Стефан Дичев
Пътят към София (7)

7

През всичкото време, откак бе влязъл в затоплената стая на доктора, Дяко държеше часовника си в шепа и току го поглеждаше. Но когато стана единадесет, той щракна силно капака и тикна ядосано часовника в джоба на жилетката си.

— Кажете на брат си, че го е дирил Дяко — надигна се той от застланото легло, на което седеше досега.

Климент прекъсна да чете и се изправи.

— Тръгвате ли?

— Не мога да чакам повече… А вие така му кажете: Дяко от седемдесет и трета, той ще се сети.

— Ще му предам.

Докторът беше сменил военния мундир със своята домашна дреха, нещо средно между халат и кафтан, която сам си беше измислил. По навик той се погледна уморено в насрещното огледало. Трябва да се подстрижа, рече си и върна поглед на Дяко.

— Бъдете спокоен, няма да забравя името.

Гласът му, сдържан, любезен, умело прикриваше отегчението и яда. Тоя нисък, намусен гост с плешива глава и очи, които не изпускат нищо, му бе отнел вече цели два часа.

— В края на другата седмица може пак да дойда — рече Дяко. — Кажете му да си бъде непременно в къщи.

Докторът кимна. И това ще му предаде. А идеше му да се разсмее… Пристига отнякъде някакъв си Дяко — Дяко от седемдесет и трета! — и нарежда: Андреа да седи и да го чака в къщи. И Андреа го послушва; след като не чува ни от баща, ни от майка, ни от него самия.

Гласно Климент каза с предишния любезен тон:

— Щом е толкова важно, сутринта го потърсете. Или пък той вас да потърси… В кой хан сте?

— Не съм на хан.

— Искам да кажа… къде сте отседнали?

Странен гост, мислеше Климент. Иде по тъмно, не спира в хан… И къде ще върви, когато мостовете над рова са затворени?… Той с все по-голямо любопитство го разглеждаше. Здрав, няма органически повреди, теглеше го по навик на своите лекарски везни. Тоя белег на бузата… от какво ли е? А, пръстите, треперят… Нерви? Трябва да е, прекарал някакво сътресение…

Гостът му подаде ръка за сбогуване.

— Тая вечер ми е тръгнало наопаки — рече той. — Напреди сбърках къщата… Сега пък тук… Прощавай, докторе, ако да беше за мен, нямаше да ви отнема толкова време.

Климент неволно задържа ръката му. Как? За другиго ли е тръгнал в такова време? И търси не лекаря, а Андреа?…

— Почакайте го още малко — предложи той.

Острите очи на Дяко озадачено се спряха на лицето му.

— Късно става, докторе. Път ме чака.

— Път? А!…

Вече не се съмняваше. Гостът сигурно беше от комитетските приятели на Андреа. Самият Климент не бе участвувал в комитета, защото се завърна от Русия едва в навечерието на войната, когато изплашените комитетски люде бяха прекъснали всяка връзка помежду си. Но Андреа не пропусна да го посвети в онова, което е могло да бъде… Могло! Да, ако бяха рискували всички — казваше той. Ала Климент само се усмихваше снизходително. Той не признаваше необмислените рискове. Като човек на науката, той се хващаше и беше готов, ако трябва, и да умре, но само за ясни и сигурни начинания.

Каза съчувствено:

— Защо не останете тук?

— Да преспя?

— Да, къде по това време. Тъкмо и с Андреа ще се видите.

Дяко се поколеба. И без това няма тескере; а и хрътките вън… Но продължителното чакане бе изпънало нервите му, той толкова пъти руга на ум и Андреа, и собствения си късмет, че сега всичко му се струваше вече по-друго, отколкото изглеждаше… Например тоя турски мундир на закачалката? Офицерски! Чий е, на доктора? А защо тоя доктор така внезапно го кара да остане? Или се е досетил нещо? Често пъти външността лъже, мислеше Дяко, като наблюдаваше умореното, умно лице на домакина. Не, не прилича той на Андреа, не е от същото тесто, при все, че му е брат!…

— Благодаря ви за поканата. Бързам.

Ала не помръдна от мястото си. В къщата се бе хлопнала вратата. После от стълбището се зачуха тежки, провлачени стъпки.

И гласът на стария Слави:

— … Три ча̀са, откак човекът те чака…

Някой промърмори нещо, изръмжа. Отново се чу гласът на стария:

— Не влизай такъв!…

Вратата скръцна, открехна се, а пак не се видя човек. Само сърдитият предупредителен глас на Слави дойде съвсем отблизо:

— Поне се понаплискай с вода!

— То си е моя работа — каза оня, ръмжащият глас; в същия миг вратата с трясък се отвори и в стаята нахълта Андреа.

Той гледаше Дяко и Дяко гледаше него.

Каза:

— Ти ли си, дето ме чакаш?

Дяко кимна, без да отговори.

— За какво съм ти притрябвал, а? — Андреа искаше да пристъпи към него, ала само се залюля и изкриви уста в усмивка. — Ти кой беше?

— Не ме ли помниш?

Климент повече не се сдържа:

— Негова милост е Дяко… От седемдесет и трета — Дяко!… Чувай, я ела да се наплискаш със студена вода…

— Пусни ме! Ти какво пак се месиш… Отде ще ти го знам кой е…

Андреа запристъпя към вътрешността на стаята, сподирян от погледите на другите двама.

— Седемдесет и трета — мърмореше той, сбръчкал вежди. През мътилката в паметта му проблясваха светлини. Нещо си говореше полугласно, неразбрано. Чуваха се само отделни думи:

— … като тогава… ще се свърши… Нека, нека!

Внезапно той се извърна. Очите му се втренчиха в госта.

— Ти… дето при бесилката… Дето… Дяко! — неочаквано изрева Андреа. От възбуждение гласът му пресекна. — Брате Дяко!

Той разпери ръце да го прегърне, но вълнението му беше така силно, че се повали до едното от леглата. Надигна се, седна и без да отмахне очи от госта, упорито заповтаря:

— Виждаш ли, а? Виждаш ли до какво дередже я докарахме?… Виждаш ли…

— Виждам — мрачно го пресече Дяко. В гласа му имаше гневно презрение, когато каза:

— Не заслужавате нищо вие… Хората там умират за нас, а ти — виж се!

Андреа не отместваше от него очи, не помръдваше. Какво му говори? За кого?

— Тогава при бесилката… помниш ли… той погледна към нас… — подхвана пак предишната, упоритата мисъл.

— Мълчи! Той беше светец!… Ако да беше той сега жив… Андреа, Андреа! Човек знаех, че имаме тук — верен, решителен… И то тъкмо кога освободителите ни имат най-много нужда от нас…

Дяко махна гневно с ръка.

— Добре, карай, както я разбираш… Чакай и ти наготово!

Той му обърна гръб и тръгна да излезе, когато неочаквано докторът затвори вратата и се изпречи на пътя му. Дяко неволно посегна към джоба си.

Климент каза:

— В тая къща не е само Андреа.

— Какво искаш?

— Руснаците ли те пращат?

— Теб какво те интересува?

— Аз не съм от тия, дето чакат наготово!

Острите очи на госта се стрелнаха към Андреа, клюмнал и жалък, и се прехвърлиха на окачения турски мундир.

— А това?

— Мундира?… Ако не е той, отдавна да съм в Диарбекир. Изглежда само ти не знаеш, че съм учил в Русия!

Дяко трепна — в Русия? Та нали другият брат му се бе похвалил още щом влезе?

— Чувай, докторе, да те предупредя. За това, което ще се иска от тебе, не пращат в Диарбекир.

— Предполагам.

— Добре тогава.

И Дяко неволно погледна пак към Андреа. Но младежът седеше на леглото, провисил глава, косата му закриваше лицето; изглеждаше като да спи.

— Ето какво се иска — пристъпи Дяко към масата и Климент развълнувано седна до него.

 

 

Но Андреа не спеше. Гласовете на брат му и на Дяко едва досягаха вцепененото му от спирта съзнание и в него сега витаеше една-единствена мисъл: че е недостоен. Предишните лутания, терзанията, които го доведоха до това положение, бяха нищо в сравнение с озарилия го като светкавица ужас. Недостоен!… Той се виждаше на дъното на бездната. Нямаше светлина наоколо. А високо нейде пак онова сиво небе, което се прекатури в сокака и го затисна със звездите си… Докато студеният есенен вятър не го разбуди и го прогони към къщи… Към къщи ли? Беше срещнал заптии… Онова куче, Амир! Да не бях се връщал! — изпъшка в себе си Андреа. Да бяха ме задържали в кауша, по-добре — а така! Но той се бе върнал; появилият се изневиделица комендантски адютант се разпореди да го пуснат, „защото е брат на хекимина от голямата болница“. И сега Андреа се оглеждаше в очите на някогашния си комитетски другар и не само чуваше — разбираше докъде е стигнал… Всъщност никой не знае истината и защо съм в това положение, опита се да се оправдае пред съвестта си той. И си каза: аз съм като оная майка, дето задушила детето си от много прегръдки. Но съзнаваше, че и това не е напълно вярно, че има и нещо друго и то иде не от премногото любов, а от недостатъчното постоянство. И ето сега! Дяко беше търсил мене, а намери Климент. Като с учението! Аз чувствувам, знам, че съм повече от него, ала той стана лекар; на него хората разчитат, него уважават… Андреа неволно се заслуша в гласа на брат си:

— … В четирите казарми са наблъскани седемнайсет табора — чу го той да говори размерено, точно, с енергия, която подсказваше колко е развълнуван. — Не, сведенията са верни. Само преди няколко дни за това стана дума между заместника на коменданта Джани бей и нашия главен лекар. С оглед на опасността от тиф, да… Седемнайсет табора, по петстотин души ги вземи средно — записа ли? — осем хиляди и петстотин…

Записвай, записвай, Дяко! Бъди уверен, всичко, каквото Климент ти каже, е сигурно, точно, какъвто е и той самият. Не като мен! Ей, и аз имах нещо да ти съобщя… нещо за топовете, но какво беше? Ах, главата ми е пробита каца… всичко изтича… И, по дяволите, защо се напих така? Как се напих?

— Източните укрепления на града са Чауш паша табия… Муси бейлер табия… Меджидие табия — продължаваше все тъй системно, енергично докторът и Дяко бързо записваше в малкото си бележниче, чертаеше, нанасяше цифри, въодушевен и радостен, че е попаднал на такъв човек, и то тъкмо когато бе смятал всичко за изгубено.

Това неприкривано доволство у госта най-силно унижаваше Андреа. Забрави ме съвсем! — мислеше с озлобление той. Не се ли случва човек да се напие? Искаше му се да знае някоя особено важна тайна за турската армия и да я тръсне направо в лицето на Дяко, а ето, че не можеше да си спомни и онова, което вече знаеше. То наистина не беше нито особено, нито важно, ала все му се изплъзваше…

Той опря длани, о царгата на леглото и се надигна. Нозете му тежаха, цялото му тяло се бе отпуснало. Да седна ли при тях, мислеше си с отчаяна упоритост. Не искат да ме знаят, хубаво, но аз ако седна? Не, за какво съм им! Да изляза. Ще се махна. Нека ме застреля онова краставо заптие! — сети се той как бяха викали по него на идване патрулите. Ето изход, какъвто ми подхожда! Но нали някой го отърва. Отде изникна пък той? Нали е адютант, какво дири по улиците? Заради брат ми го направи, дето им слугува в болницата!… И докато си представяше с омраза искрящите очи на младия турчин, той си мислеше: там капитан Амир ме отърва, че съм брат на Климент, а тук пък Климент дава сведения на руския агент, защото е мой брат… Не, не защото е мой брат! Или не знам…

Той размаха ръце, заклати се и тръгна да излезе, но вместо към вратата нозете му го понесоха към прозореца. Понечи да се върне, срещна бързия остър поглед на Дяко и цял изтръпна. Презрение? Недоверие? Обърна се тежко. Сякаш го бяха пронизали с куршум — с всеки миг чувствуваше все по-силна болка. Отмахна на една страна пердето. Опря чело о студеното стъкло. За нищо не мислеше. Гледаше вън, в нощта, и чувствуваше как по-силно и по-силно боли… Клонаците на близкия орех тъмно се размахваха. В салона на Задгорски светеше и през тюлените пердета се виждаха гостите. Прави. Кланят се един на друг. Ей го и Филип, и той се кланя… Тфу!… А тая? Не, не е Неда… Ах, ето я и нея! Андреа се опита да задържи очи на нейния силует, но тя се дръпна назад, смеси се с гостите. Върху пердето остана да жестикулира сдържано само високата, представителна фигура на консула Леге… А, ясно! — рече в себе си Андреа. Да, добре нарежда децата си нашият съсед Радой Задгорски! Чужденци, чужденци ни дайте; нашето ние не тачим, презираме го…

Изведнъж той се сети, че сам е презрян от другите и от себе си, дръпна се от прозореца и се обърна.

Дяко стоеше прав и затваряше бележничето си.

— Не, благодаря ти от сърце за поканата — кланяше се и той и в гласа му имаше толкова уважение, че Климент още повече настоя да остане. — Другия път като дойда…

— Из града ходят патрули, Дяко. С хрътки…

— Ще се промъкна аз, докторе, не бой се! Сега, като имам тези сведения, не можеш ме задържа.

— Тогава да дойда с тебе донейде. Моята униформа…

— Не, не, не ми е за първи път!

— Ей, упорит човек! Добре, но първом ще те нагостя. И за из пътя да ти завия…

— Виж, това може! — засмя се Дяко.

Той прибра бележничето във вътрешния джеб на сетрето си, забоде джеба с карфица и тръгна подир Климент. Бяха така възбудени, така залисани в разговор, че когато излязоха от стаята, нито единият, нито другият се обърна.

— Пари трябват ли ти? — дойде от стълбата гласът на доктора.

— Остави, кача ли се на коня си във Враждебна, утре през нощта съм при нашите…

Андреа беше затаил дъх и не помръдваше. Утре, да — за Дяко, за Климент! Струваше му се, че за него вече няма да има нито утре, нито свои.