Стефан Дичев
Пътят към София (32)

32

Въпреки че бе изморен и заситен от прекараните с Маргарет часове, капитан Амир по целия път до в къщи изпитваше някакво странно неудовлетворение. Не че тя не му харесваше. И не че очакваше от нея страсти, каквито не бе преживявал досега… Но внезапно, щом се качи във файтона, щом погледна другата гяурка, младата, настроението му се развали. Той отдавна чувствуваше, че тая горделива богатска щерка се страхува от него и че може би го мрази; а това силно го засягаше…

Откак я знаеше, тя винаги му бе харесвала повече от много други. Колчем я срещнеше, той винаги си я представляваше в своя харем — чест, с каквато не бе удостоявал в мислите си никоя друга гяурка… Да, той и сега, като я сравняваше с Маргарет, пак й отреждаше място до Кериман и до Есма. Горделива е наистина; неприязнена… Може би затова толкова много я желае… Валлахи! — казваше си той, докато подскачането на файтона го запращаше ту в единия, ту в другия край на седалото. Ама оная, червенокосата, каквато е всъщност увиснала, и за леглото вече не е; то само човек да се попохвали пред приятелите си с нея — американка, демек голяма работа… Но Неда-ханъм е друго!… Хубава е, аллах сам вижда… Тия очи, дето все ми бягат… и устата — съща розичка… Пък шийката… пък гърдите й… надолу едно кръстче и едни бедра… Да е моя, ще я заключа в харема!, помисли той, изтръпнал от желания и копнеж, така странни, прекалени, след любовните часове, които току-що бе прекарал. Внезапно той се сети, че е бил в нейната къща и може би на легло, дето тя е лежала някога… И тогава всичко се замеси в алчното му въображение, докато най-сетне сам не си каза: дявол го вземал тоя консул… де се хвана тъкмо в нея… Ех, и другата не е лоша! Поне сама ме търси… Но беше недоволен; и на няколко пъти извиква на файтонджията да кара по-бързо.

— Не видиш ли каква е тъмнина! — викаше от капрата наметналият се с някакво платнище Сали. — Ще се обърнем в някой трап, после язък за хубавия ти шинел! — додаваше той и хихикаше, и се смееше.

— Ами какво се чува за войната, братовчед — попита той по едно време, като се наведе и навря глава под гюрука.

— Какво да се чува? — стресна се Амир. Роднинството им беше далечно и той се дразнеше, когато Сали го наричаше братовчед.

— Разправят, московецът в Орхание влязъл?

— Кой разправя?

— Че всички разправят!… Я иди в чаршията… Дий, дий — развика се той и заплющя с камшика, защото по някаква неизвестна причина конете се задърпаха изплашени.

— Какво става?

— Хайде!… Селим… Хайде, Селим! — И той изплющя пак. А веднага след това на кръстопътя се мярнаха хора с пушки и се понесе познатото скимтене.

— Хрътките, братовчед… Ей, бягайте се! Амир бей е във файтона, правете път!…

Те отминаха патрула и Сали, който досега ругаеше под мустак, щом видя, че са войници, започна да ги съжалява.

— И тия аркадаши, и те… Обикалят, горките! Искаш — не искаш, в дъжда, какво ще правиш!… Та за чаршията говорехме! — сети се той и се извърна.

— Какво с твоята чаршия…

— Де да е моя! — засмя се файтонджията и при трепетливата игра на левия фенер очите му весело и дружелюбно лъснаха. — Там е работата, че всичко е плъпнало из чаршията — каза той. — Всяко купува… Да купя и аз, ама де пари?… Пък както е тръгнала, до седмица брашно със свещ да търсиш, няма да намериш.

— Какво се сети сега пък за брашно!

— Сетих се — рече Сали.

Но нещо недоизказано остана в думите му, той внезапно се извърна.

— Ти, Амир, може да си всякакъв, ама на война още не си ходил.

— Миналата година нали бях, като потушавахме въстанието… Какво се смееш?

— Ама че това ти война ли го наричаш, братовчед! Аз да ти разправям за войната… Нас при Никопол като ни почнаха…

— Чувал съм я вече тая!

— Я виж… Че кога пък е било?…

Амир не отвърна, облегна се и скоро потъна пак в своите мисли, докато файтонджията горе на капрата си говореше, разправяше за гладни дни и безсънни нощи, разправяше и за сражението, в което го бяха ранили, и как, като се върнал, всичко тръгнало наопаки…

Пътят от черквата „Свети Крал“ надолу беше задръстен от обозни коли, затънали в калта и останали там да пренощуват, затова те трябваше да пресекат вонящото гето. По черни сокаци, под покриви от мокър брезент или дъски, между бордеи, между враждебни синагоги и руини на старинни кервансараи, те излязоха най-сетне при градския безистен, избиколиха тежкия масив на чохаджийския хан и покрай банята, от градината на която се чуваше шуртенето на водоскоците, покрай Молла ефенди джамия, дето, закътани от дъжда, се полюшваха цяла гирлянда светлини, навлязоха в Баня баши-махала. Още две пресечки, един улей, който свършваше с фенер, и Амир видя насреща голямата покрита порта на бащината си къща.

Пред навеса стоеше човек и още не запрял файтонът, тоя човек — беше Хашим-баба, слугата им — викна:

— По-скоро, бей… Голямо нещастие!…

— Какво има? — изправи се във файтона Амир.

Трътлестият брадат Хашим дигна очи към Сали, позна го и рече по-тихо, макар че улицата беше безлюдна и глуха.

— Младата господарка… Ой, аллах да е на помощ… Майката на твоите деца, бей…

— Казвай, Хашим-баба!… Казвай, не усуквай!

— Едва диша, бей… Въздух не може да поеме…

Без да разпитва повече, Амир скочи от файтона, затири се към портата, но изведнъж се сети и стреснато се извърна.

— Качвай се бързо! — заблъска той Хашим-баба. — Сали, ти знаеш де живее английският хекимин, тоя, ниският, дето брадата му е на врата, доктор Грин ефенди!… Ще ми го доведеш веднага… Ако той не дойде, оня, високия италианец… Или някой от немските доктори… Така ще кажеш: Амир бей моли… Бързо! По-скоро!… И да не жалиш конете!…

Преди още Сали да обърне и файтонът да се скрие в тъмнината, той се втурна в къщи, прекоси пустия селямлък, сблъска се при вратата за харема с майка си, която извеждаше по-големия му син, рошаво тригодишно момченце, и като питаше: „Къде е тя?… Какво е станало?“, вмъкна се задъхан в първата стая, която му се изпречи.

Стаята, ниска и задушна, беше препълнена с жени, все възрастни съседки, и той трябваше да се спре на вратата, да се окашля и да изчака, докато те забулят лицата си. Обичайната сурова маска, подобаваща на истинския господар, зае мястото си. Той направи знак на гостенките да минат в съседната стая и чак тогава приближи.

Есма — млада жена в розови шалвари, едра и напълняла от ражданията — лежеше просната на миндера, с изпънати крака и ръце, които едва-едва се повдигаха, с издърпани назад черни плитки и с някаква неестествена подпухналост на кръглото месесто лице. Тя беше отворила уста, устните й немощно се протягаха, като да пиеха на малки глътки въздуха, но гърдите оставаха премазани, неподвижни, само някакви спазми разтърсваха врата й. Като видя тия спазми, като разбра, че тя се задушава, Амир с ужас и странно отчуждение си каза, че Есма не може дочака лекаря и че ще умре. Той се надвеси над нея, срещна погледа на зачервените й втренчени очи, все още завладян от отчуждението, но щом тя го позна и нещо мъченическо затрепка в тъмните й зеници, той почувствува как душата му се размеква и че го обзема отдавна несещана жал.

— Какво ти стана? — попита той. — Нещо да не си глътнала?…

Тя го чу и зина да отговори. Но вместо глас от устата й излезе неразбираемо скимтене; очите й се напълниха със сълзи, меките части на лицето посиняха, тя затрепери цяла и още по-силно се задуши.

— Сега ще дойде хекиминът! — изправи се Амир. — Аллах е милостив… Лежи… Лежи така… — И той пак повтори за хекимина, че ще дойде скоро, а беше убеден, че всичко ще е напразно; и в себе си говореше: така й е било писано, горката…

— Защо никой не казва какво е станало? — дигна остър поглед към другата си жена Амир. По-дребна от Есма, но и по-хубава от нея, слаба и мургава, тя беше приклекнала до миндера, дебнеше всяко желание на мъжа си и силна уплаха се четеше на лицето й.

— Не знаем… Нищо не знаем… — каза трепереща Кериман. — Аллах само…

— А как се случи?

— Както си вечеряхме… Юсуфчо си играеше с дайрето… а пък тя дигна стомна да пие вода… И изведнъж — ох, рече… Какво, викам, сестро?… А тя: а-а!…

— Риба ли ядохте?

— Не сме яли риба, Амир. Само пилаф с овнешко…

— Я си спомни нещо друго да е яла?

— Не, не… не помня! Не знам!… Ама не може да е от пилафа… Вах, горкичката! Какво ще стане с нея, Амир! Ще оживее ли?

Той замислено, подозрително я гледаше. Отношенията между двете жени от ден на ден се влошаваха и вината беше в Есма, в майката на синовете му. Тя искаше да се разпорежда, да изхвърли бездетницата от харема. Той знаеше на кого разчиташе Есма!… Не беше ли си отмъстила по някакъв дяволски начин Кериман?…

— Всичко е в ръцете на всевишния — рече Амир мрачно и извади часовника си. Бавно минава времето. Сали едва ли ще е стигнал до голямата черква.

Той погледна още веднъж болната, потупа ръката й и тръгна към селямлъка, а жените от другата стая, подслушвали за стъпките му, веднага нахълтаха при Есма.

— Защо не извикахте по-рано хекимин! — скара се той на майка си, която бе сложила детето да спи и сега сама търсеше сина си.

— Че нали старата Айша е тука, сине! — рече тя, като му подаде чехлите. — И как не й разтрива шията… И с пръст бърка в гърлото й… И зехтин й дава да пие…

— Тая вещица да не я виждам вече в къщи — изсъска той през зъби и с мъка измъкна овлажнелия си ботуш. — Врачки… баячки…

— Че ние и за ходжата пратихме!…

— Толкоз европейски доктори има в града. Ако бяхте повикали навреме…

— Вай, вай! Че как без тебе, в харема… — нареждаше кадъната и се обливаше в сълзи. Като Кериман, и тя беше тънка жена, суха вече, мършава, с изпито лице и отпуснати рамене, но очите й, замъглени сега от сълзите, бяха очите на Амир и те именно свидетелствуваха за преминала хубост.

— Върви, върви при нея — отпрати я с ръка Амир. — И като дойде хекиминът, всички гостенки да излязат навън. И Кериман да излезе — само ти остани!…

Той свали от полицата на пруста един чибук, затъкна го с тютюн, кръстоса крака на миндера и запуши.

Пушеше бавно, обвиваше се в дим, а очите му се бяха вторачили в излъскания мангал, поставен насред, и следяха трепкащите по капака му отражения на лампата. Ако умре, с Джани бей рано или късно ще се скараме… Сигурен съм, че той и сега ме търпи само заради сестра си… Не, не трябва да умре, разсъждаваше той, озлобен към болната, тъй като изведнъж остро съзна колко е зависим от нейната смърт. Скарам ли се е него, виж, че ме изпратил на фронта… Кой тая вечер ми разправяше за фронта? Че не съм бил ходил… А, Сали… Той нали е бил; затуй е до това дередже, каза си Амир и понеже беше сам и озлобен на съдбата, дори не се и сети за застрашеното османско отечество, което други път винаги му беше в ума. И за децата ще е лошо, ако умре, продължи той все със същото хладно раздразнение. Направила ли го е Кериман, тя и толкова ще ги гледа… Ами ако наистина се докаже, че тя го е сторила? Че е сипала някаква отрова… или нещо… стъкло… или… Не знам! Аз няма да се разправям с нея. Ще му я дам на оня джелатин, той заради сестра си на парчета ще я нареже!… Ай, какво ми дойде до главата!… Тъкмо когато се бе наредило… И с американката…

Щом си спомни за Маргарет, той изпита силен гняв към нея. Не беше ли си послужила съдбата с тая жена, та да го измами? Ако се бе върнал, ако не бе спрял в техния глупав клуб, и после още цели два часа! Заради нея всичко се обърка. Умре ли Есма, брат й ще ме запрати в някой полк… от ония, дето не се връщат… И мислите пак се заредиха в главата на младия адютант, пак избиколиха и описаха тревожен кръг… И така много пъти, докато някакво трополене не го стресна, някаква врата, която изтрещя. Той мигновено спусна нозе в чехлите и като пружина се изправи да посрещне доктора.

Беше Джани бей — запъхтян, разкопчан, с разстроено лице. Грамадното му тяло се тресеше.

— Жива ли е? — викна още от вратата той и сграбчи с лапите си Амира.

— Жива… все още…

— А докторът? Какво казва?…

— Още го няма. Пратих за Грин ефенди… Или за някой от другите…

Цял порой ругатни го прекъсна. „Тия диванета… тия лентяи — викаше Джани, — добре ще им платя за бавенето… Хубавичката ще се разправя с тях!“… Лицето му бе станало мораво от възбуждение, белегът между веждите ту хлътваше, ту изпъкваше… Той се сети, че всъщност не знае какво е станало (един от Амировите съседи бе притичал да го извести), заразпитва, заклима с брадатата си глава, докато най-сетне пусна зет си и се втурна към харема му.

— Там има чужди жени! — кресна подире му Амир.

Беят не го чу; гърбът му потъна в междинната врата и веднага след това оттам дойдоха женски писъци и викове.

— Луд… Безумен! — рече полугласно ядосаният Амир и тръгна подире му.

Но той не влезе в стаята на болната. Само се спря на отворената врата, изумен, че вижда как огромното тяло на Джани, пречупило се до миндера, се тресеше от ридания. Неприятно потърсен от тая неподхождаща за истинския мъж мекушавост, Амир подири оправдание… Той за първи път съзна колко голяма е разликата в годините на брата и сестрата, каза си, че всъщност Джани бей е отгледал Есма и я има като своя собствена дъщеря. Ала от това неприязнеността и учудването му не намаляха. Дръпна се, върна се назад и когато влезе в пруста, не повярва на очите си. Заедно с Хашим-баба там стоеше още един мъж, и тоя мъж не беше англичанинът доктор Грин, не беше италианецът доктор Гайдани, а доктор Климент ефенди, за когото нито се бе сещал, нито бе поръчвал да го доведат.

— Другите хекими не отварят, господарю… Уморени били… Сали каза тогоз да викаме… И като няма друг…

— Ела! Върви след мен! — рече Амир и без да чува оправданията на своя изплашен слуга, бързо поведе българина към харема си. — Дано само не е късно.

А когато навлязоха в дългия коридор, той забави крачките си и извика силно, та да го чуят не само Кериман и майка му и да сложат яшмаците, но и Джани бей, който въпреки всичко не трябваше да се излага пред един гяурин със своите сълзи и ридания.

— Хекиминът иде! По-скоро!

 

 

Амир смяташе да остане заедно с майка си и стария Хашим-баба в стаята, дето докторът се бе надвесил вече над умиращата му жена. Но Джани бей не беше на себе си и не можеше да гледа тая сцена хладнокръвно, така че младият капитан, като се срамуваше за него, побърза да го изведе.

Двамата седнаха в пруста, засмукаха чибуци и зачакаха.

— Защо не повика някой по-опитен? — рече Джани.

— Повиках… Не искат.

Те отново замълчаха. И пак захапаха чибуците. Така се минаха още няколко минути. Джани избърса с ръкав челото си и каза:

— Ако се случи да я умори, и той няма да се върне в къщи.

— Климент ефенди няма да е виновен, бей!

— Виновен — невиновен…

— Не, в името на пророка, не е справедливо.

— Кое не е справедливо?

— Казано е: не отвръщай на доброто с лошо! Другите не дойдоха… а тоя…

— А ти защо толкова си окъснял да ги повикаш? — стрелна го с потъмнелите си очи Джани бей.

— Не бях в къщи.

— Аха!…

— Какво? Тук ли трябва да седя постоянно? Да я пазя ли? Ти да не седиш все в харема си!

— А ти къде беше?

— Бил съм, където съм бил — ядоса се Амир, че трябва да крие тъкмо онова, с което смяташе да се похвали.

— Я, я! Я го слушай… Капитане, ти забравяш с кого говориш!…

— Да не сме на служба! Какво искаш? Аз разпитвам ли те!…

Джани бей притвори затаено очи, брадата му щръкна. Той сигурно щеше да го разпитва, докато откопчи истината, както му беше в характера, но в същия миг вратата на харема се открехна и в процепа се появи косматото лице на Хашим-баба.

Двамата не сетиха как станаха прави.

— Диша! — рече Хашим.

— Жива!… Ама наистина…

С голямата си лапа Джани бей отхвърли на една страна слугата, втурна се по коридора, но щом наближи стаята, помисли, че стъпките му може би ще увредят нещо на лекаря, и тръгна на пръсти. Открехна полекичка вратата, надникна.

Климент прибираше някаква червеникава гумена тръба в тумбестата си чанта. Старата кадъна стоеше до миндера и говореше. А Есма бе седнала — бледа още и подпухнала, но с очи, които веднага се усмихнаха, щом го съзряха.

Десетина минути по-късно шумните забулени гостенки, които нетърпеливо чакаха досега в съседната стая, прогониха мъжете от харема. Амир покани доктора в голямата одая, дето посрещаше само най-желаните си гости, и докато пиеха кафе, което Хашим-баба скоро им поднесе, Джани бей стана така любезен и разговорлив, какъвто Климент не беше го виждал дори в обществото на най-хубавите чужденки.

— Казвай… разправяй де! — викаше той. — Е, какво е било? Как е станало?

— Без съмнение някакво кокалче с остри ръбове.

— Но тя е яла само пилаф! — възрази Амир; той все още подозираше Кериман. — Прочее, не. Пилафът е бил с овнешко.

— Да, да. Тъкмо кокалите на овнешкото често се чупят с остри краища. А изглежда, ефендилер, и вашата врачка е помогнала да се усложни положението.

— Каква врачка? — изгърмя гласът на Джани бей. — Защо аз нищо не знам, Амир?

— Жените повикали оная, баба Айша! Те и за ходжата пратили — добре, че не е дошъл.

— Ходжата ли?… Че тя, болната, да не е дотам дошла — развика се Джани, ала и тия викове не развалиха настроението му. — Е какво пък е направила Айша? — полюбопитствува той.

— От нейните масажи изглежда кокалчето се е забило по-дълбоко в езофагата… И оттам тия гърчове! Щипците не го стигаха. За щастие носех сонда.

— Тъй… тъй, доктор ефенди! Аллах те е пратил, златни ръце имаш… И едно ще знаеш, от мене вечна благодарност — рече Джани, взе ръката му в своята и силно я разтърси.

— Благодаря за хубавите думи, бей! — усмихна се докторът… Какво би станало, ако помощникът на коменданта знаеше, че оня, който Дяко запази със смъртта си, това съм аз?, мислеше Климент, докато го гледаше в лицето и продължаваше все тъй любезно да се усмихва.

Тая вечер, когато баща им бе прекъснал разгорещения спор, та да съобщи, че капитан Амир го вика, докторът неволно се бе изплашил. Закътаните в душата му страхове се разбудиха и той се запита изключено ли е турците или Сен Клер да са се сетили за него след днешното арестуване на Андреа… Всъщност толкова лесно можеше да се хвърли мостът на подозрението от единия брат, който се бунтува открито, към другия, училия в Русия, който с професията си, с униформата, със знанието на езика е постоянно между тях… Той дори се изненада, че те тъй късно го откриват… Да, среднощната визита би била за Амир най-благовиден начин да го изкара от къщи, без да се разбере това от консулите и кореспондентите — защото може би те щяха да попитат по каква причина е арестуван и с какви доказателства… Но не може ли наистина да го викат и при болен? За първи път ли му се случва? И тъкмо Сали ли щяха да пратят — та неговият файтон днес целия следобед вися пред французкото консулство!…

Докато Климент се обличаше и стягаше чантата си, без да издаде с нищо пред близките си своята тревога, той все още бе раздвоен. Да иде ли? Да побегне ли?… Не, ще ида!, реши той, внимателно претеглил всички възможности. Дори и да беше за Дяковата работа, те нямаха никакви доказателства и той щеше да отрича докрай. А ако побегнеше — да, ако побегнеше, тогава сам щеше да се осъди; и сам щеше да предаде семейството си на мъки и унижения.

И така, бе тръгнал, без да подшушне за своята тревога дори на Коста, още по-малко на Андреа, защото добре си го знаеше — за него няма среден път…

Но ето, че всичко се бе извъртяло към най-добро (Климент и не подозираше заканите на Джани бей), той пиеше кафе с ония, от които най-силно се плашеше, и страшният помощник на коменданта му се кълнеше във вечна благодарност…

— Свърши ли войната и да се махнат оттука тези англичани, главен хекимин на нашата болница ще те направя! — каза щедро Джани бей. — От мен го имаш!

— Благодаря, бей… Благодаря! Да се свърши само веднъж.

— Ще се свърши, Климент ефенди! Наближава, мене слушай — големи работи ще стават скоро!

— Щом ти го казваш, бей!

И как да не вярвам, мислеше той, щом и консулът Леге е подхвърлил същото пред брат ми. Но какво е то, какво?…

— Речи му, Амир! Речи му какво се чака!…

— Като стане, сам ще види — каза сдържано младият капитан, който бе облегнал гръб о миндера и на малки шумни глътки пиеше кафето си.

Гласът му изглежда подсказа на Джани, че е отишъл в приказките си твърде далеч пред един гяурин, па бил той и Климент ефенди, беят се ухили затаено, завъртя глава и рече:

— Е, важното е, че дните на тоя Гурко са преброени. Ако до месец не вземем Плевен, наречете ме…

Ала ненадейно вратата се отвори и той замлъкна учуден, защото Хашим-баба правеше път на някого. Беше ходжата на Молла ефенди джамия. Щом го видяха, двамата турци станаха на крака. Климент също побърза да се изправи.

— Всички сме в ръцете на всевишния — започна с успокояващ глас червендалестият топчест ходжа още щом пристъпи в стаята. — Да пребъде неговата воля, защото е казано…

— Да бъде! — пресече го безцеремонно Амир. — Заповядай, седни да пиеш едно кафе, хаджи Хасане… Тя, работата, се оправи!

— Моля да ме извините, ефендилер! — побърза да се сбогува Климент. — Аз трябва да отивам. Утре… в болницата… знаете!

— Щом трябва, върви, докторе! И хайде, благодарим! А сега вземи това…

— Чакай, бей, мой дълг е! — спря го Амир.

— Не, не, благодаря и на двама ви! Платено е, ефендилер — днес на табията… Случило се е, освободили сте единия ми брат от ангария.

— Имаше такова нещо — отбягна погледа му Амир.

— Тъй ли! — викна любезно Джани. — Само единия ли? Ти нали имаше още един брат? И той да не ходи тогаз!

Климент благодари отново; те се закланяха един другиму; и всичко беше така необичайно, така невероятно, ако си помислеше човек в какви времена живееха, че когато той излезе навън и се качи във файтона на Сали, не се сдържа и дълго се смя с глас.