Стефан Дичев
Пътят към София (28)

28

В уличката към девическото училище, дето сега се помещаваше английската болница, имаше няколко празни коли, с които сигурно бяха докарвали ранени. Край тях клечаха пет-шестима османлии колари и санитарни носачи. Те злобно изгледаха Андреа, когато той прекоси уличката и приближи тясната висока къща на Филаретова. Там бяха спрели два файтона, единият познат вече на всички софиянци, файтонът на виконтесата, голям и тапициран с кадифе, с английското знаме от едната страна на капрата и със знаменцето на Червения полумесец от другата страна. Вторият файтон беше наемен и неговият файтонджия, куцият Сали, бе познат на Андреа от много години. Той се намираше в някакво родство с капитан Амир, а чрез него и с Джани бей, тъй като се говореше, че адютантът води сестра на бея, допреди войната бе налбантин, но откак го раниха и не можеше да подгъва вече крак, хвана се за нов занаят. Всичкото имане на Сали сега бе тоя файтон и бахчата при Кюстендилската порта, дето беше и къщурката му.

Когато Андреа удари с чукалото по вратата на Филаретова, Сали се стресна на капрата и се извърна да види кой го е събудил. Той позна Андреа — много пъти бе возил брат му, доктора; и последния път до французкото консулство пак той ги вози.

— А, ти ли си? — рече той, като на стар познат. — Виж ти… Пък аз мислех, че всички са ви взели да копаете на табиите!…

И преди я нямаше в гласа му затаената острота, с която мюсюлманите говореха на раята. Но откак се върна окуцял от фронта, откак стана файтонджия, обратно на онова, което можеше да се очаква, Сали съвсем се бе променил. Той като че ли все дремеше или си мислеше за нещо и будните му часове бяха една непрестанна благодарност към аллаха, че го е оставил жив… Но погълнат от своите грижи, враждебен, Андреа само рече:

— И тук не може без хора, Сали ага!

— Тъй, тъй, Андреа ефенди! — заклати се на капрата турчинът. — И в табора като бяхме, тъй казваха: едни са тук, казват, пък другите са при жените си… Хи-хи!… Войната, казват, гълта! Деца трябва да се правят…

Глупак, мислеше си Андреа. Но хубаво са ви нагласили вас там… Той повече и не го слушаше, защото отвътре се зачу шляпане на чехли и някой попита кой е и кого търси. Когато му отвориха, той видя топчестото румено лице на слугинчето, попита за Госпожата и тръгна нагоре по познатата стълба, като при всяко стъпало сякаш чуваше туптежа на собственото си сърце — но не сегашния туптеж, а някогашния, когато за първи път се качваше към един нов свят на други желания и други стремления…

— Трябва да я почакаш Госпожата — говореше отдолу слугинчето. — Отиде у болницата при милостивата… Ще се върне ей сегичка, че я чака…

Той не слушаше, усмихваше се възторжено на спомените си, бутна горе открехнатата врата на салона и влезе.

Първото нещо, което видя в полумрака, беше някаква жена; стройна, млада жена, повече почувствува той, отколкото си го помисли. Тя стоеше права в насрещния полусенчест край на салона, гърбом към него и дигнала глава към осветената от отражението на прозореца картина (картина, която сам Андреа бе гледал неведнъж, защото тя представляваше пустинята на Гиза с трите пирамиди и полузарития сфинкс — не кой знае какво произведение, но рисувано от похватна ръка, с леки акварелни тонове и много слънце). Това беше последният пейзаж на Сава Филаретов, направен седмица преди да умре в Кайро. Младата жена съзерцаваше картината, а Андреа съзерцаваше нея. Той нито се запита коя е — някоя от англичанките в болницата ли е, — само му беше приятно да наблюдава нейния източен гръб, ханшовете й, деликатно очертали се в скъпия шал, с който бе наметната… И внезапно оня, споходилият го в стаичката на Мериам копнеж пак избликна в него, един копнеж за красота, за изящество, за чистота… Не, и тоя миг ще мине мимолетно, видението, там, в полумрака на ъгъла, ще се обърне, ще стане реалност и пак всичко ще бъде по дяволите…

И наистина, сякаш почувствувала по някакъв необясним начин присъствието му, младата жена отстъпи крачка от картината, излезе в светлината и се обърна.

— Извинете — рече Андреа по французки. — Аз… — Но занемя с отворена уста. Насреща му стоеше Неда, не по-малко смутена от него, и го гледаше, сякаш виждаше призрак. Гледаше го с неприкрит страх, с почуда, тъй като само преди миг, докато съзерцаваше пирамидите, пустинята, мисълта й я беше отнесла към приема в консулството… И пак го беше чула да разправя и да се смее, и да бъде такъв, какъвто тя по-рано никога не подозираше, че е…

— Трябваше ми Госпожата! — каза той, като се силеше да преодолее своето смущение, а чувствуваше, че всеки миг може да стане груб.

— Отидоха с Филип тук… в болницата… При милостивата леди — каза тя. Възпитанието й даде сили, тя първа се овладя. — Заповядайте… Седнете, скоро ще се върнат.

— Не, благодаря, вие можете да седнете, аз ще остана прав!

Колко странно, мислеше си той, тя пак ми говори на „вие“?… Дали се преструва или наистина сме вече толкова възрастни! И той я погледна. Но щом я погледна — и срещна при това погледа й, — той отново почувствува онова вълнение, което го срещна на вратата, то зазвуча като музика в душата му; и така хубава му се стори тя, така не можеше да отмести поглед от изтънченото й лице, че се ядоса на себе си. А оня ден на приема не беше ли същата? О да, тя и тогава го беше изненадала, и тогава той се беше възхитил, ала нямаше я тая неземна музика, само оживление, възбуда, опиянение, дързост имаше тогава… А сега бяха сами тук, между тези четири стени, всеки миг можеха да дойдат другите — ах, за какво всъщност търсеше той Госпожата? — ще влязат и тогава всичко ще свърши… И в някакво странно противоречие със себе си, с онова свое необяснимо желание да се измъчва сам, той каза:

— Твоя… извинете, вашия годеник, господин консула…

Тя го погледна умолително.

— Той… дължа му, може да се каже, твърде много!

— Не разбирам? — прошепна тя.

— Не беше изключено сега да съм в Черната джамия!

— В Черната джамия? В тъмницата? Но защо! — Докато питаше, докато го чакаше да й отговори, с всеки миг някакъв непознат ней страх я завладяваше. — Нещо… извършили ли сте?

— Не — засмя се той. Искаше да бъде находчив, особен, съзнаваше го. — Трябваше нещо да извърша, но не го извърших…

И с няколко думи й разказа за табиите, за побоя, за откарания шоп. Замълча и я загледа упорито, та да види въздействието на своите думи (всъщност тя не е такава, каквато я мислех! Но каква е тогава, каква е?…). Ала Неда не отвърна нищо, само притискаше дланите си една в друга и безмълвно, ритмично поклащаше глава.

— И какво ще стане със селянина? — попита тя най-сетне, ала виждаше се, че не мисли за непознатия, че мислите й са тук наблизо.

— Вие къде живеете? Е, не знаете ли какво става с ония, които са по-нетърпеливи от другите?

Привидно напрежението между двамата бе спаднало; и звуците — замайващата музика — вече не се чуваха; но нещо се надигаше по-силно, по-мощно… Без да съзнава защо, той си мислеше, че тя скоро ще си замине оттук с консула… и сега вече не я упрекваше, не я наричаше както някога с обидни имена. Само му беше тежко, тъжно.

— Признавам — каза той, — аз не обичам чужденците… Но твоя годеник… Жалко само, че толкова пази чуждите тайни! — насили се и се усмихна Андреа при спомена как бе увещавал консула да му издаде тайната. А после се сети, че тъкмо за това е тук и погледна към вратата за Филаретова. Не, и Филип ще бъде с нея! По-добре да си върви, да се маха от тая къща… Но внезапно нещо трепна в него; едно дръзко, брутално, измъчващо аз, едно неспокойно аз, което го накара да каже:

— А ти, ти чувствуваш ли се българка?

— Какъв въпрос…

— Отговорѝ: чувствуваш ли се?

— Защо ме питате — заговори тя пак на „вие“ и искаше да отстъпи крачка назад, измъчвана от тоя негов поглед.

— Ако си истинска българка, сега можеш да го докажеш. Докажи го де!

Макар снишен, гласът му бе станал толкова остър, че тя не свари да се учуди. Само възкликна:

— Аз!…

— Ти, да, ти!… Твоят Леандър е научил от Сен Клер, че тук предстои да дойде някакъв турски големец! Името трябва да узнаеш!… Кога ще дойде? Колко резервна войска ще води?… — говореше той едно след друго, като пристъпяше към нея, а тя, с лице, от което беше избягала всичката кръв, отстъпяше крачка след крачка.

— Но… то значи да го шпионирам! — прошепна тя, когато гърбът й почти опря о̀ стената. — Него… Та това е недостойно, Андреа!

Вън по стълбата се чуха стъпки. Той се ослуша, целият разтуптян.

— Да служиш на отечеството си е недостойно!… Прочее, не можех и друго да очаквам от вас — рече той презрително, като бързо се отстрани към прозореца. Видя как тя цялата пламна. — Сега остава да ме издадете на брат си. Или на приятелите му!

— Но вие без никакво основание!… Аз само…

Тя махна отчаяно с ръка, затърси погледа му и млъкна, защото стъпките по стълбището се чуха съвсем ясно. Вратата се отвори; в салона един след друг влязоха Госпожата и Филип.

— Ах, кого виждам тук! — плесна изненадано с ръце и радостно забърза към Андреа вдовицата.

Филип само кимна пренебрежително и потърси с поглед сестра си, та да я попита отде се е намерил тоя тук. Но имаше някаква промяна в Неда и Филип подозрително загледа Андреа.

— Минавах оттук — говореше в това време на Госпожата Андреа, без да отвърне на Филиповото кимване, още по-малко на погледите му. — От табията ида… Виж ме какъв съм!… — И той показа калните си ръкави и крачолите на и без това извехтелите оръфани панталони, разсмя се високо, неприязнено, после изведнъж се поклони рязко на сестрата и брата Задгорски, каза на Филаретова, че следобед може да намине, излезе с големи крачки от салона и бързо заслиза по стълбата.

— Какво? Да не те е закачил нещо? — стигна до него раздразненият глас на Филип.

Той мигновено се спря. Заслуша се напрегнато: какво ще отговори тя? Но тя изглежда отвърна тихо, той не чу гласа й, ядоса се още повече и без да чака слугинчето, отключи сам входната врата, излезе навън и така силно я тръшна подире си, че дремещият на капрата Сали цял потрепери.

— Ой! — извика той. — Ти ли си, бе даскале!… Пък аз рекох… Не мога да ги забравя тия гюллета, пущините!…

Андреа го погледна свирепо, прекоси улицата и се втурна, без да знае сам накъде.