Йозеф Томан
След нас и потоп (60)

60

По улиците, площадите и пазарищата денят беше в разгара си. Коли, излизащи от града, дрънчаха по паважа, каруцарите плющяха с камшиците, викаха по магарета, като се стараеха да заглушат рева им, продавачите приканваха клиентите и хвалеха; стоката си до пресилване.

Понтифексът на храма „Юпитер Капитолийски“ седеше в своята разкошна, украсена със сребърна обковка и емблемата на архиерей лектика. Робите бързаха да го отнесат в двореца на Авиола. Подир лектиката тичаше помощникът му.

Стигнал точно в часа, който му бе съобщен от пратеника, понтифексът намери двореца на Авиола обкръжен от преторианци. Центурионът му стори път. След това управителят на дома го заведе през един страничен вход в градината. На височината посред градината светеше малък, изящен храм, издигнат в чест на дванадесетте главни богове. Целият Олимп, събран на едно място. Не е лошо да имаш всички знаменити богове под един покрив! Хем е по-евтино, хем на боговете в компания с богините им е по-весело.

В кошарката зад малкия храм бяха приготвени за жертвоприношение животни с позлатени рога и пъстри плетеници на главите.

Понтифексът седна на сянка под една пиния край амфора с вино и чакаше, готов да извърши тържествения обред. Стараеше се да не скучае, както може. Представяше си вкусните печени меса, които след жертвоприношението се полагаха на жреците: бичето месо е доста твърдо, дори овенът няма да е много крехък, но пък прасенцето ще бъде чудесно — нито много тлъсто, нито много постно. После задряма. Така измина половината ден. Слънцето вече залязваше зад планините, но никой не идваше. Дворецът се намираше далеч оттук и какво ставаше там, не можеше да се разбере. Понтифексът изпрати помощника си да разузнае. Той се върна с ококорени очи:

— Сенаторите се готвят да отидат на Форума, за да гледат обезглавяването на артиста Фабий Скавър. Жертвоприношение няма да има! — Помощникът се задави: — Какъв ужас, благородни господарю! Винаги набожните patres patriae^[1] чисто и просто са забравили за жертвоприношението! Забравили са боговете!

Оскърбеният понтифекс се надигна. Прие величествено изпратената от управителя торбичка жълтици за своя храм, изслуша нетърпеливо желанието му да измоли от Юпитер благосклонност и снизхождение за този дом и седна намръщен в лектиката. Нареди на робите да го носят бавно. Затвори очи и започна да премисля защо така в последно време намалява авторитетът на жреците и понтифекса, та дори и на самите небесни жители. Този безбожник Сенека е прав: навярно наближава краят на света.

Лектиката на върховния жрец мина край Тържището, което гъмжеше от кресливите викове на търговците и търговките.

Върху благородното му лице се изписва презрителна усмивка. Гледа през прозорчетата на лектиката дрипльовците от Емпория и складовете, простаците от селата — единствено те пулят очи по неговата прекрасна носилка. Шарлатаните крещят пред своите лавки, безделниците свалят по стъпалата на храма на Фортуна сред Бичия пазар, тъпчат се с месо, опечено в гранясало масло, което вони противно, а отпадъците хвърлят на бездомните котки; гончии карат стадо бели волове на кланицата; всички разговарят на висок глас, размахват гневно ръце към Мамертинския затвор. Пред затвора стои манипула преторианци, а малко встрани се тълпят на групички разтревожени хора. Понтифексът знае защо: днес за назидание ще бъде публично обезглавен подстрекателят — артистът Фабий Скавър. Крайно време беше да си разчистят сметките с него! Нищо свято нямаше за този комедиант. Колко пъти само се беше подигравал в своите мимове с жреците, наричаше ги паразити на римския народ и уронваше престижа им в очите на хората. Plebs profana, долна паплач — мърмори си великият жрец. Римският морал е в упадък. Даже по времето на император Август народът, видеше ли лектиката на понтифекса, се кланяше, радостно го приветствуваше, дори падаше на колене. А днес? Накъде си се юрнал, Град величествен и порочен?

Денят е като всеки друг, котките се изтягат по чардаците на мизерните шестетажни домове отвъд реката, в които живеят под наем бедняците; Тибър лениво тече към морето и все едно й е дали носи лодка, натоварена с цветя за пиршествата, или труп на убит. Бъбриви арделиони и клиенти както винаги се въртят около портите на дворците, докато не падне в дланта им дребна пара от ръката на ковчежника на патрона; жените от квартала отвъд Тибър както винаги купуват хляб и тихо проклинат, че трябва да дадат три аса повече, отколкото през зимата. И все пак днешният ден не прилича на другите, съвсем различен е от досегашните, защото днес Рим ще обеднее с една обич.

Какво ще спечели с това? Какво може да си купи с това? Навярно нищо, мой благородни господарю. Само ние, босяците и скитниците, които живеем отвъд Тибър, които не търгуваме с чувствата си, ние ще обеднеем. Ние обичахме от все сърце този, артист, разбирате ли, благородни господарю?

И затова днес плюем на своята нищожна печалба: аз няма да метна мрежата, ще привържа лодката си за брега, аз ще захвърля юздите, аз ще затворя бакалницата, аз ще оставя пещта да загасне, аз ще ритна обущарските конци и столчето в ъгъла… и всички ще идем да изразим уважението си към Фабий, когато го поведат на смърт. Дано, като усети около себе си хората, които обичаше, станат по-леки последните му минути.

Ние ще си спомняме за този човек. Ако не беше той, нямаше да ви опознаем така добре вас, благородни стълбове на Рим, от сенаторските шкембета до теб, жрецо, за когото се трепем денонощно…

Носилката на великия жрец се люшка между вълните на разбунтуваното човешко море, което бушува под Капитола.

Понтифексът надниква през прозорчето, вижда само враждебни и мрачни погледи, затваря очи, изтръпва от страх. Никога хората не са го гледали така. Какво е това в очите им? Великият жрец се изпотява. Вълнената плетеница на главата му започва да го пари. Неговото спокойствие, неговата самоувереност и сигурност се разколебават от вълните, които се мятат около носилката, и ако тези вълни го грабнат — о, Юпитер всеблаги и всесилни, спаси своя слуга!

На Форума народът се разля нашироко, за да стигне до затвора от различни страни. Лектиката затъна в тълпата. Понтифексът свали бързо плетеницата си, белега на неговия сан, и излезе от носилката. Само дразни тази обезумяла сган със своята разкошна лектика.

Големият форум. Бяла и златна красота. Бял мрамор и жълт метал под лазурния небосвод, свръхчовешка красота за представите на човека. Гора от статуи по цоклите и колоните, прелестни мраморни мъже и жени, преоблечени като богове. Сред вълшебството на гръцкото изкуство и дух се пъчи трезвият римлянин със своята власт и надменност: всичко това е мое!

— Всичко това е мое! — раздаде се писклив глас. На трибуната стои дрипав арделион и размахва ръце. — Всичко това е наше, на римските граждани! — вика екзалтирано подкупеният блюдолизец. — Тези прекрасни храмове, бани, циркове, театри, арени, базилики, всичко това е наше… защото нашият любим император се грижи еднакво за всички римски граждани…

Не му дадоха дълго да говори. Изчезна като подкосен в тълпата.

Рим, златният център на света, огромният многоъгълен кристал, сияе в залязващото слънце. Ясното лице на града е красиво както винаги. Но щом види, че падне главата на неговия син, може би край очите му ще се появи малка, едва забележима бръчка.

Императорът и свитата му се качваха в лектиките си.

Калигула забеляза, че Херея е разстроен. Сигурно много е засегнал стария човек. За да позаглади обидата, той го покани в своята лектика. Императорът беше в добро настроение. Неговият хрипав, капризно истеричен смях ехтеше наоколо: след миг ще види как по Форума се търкаля главата на бунтаря Фабий.

Императорската процесия се приближаваше към хълма Публиций, сви надясно край храма на Луната и се натъкна на групички хора, които идваха откъм Големия форум. Това беше странно. Днес можеше да се очаква, че всичко живо ще върви само в една посока — към Форума. Калигула спусна пурпурната завеска и надникна през пролуката. Хората изглеждаха свирепо гневни. Щом видяха лектиката му — развикаха се, но поради тропота на преторианските коне императорът не можа да чуе точно какво казват. Но сигурно не бяха ласкави думи. Хората извикаха нещо, вдигнаха заканително юмруци и изчезнаха. Само вигилската стража, наредена в плътен кордон по пътя, отдаваше чест на императорската лектика.

При храма на Херкулес процесията спря. В носилката на императора проникнаха гневни гласове. Херея надникна навън. Измежду преторианците излезе центурион, приближи се до Херея и нещо му зашепна. Херея погледна към статуите на Цезар, Август и Тиберий, които стояха пред храма. Четвъртият пиедестал беше празен. Пряко пътя лежеше бял труп, встрани се валяше главата на статуята, омазана с кал и лайна.

— Какво има? — попита императорът през прозорчето.

Мраморната, обезобразена Калигулова глава го гледаше с невиждащи очи.

Императорът се опули. Очите му се наляха с кръв.

— Кучета! Проклета сган! Скъпо ще ми заплатите за това!

Херея гледаше замислено тлъстата, червена шия на императора. Странна мисъл като мълния мина през главата му. Колко трудно е да се отчупи мраморна глава! Колко лесно е да се отсече човешка! С усилие на волята отмести погледа си, подаде се пак навън и нареди на преторианците да махнат статуята. Сенаторите видяха всичко това, изскочиха от носилките и отидоха да успокояват императора.

В същия миг от Форума долетя конник. Спря до императорската лектика и доложи:

— Артистът Фабий Скавър е мъртъв. Самоубил се е в затвора.

Калигула побеля като платно, очите му хлътнаха, левият край на устата му заигра. Изведнъж се разсмя на пресекулки:

— Този кучи син! Този гнусен плебс! Лишиха ме от такова зрелище… От главата ме лишиха… Добре! Няма значение! За една глава — десет, сто, хиляда! И то най-добрите! Елате утре при мен на Палатин да погледате!

Истеричният му смях вещаеше смърт. Сенаторите бързо се изпокриха в носилките си. Грозният императорски смях ги настигаше и там. Чии глави ще бъдат това?

Процесията потегли. Робите с лектиките заобикаляха мраморния труп на Калигула, преторианците с конете също го заобикаляха, всички бяха уплашени, изтръпнали. Само един-единствен човек се усмихваше, потънал в приятни мисли — Луций Курион.

Преторианската конница проправяше път на великолепните лектики през бучащата тълпа, която колкото повече се приближаваха към центъра на Рим, толкова по-плътна ставаше.

* * *

На 24 януари 41 г. от новата ера Касий Херея убива императора Калигула. След това преторианската гвардия провъзгласява за римски император Клавдий — чичото на Калигула.