Стефан Дичев
Пътят към София (42)

5

Но сега пък къде ще ме водят? И защо, залитна към нова тревога душата на Климент. Не, те прекаляват вече с недоверието си!… Не ги знаех такива… И изобщо не бяха такива. Някаква военщина ги е обхванала… Какви не доказателства им давам, мислеше ядосано той, докато излизаха от тясната стаичка, дето полковникът Сердюк цял час го бе разпитвал.

— Тук ли е негово превъзходителство? — чу го той да спира първия изпречил му се адютант.

— Все още е тук, ваше високоблагородие!

Как, при Гурко ли? При него го води! Само дето го бе ругал в ума си… О, сега всичко щеше да стане точно така, както си бяха мечтали с Коста по целия път… Генерал Гурко не може да не го разбере! Те приближиха познатата вече на Климент врата, Сердюк почука и щом отвътре се чу високо, стегнато „Да“, той прошепна бързо: „Чакайте един момент“, влезе и нарочно остави зад себе си вратата открехната, та да ги повика.

Разчувствуваният Климент мигновено приближи процепа и вторачи поглед в човека, който седеше, сложил крак връз крак, малко настрана от писмената маса, пиеше чай и гледаше някъде към насрещната стена. Беше рус мъж, леко прошарен, с голяма раздвоена брада и очи сини, пронизителни и упорити. На врата му, тъкмо където буйната внушителна брада се разтваряше, висеше окачен един-единствен бял Георгиевски кръст… Значи това е той!… Климент искаше да си припомни видял ли го бе напреди при наздравиците и „ура“-та. Може би… Такова лице му се бе мярнало. Ала сега то приковаваше погледа му със своята развълнувана строгост.

— Ах, и вие ли сте тука, Александър Казимирович! — извърна се живо Гурко към приближаващия го полковник. — Отивайте! Отивайте! (Щяха да продължат празненството в офицерския клуб.) Ето, и аз ще изпия чая си и тръгвам… Това шампанско… не, не е за мен, не го понасям. Но какъв ден, драги мой! Слава тебе, боже наш, каква победа! — говореше началникът на отряда с високия си енергичен глас, странно преобразен от радостни нотки, не заповеднически, но рязък, какъвто Климент очакваше да бъде и какъвто наистина биваше обикновено. — Какво има? — вдигна той към Сердюк своите сини, пронизващи очи.

— Простете, ваше превъзходителство. В такъв момент, разбира се, не е удобно.

— Говорете.

— Един твърде особен… Струва ми се важен случай.

Особен! Важен! — повтори като ехо душата на Климент. Тоя полковник Сердюк, чието име с такова ожидание бяха произнасяли доскоро двамата с Андреа, сега го плашеше. Но, слава богу! Най-сетне… Двете кратки думички, произнесени така сдържано от полковника, го възнаграждаваха за всичките му унижения и мъки.

— И какво можете да наречете вие важно след днешното събитие, драги мой?

Изражението на Гурковото лице си оставаше весело, шеговито, дери малко насмешливо. Ала от Климент, който дебнеше всяко негово движение, не отбягна как енергично се присегна той и как остави чашата си на масата.

— Заловени са при твърде подозрителни обстоятелства, или пък оставили са се да бъдат заловени двама българи от София, ваше превъзходителство.

— От София!

— Тъй вярно.

— Е, и защо подозрителни?… Нали са българи, казахте?

— Казах също тъй, че някои обстоятелства… Но благоволете вие сам да чуете, ваше превъзходителство! Единият говори добре руски. Той е тук. Ще заповядате ли да го въведат?

— Да, да… Доведете го!

Сердюк се извърна да направи знак на корнета, а в това време началникът на отряда стана и бързо приближи окачената на насрещната стена карта. Смутеният, а все пак преизпълнен с доверие към него Климент, докато пристъпяше, видя, че от русобрадото му лице е изчезнала всяка насмешка и шега. Тънък, стегнат в дългия си лилав мундир, Гурко бе променил не само изражението, но и държанието си. Нещо будно и напрегнато имаше в цялата му фигура; и гласът му прозвуча рязко, когато каза:

— Вие идете от София, да?

— От София, ваше превъзходителство. Дойдохме заедно с брат ми. Той навехна крака си и остана във Врачеш.

— Охо! Наистина говорите превъзходно. Как така, от къде?

— Завършил съм медицинска академия в Петербург, ваше превъзходителство.

— Петербург!… Но това… Александър Казимирович… това — съвсем ясно е! Може всеки момент да се провери от нашите лекари тук?… Кога, скоро сте завършили, да?

— В началото на настоящата година се завърнах в отечеството си — кимна Климент, който чувствуваше симпатията на генерала и затова вече говореше овладяно, спокойно. Събудени, спомените някак мигновено се възправиха в душата му: изпращането от Петербург — на гарата Румянцев с букет в ръце и Олег, който не му пускаше ръката, и Бакулин, и Митюха, които плачеха. А после в София: майка му, бащата, братята — и там сълзи, от радост… Какво ли се тревожат те сега за нас? Ще има поне да разправям, като се върна, мислеше си докторът, ала внезапно сухият, непроницаем глас на Сердюк го стресна.

— Разкажете на негово превъзходителство онова, което съобщихте вече на мен. Но най-същественото, без подробности! — прибави полковникът по такъв начин, та Климент веднага разбра намека му: негово превъзходителство няма време за излишни разговори.

Овладяно и кратко докторът изреди сведенията, които днес вече трети път изброяваше. Разправи за залавянето на Дяко и как Сен Клер бе разпитвал пленените руски офицери; после се спря на военните приготовления в града.

— Така, да… — кимаше все по-възбудено Гурко. — Покриват ли се тия сведения с онова, което ни е известно вече, Александър Казимирович?

— Да, в повечето случаи… Всъщност ние най-много очаквахме на тоя Дяко, за когото се спомена, ваше превъзходителство.

— Да, да, герой!… Но както виждаме, не са се свършили Дяковците, драги мой! Ето! Седнете, докторе, заповядайте! Корнет, извикайте да донесат чай!

— Един момент, ваше превъзходителство — спря го бързо Сердюк. — Чаят малко по-късно, ако обичате. Докторът не ни е казал още най-същественото. Говорете нататък, Будинов!

Климент нарочно задържаше за края голямата новина. Та можеше ли да я меси с някакви си обози, болници и табии? Въодушевен вече от неприкритото одобрително изражение на генерала, той предсещаше впечатлението, което новината неминуемо щеше да има върху него, макар напреди Сердюк да я посрещна с мълчание. В първия момент Гурко ще занемее… о да, представям си го… А след това ще ме прегърне, да, да, това да ми е наградата, да ми повярват най-сетне до дъно, помисли Климент и заразправя бързо, с разтуптяно сърце, за предстоящото пристигане в София на главнокомандуващия Сюлейман и на подкрепленията, с които се целяло да се превърне градът в нов Плевен.

— Какво говорите вие! — прекъсна го неочаквано и с внезапно озлобление началникът на отряда.

— За подкрепленията ли ваше…?

— Фантазии и измислици!

— Но, ваше превъзходителство…

— Млъкнете! Вие за деца ли ни вземате! Четири пехотни дивизии… Цяла нова армия! Отде ще я вземат те тъкмо в тоя момент?

— Източникът е напълно сигурен — настоя тихо Климент, изтръпнал от ненадейното избухване на Гурко. Ами ако наистина всичко това са измислици и фантазии на Андреа? Този въпрос му се стори по-страшен и от недоверието, сред което се беше озовал. Не идеше ли всичко все от брат му? Разговарял във файтона с Леге и от него научил, че предстои да дойде някой си и че се чакат подкрепления. Дотук ясен е източникът — Леге. А оттук нататък? Някой му казал името. И след час, още по-изненадващо, тоя някой или някоя му съобщава и точния брой на подкрепленията… Да… И ако всичко е фантазия и измислица, тогава би било страшно, мислеше трескаво, отчаяно докторът и дребни капчици пот избиваха по челото му. Но тогава би значело и на себе си да не вярвам — нали Джани бей (когато спасих сестра му) спомена същото пред мен, макар че не каза нито име, нито числа!… Не, не, Андреа не е дете! И аз не съм обезумял още… И какво толкова странно им се струва на нашите освободители; разбирам, че биха желали да не е вярно, но желанията са си само желания и толкова.

— Аз изпълнявам своя дълг, ваше превъзходителство — каза той и едва удържаше гласа си. — Каквото знам, съобщих ви го. Вие ще прецените!

Гурко не го погледна. Обърна се и мина зад масата си. Седна. Виждаше се, че е неспокоен, че мисли и преценява.

— Не, невъзможно е! — каза той в отговор на някакво свое съмнение. — Противоречи на всичко, което знаем досега. Цяла нова армия?… Това би осуетило за дълго щурмуването на прохода… Александър Казимирович, за бога, как смятате вие?…

— Че такава е била целта, ваше превъзходителство!

Началникът на отряда рязко дигна глава.

— Целта?… Вие се шегувате… Как целта?

Сердюк кимна и Климент, макар и бегло, съзря в сивите му очи студени, неприкрити вече светлинки. Той ме мрази, мрази ме! Но защо? Сега за каква пък цел говори?

— Прави впечатление, че това… твърде особено известие иде прекалено навреме — рече полковникът. — Плевен пада и в същия ден ние научаваме, че в София пристигат огромни подкрепления… Добре замислено… Да ни изплашат! Да пресекат всяко наше намерение за скорошни действия. Докато господа англичаните убедят западните си приятели да се намесят общо във войната! И не мога да оспоря, добре изпълнено.

— Господине!… Господин полковник! — извика с дрезгав и неузнаваем глас Климент.

Сердюк го погледна студено и му обърна гръб.

— Добре изпълнено — продължи той. — Може да се поучим… Българин, следвал у нас, запасяват го с няколко верни, второстепенни сведения… като стръв на въдицата… Прехвърлят го през Арабаконак — а уж че минал през някаква пътека.

— Тая пътека… Тя няма никаква връзка с Арабаконак!…

— И това е стръв… и това! Но ето, че ние откъсваме стръвта, а не захапваме въдицата — засмя се ледено и безсърдечно Сердюк.

— Кой е майсторът на тоя ход? — извърна се той внезапно към доктора, хвана го силно за реверите на палтото и го разтърси. — Казвай кой!… Сен Клер ли?… Подлец! Ние сме тръгнали за вас да мрем!… Отговаряй!

Климент не отвърна. Гняв, мъка напираха в гърдите му. Той е подлецът! Той е шпионинът!… Оръдието на Сен Клер!… Искаше да вика, да крещи — та вие безумни ли сте, господ нямате ли, та тъй разкъсвате душата ми! — но устните му се бяха вдървили; той само гледаше упорито, мрачно, със страшен и безумен поглед полковника и го виждаше, и не го виждаше, презираше го и го жалеше.

— Говори!… Оправдавай се!…

Гурко!… И той ли? И той не му вярва!…

— Аз съм българин, господин генерал! — каза той глухо и сякаш тия думи отведнъж отприщиха и мъката, и озлоблението в душата му.

— Шпионин си ти! Не си българин!

— Толкова по-зле за вас, щом не ми вярвате… Да, аз си изпълних дълга! Сега може и да ме застреляте.

— А ти какво мислиш! Орден ли ще ти дам… Тфу — сволоч!… Махайте го оттук, да не го гледам!… И другия, къде е, казахте, във Врачеш? Под най-строг арест!… Утре ще се разправим с тях; да не разваляме сега празника…

Гурко хвърли още един презрителен поглед към доктора, който цял се полюшна и се вкопчи в облегалото на близкия стол, прониза го със сините си очи и гневно разтърси своята голяма раздвоена брада.

— Нещастник си ти, господин шпионино!… Съвестта ти ще го каже нощес, като чуеш как целият град празнува… радва се… Чувай… чувай ги, ето… почват!

И наистина, някъде наблизо проехтя радостен топовен гърмеж, а след него и втори, и трети.

— Да — каза Климент. — Има защо да празнуват. Но може би и вашата съвест ще заговори, господин генерал. По-късно… Когато Сюлейман прехвърли окончателно тези четири дивизии от Варна в Цариград… Ала какво фатално недоразумение, боже мой… каква ужасна фаталност — прибави той тихо с овлажнели очи и отвърна поглед от началника на отряда. — Моля постъпете с мен и брат ми според вашите преценки. Нямам повече какво да ви кажа! — рече той горестно, с достойнство, което най-сетне отново намери у себе си.

— Отведете го, Сердюк!

Сердюк чу заповедта, но не помръдна. Изпъкналото му чело се беше сбръчкало, острата жълто пепелива брадичка едва забележимо тръпнеше.

— Будинов — рече неочаквано той, а гласът му беше затаен. — Ти току-що каза… Подкрепленията идели от Варна, така ли?

— От Русенския фронт идат. Във Варна ги товарят на парахода за Цариград.

— Сигурен ли си?

— Аз не съм бил там, полковник Сердюк. Аз само ви съобщавам онова, до което ние с братята ми успяхме да се доберем.

— И ти смяташ, че тия войски… войските от Цариград ще дойдат в София?

— Аз не смятам нищо. Това сме научили, това казвам.

— А защо преди не ни съобщихте тоя факт? Нито сега пред негово превъзходителство?

Климент дигна уморено рамене.

— Пред вас той спомена ли това обстоятелство, корнет? Че във Варна товарят…

— Не смея да твърдя, ваше Високоблагородие! Възможно е да е казал.

— Какво значение има това, Сердюк? — намеси се рязко началникът на отряда.

О, има ли въобще нещо значение, мислеше отчаяно Климент и прехвърляше очи от побледнелия Кареев към някак особения, замислен полковник и към Гурко, който чакаше нетърпелив и зъл. Как дойдох тук — и ето как всичко, всичко пропадна… А Коста и не подозира какво ни чака… И ония в София… ония в София… Мъка го задави, той едва сдържаше сълзите си; от всичко най-тежко му се струваше, че и смъртта им нямаше да има никакъв смисъл.

— Работата е там, ваше превъзходителство — чу той омразния глас на полковника (гласът сега беше колеблив), — в последния бюлетин на разузнавателната служба се споменава за такова прехвърляне на войски.

Стегнатият в мундира генерал се изпъна като струна.

— От Русенския фронт?

— От Русенския фронт, ваше…

— Полковник! Съзнавате ли какво говорите?

— Тъй вярно.

— Е?

— Смяташе се, че войските се стоварват в Бургас… за подсилване на шипченския им фронт. А сега излиза…

— Излиза, че вашите думи, полковник, опровергават предишните ви обвинения!

Сердюк кимна. Щръкналите му рамене станаха още по-остри и късият му врат като да се заби между тях.

Гурко рязко се обърна.

— Доктор… Будинов бяхте, нали? Доктор Будинов. Както виждате сам, вашите сведения ни затрудняват… Да. Приемаме ги под резерва. До потвърждение.

Климент уморено се усмихна.

— Не смея вече и да се радвам, ваше превъзходителство. Приемете ги както желаете.

Генералът задържа на него очи.

— Чувайте, доктор Будинов! Може би ви обидихме… да. Но работата е прекалено сериозна, за да има тук място за личните чувства. Ето, видяхте полковника!

— Слушам ви.

— Има едно-единствено обстоятелство, което все пак може да потвърди или да опровергае вашите сведения.

— Има много обстоятелства, но не са във ваша власт, ваше превъзходителство.

— Това е в наша власт. Докажете, че не са ви прехвърлили през Арабаконак!

— Аз вече казах…

— Казах е недостатъчно! Ето картата. Покажете я тая пътека!

— Не — поклати глава Климент.

— Не?

— Няма я на картата, ваше превъзходителство.

— Но вие и не погледнахте!

— Мен ми е позната вашата карта, макар че е увеличена. Същата имам в къщи. Пътеката почва в Чурек, прехвърля билото и излиза на Арабаконашкия път, четири-пет километра западно от прохода. Макар че на места е доста широка, тя не е отбелязана нито на вашата карта, нито на австрийската, нито на английската.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен, да. И не само защото проверих, преди да тръгнем, но и защото по цялото й протежение ние не видяхме нито турци, нито руснаци. Вашите постове ни заловиха, когато вече бяхме над Арабаконашкия път. Впрочем оттам почна и нещастието ни; и те толкова вярваха в съществуването на тая пътека — прибави той с известна насмешка, щом видя, че Гурко приближи до окачената на стената карта и нещо зачерта с пръст по нея.

— Добре, да допуснем — извърна се генералът. — И един страничен въпрос: смятате ли, че по тая пътека, ако тя съществува, могат да се придвижат по-големи части?

— От турска страна?

— Все едно.

— Не знам. Ние минахме нощем. И на места пътеката изобщо е затрупана с цели преспи сняг. Ако се разчисти… Брат ми, той е минавал много пъти. Лятно време по нея се движели с катъри и с коне.

— М-да!… Това беше страничен въпрос… той няма нищо общо с вашите…

— Разбирам.

— Ето какво, доктор Будинов! Аз не обичам да говоря с недомлъвки. А и вие сте в наши ръце… Да! Сведенията, които ни донесохте, може да бъдат съдбоносни за по-нататъшните ни намерения — в един или в друг смисъл. Ако вие сте шпионин — не, не се усмихвайте така! — ако сте шпионин, казвам, безразлично турски или английски, ей богу, ще ви застреляме на площада пред черквата и аз ще дойда да гледам!… А ако сте такъв, какъвто иска ми се да бъдете, ето вижте тоя кръст, сам ще го снема и ще ви го окача на врата.

— За друга награда жаднееше душата ми, ваше превъзходителство.

— Кажете.

— Да ми вярвате.

— Това ще зависи от пътеката, доктор… Будинов! И може би не само вашия живот… И друго, много по-съдбовно нещо ще зависи от тая пътека… Е, а? Какво е това по страните ви? Е, ако може да ви разбере човек — каза остро и насмешливо Гурко. — Напреди разстрел го чака, той мълчи. А сега сълзи!… Всъщност разбирам ви — преобрази се неочаквано насмешката му в разчувствуваност и симпатия. — Е да, война! — въздъхна той. — И не знаеш с каква мярка да подходиш към човека. Ето, искам да ви вярвам… вярвам ви. А тая нощ ще спите в карцера! Но сега все пак ще пием чая, нали, Александър Казимирович? Седнете. Седнете и вие, докторе. Корнет, кажете да донесат чай, за всички ни, да, и за вас, разбира се; аз също така ще пия още една чаша…

— И така, драги мой Александър Казимирович — каза Гурко, когато корнетът отиде да изпълни заповедта, — утре на път! Отивате да видите пътеката. В случай, че я има — такова е споразумението ни, нали Будинов, — в такъв случай заповядвам най-подробно да се нанесе на картата… ширина… възможности… И абсолютна тайна! С други думи, подберете хората си. Ако обаче пътеката не съществува…

— Но ние минахме по нея!

— Аз казах: ако не съществува…

Нов салют, още по-близо проехтя и разтърси стъклата. Тримата неволно се заслушаха в неговия тътнеж. Внезапно цялата стая се освети червено и жълто… Отнякъде се понесе „ура“: запяха казаци. И пак радостни гърмежи и още ракети, които пламтяха и в най-далечния ъгъл.

— Ликува армията, господа! Слушайте! Целият град ликува!… Какъв незабравим ден!

— Празненството започва. Ще закъснеете, ваше превъзходителство! — каза Сердюк.

— Да, да… трябва, наистина.

Забравил заканите си, Гурко отиде при блесналия прозорец и с широк разчувствуван жест разтвори и двете му крила. Полковникът и Климент веднага го приближиха.

Вън затрупаният от снега град ту просветваше и гореше със златни и алени покриви, ту загасваше и се криеше под зелените и сини сенки на нощта. А в дъното тъмно се възправяше Балканът, загънат в снежния си кожух. Гърмежите не спираха. Заедно с песните чуваха се възторжени викове: „Слава! Слава!… Да живей“… И пак „Ура“! — онова ликуващо ура, което войниците бяха подхванали още с идването на куриера и което сякаш оттогава досега не заглъхваше.