Стефан Дичев
Пътят към София (39)

2

Вечерта Неда си бе казала: Какво пък — това си е мое, мое, като в някой роман. И да съм влюбена, то е само за тая нощ; утре той ще е далече, може би никога няма да го видя пак… И така тя заспа с мисълта за Андреа и във всичките й сънища беше все той.

Ала на сутринта тя го видя по риза и усмихнат на неговия прозорец. Очите му й говореха нещо, което тя не разбра, защото лудо се изплаши. Побягна, скри се, а после, без да се разбира сама, върна се при прозореца и надникна иззад пердето. Андреа беше слязъл долу, в двора, замеряше със снежни топки момченцето на брат си и се смееше. Игривата му веселост и смехът му я поразиха. Как, нима това, че заминава, за него не означава нищо? Ала малко по-късно тя откри, че той все поглежда към прозореца й, и от тия погледи, които така упорито я диреха, цяла изтръпна. Не… не! Невъзможно. Не, аз съм безумна!… А защо, защо да не му махна с ръка?… Той заминава! Скоро и аз ще замина и никога няма да го видя, каза си тя и беше готова да отмести пердето. Но в тоя миг за нещо я извика Тодорана, после брат й я спря да й поиска съвет за годежното празненство, което всички в къщи усилено подготвяха. Когато се върна пак при прозореца, Андреа вече не беше в двора. Господи, прошепна само тя, залепи чело о стъклото и заплака.

Плачеше, без да помръдне, без глас и както й се струваше на самата нея, плачеше единствено, защото не беше му махнала с ръка за сбогом. Ала в същото време, без да разбира и тя защо, онова, което наричаше свой роман, оживя пред очите й — не вече както през нощта, мъчително и страстно, но някак безнадеждно, някак безвъзвратно. Като в латерна магика, картините се меняха една след друга и тя ги гледаше. Виждаше себе си, него. Виждаше погледите, които си размениха, когато тя отиваше да се запознае с бъдещата си belle mere, и как после го срещнаха с файтона… А на приема той нарочно не искаше да танцува с нея… И после в дома на Госпожата, когато мислите й като да го извикаха; и още в бараката, дето тя за първи път почувствува какво означава всичко това… О, прошепна Неда, стигнала най-после до вечерта при стария геран, до прегръдките и целувките, които я бяха зашеметили; сякаш е било предопределено и другояче не е могло да бъде!…

Но щом разбра, че целият й вътрешен живот напоследък се беше стремил именно към нощта, която мина, тя изведнъж изстена, хвърли се в леглото и зарида с глас. Няма да го видя; чувствувам, предчувствувам! — повтаряше тя. Ах, как е жестоко всичко… Как е безсърдечно…

Тя сама не знаеше колко време плака. А когато постепенно се успокои, умът й като че ли беше празен. Облегна гръб о ковьора, гледаше пред себе си и не помръдваше. От стълбището идеха гласове — високият въодушевен глас на мисис Джаксън, която казваше, че заминава да се запознае с живота в бейските чифлици из околните села… И после, престореният и все пак обиден глас на Филип: „Ще бъде интересно, не се съмнявам… Но ще се върнете за нашето празненство, нали, Маргарет!“… „Колко сте мил! Е добре, обещавам!“ И пак се смее… Неда не искаше да мисли за техните отношения. Собственият й живот така се бе заплел, че не би могла да каже вече кое е добро и кое лошо.

Час по-късно, както се бяха уговорили с Леандър, файтонът на консулството дойде да я вземе. Известно време тя се колеба да се престори ли на болна и да не иде. Но после тази дребна лъжа, която искаше да прикрие голямата, изневярата, й се стори унизителна и с отчаяна, натрапчива смелост тя бързо се качи във файтона. Все едно, че съм сънувала. И какъв смисъл да разправям на Леандър съня си, когато той ще го наскърби и ще го унизи… Не, не… Всичко беше само един неосъществим сън, мислеше си Неда.

Ала когато файтонът отмина аптеката на Сабри бей и спря пред консулството, тя внезапно цяла се разтрепера. Насреща, откъм превърнатата в болница Буюк джамия, с широки, възбудени крачки приближаваше Андреа. Щом видя радостното изражение на неговото слабо лице, много значещата усмивка, черните очи, които закачливо влюбено я гледаха, Неда изведнъж разбра, че нещо особено се е случило; че той не заминава, че няма да замине и че онова, което тя с такава увереност наричаше сън, беше истина и само истина.

Нея вечер тя облече подплатеното с кожи палто, забради се и тихичко се измъкна от къщи. Не изпитваше вече нито срам, нито угризение на съвестта. Само един отчаян страх, че може да бъде открита. За щастие дядо й все още не беше се върнал, а баща й и Филип спяха дълбоко.

Тя прекоси задния двор, отвори портичката в зида и веднага се озова в прегръдките на Андреа.

— Отдавна ли чакаш? — прошепна тя, щом си пое дъх от целувките му.

— Много отдавна.

— Не можех по-рано.

— Да, не можеш по-рано. А аз чакам… чакам…

— Какво… с такъв глас? А! — засмя се тя. — И аз бях от тия, дето чакат… Защо се отдръпваш! Но, Андреа! Защо?

— Недей, моля те. Не искам да ме лъжеш… Да се заблуждаваш сама…

— Да се заблуждавам…? О не! Само това не!

— Ти си сгодена.

Тя не проговори.

— Може би са те насилили! — попита той с ирония в гласа.

— Не. Аз сама.

— Да не говорим тогава.

— Напротив. Да говорим!… Сама исках тоя годеж… Харесвах Леандър… Обичах го…

— Е, още ли го обичаш?

— Не знам… Не, не ми се сърди.

— А защо си дошла тогаз!

— Боже мой… не разбираш ли?

— Не разбирам — каза мрачно той. — Него обичаш, а с мен какво, забавляваш ли се?

— Андреа!

Той изведнъж я сграбчи брутално.

— Забавлявай се, щом е така! И аз ще се забавлявам.

— Не, не… не бъди такъв — отблъскваше ръцете му тя. — Не разбираш ли наистина, че с тебе е друго… Тебе аз те любя… Не знам… Мислех тая сутрин как стана всичко… Виждам, че не мога другояче… че не мога без теб… Защо мълчиш? Говори ми, Андреа!

Внезапно Андреа попита сухо и зло — а гласът сякаш не беше негов:

— Колко пъти те е целувал той?… Кажи де! Целувал ли те е?

Тя кимна и той като да очакваше тъкмо тоя отговор, рязко се отвърна от нея.

— Не бягай, моля те… Андреа!… Прегърни ме, студено ми е — силеше се тя да обърне всичко на шега; а наистина зъзнеше, но от страх. — Боже мой, какъв си бил… И за какво?… Та той е мой годеник…

— Искаш да се радвам ли?

— Несправедлив си… Тъкмо ти! Да ти припомня тогава историите, които разправяше на приема… Пък и друго съм чувала за тебе! Да!

— Я виж! Кой е имал грижата?… Сигурно брат ти?… Слушай, не мисля и да се оправдавам. Знай го!

— Не ти искам да се оправдаваш, Андреа.

— Трябва да разбереш, че не мота да те деля.

— Да ме делиш… Та ти направо ме открадна от него!… О, какво говоря аз… Не, не ти, аз дойдох сама… Сама. Ето ме! Не, изслушай ме. Искам да знаеш всичко… Тая вечер, преди да дойда, бях се заключила и прочетох дневничето си…

— Откога пък пишеш дневник?

— Не сега. Преди… Господин Буботинов тогава ни беше казал… Но ти го знаеш. И така си отиде; после и в пансиона. Искаш ли да ти го дам? Да видиш само колко глупава съм била… Няма страница, дето да не е твоето име… Той… той… Ах… ах!…

— Смайваш ме! — каза той — Излиза, че съм бил герой, без дори да подозирам.

— Но ти не знаеш за портретчето!

— Портретче — чие?

— Твое, господине! Още съвсем като момче; косата ти стригана… Залепила съм си го в дневника. Преди като го видях, и го целунах!

— Извинявай, но… Мой портрет в тебе?

— О, да! Всъщност ти нищо не знаеш. Аз тогава те обичах… После, като заминах, за Виена… в пансиона… Как ми беше тежко там в началото, ако да знаеш! Нямах приятелки… всички страняха от мен… Нали бях дива българка!…

Той изръмжа някаква острота към ония там, в онова далечно време, седна върху затрупания със сняг геран, привлече я на коленете си.

— Разправяй.

Тя разказа за своя живот в пансиона и как единствен приятел в началото е бил дневникът й. В дневника си тя разговаряла с него, с Андреа.

— Само колко пъти съм целувала портретчето ти…

— Това със стриганата коса?

— Да…

— Поне приличам ли там на човек?

— На човек… в смисъл на мъж, както сега, не. Но там си едно много сладко момче.

— Дявол да го вземе, откъде се сдоби ти с това портретче?

— Откраднах го — каза тя.

— Я!…

— Учудвам ли те вече, а?

— Не… Вече не!

— Тогава… да, бях един път у вас… Преди да замина. Видях го на полицата, в стаята на вашите… Не можах да се сдържа, вземах го… Но ти може би си казваш: ето какви неподозирани таланти има!

— О! — разсмя се той и бързо я целуна. — Уверявам те, само такава ми харесваш… Не си ли разбрала, драга моя и любезна госпожице, че от всичко най-много мразя престореността на ония там ваши важни дами и господа!…

Да, тя отдавна го бе разбрала. И всъщност това беше единственото, което ясно и определено разбираше: той е като нея; и тя е като него. От младостта им ли произтичаше това тяхно сродство? (Защото, колкото и да се възхищаваше от културата на Леандър, тя никога не беше дирила в душата си такова сродство с него). Не, не само от младостта… Двамата седяха в студа прегърнати и никой не помисляше, че е късно, че е опасно, че е нечестно. Разговаряха. За какво?… Просто разговаряха без насита. Всеки искаше още от другия… Подхванеше ли той, тя трябваше да знае всичко — как е било, защо е било и обича ли я сега; подхванеше ли тя, той я измъчваше с въпроси — и като да беше пред някакъв неумолим съдник, тя отговаряше, обясняваше, оправдаваше се, а несещана досега сладост имаше в това, да седи в прегръдките на тоя съдник и да разкрива душата си… Те ту говореха за книги и кой какво е чел, и какво обича да чете, и защо обича страстно тъкмо това, а не друго; после без връзка се прехвърляха на войната и какво им носи тя, и какво очакват те от нея, какво желаят; после пак за любовта си — обичаш ли ме?… Обичам те!… А ти? А ти? О, ако знаеш как те обичам… Разговорите им непрестанно описваха полукръгове — един, втори — и ето ги, че пак се срещаха, пак сключваха кръга…

— О, боже мой! — каза тя, сякаш разбудена от градския часовник, който едно след друго биеше полунощ. — А като си помисля, че ти сега можеше да не си тука, че можеше да си някъде в Балкана или и аз не знам къде…

— Остави — каза той, разбуден сякаш на свой ред не от ударите на часовника, а от нейните думи. — Недей ми припомня.

— О, Андреа… Колко много неща не трябва да си припомняме — прошепна тя и още по-силно се притисна в него.