Стефан Дичев
Пътят към София (49)

12

Пътеката, от която зависеше не само животът на Климент и Коста, но и „много други неща“, беше намерена на следващия ден. А на по-следващия началникът на отряда сам отиде да я види.

И така, двамата братя бяха вече свободни и можеха да се върнат в къщи, а ето, че въпреки желанието си продължаваха да стоят в руския лагер. Причината не беше в Коста; кракът му се бе оправил. Но плашеше ги продължителността на отсъствието им от София. Четири дни; и докато стигнат там — пет. Не щеше ли да се види това прекалено подозрително? Те не забравяха срещата с хаджи Мина… Когато докторът издаде своите опасения пред Гурко, генералът избиколи масата си, хвана го свойски под ръка и като приближиха окачената голяма карта, каза с едва сдържано вълнение:

— Потрайте, потрайте, за бога, още някой ден, драги мой Клементий Славич!… А може би наедно ще идем в София!…

— Ваше превъзходителство? — извърна се Климент.

Гурко не откъсваше очи от картата.

— Да, да — каза той замислено. — Налага се… Не, не съм забравил аз вашите сведения; и те се потвърждават… Но какви трудности, драги мой, всякакви, всякакви — говореше той и уж гледаше нарисуваните планини, а погледът му се рееше някъде надалече.

Тези думи бяха за доктора по-голяма награда от всички ордени на света. Вечерта, като ги повтаряше пред Коста, той неусетно се разплака от радост. А на другия ден вече и не мислеха да се отделят от руския лагер.

 

 

— Е да, разбира се… Очаквах да те видя!… Вече втори път ми казват, че такъв и такъв българин… лекар… Е, здравей! Здравей, Клементий Славич! — викаше и размахваше дългите си ръце брадат, прегърбен млад мъж в офицерски шинел, като слизаше от жълто боядисаната военна бричка, в която се возеше на нейде.

— Но вие… ти… Аркади-й! Гълъбче!… — позна го смаян Климент и изведнъж двамата се запрегръщаха, зацелуваха се. Това не изненада войниците край тях. По улиците на градеца постоянно се срещаха хора, радостни, че са оживели и че се виждат пак на хиляди версти от родината. Техните целувки не учудваха вече и местните българи, люде свити и сдържани в чувствата си, макар че тези отношения за тях бяха твърде странни в началото.

— Е казвай, казвай!… Какво? Наистина ли от София?

— Смайваш ме, доктор Бакулин! Като същинска тайна служба!… Чакай, да не си преминал в разузнаването?

— Да, да!… Тоест разузнаването работи за мене — разсмя се така буйно Бакулин, че в зиналата уста блеснаха две бели дъги.

— Не разбирам, драги.

— Е, няма нищо за разбиране!… Просто полковник Сердюк ми е пациент, тъй да се каже… Много мил човек, нали?

— Много мил — каза Климент и неволно потръпна.

— Впрочем и други там споменаха за теб?… Аз познавам там всички. — Това там означаваше щабът на отряда и Климент така го и разбра. — Сега там всички страдат от диспепсия… Нещо като мода. И мен ме произведоха за специалист тъкмо… Изобщо и аз моден! А инак съм с Червения кръст. Наблизо сме, на две версти от града. А ти, разправяй нещо де? През Балкана… разправяй!… Или ела, ела, качвай се, ще те водя при нашите.

— Но аз трябва да ида във Врачеш, Аркадий Иванич!

— Прати го по дяволите тоя Врачеш!…

— Извинявай, не, не мога. Брат ми ме чака там!

— Е, няма да избяга брат ти!… Качвай се! Качвай се! Ще поприказваме, ще се почерпим… И ще видиш там… ами да! Карл Густич…

— Папаша!…

— Нашият папаша, разбира се!… И Григориевич е с нас, оня, от горния курс, все стари приятели… или май че нещо с него не се обичахте?

— Сега всички ви обичам, Аркадий Иванич, гълъбче!… И как да не ви обичам — приятели, братя, за нас дошли!…

— Хайде, качвай се, Клементий! — задърпа го Бакулин; беше се просълзил и подсмърчаше, разчувствуван от спомените. — Ами аз забравих да ти кажа, Ксанюша е с нас! Помниш ли я Ксения?

— Бенецкая? — попита малко учудено Климент, когато двамата се настаниха един срещу друг.

— Нашата Ксения Михайловна, разбира се!… Но тя вече високо хвърчи, братко… Такъв е животът — прибави философски примирително Аркадий Иванич, щом видя, че другарят му сви насмешливо устни.

— А Олег? Той не е ли с вас? — Олег беше техният приятел и за Климент неговото име винаги беше свързано с името на Ксения.

— Олег е в Урзичене, да, Урзичене… Някъде край Букурещ. С армейската болница.

— Не се ли обажда?

— Преди пишеше… И изобщо… Карай, Степан, карай! — извика Бакулин на русолявия войник, който седеше на капрата и дъвчеше нещо. — Е, разправяй сега, казвай, но всичко отначало!

Аркадий Бакулин не беше първият познат, който Климент срещаше през тези дни. Освен шегаджията Нестор Марков, един от преводчиците българи при щаба, и софиянеца даскал Христо Стоянов, някогашен приятел и съидейник в читалищните дела, който цял час го разпитва за близките си и кое как е в градеца им, Климент срещна тук и неколцина познати руснаци — един от професорите лекари, който всъщност се престори, че си спомня за него; друг един, собственик на трактир в Старая Деревня, дето често ходеше с приятели през неделните дни (трактирщикът се беше превърнал в строг и изряден подофицер); още двама-трима, които и той не знаеше откъде познава… Но Аркадий Иванич беше друго. Аркадий Иванич беше за него младостта, студентството, песните с китара в ръка и безконечните разговори през белите нощи. Щом беше с Аркадий, той не можеше да не заговори и за Олег, за Митюха, за Румянцев и за всички.

Но първо трябваше да разправи за себе си… И той заразказва, увлече се, отпусна се както някога. Беше развълнуван и така климаше и се усмихваше ласкаво — тъжно като същински руснак, че ако го видеха братята му, които никак не го знаеха такъв, биха казали, че се преструва.

— И какво стана с ордена? — попита Бакулин и му подаде цигара.

— Ордена?… Остави…

— Как така ще го оставя! Да не е обещавал!…

— Научих, негово превъзходителство ни е представил. Но, приятелю мой! Каква по-голяма награда от това, да бъде свободно отечеството ти!…

Аркадий съчувствено се усмихна. Те вече излизаха из града. Все още тук и там се виждаха разградени дворове и сред тях неваросани къщурки, и деца, и жени, но напред вече се ширеше бялото поле, препречено в дъното от тъмната ивица на някакви възвишения. Вляво, успоредно на разкаляния път, по който идеха и отминаваха разтегнати войнишки колони, се редяха палатки. В единия им край, събрали се накуп, ротните тръбачи се упражняваха и се надсвирваха. Наблизо димяха кухните. А оттатък палатките се виждаха сернисто кафявите карета на взводовете. Те маршируваха и се разгръщаха в снега като на парад и офицери в къси шинели подтичваха край тях.

— Това е преображенският… С тоя полк ние сме вече нещо като роднини. Учудва ли те? Е, питай тогава нашата Ксения.

— Ксения ли?… Аха!… Чувай, тя с Олег отдавна ли се раздели?

— Може да се каже, отдавна… Но нали я знаеш! Пишеха си доскоро… Докато ни прикачиха в Плевен към гвардията!

Климент весело се разсмя.

— Е, трябва да се примириш с това, Аркашка. В края на краищата гвардията винаги е имала предимство. Но ти на времето май че беше влюбен в Ксения Михайловна, ако не се лъжа?

— Не го криех като тебе.

— Глупости — изненада се Климент и за миг замълча. — Аз държа на приятелството, драги мой. А, както виждам, ти и сега ревнуваш… Признай, не се скривай!

— Извинявай. Този път не улучи. И изобщо, ако има в някого да съм влюбен… но няма смисъл да приказваме; ти не я познаваш — побърза да отмести разговора Бакулин. — Кажи, споменавал ли е негово превъзходителство пред тебе нещо за похода? Чувах, разправят, ле главнокомандуващият одобрил плана му. За утре се чака от Плевен девети корпус.

— Не, не знам… не знам… Но ако разбираш само какво означава това за мене, Аркадий!

Бакулин замислено гледаше войниците, които се точеха край тях.

— Лошо, Клементий, лошо — каза той.

Климент стреснато се извърна.

— Кое е лошо?

— Погледни ги… О да, всички са в това положение. Няма ботуши… кожуси няма… Да не говоря за продоволствието… Не, не, Клементий Славич, приятелю… Никаква модерна болест не е това, това си е направо интендантска болест. Ако щабните хора, а за тях винаги има… кажи тогава за войниците де! Лошо, братко… И още по-лошо ще стане в планината… Представи си, ти си минал… Ще видиш след малко при нас в болницата… А какво ще бъде, като почнем?…

Бакулин говореше с огорчение и яд към някого и към нещо, което не назоваваше. А колкото повече говореше той, толкова по-ясно ставаше на Климент какво се крие зад ония Гуркови думи за трудностите, които не му излизаха от ума. „Всякакви, всякакви“, беше казал началникът на отряда. А дали туй ще означаваха само трудностите по снабдяването на армията?… Той цял се надигна да огледа веселите, почервенели от студа войници, които вече отминаваха. Хармонистът разтягаше хармониката; запевачът извиваше гласа си и подвикваше. Ала нито един не беше с кожухче, с ушанка или поне с калпак. И вторачеше ли поглед в краката им, Климент виждаше, че всеки трети носи цървули вместо ботуши, или че е увил нозете си с нарязана на ивици аба; както личеше по цвета — трофейна, сиреч от турски шинели. Та аз нали още в София, от пленниците узнах, мислеше настойчиво и разтревожено Климент… Аз знаех, да!… Ала всъщност той чак сега съзнаваше доколко това е важно.

Някакъв конник ги застигна; изчака да му направят път войниците. Беше офицер, с нахлупена фуражка, с високо дигната яка на шинела, пристегнат, със здрави ботуши и затова Климент по-дълго не задържа погледа си на него. Но когато офицерът избиколи бричката и се поздрави с Бакулин, когато ги изпревари и отмина, нещо в глухия му глас и в очите му, черни, без блясък, които Климент едва видя, му се стори познато. Той неволно се загледа в гърба му и в небрежната уверена стойка, с която офицерът седеше върху седлото.

— Тоя… не е ли един от хората на Сердюк, не е ли Кареев? — попита той.

— Познаваш ли го?

— Имах честта! — Климент искаше да бъде насмешлив, ала корнетът беше оставил незаличими спомени в душата му. Нещо у него все още го озадачаваше, трепкаше неразбираемо. — Струва ми се малко особен — додаде той с други глас.

— Има нещо такова… Той беше приятел на покойния Павел Петрович, не, ти не го знаеш, годеник на една от нашите сестри… на Тимохина.

— Мисля, че в класа на Ксенка имаше една Тимохина.

— Не, тая е от Саратов. Учителка. А Павел Петрович, него го разкъса снаряд миналия месец при Плевен, той беше наистина странен човек. Разправяха, бил съден… Нихилизъм или други там някакви идеи. Едно съм положителен, беше безбожник, или по-точно… Или не знам! Тимохина никога не говори за него. Та Кареев е същият. Прочее, той отива при нея.

— Замества приятеля?

Бакулин не се засмя. Не го погледна. Гласът му беше все така сдържан, когато отговори:

— Не мога да кажа. Не знам… И изобщо… не вярвам. Тоест от нейна страна за любов не може да става и дума, братко. Аз сам съм го изпитал — лед. Или не точно лед. Чувствуваш, че има някаква стена и отвъд не може да се премине. Но между впрочем, ето го насреща нашето село. Скравена. Тия там, двете къщи в началото и големите палатки вляво… да, болницата… Папаша, той ще е там, а за Григориевича… Всъщност той е дежурен, да. Там е, там е!

— Любопитствувам да видя Ксения — рече без умисъл Климент.

— Ще я видиш, разбира се!… Впрочем тя тая вечер е свободна, но не вярвам толкова рано да е излязла. И щяхме да я срещнем… И изобщо остави ги жените, Клементий! Най-важното е, че ние се видяхме. Ще пием водка, ще поприказваме за Митюха, за Румянцев… Аз забравих да ти кажа, онова магаре Румянцев пак се нагласи, остана в Петербург. Ожени се за тлъста зестра и някак… Но какво да ти разправям, братко, такъв е животът! А Митюха го раниха в крака още когато Гурко мина Балкана за Стара Загора… Обади се оттогава един-два пъти. Сега и той е в тила… С един крак.

 

 

Бяха се събрали около мангала в голямата палатка на Карл Густич, началника на болницата, седяха на ниски походни столчета, пиеха водка и разговаряха за войната. Насреща до тромавия розоват Карл Густич, техният Папаша от академията, до сгъваемата маса, от която бяха очистени всички книжа, се разполагаха Бакулин и отдавна дошлият, „за минутка“ доктор Григориевич, строг, оплешивял мъж, с привързани на шнурче очила и красиви дълги ръце. Вдясно от Климент, на леглото, дето бе захвърлена китара, седеше Ксения, кокетно повдигнала рамене.

Докато отпиваше от чаената чаша (в такива чаши бяха надели водката) и слушаше безкрайния спор между словоохотливия си приятел и Григориевич, Климент крадешком я наблюдаваше. Променила ли се е? Не можеше да реши. През годината, откак не беше я виждал, той никога не се бе сещал за нея. По-право, сещал се беше, но не за нея, а за онова безвъзвратно, щастливо минало, в което и тя имаше дял и което в мислите си напоследък той противопоставяше на студенината и пренебрежението у колегите си англичани… Но сега ето я Ксения! Насмешлива, своенравна, предизвикателна. И все така хубава, това се виждаше от пръв поглед… Беше в престилка. Косите под бялата сестринска забрадка бяха толкова черни, та в следобедния здрач на палатката изглеждаха почти сини. Черни, раздалечени и малко наклонени навътре бяха и закачливите й казашки очи. Голямата уста само се смееше. Виждаше се, че Ксения знае: тоя смях й отива, прави я по-красива; той полюшваше незабележимо вдигнатите й рамене и гърдите, и край нея, като парфюм, се излъчваше някакво неназовимо, възбуждащо очарование.

Не, наистина, че не е жена за Олег, мислеше Климент. Олег е свит, душата му е мека и той прекалено щеше да я обича. А у нея има нещо, нещо… на кого ми напомня тя?… Тя му напомняше наистина някого, но не толкова с външността си, колкото със своята предизвикателност. Обичала ли го е, питаше се с ненужна упоритост Климент. Може би… Но сигурно е, че не го е обичала достатъчно, щом го е заменила с първия гвардеец… И той си представи такъв един гвардеец, но не от тия, които срещаше сега на всяка крачка, а изобщо гвардеец — млад рус красавец, пристегнат в червената венгерка, астраганеният калпак леко кривнат над едната вежда, дългата сребърна сабя чатка по Невски проспект. Е да, такъв по й отива, реши той, ала сам остана незадоволен от заключението си, присегна се и остави чашата на масата.

Бакулин се беше разпалил.

— Неизповеданни тайни и същински бездни, колега Григориевич! — говореше той, като не преставаше да среща погледите на стария немец, на Ксения и на Климент. — Или не… Впрочем, да! Въпросът се слага така: убийство ли е, когато убиеш, за да не бъдеш убит? Или да защитиш?… И има ли разлика, сравнено с убийство, извършено от ревност, от страст? Ето така се слага въпросът… Един момент, колега!… Искам да кажа… Да, какво става в такъв случай със съвестта… Съвестта!… И изобщо, ако можете, отговорете. Отговори де! — викаше Аркадий, виреше брадата си и се смееше, и се мръщеше на Григориевич. — Не, не като лекар… и не като славянофил, дошъл да защищава… как го каза ти, гълъбче?… Някаква мисия, нали?… Добре, мисия. Поставете се в положението на войника, господа… докарали го… заповядали му… И изведнъж хоп: убивай!…

— Ти принизяваш въпроса — прекъсна го нервно Григориевич.

— Как… да принизявам, аз? — избухна Бакулин. Той беше прекалил с водката и вече не се сдържаше.

— Въпросът, мили, беше поставен нравствено… и въобще може да се отнесе единствено за хора чувствителни, интелигентни.

— Григориевич! Ти, братко, изобщо… Не, не, извинявай, но ти… ами че ти направо нищо не разбираш!…

Григориевич му хвърли през очилата си един унищожителен поглед, размърда красивите си ръце и се извърна към Ксения и другите.

— Кажете, за бога, това спор ли е наистина?

Карл Густич се усмихна смутено — добродушно; Ксения рече:

— И двамата сте отегчителни!… Ето за какво намерили да се карат.

Може би тъкмо тя има право, стрелна се в мисълта на Климент. Нима това действително е тема за разговор: принуденото убийство и съвестта?… При тежките операции, дето трябваше да се реже и безжалостно да се ампутира, под ножа на Климент неведнъж бяха умирали ранени, макар че той с всички сили се мъчеше да ги спаси. Трябваше ли да мисли за тези смърти, да разсъждава и да чопли душата си? Не му ли бе достатъчно, че е действувал?… Да, тя има право. Животът си е живот, а нуждата, заповедта, дългът, човещината и мигът — те понякога така сложно се събират в един-единствен възел, че наистина е по-добре човек да не мисли.

Да не мисли… Но той също мислеше, и не отвлечено, а мислеше определено за тази война. Ако тя отново се затегне или спре; ако ония, от които зависеше, заповядаха тъкмо сега, след падането На Плевен, руският войник (за когото беше спорът) да тръгне назад, към дома си; тогава цял народ, неговият народ, на Климент, щеше да бъде буквално изтребен от настръхналите османлии. Защото, казваше си с отвращение и омраза той, припомнил неволно двете изгорени села, през които бяха минали с брат си, за тези зверове убийствата отварят дверите на техния рай; и човек почва да мисли, че те са лишени изобщо от понятието съвест…

— Нашата дама е права, господа! — каза той. — Наистина задълбахме в тягостна тема… Кажете нещо по-весело! Папаша…?

— По-добре разправете още нещо вие — пресрещна очите му Ксения. — Споменахте напреди, че в София има чужденци… англичани… Срещат ли се интересни хора между тях?

— Зависи в какво отношение, Ксения Михайловна?

— Охо!… Ами че ти не знаеш ли! Ксеничка се интересува само в едно определено отношение, Клементий… Мъжете дали са мъжествени… нали така?… А жените дали са по-красиви от нея самата…

— Аркадий! Ти просто си отвратителен… И всъщност какво знаеш ти за мен, заядливи човече! — рече тя ядосано, но и в гнева й, както и в държанието й, имаше кокетство, което Климент почувствува и кой знае защо, му се стори, че е предназначено за него.

— Е добре. Слушайте — каза той и заразправя за виконтесата и за нейния щаб от сестри и лекари (той ги заизрежда, като явно искаше да покаже хубавото си английско произношение: doctor Green, doctor Cill, doctor Heath, Leslie, Atwood), както и за другия щаб, военния, в който не бяха само Бейкър и хората му, нито само Сен Клер и бъдещият дюк и ърл, незаместимият Фред Барнаби, но още тайни съветници, наблюдатели, сър Лайонел Харис и полковник Мейтлън от Royal Artillery, и майор Кямбъл от Horse Artillery, и капитан Джеймс от Scotch Greys и още много други, които минаваха или оставаха в града и които Климент знаеше само по име.

Карл Густич не сдържа удивлението си.

— Но, драги мой, какво? Излиза, че при вас гъмжи от гости!…

— О да, да!… И още много пъти по толкова, Папаша… А кореспонденти, може да се каже световната преса си е дала среща… Дори една американка…

Едва споменал за мисис Джаксън, и той се сети на кого всъщност му напомня Ксения. На нея! Именно на нея — при все че нищо видимо не ги оприличаваше една на друга… Преди беше си казал: предизвикателното държание. Може би. А може би и това, че въпреки всичко и двете му харесваха? Но аз наистина вече не се разбирам, разсъждаваше той с някакъв втори ред от мисли, докато гласно продължаваше разказа си за чужденците в София и за приема у консула Леге. Как наистина се случва все така, че ми харесват жени, които… изобщо жени, чието поведение с принципите си аз изцяло отричам? Не, не бива! Недопустимо е за мене!… Заприличах на нашия Андреа, но него това го влече. А мен?… Всъщност той сам не се разбираше; защо си бе казал, че харесва „жени“, сиреч, че харесва и Ксения. Ала щом съзна, че е привлечен от нея тъкмо така, както преди месец изведнъж беше привлечен от Маргарет Джаксън, гласът му, изражението, жестовете се измениха. Той чувствуваше, че говори по-увлекателно. И че тя го слуша с внимание и любопитство — а не както напреди, когато спореха Бакулин и Григориевич.

— И ето, че забравихме да пием! — извика разтревожено Аркадий и занаднича в дълбоките чаени чаши. — На кого да налея?… Какво, излиза, че само моята е празна… Е хайде, за София!…

— По-скоро да я видим — прибави Карл Густич, който винаги и с всичко беше съгласен. — Клементий — рече той, след като оставиха чашите. — Ти напреди спомена там някакъв си доктор Грин… Разбира се, това не е известният хирург Рандолф Грин?

— Тъкмо той, Папаша.

— Интересно… интересно… Попадали са ми негови статии… Ти си го виждал, предполагам? Как изглежда, възрастен?

— Значително по-млад от вас, Карл Густич. Странен екземпляр. Неприветлив. И той се замеси там в една… история. Но безсъмнено творчески ум. И техник. — Докато го описваше, той живо си представи ниския сплескан англичанин и неговата жабешка уста. Казва: „Е, ще мина и без Буденов!“… Да, няма да го заваря, помисли Климент; ще е избягал.

Гласно рече:

— Последните три месеца аз бях, тъй да се каже, негов асистент.

— Е тогава ти… Наистина интересно!

Григориевич намести очилата си и побърза да се присъедини.

— И аз съм чувал това име. Доктор Грин, да! — Той обичаше сериозните разговори. Ала за свое неудоволствие не можа да продължи, тъй като в същия миг платнището на входа се повдигна и в палатката надникна черничкото дълговато лице на една от дежурните сестри.

— Побързайте — кимна тя на Григориевич вместо поздрав. — В седма палатка.

Изражението на Григориевич моментално стана строго и служебно. Той се сбогува хладно с Климент, прошепна нещо на Карл Густич и с привично широки крачки излезе от палатката.

Ксения също се изправи.

— Колко е часът? — попита тя. — О, три!… Прощавайте, господа, ще изпусна линейката…

— Но ти в града ли пак? — попита с половин глас Карл Густич и сякаш избягваше да я гледа.

— Да, обещах на Женя! (Женя беше нейна приятелка, старша сестра в лазарета на гвардейска болница). Е, довиждане, господа! Клементий Славич, вярвам, че няма да ни забравите… Много, много ще се радвам! — И тя му задържа ръката.

Той почувствува, че почервенява.

— А вие всъщност защо не останете при нас? — рече закачливо тя, когато тръгна към изхода и се спря там за миг, извърната, висока, усмихната. — Карл Густич, та вие се оплаквахте, че нямате достатъчно лекари… а лекарят ви е дошъл на крака!

И все тъй шеговита, тя махна на мъжете с ръка, повдигна с другата платнището и излезе.

— Я виж ти каква умна мисъл — завъртя глава Бакулин. — Да не се надяваш… от Ксенка. А, Папаша, казвай?

— Да каже той, Аркадий… Кажи, кажи, гълъбче?

Техните погледи и думите на Ксения, които още звучаха, и това, че го викаха, че имаха нужда от него, предрешаваха отговора му.

— Какво очаквате да кажа — усмихна се той. — Ксения Михайловна наистина е права… Ето ме, дошъл съм на крака… Ще ида още сега да доведа брат си от Врачеш. Той може всякаква работа… и да готви, и да пере, и… Утре сутринта сме тук и двамата.