Стефан Дичев
Пътят към София (46)

9

Други път Филип заспиваше бързо и спеше дълбоко, ала от караницата в къщи и от всичко онова очаквано, което не се бе случило или се бе случило другояче, главата му сега беше пълна с мисли. Той се въртеше в леглото, пушеше цигара след цигара. И за кого да се скараме, говореше си безгласно той. За тия, дето ни мислят само лошото! Дето ни завиждат повече от всички други! Да могат, в капка вода ще ни удавят, а тати взел да ги закрива… Пък Неда, глупачката — истерии… И изобщо нещо става с нея, реши внезапно той, но в същия миг се сети за американката — как го пренебрегваше и го измъчваше тя — и неочакваният проблясък в душата му загасна… Маргарет! — тя наведнъж изпълни ума му… Къде е била през тези дни с оня? И как отвратително е всичко, а той не можеше да не мисли за нея…

И в Париж, и при престоите си във Виена, и в Цариград — Филип неведнъж се бе влюбвал. Любовта му винаги бе срещала взаимност, тъй като той беше млад и красив мъж, имаше маниери, умееше да бъде забавен и настойчив, когато трябва; а при това разполагаше с пари. Но на ония любовни приключения той никога не беше държал. С тях задоволяваше суетата си или се хвалеше пред своите приятели. Ала ето, че тук, в родния си град, донейде по подражание на сестра си, той се беше влюбил отново и сега неочаквано се виждаше, че е заложил всичко на една-единствена карта. Той играеше тази игра пред очите на своите близки и на целия град, знаеше, че е загубил вече, а продължаваше да се усмихва, да ухажва Маргарет и да се държи, като че ли отношенията им са точно такива, каквито той ги желае. Оня турчин е виновен, мислеше той и сега, мразеше Амир бея и беше убеден, че ако го нямаше, Маргарет не би пренебрегнала него… Да, но нима дотам съм я докарал, да се сравнявам с тоя простак, попита се той смаян и съкрушен и това наистина беше за първи път, и за първи път той съзна колко дълбоко е паднал в собствените си очи.

Известно време той мислеше за своето падение и за всичко, което произлизаше от него. А не можеше ли да бъде игрив и безразличен с Маргарет; да бъде такъв, какъвто е бивал с други, по-млади жени? Струваше му се, че е съвсем лесноосъществимо. Ще си наложи и няма да я обича. Ето, налага си, казва си: всичко е ден за ден; днеска турчина, утре аз. И си представляваше, че е вече наистина безразличен; че просто чака своя ред да се забавлява и че тоя ред ще дойде, щом Амир се махне от пътя му…

По някакъв странен начин тези му размишления го успокояваха, без да го задоволят. Той си казваше, че турците са непостоянни хора, сиреч уверяваше се сам, че връзките между Амир и Маргарет не можеха да продължат дълго. И в това пак намираше удовлетворение. Докато внезапно не се сети, че и самата Маргарет нямаше да остане тука безконечно… Това го стресна. Цигарата му бе угаснала. Той я запали отново, облегна се на възглавницата и силно смукна. Мислеше си: ех, ако него го пратеха на фронта… Но той е адютант, Джани бей му е там някакъв, държи го… Виж, ако войната изобщо се извърти така, че турците наистина се махнат оттук?… И тази беше нова мисъл — рискована, опасна. За един дълъг миг той се опита да си представи какво би било, ако внезапно руската армия прехвърли Балкана и прогони османлиите от града. О, тогава тоя омразен Амир пръв ще побегне и Маргарет ще търси моята подкрепа… Но и ние с Неда дълго няма да се застоим тука я, реши той бързо, щом осъзна какво означава за самия него собственото му предположение. Разбира се, че ще отпътуваме за Париж… И Леандър го каза… Тримата! Най-сетне баща ми ако иска да идва, ако ли не — негова работа.

Но и тези му разсъждения не го задоволиха. Той се сети, че пристигането на руснаците в града ще бъде тържество за ония, съседите, които ненавиждаше и не се съмняваше, че го ненавиждат. Това вече не би приел; не можеше да преглътне… Какво, милост ли да чакам от тях?… Или да отрека принципите си; убеждението, че всичко би се развивало далеч по-добре, ако се държахме с цивилизована Европа, не с тая азиатщина?…

Смукна пак от цигарата си. Не можеше да търпи мисълта за руснаците, а не я и прогонваше. И не е ли тя все пак един изход за него, щом само така ще бъде отстранен Амир?… Той продължаваше да пуши, да обсъжда, да пресмята и везните на омразата му (омраза, на която въпреки всичко липсваха истински огън и страст) ту наклоняваха към младия адютант, ту към Климент и братята му. Добре, а ако все пак подшушна две думички на Сен Клер? Не, не на Амир, не! Но на майора, просто така, колкото да го насоча по вярната следа? Тоя път аз няма да оставя да ме прекъснат. И той няма да ме прекъснело не! Веднъж завинаги ще смъкна маската на оня — лекар, полезен, без него не може… Но тати? Неда? Особено Неда!… Е хубаво, отсъди той, ще мълча за шпионажа им. Ала да ги демаскирам — това вече никой не може да ми попречи. И ще го сторя, дявол да го вземе! Няма да позволя на едни…

Именно в тоя момент вън, в отвода, се тракна — някаква врата може би — и той се заслуша. Дали не е Маргарет? Изтръпнал, той се надигна в леглото. Станала е да отвори на оня… Ей, че глупости ми идат в ума, та нали преди малко се разделиха! Но вън се чу глас, мъжки глас, и това беше достатъчно Филип да скочи от леглото и да приближи на пръсти вратата.

Стоеше там в тъмното и леко потреперваше от напрежение. Някъде врата се отвори… пак се затвори… или не, отвори се, чуха се стъпки, шляпане на чехли. Оня, мъжкият глас, старешки и познат вече, прошепна на пресекулки: „Радое… ти ли си, бе?“ Но тогава наистина някой беше минал!…

Филип навлече бързо халата си и отвори. Със свещ в ръка, с антерия на раменете, дядо му стоеше в подножието на стълбата и се ослушваше. Пожълтялата му брадичка потреперваше в разлюляната светлина. Щом чу отварянето на вратата, той се обърна и се взря.

— А-а! Ей ти го кой ходел нагоре-надолу!

— Не съм аз, дядо.

— Не си ли ти?

— И на мене нещо ми се счу… Я дигни свещта към изхода.

Както и очакваше Филип, куката на главната врата беше снета. Е да! Всичко е ясно. Оня е дошъл. Уговорили са се да почака вън, докато другите заспят, тя му е отворила и сега той е при нея. Но ето, че куката ги издава.

— Какво става тука? — попита зад него гласът на баща му.

С нощна шапчица и по долни дрехи, Радой беше сънен, ядосан, че са го разбудили, и щом разбра за какво става дума, изруга и тръгна да се връща.

В същия миг Филип грабна от дядо си свещта, вдигна я високо и извика:

— Чакайте!… Палтото на Неда!

— Какво?

— Няма го на закачалката!

— Вие сте се побъркали.

— А може да е при нея, бе Филипе?

— Като угасях, палтото беше до моето, дядо!

Някаква смътна мисъл витаеше в ума на Филип. Предположение? Подозрение?… Към какво! Той си казваше: Маргарет ще го е взела; облякла го е в тъмнината вместо своето… Но пак неясната мисъл оставаше; безпричинно, безсмислено тя се свързваше с настроението на Неда през последните няколко дни и с тая годежна вечер… И със скарването преди малко…

— Един момент, ще проверя — рече той и се затича да я търси. Долу я нямаше. Той се втурна нагоре по стълбата.

— Остави… Не я буди! — викна отдолу баща му.

Филип само махна с ръка.

Той очакваше вратата на стаята и да е заключена, както я бяха оставили след разправиите. Ала щом я отвори и още преди да различи в мрака непобутнатото легло, безпричинните съмнения избуяха в душата му. Пристъпи и в следващия миг вече разбра.

— Няма я — извика той, преди още да се върне на стълбището. — Няма я… и изобщо не е лягала!

— Бе, какво говориш ти! Как може да не е лягала? — избухна отдолу бащата.

— Няма я, татко.

Това беше и за него така невероятно, че докато слизаше по стълбите, Филип едва чуваше виковете на баща си. Той ще събуди Маргарет, мина му през ума. И после: добре, че има две врати в коридорчето. Ала веднага след това загрижеността и учудването му се върнаха. Къде може да ходи тя; за бога, къде е отишла, питаше се той и при всеки свой въпрос досещаше нещо, допираше се до нещо, но че отговорът се криеше не другаде, а тъкмо в странното поведение на сестра му през последните дни и в тазвечерното й държание, той не можеше и не искаше да разбере… Та ние се скарахме за една глупост; и за хора, които и аз, и тя, и всички в къщи не искаме и да знаем, уверяваше се той. Но щом е тъй, отде идеше тоя смут, изненадата му и объркването пред нещо, което му се струваше едновременно, че знае и че не знае какво е?

— И тя носи една дебела глава като твоята! — срещна го долу баща му. — И къде, къде е отишла?…

— В консулството! — сети се внезапно Филип.

— В консулството ли? По това време… Има си хас!

— Отишла е да се оплаква от нас! От мен е отишла да се оплаква госпожицата!…

— Луда, щурава!… Винаги е била такава!… Мисли ли какво може да й се случи по това време на улицата… По-скоро се обличай! Тичай да я настигнеш, тичай! И аз ида…

Като си повтаряше, че тя е последна глупачка, щом се обижда от един нищо и никакъв спор (който при това не я засягаше), като кипеше от гняв и я ругаеше, Филип се втурна в стаята си. Но когато беше вече готов и тръгна да излиза, той видя, че баща му го е преварил, че е запалил фенера и че нещо гледа в предния двор.

— Виж — каза Радой, като сочеше снега.

— Не се бави, върви!

— Тия стъпки тук, дето завиват, са нейни, познавам й обувките… Какво ще кажеш, Филипе?

— Какво да кажа — рече Филип. — Може да я е прихванало да се разхожда посред нощ!

Те проследиха стъпките. Заобиколиха къщата и стигнаха задния двор. Бащата дигна фенера, завъртя го; светлината лизна ниските клони, проправи пътечка между стволовете. Стъпките продължаваха към изоставената портичка в зида. Но Неда я нямаше.

— Оттам е излязла — изпъшка ядосан и изплашен старият.

— Тихо — прошепна Филип. — Слушай…

Мъжки глас се чуваше от другата страна на зида. Откъслечни думи: „… да оставиш… е предател… веднъж завинаги… любя…“ Той бе чувал този глас… Не, не може! Невъзможно!

— Филипе!…

Той сграби разтрепераната ръка на баща си. Стой, стой да се уверим… Невъзможно!…

— И аз не мога повече, Андреа. (Ето я Неда, ето я!)

— О! — изстена Филип. — Разбира се, че Андреа! Този нехранимайко!…

Той сам не съзнаваше какво става вече с него, как се провря през портичката, как се хвърли върху ония двамата, прегърнатите, и какво викаше, кого удряше, кой го удари… Той само чувствуваше, че е обиден и засегнат до дъното на най-съкровената си гордост, и като бесен се хвърляше, искаше да убие неочаквания похитител, ала беше оттласнат към зида. В ушите му кънтяха задавените викове на баща му: „Разбойник! Женкар! Ще ми платиш… С ръце ще те удуша!“… Филип се хвърли да помага, ала Неда бранеше другия; и всичко беше като кошмар в тъмнината — докато най-сетне го изпуснаха, помъкнаха Неда, натикаха я през портичката в техния двор, вкараха я в къщи и я затвориха в най-глухата стая.

Дядо им подтичваше край тях с лампата и питаше какво става.

— Тя да ти каже! — изрева Радой. — Кажи му де!… Никаквица!… — И обезумял от гняв, отново я удари, а тя се олюля и дигна ръце към гърдите си.

Неда плачеше и цяла се тресеше. От носа, по хубавата подпухнала уста, по издадената брадичка струеше кръв. Както в изражението на баща й, и в нейното изражение имаше озлобление и упорство; но докато при Радоя край коравите мустаци се бяха изрязали две жестоки бръчки, нещо в нейната стойка, в начина, по който се беше напрегнала, сякаш казваше: удряйте, удряйте — заслужавам го, но не можете ме отдели вече, не можете!… И пак, като я гледаше от ъгъла, Филип трескаво се сети за предишните си съмнения. Значи всичко това е било, имало го е, а той не е знаел; никой не е знаел!… Каква лицемерка, мислеше той все тъй смаян и я мразеше. Като си помисля какви нравствени тиради съм я чувал да произнася; и колко ирония тъкмо за тоя, за Андреа!… Не, не, жените са просто неразбираеми; аз не се съмнявах, че тя някой ден ще отрезнее с нейния Леандър и ще му сложи рогца, но да го върши тъкмо сега, да рискува всичко за едно нищо… боже мой — та с това тя поставя цялото семейство в опасност… Ако консулът научи… ако годежът се развали… Само като си помисля, че Маргарет може да е чула, цял се смразявам.

— По-тихо, татко.

— Безсрамница! — викаше баща му, без да го слуша. — Мръсница!… За посмешище да ме направиш пред целия град… Ние да я годим за най-личния в града, чужденец, консул, а тя тайничко да прави маскарлъци с един хайдук! Господи, какъв срам ми дойде до главата!… Ти да не мислиш, че ще продължава тая история? — сграбчи я той и я разтърси. — От утре само с брат си и с годеника си… Чуваш ли!

— Утре ще му върна годежа! — извика неистово тя.

— Какво рече?!… Я го повтори! — заудря я той безмилостно.

— Отдавна… виновна съм… Не го обичам вече… Не знаех… Сега всичко разбрах…

— Млъквай! Млъквай! Той цял се задъхваше. — Оня ли те научи, а? Оня ли? Филипе, тате, чувате ли я моята дъщеря… Аз… ето защо съм си давал парите за пансиони… Виена… Европа!… Нищо не заслужаваш ти… Ще върнеш годежа, ама мисли му… А с оня разбойник аз ще се разправям. И ако той посмее само да продума някъде… ще го убия, знай!

Тя се разрида наново, разтегна устни, а очите й — нейните лъчисти очи — станаха така страдалчески, че Радой за миг замълча, тръсна глава заканително, изруга и излезе от стаята.

— Излизайте и вие! — извика той пътем на сина си и на хаджи Мина. А щом и те се измъкнаха, той превъртя ключа и го сложи в джоба си.

— Че тя може там с оня през прозореца да си приказва! — рече Филип, когато слизаха.

— Да приказва, ако й стиска… Утре ще си промените с нея стаите… Пък и аз ще си поприказвам с нея още един път хубавата… А ти къде? — извика той, като видя, че синът му се запътва към изхода. — За фенера ли? Остави сега, като се съмне!

— Сега ми трябва — каза Филип, подсетен от думите му. — На тая работа трябва да се сложи край.

— Какво… Какво? За онова… Пак ли те прихвана?… Филипе! Стой тук, ти казвам!

— Сега вече няма да ме спреш — рече възбудено Филип. С крайчеца на окото си той видя, че баща му стои неподвижен и безпомощен зад него, отвори изходната врата, усмихна се победоносно и бързешком се запъти да дири приятеля си Сен Клер.