди!… Между двата юмрука Гурко ще бъде премазан… Онова, което оцелее, нека се крие в снеговете на Балкана… А за московския цар това да бъде урок… — И той се засмя: — Искате ли още някакви пояснения, господа? — Всичко… всичко е ясно!… В името на аллаха… на пророка… На падишаха… Да почваме! Да не отлагаме! — викаха възпламенилите се от неговото ораторско умение сънародници.

Той нетърпеливо ги опря с ръка.

— Ваше високопревъзходителство, вие?

Комендантът поклати замислено кръглата си глава.

— Вие, сър Лайонел? — рече с почтителна и дружелюбна усмивка Сюлейман, като се наклони и погледна албиносия генерал.

— Слушах с интерес, ваше високопревъзходителство.

— Може би ще ни препоръчате… Вашите навременни съвети винаги са ни ползували.

Червеникавите очи на сър Лайонел едва забележимо се присвиха.

— Позволете да премисля някои положения и подробности — отклони той поканата му.

— Разбирам, сър Лайонел.

— Бих желал малко по-късно да поговорим, ако е възможно.

— Естествено, естествено, сър Лайонел. Тъкмо ще мога да ви покажа новия вариант на подробния си план…

Вратата до Амир се открехна. Някакъв фес се подаде, сипаничаво лице. Беше дежурният.

— Какво, Бахри? — попита шепнешком Амир.

— Един англичански офицер пита за техния генерал…

— Зает е сега.

— Каза, ако той не може, майорът да излезе… майорът, дето говори хубаво по нашенски.

— Майор Сен Клер?

— За него.

— Стой вън. Ще го повикам.

Като се кланяше и казваше шепнешком, че се налага и да прощават, адютантът се промъкна до Сен Клер.

— Викат ви, господин майор — наведе се към него Амир.

— Кой?

— Ваш сънародник. Офицер.

Сен Клер прошепна нещо на своя генерал, стана и като мина пред адютанта, излезе из салона.

Амир застана пак до вратата. Но мислите му бяха тръгнали след цивилния майор и без да съзнава, той не слушаше разговора край себе си. Казваше си: Сен Клер е вече единственото препятствие и Неда ханъм ще е в ръцете ми… Откак я бяха затворили в малката стаичка на комендантството, той нямаше покой. Сдържаните чувства, страстта и кроежите му да я задигне и да я скрие в своя харем наред с Есма и Кериман (кроежи, които винаги биваха възпирани от обстоятелството, че е годена за французкия консул), сега се бяха развихрили. Нямаше ден, в който да не иде в комендантството. Ту търсеше шурея си, и то когато знаеше, че не е там, ту искаше да се осведоми нещо за тъмницата и затворниците. И не пропускаше да надникне в малката стая. Неда, отслабнала и погрозняла, го гледаше с враждебен поглед. Но тя пак му харесваше и той винаги си я представяше в харемски дрехи, изпитваше дръзко смущение пред нея и се мъчеше да я заговори. Тя мълчеше, стиснала устни, вкопчила пръсти в пръсти… О, той знаеше как ще я пречупи. Отдавна щеше да го стори, ако не беше този смахнат и страшен англичанин!… Първия път, когато ме завари в стаята й, той ме попита какво търся там. Мене пита! Мисли, че като са му дали власт. Че той е гяур! Дали пък не я пази за себе си, изтръпна Амир. Ще накарам Идрис да разучи. Не, не вярвам; той е толкова луд, че едва ли се сеща за тези работи… Но като ме завари втория път… е, него път ми падна сърце на място!… Беше се отворила вратата и Амир го видя, че влиза с доктор Грин. Болна ли беше тя или пак за ония негови инжекции? Докторът и не подозираше при кого го водят; щом видя Неда ханъм, начумери се, изръмжа нещо на своя език и веднага излезе… Да, скарали са се!… Не е искал да сложи инжекцията… И той е един смахнат… Те всички са смахнати!… Питам се понякога защо всъщност ни помагат те срещу московците? Да е от добро сърце?… Не, ако съдя по тоя, съвсем не ми изглежда да е от добро сърце, каза си той и пак се сети за своите лични тревоги. Ще го издебна аз, ще го издебна — ехе! Вкарам ли я в харема си, нито Сен Клер, нито Джани имат право да я извадят оттам, разсъждаваше той, забравил другия страх, от шурея си, кроеше как да отвлече Неда, и беше така развълнуван от своите мисли, че само от време на време се сещаше къде е и се заслушваше в разговора на началниците си.

Докато в салона се върна Сен Клер. На устните му тоя път нямаше усмивка. Той се спря при вратата.

— Позволете да съобщя едно току-що получено известие — каза безстрастно той.

Сюлейман учудено дигна към него глава.

— Кажете, драги майоре.

Другите също се заизвръщаха.

— Какво?… Радостна новина?…

Сен Клер не смени изражението си. Само очите му станаха неподвижни, докато казваше:

— От тая сутрин неприятелят атакува с три елитни дивизии ташкесенските възвишения. Те са единствените, които пазят тила на вашата арабаконашка армия.

От смайване в салона никой не помръдна. След гробовната тишина Сен Клер каза:

— Край на илюзиите, господа.

Думите му бяха заглушени от неистовите викове на Сюлейман:

— Армията… маршале! — скокна той от дивана. — Петнадесет хиляди… двадесет хиляди… Още сега! Пашалар! Пашалар!… Тръгвайте! Ударете пък вие в гърба им!… С цяла сила… в гърба им!… Умрете, но унищожете до крак и трите им дивизии… всички, всички неверници… В името на аллаха и на неговия пророк!… За славата на падишаха… нашия баща… Аллах… — викаше с все сила почервенелият като брадата си Сюлейман, тичаше от паша на паша, разтърсваше го, прегръщаше го и го заклинаше да умре за правата вяра.

— Аллах!… Аллах!… — кънтеше червеният салон на мютесарифството и скоро цялото мютесарифство, околните казарми, лагерите на дошлите вече части от подкрепленията на Сюлейман, турските махали и надлъж и нашир из града, дето имаше мюсюлмани, диво, ожесточено и страховито ревяха:

— Аллах!…