Стефан Дичев
Пътят към София (26)

26

Към обяд, като се прибираше, Андреа срещна файтона на французкото консулство. В него бяха госпожа Леге и внучката й, а с тях и Неда. Щом разбра, че и тя е с тях, той почувствува, че го обзема вълнение, някакъв гняв, примесен със смут, извърна уж случайно глава настрани и побърза да отмине.

Не му се удаде. Сесил извика името му и той трябваше да спре.

— А аз ви очаквах! — каза пренебрежително закачливо старата дама, щом той приближи.

— Обещал си на госпожата да я посетиш, Андреа — рече веднага след нея и по български Неда, сякаш се боеше, че не е разбрал.

Той я погледна право в очите. Но тя издържа погледа му. Само гърдите й бързо се надигаха. Колко пъти вече през тая седмица се поглеждаха през прозорците си все тъй, с мълчаливо учудване и с някакъв въпрос в очите, който безпричинно и неосъзнато упрекваше. Но защо? Защо?

— Нямах време — отвърна той рязко, сякаш казваше: не исках да те срещам! Но се сети, че не тя, а майката на консула го пита, насили се да бъде любезен, какъвто би бил Климент, и каза по французки:

— Извинете, госпожо. Много бях зает в училището напоследък!

— О! — извика госпожа Леге. — Зает! Но бихте могли вечер, разбира се. Ние никога не си лягаме преди десет.

— Вечер нямам право.

— Нямате право?

— Точно това казвам.

— Но защо? — Тя погледна озадачено и към Неда.

— Защото съм българин, госпожо.

— О, господи! Ако разбирам… Вие искате да ме заинтригувате? Ето, госпожица Неда също е българка. Снощи беше до късно у нас…

Лицето му присмехулно и дръзко, се издължи.

— Тя — да! — каза той. — Тя е вече от вашите!

— Андреа!…

— Защо, греша ли, драга съседке? — рече той на български и предизвикателно я стрелна с очи.

Този път тя отмести погледа си. А бе стиснала устни и издала ядосано брадичката си напред.

— Но вие какво… по вашия език?

— Шегуваме се, госпожо! При нас и шегите са такива…

Той бързо се поклони.

— Поздравете господин консула!

— Не уговорихме, приятелю! Кога?

— Заминавам за няколко дни — каза той. — Щом се върна, веднага ще ви се обадя.

Той кимна пак и отмина. Сам не се разбираше защо отказа да отиде, защо излъга, че заминава… Някакво неприятно чувство го гнетеше. Та тъкмо сега ли ще ходя да се разправям с тях, сега, когато всички чакат и когато е наближило… Вървеше и си спомняше с горчивина и яд за приема. Палячовщина! И смятах, че ги подигравам, че им се надсмивам, а станах като тях. Не като тях, по-смешен, защото там не ми е мястото!… А тя? А нейното място? Какво се занимавам, все с нея, все с нея… Но тя пак беше в ума му, припомни си я колко бе прелестна със своята розова рокля и как го поглеждаше тайно, докато танцуваше с нейните кавалери; припомни си и как я обиди преди малко. Ала вместо да изпита злорадство, разгневи се на себе си. Та само тя ли е жена? А оная хубавата англичанка?… Да вървят по дяволите… Пък аз ще ида при моята… Откога не съм я посещавал!

… Неочаквано му се прииска силно да е при Мериам, да лежи до нея, да я прегръща. Няма да пия, реши той, свършено е с пиянството. Само така… В края на краищата тя може да е всякаква, но държи за мен…

Той бързо се запъти към шантана на папа Жану. Ала вратата на нейната стая беше заключена отвътре, чуваше се мъжки глас и Андреа отвратен се измъкна през задния вход. Тръгна пак към къщи, като се заричаше да не стъпва вече там.

Вечерта Климент донесе още една новина. Назначен бил нов комендант на града, маршал Осман Нури паша. Говорело се, че бил окуцял на фронта и затова го изпращали на тилова служба.

— Забележи само какво многозначително име има новият комендант! — каза Климент, докато палеше лулата си.

Те бяха в своята стая и се готвеха да си лягат.

— Какво намираш толкова забележително? — тръсна рамене Андреа и по навик приближи прозореца.

— Аз бих казал, че нарочно са го подбирали… Осман, като плевенския Осман… И Нури — светлина, блясък, свещен, победен огън!… Разбираш ли? Символично!… Прочее планът за превръщането на София в крепост е в пълен ход! Тая сутрин едновременно с Осман Нури пристигнаха от Солун четири обоза муниции и брашно… Да, обърни внимание, муниции и брашно! Спомни си за мистър Гей и за страхотиите, които разправяше… Разбираш ли за кого ще е брашното? Трябва да кажем и ние на тати… да купят още някой чувал… Да, и зехтин… каквото трябва там… Андреа, ти май не ме слушаш?

— А? — извърна се Андреа. Той се бе спрял до прозореца и гледаше насреща у Задгорски.

— Дявол да го вземе, аз разправям ли, разправям. Какво зяпаш постоянно… Остави ги да правят, каквото щат! Поне за новия комендант чу ли? Чу ли, че превръщат София в крепост? — прибави насмешливо Климент и започна да се съблича.

— Ако тия допотопни табии са им крепостта!…

— Кой ти мисли вече за тайните! — разсмя се Климент, припомнил си тайнствените обстоятелства, при които бе чул как сухият безстрастен глас развиваше цариградския план за превръщането на града и околността му в крепост.

Но минаха се само два дни и целият град научи, че новодошлият комендант имаше и свои идеи за отбраната на града.

„Заповядвам — казваше се в нареждането, което глашатаят прочете в чаршията и пред черквата «Свети Крал» — всички поданици на негово императорско величество султана от София и околните села, немюсюлмани, до петдесет и пет годишна възраст и годни за работа, да се явят утре в зори на площада пред митрополията. Оттам вкупом ще бъдат отведени отвъд градския ров, дето ще работят всеки ден на табиите до окончателното им заздравяване, съгласно изработения за целта план. Всеки е длъжен да носи със себе си подходящ инструмент и храна, тъй като в тия важни за държавата на негово императорско величество султана часове, положеният с усърдие труд ще се смята за доброволна повинност и т.н., и т.н.“

Накрая се казваше, че който не желае или е възпрепятствуван да работи на табиите, трябва да се откупи с по три златни лири на ден (откуп неимоверно висок и явно нарочно сложен), а който не се явеше или се откажеше от изпълнението на дълга си, чакаше го затвор.

Филип Задгорски и синовете на повечето от чорбаджийските семейства още начаса се отправиха към мютесарифство, то да внесат необходимия откуп. Климент, като мобилизиран в болницата, беше освободен от всякаква друга повинност.

Андреа и Коста отидоха заедно с бай Анани и синовете му, заедно с кундурджията Герасим и със стотици и стотици по-млади и по-стари от тях софиянци. Отидоха да работят и много от хората на барон Хирш, но драговолно, от нямане какво да правят, и срещу високо заплащане, тъй като те бяха техници, специалисти, а неочаквано се бе разбрало, че тъкмо от техници и инженери има най-голяма нужда.