Стефан Дичев
Пътят към София (5)

5

Когато казаха на Дяко, че Андреа не е в къщи, той махна ядосано с ръка. Наистина, дяволски късмет!

— Кога ще се върне?

— Ами ще се върне — отговори оня, който отвори вратата. Беше Коста, вторият брат на Андреа, разговорлив и любопитен двадесет и седем годишен мъж, черновежд, с кривнат нос и малки заострени мустачки. — Заприказвал се е… С приятели… Ами тъй де! Инак какво ще прави по това време, нали виждаш каква е тъмнина! — заговори той по навик веднага на „ти“.

— Че той в града ли е?

— В града, амчи къде? А, помислил си, че не е в града? — засмя се с всичките си едри, разкривени и пожълтели от тютюна зъби Коста.

— Ще го почакам тогаз.

— Той може и да позакъснее малко.

— Знайте ли го къде е?

— Бе не го знам, ама… може да позакъснее. Случвало се е.

— Добре, ще чакам.

И Дяко се дръпна към градинката, като ругаеше на ум и Андреа, и себе си.

— Къде? А! Ела де! — застигна го Коста и го задърпа. — Влез, влез…

А когато Дяко го последва в отвода, Коста приближи лампата към широкото му скулесто лице, видя белега и рече:

— Тъй си и мислех… Не си тукашен.

Дяко кимна и щом забеляза, че погледът на събеседника му се свлича по шубата, побърза да обясни:

— Препънах се в тъмнината.

— А, случва се! — повярва веднага Коста. — И мен веднъж ми се случи… Моят брат, по-големият де, докторът, той завърши в Русия, та той разправяше, че в Петербург по улиците нощя било като през деня. Помисли си колко фенери имат! Пък у нас… Как няма да се препънеш! Нека изсъхне, аз после ще ти го изчеткам.

Той не преставаше да говори, помогна на Дяко да свали шубата, донесе му мокър парцал да избърше обувките си и вършеше всичко с толкова простата и непринуденост, че от първоначалното стеснение на госта не остана следа.

— Моят брат, докторът де, той си е тука, чете — каза Коста с особена, собствена гордост, когато минаха край стълбището и се отправиха към дъното на приземния кат.

Стигнаха малка сводеста врата и той внимателно я отвори.

— Влез, тати е вътре.

Стаичката беше ниска и задушна. На миндера Славейко играеше с чуканчета. Старият Слави Будинов седеше до масата под окачената засенена лампа и от светлината й неговата суха прошарена коса лъщеше като избеляла слама. Лицето му оставаше в сянка, а мустаците, и без това по-тъмни, изглеждаха съвсем черни и му придаваха строг израз. Той сигурно не предполагаше, че влезлият е чужд човек, защото спокойно отпи от кафето си и продължи съсредоточено да събира някакви колонки с числа. Това занимание видимо му доставяше удоволствие. Но внезапно той вдигна глава, стрелна през очилата си влезлия Дяко и погледът му се промени. Той отмести настрани листовете, като предпазливо ги обърна наопаки, свали очилата си и се изправи да се ръкува.

— Ако искаш, почакай го — каза му той, щом разбра, че търси Андреа. — Аз бих рекъл утре, но щом трябва… чакай! — прибави старият, явно свикнал да казва винаги и във всичко своето мнение.

Те седнаха и разговорът бързо потече. Кой е гостът? Откъде е? За какво търси техния Андреа?… Тия двама Будиновци, и бащата и синът (Дяко смътно си ги спомняше отпреди), искаха всичко да знаят. И то не че им беше нужно! Просто от любезност и от една своеобразна предпазливост, която робството, а още повече войната събуждаше, у тях към всеки пришълец. Дяко назова името си и сдържано прибави, че иде от Златица — учител е там, това го води при Андреа.

Нямаше причина да не му повярват. Златица ли? Бащата и синът още повече се оживиха. Родът им е от Копривщица, съвсем наблизо. Ходил е, нали? Роднини имат там, едни са живи, други умрели — Петко Будин, Цоко Будин…

— Те, умрелите, не са умрели, ами ги избиха… — втурна се да разправя Коста, но баща му веднага го пресече и върна отново разговора на Златица.

— Та значи ти си оттам — каза Слави. — То и ние колко пъти сме кръстосвали вашия край. Такава ни е работата, търгуваме с аба и сукно.

Те и в Етрополе бяха ходили, и в Орхание, та чак до Тетевен и до Плевен.

— Плевен… — повтори Дяко и ги погледна под око. — Какво се чува за войната там?

Лицето на Коста цяло се озари, но бащата предупредително го спря.

— Ние не знаем нищо — каза той. — А ти, Коста, я иди виж какво стана! Жените щяха да донесат кафе на гостенина — додаде Слави натъртено, видял, че синът му не разбира намека и се готви да разговаря за войната.

Дяко добре познаваше това привидно, престорено и всъщност тъй многозначително безразличие. Та знаят ли го наистина кой е, какъв е, с каква цел е дошъл? Андреа ще им каже, не аз, мислеше той и все по-нетърпеливо поглеждаше към вратата.

Женда внесе кафето. След нея, свършила кухненската работа, безшумно влезе и майката — младолика жена, свикнала да мълчи пред мъжа си, която веднага се хвана за своето плетиво и само от време на време вдигаше глава да погледне ту странния гост, ту своите.

Настроението на Дяко съвсем се развали. Той чувствуваше, че е излишен, че с присъствието си пречи на семейството да си ляга; преструваше се, че не вижда погледите, които си разменят, и макар да не бе ни най-малко словоохотлив, напрягаше се и сам диреше поводи да поддържа разговора.

— Като идех към вас, сгреших къщата — подхвана той.

— Случва се — рече веднага Коста.

— Полъгах се по лицето й. Чукам… искам да кажа, дърпам звънеца им…

— А, ти за бай Радоевата къща ли! Вярно, тя прилича на нашата.

— По едно и също време сме ги строили; пък и на тях родът им е от Копривщица — поясни старият Слави и сега не само Женда и Славейко, но и майката внимателно се вслушаха в разговора.

— Та дърпам звънеца… Никой. Пък горе едни пеят, други свирят…

— То е за графинята! — не се сдържа Женда.

— Нали Климент ти каза. Не е графиня. Американска кореспондентка е! — разпалено я поправи Коста.

— Може да е всякаква, ама е графиня. Вие ако бяхте й видели само джамаданите…

— Не джамадани, а куфари! И когато Климент ти каже, че не е графиня, значи, че не е!

— Стига с вашата графиня! — скара се Слави. — Откак съм си дошъл, само туй се приказва… Я чакайте! — ослуша се той.

— Андреа ли? — трепна Дяко.

Майката стана и излезе в отвода. Другите продължаваха да се ослушват.

— Не е — каза тя, когато се върна в стаята и седна на столчето си. — Забави се. Дано не му се е случило нещо!…

— Ще му се случи… Знам аз какво му се е случило — избухна старият. — Продължавай — извърна се той рязко пак към госта. А големите му мустаци потръпваха от безсилен гняв.

Дяко се поколеба. Нещо има… Нещо става, но какво?…

— Ами… за къщата ми беше думата де — подхвана той пак. — По едно време чувам през зида гръмогласно: кой си!

— Бай Радой! — подсказа Коста.

— И току изведнъж два големи увиснали мустака през някаква дупка на зида…

— Той!… Той! — развикаха се Женда и Славейко.

— Е какво?

— Ами… питам го аз, тоя де… А той, като че пари му искам… „Тука няма никакъв Андреа“! — вика. И тряс прозорчето.

— И тряс, а! — Коста се заливаше от смях. — Представяш ли си го, тате, на прозорчето. Нали на прозорчето? „Няма никакъв Андреа!“ И тряс… Ха-ха-ха…

— Той, Коста си ги разправя само — предупреди сина си Слави. — Комшийски работи… Нищо няма.

— Нищо ли? Ти, тате, не го гледай какъв е приказлив. И той ни обича, колкото ние него…

— Стига, Коста!… Всеки за себе си. Той сега човека графини посреща, Неда за французкия консул ще жени… А ти: един Андреа ще му развали настроението… Ехе, нависоко хвръкна той, остави го!

Той се сети, че сам е казал повече, отколкото трябва, пред чуждия човек, сети се и за най-малкия си син, който все още не се връщаше, погледна ядосано стенния часовник и стана.

— Твоя милост щом си решил да чакаш… чакай го. Ще те заведем при Климент; той и без това гори лампата до полунощ. Ние с Коста ще лягаме, че утре стока ще приемаме… Води го, сине, хайде, и да не се заплеснеш и ти там!

Те тръгнаха — напред с лампата Коста, след него Дяко, а подире им вървеше и пълничката, бременна Женда. Но тя не ги придружи до стаята на доктора, а свърна към издаденото салонче и жадно се вторачи в осветените странични прозорци на големия съседски салон.

Американската графиня се бе излегнала на едно от техните прочути виенски канапета. Беше с друга рокля, лилава, на дълги светли черти, преметнала бе крак връз крак и пушеше с дълго цигаре, съща кадъна… Прозорецът отрязваше наполовин разположилия се до нея мъж, ала Женда веднага реши, че е хубавецът Филип. И ръката на друг някакъв мъж се виждаше там — държеше чаша с вино и леко, ритмично я полюшваше…

Вторият страничен прозорец бе закрит с тюлено перде. На него се очертаваха силуети на мъж и на жена и Женда, която не за първи път ги наблюдаваше, знаеше, че са французкият консул и младата Неда Задгорска. Те си говореха нещо и вече само по това, как изтънчената дъщеря на съседа им държеше главата си изправена, малко източена напред, как стремително се навеждаше към важния консул, ставаше ясно колко дълго се е учила тя в чужбина.

— Ах, щастливци! — въздишаше Женда, като гледаше отдалеч ту сестрата, ту брата Задгорски, и с цялата си душа ги облажаваше и им завиждаше.