Стефан Дичев
Пътят към София (29)

29

Маргарет Джаксън бе уговорила с Филип да я вземе към обяд от английската болница, дето смяташе да иде, та да получи интервю от виконтесата и персонала — интервю, което би придало на кореспонденцията й за „ония, които продължават да бъдат герои“, още по-голяма достоверност и тежест. Но пътем тя бе срещнала консулите и другите господа, които отиваха на табиите, видя Амир и се присъедини към тях.

Обиколката продължи доста. Файтоните на няколко пъти затъваха в калта. Но дамите и господата в тях бяха много весели, много шумни. А от всички най-вече Маргарет. Тя постоянно кимаше, смееше се; оживлението така я беше подмладило, че тя не преставаше да се шегува с кавалера на фрау фон Валдхарт, и баронът, прелюбезен както винаги и много тактичен с жените, много търпелив, накрая взе да се чувствува неудобно.

— Но какво става с вас, мила Маргарет! — смееше се донейде ревниво, донейде иронично жълтокосата съпруга на седналия в един от по-задните файтони австрийски консул. — О, вие просто искате да ми отнемете барона!…

— Защо не — отвърна с нов, неудържим пристъп на радостно възбуждение Маргарет. — Аз съм свободен човек! Свободен дух!… А вие, скъпа Матилда, о… вие си имате мъж!… Така ли е, бароне? Така е, да?

Умореният вече Хирш се насили, изкара на устните си една от своите толкова любезни усмивки и като внимаваше да не засегне нито едната, нито другата дама, каза:

— Вие сте права, госпожо… О, да! Безусловно сте права, що се отнася до свободата… Но днешният ден е отхвърлил вече всички скрупули, нали? — прибави той галантно, като изви към немкинята своите гъсто обкръжени от безброй бръчици очи. Макар погълнат винаги от мисълта за сделки (страст, която отдавна не бе само гонене на пари), като светски човек и като гост на консула Валдхарт, застъпник на неговите интереси тук, баронът чувствуваше някакво своеобразно нравствено задължение да ухажва жена му. Ухажването му не беше неприятно на Матилда. Тя също го приемаше като негово задължение и свое право. То я ласкаеше и засищаше суетата й, така че шегите на Маргарет с основание й се струваха вече прекалени.

Но колко далече беше от истината фрау Валдхарт! Закачливостта на Маргарет, нейното привидно лекомислие всъщност само прикриваха онова сладостно и трескаво вълнение, което все по-силно я обземаше, колчем се случеше да бъде с Амир. Тя избягваше да говори с него, рядко го поглеждаше, но това отбягване, както и всеки намек, всеки жест в действителност бяха подкана към него — инстинктивна подкана на опитна в любовта жена, която младият турчин веднага бе разбрал и на която си бе решил колкото се може по-скоро да се отзове.

От табия на табия те описаха широк полукръг, спряха във Враждебна, в Биримирци и Връбница, но времето се застуди, облаците се сгъстиха и по Берковския път те побързаха да се върнат в града, като влязоха от север през Куршумлъ капу.

Часът отиваше на четири, когато файтоните спряха пред английския клуб.

— Не, не ви пускаме! Ще останете да обядвате с нас! — възпротиви се решително Маргарет, щом младият адютант поиска да се сбогува и да си върви.

— Разбира се, че ще обядваме общо! — присъедини се към нея и Сен Клер. Той бе избързал да слезе от другия файтон и подаваше ръка на преуморения фон Валдхарт.

— Не е за мене такова дълго пътуване — рече австриецът. — Добре, че не ни завари дъждът… Ето, запръска!

— Тъкмо навреме…

— Е, да влизаме! — рече весело Сен Клер. — Жалко, че нашият синьор маркиз ни изостави заради семейните си обязаности!

— Но само как скочи той! — разсмя се Маргарет. — Още не бяхме стигнали консулството, и хоп!…

— Така се изплаших! — потвърди Матилда.

— Моля, влизайте, господа — наистина заваля… Дамите!

Те заизкачваха стъпалата към повдигнатия приземен етаж на клуба. Напред бяха Маргарет и Матилда, последвани от барона, който радостно душеше и се мъчеше да определи менюто. Зад тях пухтеше фон Валдхарт. Накрая вървяха Сен Клер и Амир. Времето на обяда бе минало, до вечерята имаше цели два часа и те очакваха да заварят помещенията безлюдни. Но за тяхна изненада около всички маси в долния етаж имаше хора — седяха по двама, по трима, предимно кореспонденти, заети в разговор — така че не оставаше нищо друго, освен да се качат горе. И те тръгнаха пак по стълби; фон Валдхарт пак запухтя и запъшка.

— Хелоу!… — възкликна първа изскокналата на горния етаж Маргарет и се запъти към дългата средищна маса, дето седяха хората на виконтесата и дето сега обядваха трима добре познати ней англичани. Бяха доктор Грин, млечнобялата мис Една Гордън и кореспондентът на „Дейли Телеграф“, мистър Гей, който въпреки всичките си закани все още не си заминаваше за Англия!

— Защо толкова късно?… Или може би сте подранили за вечеря? — попита с обичайната си усмивка Сен Клер, докато чакаше ред да се измие.

Рандолф Грин дигна към него хлътналите си очи. Той не обичаше особено много съученика си и затова избягваше да го гледа или пък, като сега, дълго задържаше поглед на лицето му.

— В последния момент ми докараха един дългокрак, кокалест арабин, като вас, Джордж — каза той.

— Нямате ли помощници?

— Случаят бе интересен… Не го лови упойка! А трябваше да му се отрежат и двата крака.

— О!… — изпищя пребледнялата фрау Валдхарт. — Но ние смятаме да обядваме, докторе!

— Обядвайте, госпожо. И аз обядвам! — Грин отряза голямо кърваво парче от бифтека и го поднесе към устата си.

— Не, не искам месо! — развика се Матилда на дотичалия след тях прислужник. — Дайте ми нещо… картофи… не, грах, моля.

— Госпожата е права! — присъедини се веднага към нея Хирш. — И аз не бих могъл да взема нито хапка от тия меса. Имате ли пуйка, Бепино?

Прислужникът, къдрокос италианец с хитри очички, син на Позитановия слуга Паоло, кимна и заслуша по-нататък поръчката му.

Внезапно Грин, който дъвчеше, каза:

— Да, дяволска работа е войната.

— Вие ме учудвате, Ралф! — извърна се цял към него майорът.

Докторът продължи да дъвче и не го погледна.

— Дяволска работа! — повтори той, сякаш не беше чул думите му. — Едни се стрелят… а други трябва да ги режат, да ги кърпят… А после да ядат и те!

— Охо!… Минаваме в сферите на философията!

— Напротив — рече Грин и си отряза ново парче от бифтека. — Мръсна реалност… Ще позволите ли да ви разкажа един виц, госпожо Валдхарт?

— Моля! Само да не е пак за… рязане… и…

Жабешката уста на доктора още повече се разтегна.

— Ще ви хареса — кимна той. — Един паша (вицът е местно производство, Амир, вашенски — научих го от новия ви комендант!), та един паша тръгнал на хаджилък…

— Оставете вицовете! — прекъсна го мистър Гей. — Видяхте ли обесения, господа?

— Какъв обесен?

— Обесен!…

— Кога?… Къде?…

Сен Клер и Амир размениха поглед.

— О, господи! — развика се изплашена немкинята. — Но вие наистина сте решили да не обядваме!…

— Аз присъствувах! — каза Една Гордън. — Гей също. Тъкмо разправяхме на доктора.

— Всички кореспонденти бяха. Само вие, скъпа госпожо Джаксън!

— Съжалявам, Гей… О, как съжалявам, наистина! Това би обогатило моите впечатления… — И тя погледна към Амир, но той бе извил очи към прозореца и безучастно наблюдаваше как вън дъждът плющи.

— Не, не съжалявайте — прекъсна я Гей. — Ето, и с тоя последен случай… Моите впечатления наистина са пребогати… Уверявам ви, често ми се е случвало нощем да не спя!

— Когато се върнете в метрополията, най-добре е да се прегледате на психиатър, драги мой! — усмихна се Сен Клер.

— И ще го сторя — каза с неочаквано възбуждение кореспондентът. — Ще го сторя, дявол да го вземе…

— Ол райт!

— Нека се срамуват тия, дето нямат нужда от лекар!

Думите му прозвучаха остро, дори обидно, и за известно време всички замълчаха. Чуха се само леките стъпки на Бепино, който се изкачваше по стълбата с поръчаните ястия, и плющенето на дъжда вън.

— Но разкажете най-сетне за тоя ваш обесен! — наруши неловкото мълчание Маргарет.

Пъргавият Бепино наслага на масата чиниите, които носеше, изтича за останалите и докато изгладнелите дами и господа обядваха, мис Гордън с неприсъща на лековатия й нрав изчерпателност разказа всички подробности на онова, което се бе случило. Тя започна направо с мосю Оливие, кореспондента на „Фигаро“, който бил донесъл в болницата новината, че на Солни пазар дигат бесилка. Но после Една се отплесна, разправи съня си, който, според нея, стоеше в някаква връзка с бесилката и че тоя сън тя съобщила още сутринта на добрата мис Пейдж, която за съжаление тоя път не могла да го изтълкува правилно. Отклоненията и подробностите сами по себе си бяха любопитни и разказът може би дълго щеше да се заседи на тях, ако нетърпеливата Маргарет не попита направо:

— А кого всъщност обесиха?

— Някакъв селянин — каза Една Гордън.

— О… А пък аз не знам защо си представлявах…

— Може и да не е селянин — защити го милосърдната сестра и съблазнителните трапчинки по двете й бузи затрепкаха. — Гей, нали казваха, че е руски агент! Не е изключено тогава да е преоблечен руски офицер…

— Не бъдете толкова, наивна, Една!

— Но защо, Гей, нима…

— Вие чухте там, че току-що е докаран от табиите!… Това е просто някакъв шоп…

— Табиите? — сети се Маргарет. — Капитан Амир! Майоре!… Не е ли същият, когото ние видяхме?

— Не разбирам защо си губите времето — рече презрително Амир.

— Как — възрази оживено Сен Клер, — нека говорим! Но дали е оня, руският агент, наистина, или е друг?… Попитайте нашия общ приятел Джани бей, драга моя!

— Ще се уверите, че беше руснак! — каза с предишната разпаленост милосърдната сестра.

— Но, Една! Чухте, че той извика по български…

— А откъде всъщност мога да знам дали е български или е руски, Гей?

— Вие ако не разбирате, други разбират, мила моя… Аз донейде вече разбирам… Големият Том от „Стандарт“ също разбира по нещо… Всичко беше много ясно, господа! — извърна се към мъжете развълнуваният мистър Гей. — И всъщност не мислете, че ме учудва бесилката. Порази ме само спокойствието на тоя човек. Доктор Грин преди малко ни разказа за някакъв подобен случай, още по-…

— Оставете — прекъсна го начумерено Грин. — Говорете си за вашия…

— Нашия! — усмихна се горчиво Гей. — Толкова смърт вече съм видял, че… Но признавам, тоя ми е пред очите! Качи се, попипа така, с вързаните си ръце, въжето… Ще рече човек, опипва го дали е здраво! И представете си, сам го надяна на врата си…

— Ако не го надене той, други ще му го надянат.

— И тъй да е, капитане!… Но думите, думите бяха многозначителни…

— Какви думи? — попитаха в един глас неколцина, но между тях не бяха нито комендантският адютант, нито майорът.

— Които ги каза на Джани бей и на другите с него.

— Е, какви са?

— Гей, вие само изостряте любопитството ни!

— Аз ги имам записани, скъпа Маргарет! Щом желаете… След това две от заптиетата потвърдиха, че точно това е казал!… Слушайте… „Аз отивам, мина ли край пъкъла, ще река там, че и вие идете, да ви сторят място.“

— Остроумно, остроумно — закима Сен Клер, докато другите се смееха. — Е, капитане, чуваш ли закъде ви гласят вашите раи?

Амир дигна презрително рамене и се ухили.

— Беят не заповяда ли още един път да го обесят?

Но фрау Валдхарт вече съвсем се отегчаваше.

— Какво смешно намирате във всичко това? — учуди се тя. — Доктор Грин, по-добре да бяхте разказали вашия вид!

Грин се бе замислил нещо, дълбока бръчка се бе врязала между дебелите му вежди и той не я чу.

— Хело, Ралф! Пак някое откритие ли? — провикна се от другия край на масата майорът.

Докторът дигна глава, срещна очите му и неочаквано каза:

— Аз трябва да вървя…

 

 

Половин час по-късно от клуба излязоха и останалите дами и господа.

Смрачаваше се. Дъждът беше поутихнал, но облаците още по-ниско прихлупваха града. Баронът отиде с двойката Валдхарт. Сен Клер живееше в една и съща посока с Една Гордън и за капитан Амир остана да изпрати Маргарет. Случайност ли беше това, след като и двамата силно го желаеха?

Макар че се бяха виждали вече неведнъж, те за първи път оставаха дотолкова сами и още щом го съзнаха, безмълвно, трескаво съучастничество се породи между тях. Нямаше нужда от шеги, от двусмислия. Те се поглеждаха един друг многозначително и бързо и всеки си мислеше, че обстоятелствата се слагат точно тъй, както ги е искал той.

Амир седна насреща й, но тя мълчаливо му посочи мястото до себе си и той веднага се настани под надвесения гюрук, рамо до рамо, бедро до бедро.

— Карай! — извика той на файтонджията.

— Къде?…

Амир се поколеба. Къде наистина да я заведе? В дома си? Той имаше две жени и също толкова деца, а като се прибавеше и майка му, и слугите… Но къде тогава, къде? Нима се изпуска такъв шанс!… Как не беше предвидил… Може би у Халид? Не, в такова време възможно е приятели да са му надошли, табла да играят. У шурея му Джани бей има подходящо място, но Джани бей е мръсник и с него мъчно може да се излезе наглава. Той и без това искаше от Амир да изгони първата си жена, бездетната, и да остави само Есма, сестра му… Луд човек, разсъждаваше с неподходящо за мига озлобление младият капитан. Води се по ума на Есма. А той ги държи и четирите в харема!… Не, за у Джани и дума не може да става… Няма къде да я заведе без предизвестие. Градът е толкова препълнен, та виж, че станал за смях пред новия комендант с тая чужденка…

А защо не в нейната къща? Ония гяури ще си затворят устата, къде ще идат!

— Карай в дома на Радой ефенди, търговеца!

— На Куру-чешме ли?

— Срещу чешмата.

Файтонът затрополи, забърза по безлюдните, плувнали във вода улици. Не се бяха сетили да запалят фенерите и макар че часът беше едва пет, мракът се сипеше заедно с дъжда все по-гъст и призрачен.

Той хвана ръката й. Тя не се отдръпна. Изви се, прегърна я през рамото. Тя опря глава о неговата. Изведнъж той я сграби силно, преви я, заби стръвно устни в устата й, зашари по талията, по гърдите…

— Почакайте — шепнеше тя, като едва поемаше дъх и замираше, покорена от грубостта му. — В къщи… в къщи…