Стефан Дичев
Пътят към София (45)

8

Гостите едва си бяха отишли, когато откъм стълбището дойде високият, оживен глас на мисис Джаксън:

— Съжалявам, драги мой! — казваше тя и сигурно говореше на Филип. — Не, не ми беше възможно… Как? Сега?! О не, благодаря! Изморена съм. Лека нощ!

Гласът й повече не се чу и за Неда беше ясно, че американката се е прибрала в стаята си. Но докато седеше бездейна и отпусната горе в салона, без да знае и тя защо, докато гледаше с погнуса как дядо й хаджи Мина допива виното от чашите на гостите, Неда някак неусетно си мислеше за любовта на брат си към Маргарет. Как се унижава той! И защо, защо се унижава, разсъждаваше тя със съчувствие, каквото отдавна не беше изпитвала към него. Чудно! А аз винаги съм го смятала за честолюбив и горд човек… Не, лъгала съм се; той не е като татко!… Е добре, но сляп ли е? Целият град говори за връзките на тая жена с Амир бей… И ние един път ли ги заварваме… О, колко е противно това, как опошлява всичко истинско, мислеше Неда, сетила се за своите срещи и за шемета, в който живееше самата тя напоследък.

Тя хвърли бърз поглед към дядо си, приближи страничните прозорци, скри се зад тюленото перде и залепи чело о стъклото. Стаята на Андреа беше в тъмнина. Спи ли той вече или все още е там? Наблюдава ли я? Сърди ли й се? Тя се взираше, искаше да му направи знак, че мисли за него, ала в това време вратата зад нея се отвори и тя чу гласовете на баща си и на Филип. Не се обърна. Тюленото перде я закриваше наполовин. Без да ги вижда, тя знаеше, че баща й е весел, потрива самодоволно ръце и бляска с очите си; гласът на Филип го издаваше, че е разсеян и раздразнен. Засегнала го е оная, мислеше си Неда, гледаше навън в тъмната нощ с призрачния бял сняг и не внимаваше в разговора им, докато думите им не я накараха да се заслуша. Баща й казваше:

— И иска да ги викаме, а? Демек: заповядайте, без вас годежът не е годеж!

— Тя, малката… Сесил.

— А бе, малката, малката… И сватята! Нали по-рано ми разправяхте как било там на приема с оня нехранимайко Андреа…

О, боже, изстена беззвучно Неда. Но всъщност не беше ли разказвала тогава на шега и тя тия истории за Андреа и мадам Франсоаз?… Не, не, онова е друго… А сега баща й го нарича „нехранимайко“ — тъкмо него… Какво ни чака, какво ни чака, повтаряше си тя.

— Вярно — рече с подчертана ирония Филип. — Оставаше да се сетят и за него!… Но за щастие беше дума само за Климент. Накрая се разбра — заминал за Ихтиман… Там нещо операция… роднини.

— Ихтиман ли, казваш?… Аха, тя зер булката на Коста е от Ихтиман? Важното, че се е разминало… Оня дърт пръч Слави ще има да се чумери, като ме срещне… Да се чумери, не мога аз да каня кого да е!

— Бе, вие за комшийчетата ли казвахте, че заминали за Ихтиман? — дойде неочаквано слабичкият глас на хаджи Мина.

— За тях, дядо.

— Амѝ… Срещнах ги аз!

— Къде си ги срещнал — рече троснато и недоверчиво Филип.

— В Богров ги срещнах из оня ден.

— В Богров?… Припознал си се, дядо.

— Кой, аз ли да се припозная… Хубава работа!… Климент, докторът де, и тоя, брат му, търговчето, дето всеки ден ми се навира в очите… Бе, аз ли не ги знам от ей таквиз… Какво ще ми разправяте на мен…

Неда никога не бе обичала истински дядо си. Имаше у него нещо, което я отблъскваше — може би старешката му миризма или вечните му сметки, или дребнавостта. Но сега тя направо го мразеше. Какво се вмесва и той? Струваше й се, че целият тоя разговор е насочен не толкова срещу съседите (под съседите тя вече разбираше Андреа), колкото срещу самата нея. Те още не подозират нищо и вече ги ненавиждат. А какво ще стане, когато научат?

— Чувай, дядо. Но говорим сериозно, нали? Я си спомни внимателно. Тия двамата ли бяха, Климент и Коста ли?

Тоя път гласът на Филип й се стори по-особен, енергичен. Защо пита той? Какво чак толкова го интересува?… Тя искаше да се извърне, да го погледне, ала се боеше, че ще я видят; и после ще трябва да се махне от прозореца и да разтребва масата. А каква сладост имаше в това, да си седи с глава опряна о студеното стъкло и да гледа насреща!…

— Те бяха, бе Филипе!… Да не ме мислиш пиян?… Аз тъкмо идех от Ташкесен, пък те идат от София. С една линейка бяха, щом толкова ти е дотрябвало да знаеш…

— И накъде отидоха? На север ли? Към Балкана?

— Един господ ги знае… Ама за Ихтиман не отиваха, това бъди сигурен.

От другия край на салона баща й каза:

— Е хубаво де, отишли — не отишли, тяхна работа!… А вие знаете ли колко е часът?… Я викай Неда и Тодорана да прибират…

— Чакай, чакай!…

— Какво ще чакам… Не заслужават чак толкова приказки.

— Не, работата е съвсем сериозна, тате!

Повече и от думите тонът му накара Неда да се извърне. През гъстата мрежа на тюла тя видя брат си от другата страна на разхвърляната маса. Лицето му беше напрегнато, въодушевено. Той сякаш се готвеше да произнесе реч.

Но вместо очакваната реч Филип само каза:

— Тия двамата са отишли при руснаците.

— При руснаците ли? Ти ум имаш ли? През фронта?

— Уверен съм, тате. А… всъщност… Разбира се! — извика внезапно брат й и гласът му остро отекна в нейната душа. — Климент е руски шпионин… те и тримата, всички са руски шпиони!… Чудно ли е? Чудно е, ако не са! Големият е следвал в Петербург, тяхна униформа е носил… А малкият, чувал съм за него, че в комитета е бил на времето… Досега се спотайваха, но ето, хванаха се… Научили са нещичко… дочули са това-онова и хайде — към Арабаконак… Сигурно си имат някакъв начин да го прехвърлят!

Филип говореше, иронизираше и колкото по-силно се разпалваше, толкова по-ясно ставаше за Неда как прозорлив и съобразителен е той. Андреа не беше й казал, че братята му са отишли вместо него. Само каза: „Наложи се други да отидат“. Сега тя разбираше кои са тези други; а внезапно съзна и колко опасно е това, с което се е захванал любимият й човек и неговите близки.

От другия край на салона баща й го пресече:

— Стига! Не искам да ме занимаваш с тези работи!… И престани и ти да се занимаваш.

— Но те са шпиони, уверявам те. Такива като тях ще докарат руснаците!

— Стига, ти казвам, Филипе! Не ти позволявам подобни приказки. Да прави кой каквото ще; важното е ние да сме добре… А добре ли сме ние, аз, ти, сестра ти (той забрави да спомене хаджи Мина, но това никому не направи впечатление), тогава ако ще да дойдат и руснаците. Разбра ли ме какво искам да ти кажа!?

— Разбрах — отвърна троснато и гневно Филип. — Разбрах, че искаш с мълчанието си да им бъдем съучастници!

— Дрън-дрън се казват твоите!… А ти какво искаш, бе? На Джани бей да кажеш? Или на тоя нашия, майора?

— Преди всичко Джани бей и англичаните не са едно и също — каза озлобено Филип. — И после трябва да знаеш, че хиляди пъти предпочитам да се държа с англичаните и изобщо с цивилизована Европа, отколкото да дойде тука същата простотия като…

— Пак твоите глупости — изръмжа бащата заканително. — Казах ти вече!… И въобще да прекъсваме тоя разговор. Забранявам ти да споменаваш пред когото и да било за съседските! Чуваш ли ме?

Брат й мълчеше, но тя видя как нервно потръпват русите му мустаци.

— Чуваш ли ме?!

— Чувам — отвърна сухо и затворено Филип, обърна се и излезе от салона с вирната глава.

И сега какво, какво ще стане, мислеше трескаво Неда. Ще сдържи ли той обещанието си и изобщо обеща ли?

— Татко! — каза тя с разтреперан глас, като изведнъж отметна пердето.

— Ти тука ли си?

— Не трябва да му позволяваш, татко… Моля те!… Моля те кажи му пак…

— Хайде остави. Прибирайте вече, какво гледаш там…

— Не трябва да му позволяваш! — повтори тя с още по-настоятелен и по-отчаян глас, така че баща й я погледна.

— Е, е, нали чу, че му забраних! — каза той. Стига тия сантименталности… То онези, като са си сложили главите в торбата, добро няма да видят. Но важното е оттука да не излиза!… Ние да не сме! Така ли е?

Тя побледня и го погледна с невиждащи очи, устните й затрепкаха.

— Какво сега пък ти, Недке? Тъкмо днеска ли пак!

Тя се опита да отвърне… Че всичко това, което се говори тук, е недостойно; че тя не иска, че не може… Гласът й измени. Тя запристъпя, избиколи дългата маса, отвори вратата на салона и изведнъж се втурна към стаята си.

Колко пъти вече чукаха по вратата на стаята й, тя не знаеше. Тя само казваше: „Оставете ме!… Оставете ме“… „Какво е станало? Какво толкова има? Пак си намери някаква трагедия! — караше се вън баща й. — Филипе! Филипе! Ела тука, речи на тая графиня, че никому няма да разправяш за ония… Ох — пухтеше той, — какви забъркани глави!… Тъкмо тая вечер намерихте!… Вместо да сме радостни, да сме горди, че се сродяваме с такива хора… И за какво? За кого!“ — гневеше се той, като се отдалечаваше, та да се върне след минутка пак.

Най-сетне той престана да чука, престана да се ядосва и да вика. Сигурно си беше легнал. Къщата затихна и Неда, която се ослушваше напрегнато, чуваше вече само ония неопределени, тайнствени шумове, неведнъж слушани от нея — някакви стъпки, тих пукот, безпричинно изскърцване, — звуци, присъщи на всеки стар дом, които понякога бяха изпълвали душата й със страх. Сега тя сама търсеше да сети предишния страх, та да замести той другия, големия. Напрягаше се, вслушваше се. Напразно. Мисълта й непрестанно се връщаше на заплахата, надвиснала над Андреевото семейство. Щеше ли да мълчи наистина брат й? Умът й я увещаваше, че Филип в края на краищата не ще се реши. Но чувството й — а нейното чувство никога не беше я лъгало — казваше: нямай му вяра вече; знаеш ли дали утре не ще поиска да блесне с тайната, която знае, пред Маргарет Джаксън, пред леди Емили и дори пред майора!… Какво ще стане тогава с братята на Андреа?… И с него самия! О, трябва да му кажа, да го предупредя някак…

Докато се чудеше какво да предприеме и се луташе из стаята си, и се ослушваше, тя изпитваше странното усещане, че блуждае в някакъв лабиринт и напразно дири изхода. Не беше вече само от нуждата да предупреди. Имаше в нейното напрежение нещо по-сложно, по-решително… Постепенно и на все по-изявени пристъпи тя съзнаваше, че е дошло време да се откъсне от семейството си — от всичко онова, което не беше нейно и преди, срещу което и преди се беше бунтувала, но с което преди се беше и примирявала. Оня роман, постоянният, който тя сама играеше в света на мислите си, сега като че ставаше действителност… Ето го изпитанието, казваше си тя и си припомняше не една книга, не една героиня, която също като нея бе достигала кръстопътя; разбираше, че тоя път трябва да реши и че тоя път, от край до край, всичко е истина, тъкмо такава истина, каквато не познаваше досега.

И все пак какво да стори?… Тя отвори прозореца. Студеният въздух посрещна побягналата навън топлина, задимя и я обгърна с облаци пара. Дали да извика на Андреа? Но стаичката на дядо й се намира точно под нейната; а тоя караконджул не спи, ще чуе, помисли с омраза тя. Ще хвърли нещо… нещо леко… Тя обра от перваза снега, смачка го на топка, запокити го насреща. Не уцели. А сняг долу — колкото щеш, но не вече и на перваза… Какво, какво да хвърли тогава? Да имаше шепа мисирени или бобени зърна… Коралите!… Едва помислила, тя сграбчи огърлицата си от червени корали, подарък й от Леандър. Дръпна я силно, скъса я, изниза я в шепата си и силно замахна. Коралите тъпо зачукаха по насрещната стена, по рамките на прозореца, по стъклата… Ами ако не е в стаята си, изтръпна тя; и после без всякаква връзка си каза: скъсах огърлицата… скъсах я вече, свърши се… Нещо се мярна там насреща, някакъв бял силует зад стъклото, прозорецът се отвори… Той… той! Тя не го виждаше и го виждаше. Надвеси се, сложи ръце пред устата си като фуния. Не, по-добре да не вика… И не само защото дядо й може да я чуе; а защото иска да го прегърне, да разбере сърдит ли й е… Там, при герана, ще те чакам, замаха тя ръце. Той неохотно потвърди с ръка — разбра. Дръпна се бързо назад. А тя затвори безшумно прозореца си, грабна първата дреха, която й попадна, забради се с шала и като открехна вратата, промъкна се и тихо, на пръсти, заслиза по стълбата. Долу, в стаичката, дядо й се давеше от време на време в своята старешка кашлица. Само да не излезе, само да не ме види… Тя прекоси тъмния отвод, намери пипнешком палтото си и с мъчително внимание свали куката на изходната врата. Но едва отворила, и насрещният вятър се вмъкна с цял порой снежинки. Тряс! — тракна се горе вратата на нейната стая. Не съм затворила добре, стрелна се в ума й. И веднага дойде уплашеният глас на хаджи Мина: „Ти ли си, Радое?“… Примряла от страх, тя стоеше и чакаше. Глас повече не се чу. Тя реши, че старият е заспал отново, измъкна се, затвори вратата и се втурна тичешком към тяхното място.