Йозеф Томан
След нас и потоп (39)

39

Златната фуния на тромпета мята слънчеви отблясъци. Надутите бузи на тръбача лъщят зачервени. Фунията врещи и проправя път на двете коли. „Туту-ру, туту-ру!…“

Черната кобилка, впрегната в първата кола, има хамут, украсен с лъскави пайети, на главата — кичур пера от розово фламинго. Тя препуска и удря силно копита по квадратните камъни на Виа Касия. В колата, изписана с червени цветя, седи върху вързопите Лукрин със зелен тюрбан на главата и от време на време надува фунията. До него се е разположила Волумния; с лявата си ръка държи поводите, с дясната размахва камшика.

Натоварените със стока коли, които идват от Рим, се отдръпват встрани, за да преминат тези побъркани хора, и коларите ги изпровождат с опулени очи.

Волумния се е нагиздила като панаирджийска сергия. Наметната е с индиговосиньо наметало, посипано със сребърни звезди, от кока на сламените й коси се развяват червени панделки, на ушите й — големи перли, наметалото закопчано със златна фибула, върху дебелата й гола ръка — гривна от слонова кост.

Селяците спират мулетата и зяпат нагиздената жена. За тях няма значение, че златото е само позлата, че слоновата кост е парче бичи рог, а големите перли — египетско стъкло. Дори може би не са и разпознали „скъпоценностите“, ослепени от красотата на комедиантската бутафория.

Във втората кола, теглена от пъстър кон с кичур бели пера, седят петима души. Освен Фабий другите са дребосък, така че товарът в двете коли е приблизително еднакъв. Те не са облечени толкова ярко като Волумния, но още на пръв поглед личи, че са от артистичния свят. Квирина е в зелен синдон и черна грива, разпиляна по раменете, Памфила — в розов и бръшлянов венец върху русите коси, Муран — в лилава туника и тупирани къдри, а беззъбият Грав — омотан като мумия в износена тога. Фабий, кочияшът, е покрил широките си рамене с късо жълто наметало.

„Ту-ту-ру-ту, ту-ту-ру!“

Металният ек на Лукриновия тромпет лети и предвожда пъстрата трупа, чиито викове и смях стряскат хората по Виа Касия.

Край всяка таверна трупата спира. Нахлува в кръчмата като ураган и я обръща нагоре с краката, заедно с посетителите, които си пият там евтино вино. Артистите са „жив вестник“, носят новини от Рим, всичко виждат и знаят, навсякъде се врат, всичко оползотворяват. От всекиго измъкват по нещо — било с комплимент, било с шега. Тук-таме поужилят някого, за една сестерция ще заплачат, за две — ще се разсмеят, хем ги гощават, хем дългове правят, а случва се и по някоя заблудена кокошчица да приберат…

Но вечер, когато опънат между два кола черното платно за фон и скритите зад сандъците фенери осветят „сцената“ — пред публиката оживява пъстроцветен живот, безумен хоровод, вихрен танц, страстна серенада в съпровод на лира и стават такива майтапи, та чак коремът да те заболи… И тогава… дългът се опрощава, кокошката дяволите я взели… Нека и тези комедианти си похапнат — та нали ни показаха такова зрелище, нали ни развеселиха!

Всеки ден на ново място, в нова обстановка, сред нови хора. Всичко около тях се менеше, само пиесата оставаше неизменна. Играеха там, където вечерта ги сварваше — все едно дали е град или няколко схлупени къщурки. Фабий представяше с шеги и закачки своята трупа на публиката, Волумния и Грав жонглираха, Лукрин се опитваше неумело да им подражава и всичко объркваше; Памфила и Муран страдаха в любовния си дует, който завистливият Грав се стараеше да им развали; Квирина танцуваше като нимфа. Никой не се напрягаше особено, само Фабий имаше в края по-голяма роля.

Публиката най-много от всичко харесваше Фабий като палячо, но малко се и плашеше от него. Той никого и нищо не оставяше на мира.

Фабий умееше още преди представлението да се разговори с хората в таверната и да подразбере кого какво го боли, кой кого мрази и кой на кого е сторил зло. А вечерта публиката можеше да се пръсне от смях, когато палячото — с лице, бяло от брашно, уста, разтеглена с червило чак до ушите, навлякъл чувал, целият в кръпки, и нахлупил висока шарена шапка — жилеше нищо неподозиращия гражданин сред публиката. Ха-ха-ха! Та това е нашият съсед Емакс! Той си купи на безценица чудесен вол и беше толкова доволен от своята хитрост, та чак с венец го окичи и поведе като някаква рядкост; ама като етапна у дома — що да види — волът бере душа! Така му се пада! А пък това е съседът Делий, дето праща децата си да крадат по чуждите дворове смокини! А този… Но злорадият смях на селяните изведнъж секва, щом Фабий вземе на мушката техните собствени греховце. Въртят се, навъсено слушат за себе си това, което никак не им се иска да излезе наяве, но Фабий никому не прощава. Всеки си получава заслуженото и в края на краищата хората се помиряват, атмосферата се освежава, а това е от полза…

И когато артистите след представлението се качваха на колите си, селяните ги изпровождаха и викаха подире им пак да дойдат. И дълго стояха на пътя, макар скърцането на колелата отдавна вече да не се чуваше и само среднощната луна да плуваше над главите им. После бавно се разотиваха, като продължаваха да говорят за представлението и да се смеят чак до праговете на къщите си, чак докато заспят…

Квирина обичаше да пътешествува. Не я смущаваха неудобствата; не я смущаваше и това, че ежедневно, до втръсване играят едно и също. Беше щастлива, че е с Фабий. Гледаше го възхитено, струваше й се, че е цар на някакво мъничко царство, където всичко ставаше по негова воля. Фабий се грижеше за всичко, успяваше да бъде навсякъде. Строеше сцени, правеше факли и борини, опъваше завесите и в следващия миг можеше да го видиш в най-близката къщичка, където молеше хората да му дадат за вечерта маса или сандък. Квирина не се отделяше от него. Помагаше му, колкото сили имаше. Беше сръчна и затова тя се грижеше за костюмите. Переше и кърпеше туниките, хитоните, наметалата; грижеше се за восъчните маски, воалите и лъскавите колани; преправяше окъсаните завеси.

След представлението вземаше медната паничка и тръгваше между публиката да събира пари. В такива моменти и вечно недоволният Кар бърчеше чело от учудване. Кълна се в крилцата на Меркурий! Как успява това момиче да събере много повече, отколкото опитната Волумния или кокетната Памфила?

И колите отново заскрибуцваха от село на село, разнасяха смях и добро настроение, превръщаха делничния ден в празник. И тъй както неочаквано се появяваха, така неочаквано и изчезваха.

Слънцето прежуряше. През април в Лациум^[1] е горещо както през юни край Дунава. Квирина се печеше на слънце, легнала що гръб в тревата, с очи затворени, сякаш спи, но устните й се мърдаха. От време на време вдигаше ръка да пропъди някоя нахална муха. Върху лицето й падна сянка: над нея стоеше Волумния; тя сложи в тревата паничка с обяд.

— Днес имаме риба.

Квирина й се усмихна, седна, взе паничката на колене и започна да яде.

— А къде е твоят обяд?

Волумния бършеше с края на хитона потта от челото и шията си.

— Сега не мога да ям. Тази кола здравата ми разтръсква червата. Пък и толкова е задушно! Как издържаш на тази горещина, момиче? Ще слънчасаш!

Квирина подаде празната паничка на Волумния и се взря в нея.

— Аз репетирам. Това ми е първата роля с реплики и много искам да те помоля да ме послушаш…

Волумния бе доволна, че момичето търси съвета и. Но не промени заядливия си тон:

— Свикнала си да говориш само с крака и ръце, нали? Е, нищо. Който иска да се научи, ще се научи. Ела с мен. Няма да стърча на това слънце я! Ела да те чуя някъде на сянка.

Волумния се настани удобно под един кестен и каза:

— Е, почвай!

Квирина се отдалечи няколко крачки, обърна се и изтича като на сцена. Застана пред Волумния и заговори бързо, на един дъх.

Волумния я прекъсна:

— Защо е тоя галоп, момиче? Искаш ли хората да те разберат? Искаш! Тогава отново и по-бавно.

Квирина повтори репликата си в забавено темпо.

— Сега пък прекаляваш намръщи се — Волумния. — Като ти казах по-бавно, това не значи да приспиваш публиката. Отначало!

Квирина повтаряше репликите си за четвърти, за пети, за седми път.

— Защо държиш така ръката си? И другата! Трябва не да кудкудякаш, а да се смееш! Лицето, лицето, момиче! Усмивката трябва да бъде такава, че и лед да стопи, а не такава замръзнала, студена. Затова играем вече без маски, та и лицето да играе!

По челото на Квирина избиха капки пот, Волумния видя това и каза решително:

— За днеска стига. Да, миличка, театърът не е шега работа.

Девойката я погледна с благодарност и уморено се свлече на земята.

— Талант имаш — това е факт. Сега ти трябва издръжливост. Без издръжливост никой не е станал истински артист. Когато бях на твоите години, нашият архимим здравата ме измъчваше. Даже и пръчка вземаше. Ти си по-добре.

Квирина леко се усмихваше, загледана в короната на кестена, и си спомняше своето начало. Как Кар я хокаше за най-малката грешка, как всички я ненавиждаха, как всичко правеше лошо, как на всички пречеше и никому не можеше да угоди. Памфила й се присмиваше, Волумния мърмореше, че досега са минавали и без тези подскачаници, защо са им сега, и Квирина разбираше, че застаряващата актриса ревнува…

„До лудост те ревнувах — мислеше си Волумния, — та нали никого не към обичала така, както Фабий! Завиждах ти за него, завиждах ти на младостта и красотата, та чак плачех и по цели нощи не можех да заспя. Бях готова да ти издера очите, да ти изскубя косите. Но какво можеше да ми помогне това? Какво бих спечелила? Само исках да съм край него…“

„Ала нещата се измениха — спомни си Квирина. —         Сега може би вече ме обичат…“

„В какво ли не участвуват с това момиче и всичко правеше с удоволствие — мислеше си Волумния. — Човек не можеше да не й се радва, все едно дали нещо отвътре го ядеше, или не. — Някакво умиление се прокрадваше към сърцето на Волумния. — Що за идиотщина е това — току-виж, съм ревнала. — Умилението пълзеше към гърлото й. — Дойде при мен като при майка…“

Волумния стана.

— Трябва вече да си вървя.

Тя погледна ласкаво момичето и тръгвайки, каза грубо:

— Ако имаш нужда от нещо — ела… при мен, като при майка.

В трептящия летен въздух жужаха пчели.

Щом трупата пристигнеше, някъде, около пъстрите коли веднага се появяваше рояк деца. Босоногите рошльовци следяха с благоговение всеки жест на артистите. Поглъщаха с широко отворени очи пъстрите съкровища, който Квирина и Волумния сваляха от колите. Измърляните малчугани бяха щастливи, когато им разрешаваха да помогнат, да подържат за миг с мръсните си ръчички тези пъстри чудеса. Особено около Квирина, най-младата в трупата, се събираха най-много деца. Тя кичеше момиченцата с лъскави украшения, учеше ги на разни танцови стъпки и децата я слушаха със зяпнали уста. За благодарност й носеха от къщи сушени смокинги, а един неин малък почитател й донесе клетка с дрозд. И тя прие този голям подарък.

Привечер, след работа, селяните отиваха при артистите да си поприказват. Но не ходеха с празни ръце — носеха им маслини или риба да си хапнат. И беше също както в Рим, както в Задтибрието. Хората се трупаха около Фабий, доверяваха му грижите си:

— Трябва нещо за нас да съчиниш и да го изиграеш, човече! Само че това няма да е майтап.

Други пък отиваха при него да се посъветват: може ли да се излекува крастава овца? Как да се отърват от бръмбарите в хамбарите? Моят вол спря да яде…

Фабий си припомняше скромните знания, които бе научил от Марк Порции Катон. Неговият трактат „За земеделието“, предназначен за едрите земевладелци, съдържаше много добри съвети: „… на болния вол дай да глътне сурово кокоше яйце. На втория ден очукай скилидка чесън в хеминово вино и го дай на вола — макар и на тебе да ти се иска — да го изпие на гладно“. А бръмбарите? „Намажи хамбара с глина, забъркана с маслинена утайка и плява. Краставата овца изкъпи в бобова отвара с утайка от вино и маслини.“

Фабий ги учеше как да познават дали във виното има вода; как да запазят лещата; от какво да си приготвят лек против запек; как да наместят изкълчено; какво да правят, ако змия ухапе бика…

А докато той се занимаваше с фелдшерство, Волумния гадаеше на ръка съдбата на селяните. Хитрата врачка винаги улучваше нещо от миналото на жертвите си и те изпадаха в изумление; съветваше ги от какво да се пазят, предсказваше какво на всяка цена ще им се случи, но тава обикновено бяха хубави и приятни неща…

 

 

Пролетта напираше със зелените си лапички, както надничаха от лепкавите пъпки, а по южните планински склонове припламваха розовите облачета на цъфналите бадеми.

Виа Касия се виеше на север и водеше актьорите към Тревиниан, където по покана на Федър Фабий трябваше да гостува с трупата си по-дълго време. Вече бяха задминали Сторта, Веи и Бакан, разположен в дъното на кратер от изгаснал вулкан. Днешната им цел бе имението „Пакувиана“ в латифундията на сенатора Пакувий. Перений, управителят на имението, бе братовчед на Ганио — мъжа на Волумния.

Защо да не посетят богатите роднини? Волумния красноречиво описваше щедростта на Перений. Артистите се смееха: „Нашата Волумния има познати из цялата империя! Близка е с преторианци, с доносници и с латифундисти. Да не си роднина и с императора?“ — закачаха я те.

Сред скърцането на колелата Волумния разказваше, че управителят Перений е вземал назаем дори от нея. Защо пък сега — Меркурий да им е на помощ! — те да не изклинчат нещо от него? За малко майтап ще се изплюскаме за цяла седмица напред!

Артистите се надвикваха, всеки вече виждаше пред себе си пълната чиния, устата им се наливаха със слюнки и пътят оставаше зад тях. Слънцето приличаше. Още от сутринта бе душно.

Едва бяха изминали десет стадии, когато Памфила забеляза, че ги настига група римски витали на коне.

— Великолепно — прошепна Грав и сръга Фабий в гърба. — Ще имаме въоръжен съпровод.

Фабий се обърна и стисна устни. Не отговори на шегата. Гледаше ездачите, които ги настигаха в галоп, и му се стори, че всеки от тях има заканителното лице на Луций Курион. „Значи, той е наредил да ме хванат!“ — мина светкавично през главата му. Отмъщение за обидата. Погледна към Квирина, която седеше облегната на багажа — с очи, притворени срещу слънцето — и си тананикаше в ритъма на колелата. „Нищо не подозира моята малка…“

Ездачите се изравниха с колите, командирът спря конете.

— Кои сте вие?

Грав изпъчи хилавата си гръд и заговори:

— Ние, уважаеми, сме римска артистична трупа. Прочутата трупа на Фабий Скавър, когото можеш in persona^[2] да видиш тук, той държи здраво поводите на нашите квадриги…

Фабий заедно погледна Грав. Вигилът се усмихна и поглади мустаците си.

— Salve, Фабий! Това си ти, познавам те. Накъде сте се запътили?

Фабий усети, че не е дивечът, подир който вигилите тичат.

— По света, мой центурионе, да разнасяме веселие между хората…

Командирът му махна приятелски, пришпори коня и ездачите се понесоха напред, минавайки край първата кола, от която Волумния им изпращаше целувки с двете си ръце.

Имението „Пакувиана“ представляваше малко селце от латифундията на сенатора, който живееше в Рим. Редом с разкошния дом на господаря тук имаше яхъри за коне, обори за бикове и крави, кошара, птичарници, воденица, житници, хамбари, сушилни, преси за изстискване на дървено масло и вино, пещи за печене на вар, работилници. А зад постройките — поля, пасища, липата, зеленчукови градини, овощни и маслинови гори, рибарници, а по склоновете — безкрайни лозя.

Пакувий идваше няколко пъти в годината тук, за да изстиска от своя управител Перений каквото може. Времената не бяха розови за латифундистите; стопанството не им носеше големи доходи както някога. Робите бяха поскъпнали. Ставаха все по-малко, старите извори на роби пресъхваха, нови не се откриваха, защото цареше мир, а робите се доставяха главно през войната. Робите, окуражени от въстанието на Спартак, вече не се престараваха както някога. Работеха без охота, бавно, нарушаваха хода на селскостопанските работи, повреждаха сечивата, преструваха се на болни, бягаха. Управителят Перений, освободен роб, се грижеше за своя джоб както всеки управител. Почвата се изтощаваше, низовете тънеха в плевели, маслиновите гори и лозята крееха. А за да не се разпадне съвсем стопанството, той беше дал доста голяма част от земята на колоните, които имаха в селището малки имоти; те му плащаха в натура за това, че обработват господарската земя, и управителят не се грижеше за нищо повече.

Двете коли трополяха по селския път. Небето се покри с облаци, южният вятър откъм морето се развилня, задаваше се буря. Волумния и Фабий шибаха конете, колите с трясък се носеха по грапавия път и така подскачаха, че пътниците в тях можеха да си прехапят езиците. Беше около пладне, вече наближаваха имението, когато изведнъж се изви вихрушка и така заогъва и закърши младите тополи и пиниите, че короните им почти се опираха о земята, и облаци прах покриха артистите. По изпотените им тела полепваше, ситен пясък, те бързаха, колкото можеха, „Пакувиана“ вече се виждаше, вятърът дори донасяше помийната миризма и сред вихрения прах се открояваха мраморните колони пред входа.

И в този миг небето се продъни. Ливна пороен дъжд върху хората, конете, колите, пътя, затрещяха гръмотевици и сред този ужас артистите, измокрени до кости, преминаха портата на имението. Робите изскочиха да ги посрещнат и закараха колите под навесите, където държаха земеделските сечива.

След като артистите се преоблякоха, управителят, заедно със съпругата си, ги прие като велможа.

— Моят дом е и ваш дом — произнесе Перений, сякаш той бе господар на имението, и оглеждаше жадно едрите форми на своята роднина.

Съпругата му подари възхитена усмивка на Фабий.

— Кой не знае прославения Фабий Скавър? Виждала съм те в Рим. Бъдете добре дошли!

След това се събраха в триклиниума на богат обяд от птичи блюда. Жената на управителя настани Фабий до себе си, тя сама му наливаше вино, обсипвайки го с усмивки и комплименти. А той й се усмихваше с уста, пълна с печена пуйка, поглеждаше многозначително към белите й рамене и връщаше комплиментите й с висока лихва. Когато комплиментът му се получаваше особено остроумен, Фабий ритваше под масата Квирина. Девойката дъвчеше усърдно, за да не избухне в смях. Артистите бяха истински чудотворци: робът едва успяваше да постави на масата пълно блюдо и то вече зееше празно! Да бъдат благословени Волумния и нейните роднини!

Следобед робите помагаха на артистите да подготвят сцената на стария мим „Невярната обущарка“. Бяха весели. Поради бурята не отидоха на работа, в чест на артистите днес и на тях ще дадат месо, а на всичко отгоре ще видят и комедия. Белите им зъби весело светят на черните им лица.

Удар по медно котле.

Фабий излезе на сцената, отметна ефектно рициниума^[3], скриващ жълтата му туника, върху която Квирина бе пришила червени колелца. С тази туника днес той играеше за пръв път. Докосна струните на китарата. Квирина изтича на сцената и откри представлението с танц. После започна пиесата.

„Невярната обущарка“ бе старинен римски мим, Красавицата Флора слага рога на мъжа си — обущаря Секст, — изневерявайки му с чирака Прим. Когато я хващат на местопрестъплението, тя твърди, че Прим я лекувал от глисти.

Днес ролята на Флора изпълняваше Волумния, за да се изфука пред управителя. Тя цупеше устни, изобразяваше невинност и срамежливо, като малко момиче, слушаше съблазнителя — чирака — Муран. Той обръщаше очи нагоре, въздишаше, сякаш от любов, а всъщност просто не можеше да обхване Волумния през кръста. Любовниците бяха прегърнати, когато на сцената се промъкна обущарят Секст — Лукрин. Той скръцна със зъби, свали наметалото си и като го държеше пред себе си сякаш на закачалка, наблюдаваше изпод него своята невярна жена и любовника й. Двамата си разменяха сладострастни нежности и смело напредваха в любовната игра… Съблазнителят Прим започна да се съблича. Лукрин изтръпна. Прим окачи туниката си на ръката на обущаря! Обущарят изскочи с вик изпод наметалото. Флора пищи, Прим бяга…

И в тази бъркотия притича надзирателят на робите. Зашепна уплашено нещо на управителя, Перений скочи и започна да се провира между насядалите роби…

На сцената звучат грубоватите куплети, изпълнявани от Фабий в съпровод на китара:

Отвръща Флора, щом той й загърми:

— Я остави ти тези празни думи,

нали си виждал Прима глистите ми как лекува прима?

Фабий повишава глас:

Секст беше глупав роб,

срам не виждаше в това и ето,

той за глистите намери лек:

пляскаше я по дупето.

Жената на управителя се тресеше от смях и така ръкопляскаше, че можеше да си изкълчи ръцете. Артистите благодаряха. Публиката настава. Робите последваха надзирателя на двора. Там те узнаха вестта: робът Агрипор избягал! Управителят бе наредил да пуснат подире му кучета-гончии. Уплашените очи на робите святкаха на тъмните им лица. Горко ни! Колко ли глави ще паднат сега?

 

 

Два фенера разпръскваха тъмнината в хамбара. Артистите мълчаливо се разгримирваха. Те бяха забелязали, че управителят си отиде преди края на представлението. И сега разтревожено премисляха какво ли се е случило.

Лукрин измиваше ръце от обущарската мръсотия, Муран и Памфила Прибираха грима в сандъчето, Волумния старателно оправяше прическата си, защото й предстоеше среща с управителя, след като жена му заспи. Квирина бе сгънала зеленото си наметало на нимфа, седеше на едно сандъче и прегърнала с ръце колене, се взираше изотдолу във Фабий. Той свали новата си туника с червените колелца. Гол до кръста, чистеше остатъците грим от лицето си и се усмихваше на момичето.

Бръмченето на мухата, заплела се в паяжината, бе единственият звук, който нарушаваше напрегнатото мълчание.

Вратата на хамбара изскърца. Влезе Грав и я затвори след себе си. Впериха очи в него.

— Докато сме играли — избягал роб… вече хукнали по дирите му… с кучета.

Квирина прошепна в тъмното:

— Какво ще стане, ако го хванат?

Никой не й отговори и тя се обърна към Фабий:

— Кажи, какво ще стане…

— Когато бях на петнайсет години, също избяга един роб на моя господар. Десет души разпънаха на кръст, останалите ги смазаха от бой… мене също… по петдесет удара на всеки.

В трепкащата светлина на фенера Квирина видя белезите върху гърба на Фабий. Разтрепера се. Отново настана тишина.

Отдалеко се чу напевен плач. Край боклукчийските ями, където се изхвърляха остатъците от храната, вечер, след работа, тайно се събираха робите. Там те си говореха, пееха, мълчаха — всички заедно. Господарят приемаше това: нали надзирателят с кучетата ги пазеше! Над тихото тъжно пеене се извиси гърлен глас. Негърската песен е провлечена, тъжна:

Газела жълта — вечерно слънце —

в пустинята хукна, забърка се там.

Пет пъти вече угасва луната,

пет пъти във джунглата слънце залязва —

тя не намира към стадото път,

далече се лута, далеч ще загине,

далече от близки газелата жълта.

Песента секна. Лай на кучета и тропот. Все по-близо и по-близо. Викове, вопли. Все по-близо и по-близо. Артистите се вцепениха. Гласът на управителя е като бръснач:

— Та казваш, че не си искал да избягаш? Че само си се скрил, за да си изядеш на спокойствие откраднатия салам? Тихо! Не ми врещи в ушите! Надзирателят! Петдесет камшика! А после — една седмица в ергастула с гюле на крака! Ще те науча аз теб, негоднико!

Воплите се усилиха. Чуваше се как робът хълца и моли; после го повлякоха по земята… Сигурно към ергастула, помисли си Квирина.

Волумния изведнъж остави гребена. Няма да отиде при управителя. Напразно ще я чака.

— Тръгваме си, нали? — обърна се тя към Фабий.

Той я разбра и кимна с глава.

Воплите на осъдения се отдалечаваха, отслабваха, затихваха, дори кучетата вече на се чуваха. Тишината бе пълна, само мухата в паяжината бръмчеше.

В хамбара не проникваше никакъв звук отвън. Нито воплите, нито стенанията на измъчвания, но Квирина чуваше всичко това. Кръвта пулсираше в ушите й, тя сякаш сънуваше; така недействителни бяха тези звуци, този вик, който се извисяваше все повече и повече, така ужасяваща бе тази невидима сцена; така безумно бръмчеше мухата.

Квирина се притисна до Фабий, цялата разтреперана.

— Фабий! Петдесет удара! Това е ужасно!

Фабий я милваше по косите. Наведе се съвсем близо до нея, дишаше в косите й и зашепна утешително, както се успокоява уплашено дете:

— Все пак имал е късмет, Квирина. Петдесет удара — от това не се умира. Ще изтърпи ударите, раните ще заздравеят, ще се съвземе и всичко ще бъде наред. Само няколко белега ще останат. Какво значение има болката в сравнение с радостта, че утре пак ще види слънцето? А можеха да го убият, нали е роб!

Фабий повдигна лицето на Квирина, притегли я до себе си и прошепна до самите й уста:

— Какво означава някакво си мъчение? Нали и то е живот, моя мила. Нека ме боли, но ти да си до мен. Само ти да си до мен!

 

 

Тревиниан е малко градче, разположено амфитеатрално върху стръмния бряг на езерото, потънало в сенките на бадеми и кичести акации. От мраморния фонтан на площада през габърова тръбичка блика кристална вода, доведена от Сабатенските планини.

Колите свиха по уличката нагоре към височината; децата и кучетата ги изпроводиха чак до бялата, уединена къщичка. Фабий почука на портата. Скоро му отвори един мъж, малко по-възрастен от него, но по-мъничък, по-дребен; щръкнали коси, лице, потънало в брада. Неприветливото лице грейна, щом позна госта, хладните като желязо очи станаха топли. Той прегърна Фабий, прегърна и останалите, после и тримата младежи, които виждаше за пръв път. Помогна им да вкарат колите в двора и да разпрегнат конете. Това бе Федър, баснописецът.

Федър, по произход македонец, бе прекарал младините си като роб при Октавиан Август. Но императорът го освободил, за да се посвети на басните, в които първоначално подражавал на Езоп, а сепне и сам съчинявал. Федър започнал да ги издава, безкрайно горд и тщеславен от плодовете на своето творчество. Но не могъл дълго да се радва. Сеян, първият сановник на Тиберий, решил, че една от присмехулните басни е насочена срещу него; изправил поета пред съда и сам бил негов ищец, свидетел и съдия. Изпратил Федър в изгнание. И когато след смъртта на Сеян се завърнал, той не пожелал повече да живее в неблагодарния Рим, С печалбите от своите басни, които можели отново да се размножават, Федър си купил малка къща в Тревиниан — по-далече от Рим, по-далече от света.

Федър поведе гостите си по терасовидната градина, разпитвайки ги за познатите в Рим. На една от терасите имаше пергола^[4], малки йонийски колони от шлифован туф^[5] поддържаха покрива, от който висяха лози чак до земята. Артистите насядаха край голяма каменна маса в беседката, а Федър и робът му Траний донесоха малки бели хлебчета, сланина, овче сирене и вино. В ъгъла на беседката, върху подставка от пясъчник, стоеше животно от жълтеникав мрамор.

— По-рано това го нямаше — каза Фабий, който бе идвал тук вече няколко пъти. — Котка ли е?

Федър се усмихна. Усмивката му бе малко изкривена, малко подигравателна, малко скептична.

— Това е символът на нашия Рим. Той отдавна вече не е вълчица, а лицемерна котка. Това е стара етруска работа. Селяните ми я донесоха. Изровили я от саркофага, дето пазела спокойствието на древните обитатели на този край. Навярно не са имали много добро мнение за своите съграждани — подсмихваше се Федър, — щом е трябвало да си осигуряват спокойствието след смъртта по такъв начин. Етруските отдавна са се превърнали в прах и пепел, котките излизат от гробовете, а недоверието между хората си остава, както е било някога, дори по-голямо. Nil novum sub sole^[6], приятели.

— Рим е пълен с котки… — каза Грав, а баснописецът го прекъсна:

— … и нищо не може да му помогне, нали? Човек за човека е вълк — така е било по времето на Плавт^[7], така е и днес. — Федър се засмя. — И въпреки всичко този хищник ми е по-мил от статуите на боговете и императорите. Такива аз нямам тук.

Фабий вметна:

— Нашият Федър разбира красотата различно от римските богаташи. Погледнете: вместо Аполон — чемширова лира, на която свири вятърът, вместо императорската статуя — гъвкаво хвойново дръвче.

— А нима тази колона, обвита с бръшлян, не е по-красива от нашето Ботушче?

Гостите и домакинът се разсмяха.

Федър добави:

— Вещите и хората не са само това, което представляват на вид. Те са предимно това, което ние искаме да видим в тях.

От беседката се разкриваше прекрасна гледка към Сабатонското езеро. Къщички като бели кубчета бяха накацали по терасите, които се спускаха към сребърното огледало. Над плоските им покриви, затиснати с камъни, се виеше ароматен, прозрачен дим, сякаш рибарски мрежи, съхнещи по коловете край езерото.

— Колкото пъти съм идвал тук, винаги съм се възхищавал от твоя край — говореше Фабий, докато домакинът наливаше вино от амфора в глинените канички. — Никак не се учудвам, че тук дори и не си спомниш за Рим.

— Тук сигурно е приятно за писане — обади се Волумния. — Само че си сам…

Федър метна поглед към състарената артистка:

— Приятно е за писане. А щом човек е сам, значи, не е в лошо общество.

— Над какво работиш сега, драги Федър? Много ли пишеш? — попита Грав, дъвчейки с усилие сланината.

— Имам няколко нови басни.

— Кога ще ги издадеш? — полюбопитствува Фабий.

Отново иронична и скептична усмивка:

— Когато уважаемият Созий благоволи; аз не се отказвам от хонорарите в полза на многоуважаемия му джоб, както римските поети, нито пък ходя да пия с него. — Федър поглади побелялата си брада. — Засега чета басните на тукашните рибари. Една от тях толкова им се хареса, че си я направиха на песничка. Но като я слушам, сам не знам: Федър ли е това, или не?

— А каква е песничката? — попита Квирина.

Федър се дърпаше. Не умеел да пее. Те го молеха, настояваха, Най-после се съгласи и подхвана:

В двора ни растеше

лавър с хубави листа,

но коза го забеляза

и започна тя.

 

Яде листи, яде клони

и не се бои,

лавъра е във стомаха й,

кой ще я дои?

 

Ясновидците гадаят

тъй от векове:

от козата вместо лавър

падат стихове.

От храстите излетя уплашен кос, тъй като артистите в беседката така гръмогласно се изсмяха при последния куплет, че повече не можеше да се спи.

— Ами хонорарът какъв е? — попита Волумния, задавяйки се от смях.

— Както за другите басни. Жълтици не падат, но риба колкото щеш. — И Федър завърши самодоволно: — Тревинианци ценят своя поет.

Квирина слушаше с полуотворени уста. За автора на басните, доста от които знаеше от Фабий, тя си бе създала съвсем друга представа. И сега малко се разочарова. Римските поети бяха красиви, изтънчени млади патриции. А този хаплив рошльо не й приличаше на поет. При това живее толкова далече от Рим! Тя плъзна поглед по покривите на Тревиниан и изтърси с детска невинност:

— Ами че ти… нямаш тук много слушатели…

Федър протегна шия като охлюв от черупката си, очите му изхвръкнаха като пипала срещу момичето и той произнесе високомерно:

— По-добре двадесет умни слушатели, отколкото две хиляди, които не са способни да разберат истинското изкуство!

Фабий побърза да заглади впечатлението от Квирининото простодушие:

— Ти си прав. Публиката на село е по-благодарна от римската. — Очите му се смееха. — То и ние сме римляни, но вярвам, че ще ни сметнеш за достойни да чуем някоя твоя басня. Разбира се, такава, за която със сигурност знаеш, че си й автор!

— Да, да, молим те! — кокетно свиваше устни Волумния. Към нея се присъединиха и другите.

Федър това и чакаше. Поколеба се още малко, после прокара пръсти през рошавите си коси и започна да декламира за вълка и кучето, за царя на зверовете — лъва, и маймуната, за брадатите кози, за орела и враната, за лисицата и змията и още много други басни; всичките блестяха от остроумие.

На артистите най-много им допадна баснята за кукувичката, славея и магарето:

Със славея един ден кукувицата поспори:

„Кой пее, мислиш, по-добре — му проговори, —

ти или аз — съревнование ти обявявам,

магарето за съдия предлагам.“

И състезанието започна. Кукувицата закука,

тъй както брадва по дървото чука,

след кея славеят започна тънко, сладко.

Накрая то, магарето, се произнесе кратко:

„Е, пее славеят професионално и красиво,

но песента на кукувицата е проста, истинска и жива

и затова на нея лавърът се пада

и нея аз предлагам за награда!“

 

Без капчица критически талант, тъй наизуст,

магарето преценка лапало по своя вкус.

Фабий скочи:

— Отлично!

Смехът избухна отново. Горкият кос, днес няма да се наспи.

Фабий сграбчи Федър за рамото:

— Представяш ли си какво силно впечатление ще направи всяка една от тези басни, ако я преработиш за театър? Каква атака от сцената, човече! Пригоди някоя! Та ти си майстор в тази работа!

Лукрин, който винаги след като си натъпчеше коремчето, заспиваше, при думата „театър“ отвори очи:

— Моля ви се, хорица, кажете на Фабий поне тук да не говори за театър!

Молбата на Фабий зарадва Федър, но той не показа това. Точно обратното — взе да се колебае, да свива рамене:

— Не знам дали ще мога, пък и как си представяш тази работа… И коя точно басня… Но ще опитам, Фабий. Ще помисля. Може да се получи нещо…

Федър гледаше към езерото, но всъщност виждаше римския амфитеатър. Двадесет хиляди души слушат пиесата на Федър, ликуват, аплодират, вълнуват се. Какъв успех! „Vale, мой уважаеми Созий! Вече няма да чакам благоволението ти да ми издадеш някоя и друга басня. И без теб ще се прославя.“

Заскърца колелото на кладенеца.

Траний, робът на Федър, вадеше вода и си подсвиркваше. Фабий посочи към него с очи:

— Весело му е. Очевидно си добър господар.

Федър сбърчи чело:

— Аз не съм господар и Траний не е роб. Помага ми, а понякога и аз на него. Аз съм бил роб, ти също, Фабий. Така че добре знаем що е то. Аз винаги съм покровителствувал робите.

— И винаги си имаше неприятности от това в Рим. Сега не е така. Представи си: днес робите са на мода! Сега всеки говори за тях, както говори Сенека. Никакъв инвентар! Това са приятели, нещастни братя, е, нали ти е известно! Днес и ти би станал на мода с възгледите си, ако живееше в Рим.

Федър метна остър поглед към Фабий:

— Аз — в Рим?

— Сега там от фонтаните вместо вода тече вино, планини от сланина разкарват из града, на тълпите хвърлят денари, императорът е олицетворение на щедростта и добротата.

Баснописецът примижа скептично:

— Боговете страдат от капризи, както овците от тения. — И хитро се усмихна: — Защо ме примамваш да дойда в Рим, а сам бягаш от него?

Фабий се наведе към Федър през масата, поколеба се за миг, помисли си за своята мечтана голяма роля и после каза:

— Рим се е побъркал. Не иска нищо друго освен цирк, арена и кръв. И аз не виждам никакъв изход. Щуротии с ритници и изтъркани шеги? Все това ли? Аз с удоволствие се заяждам, нали знаеш? — усмихна се Фабий тъжно и продължи язвително: — Кого да нападам, като около нас е истински олимпийски симпозион^[8]? Само се огледай! Всички са прекрасни и безупречни. Императорът е прекрасен, сенатът — прекрасен, магистратите — прекрасни, та дори и преторианците; и в кого тогава, дявол го взел, да се прицеля?! А нима мога аз, като римската сган, да мързелувам и да получавам милостиня от държавата — жито и двеста сестерции месечно? Пфуй! — В гласа на Фабий прозвуча огорчение. — Затова се вдигнахме и тръгнахме от село на село като скитници-комедианти, а не като артисти. Но това не ни задоволява! В името на боговете, напиши ми някоя пиеса, приятелю! Нали си писал пиеси!

Федър мълчеше и замислено барабанеше с пръсти по масата. Квирина слушаше изумена. Тя не допускаше, че лошото настроение на Фабий има толкова дълбоки корени. Не откъсваше поглед от устата на любимия си, дълбоките гънки край тях я плашеха. А тя бе толкова щастлива от това скитничество! Фабий продължаваше:

— Аз не вярвам, че със смяната на добър или лош властелин всички хора ще станат изведнъж добри или лоши. Не вярвам, че шепа пари и милостини ще направят щастлив римския народ. — Фабий отпи от кавичката. — Ах, тази арена! Тя ни отне хляба! Хората се забавляват само когато гледат как се лее кръв. Слушай, Федър! Хрумна ми тема тъкмо за теб! — И той продължи разпалено: — Представи си арената през очите на зверовете. Трибуните препълнени със зверове. В ложата царят-лъв със своята свита. Тигри — в ролята на претора и префекта. Армията на преторианските чакали слухти, души на втори план, в долните редици, на креслата — беля лешояди, хищници; над тях — пауни и свраки, още по-нагоре — хиени, покорни магарета, продажни маймуни и стада блеещи овце… А сега — внимание! Отварят се вратите на бестиария, екват фанфари и на арената се втурват хора! На трибуните рев, лай, врясък, тракане, мучене: „Нашият цар ни е избрал първокачествена стока! Хайде сега, плешиви уроди! Гризете се! Хапете се! Драскайте се! Късайте си месата, та кръв да потече! Ето, това се казва театър!“ Какво ще кажеш, Федър?

Сюжетът заинтригува баснописеца. Очите на Квирина блестяха. Волумния ръкопляскаше, Лукрин удряше с юмруци по масата. Това е идея! Грав казва възхитено:

— А моралът на пиесата? Зрителите да се познаят в зверовете и да се видят на какво приличат с тая своя алчност за кръв.

— Да, да — избухна Федър разпалено. — Това не е лошо! Да се сбие всичко в едно късо действие; някои неща да се намекнат, други — в устата на водещия, нещо като сблъскване между зрителите-зверове…

— Само че тук има една опасност — забеляза Фабий. — Народът ще се забавлява дори с това, че се е познал в зверовете. Но какво ще стане, ако лъвът в ложата се досети?

— О, не! Императорът е великодушен — каза Волумния и всички се съгласиха с нея.

— Страх ли те е? — обърна се хапливо Федър към Фабий.

Фабий погледна Квирина. За него не става дума. Но той вече не е сам. Колко изстрада тя, когато го отведоха при Тиберий заради „Хлебарите“. Фабий разпери ръце:

— А не си ли е за страх, когато се завираш в устата на лъва?

Поетът се усмихна:

— Не се бой, момче. Ще го напиша внимателно.

И той започна да разказва подробно как вижда пиесата. Слънцето залязваше. Повърхността на езерото се позлати. Кипарисите стараха черни. А двамата автори под бръшляновата беседка разпалено обсъждаха как от идеята на Фабий да се роди пиеса.