Йозеф Томан
След нас и потоп (45)

45

Интимната, малка Дианина зала в императорския дворец на Палатина по времето на Тиберий бе предназначена за рецитации. Покрай стените имаше наредени стройни тисови дръвчета с прерязани върхове, а бялата богиня с лунно сърпче в къдрите и лък през рамо се разхождаше грациозно в тази импровизирана гора. Тук старият император, докато още живееше в Рим, слушаше стихове от Ксенофонт^[1], Алкей, Калимах^[2], Лукреций^[3]. Тук говореха музите.

Калигула нареди да отнесат божествената ловджийка някъде в градината и на нейно място да поставят върху широк пиедестал бронзова композиция: кон, нападнат и разкъсван от лъв. Също така нареди да махнат дръвчетата и да сложат в средата на залата маса и четири кресла.

През единствения голям прозорец нахлуваше октомврийското слънце — хладно, нетоплещо. В бронзовите съдини, наподобяващи римската крепост със зъберите и кулите, поставени в двата ъгъла на залата, пламтяха алени въглени.

Калист, императорският трапезит, въведе поканените гости и ги разположи на определените места.

Макрон — с лице към прозореца и гърбом към стената, върху която бе нарисувана гориста местност, пресечена от река. Луций — с лице към композицията, с гръб към вратата. Авиола — срещу него. Четвъртото кресло, отрупано с възглавници от пурпурен плат, бе празно.

И тримата бяха поканени най-неочаквано от императора. Никой от тях не знаеше защо го е извикал. Върху масата имаше подноси със закуски, амфора с вино и четири чаши. Те седнаха и зачакаха мълчаливо.

Авиола бе неспокоен. Измъчваше го неизвестността. Извикването на Палатина, ако не ставаше дума за пиршество, обикновено не предвещаваше нищо добро. Пак добре, че не е сам тук. Седи редом с двамата най-висши сановници на империята. Той плъзна поглед по Макрон, после впери очи в Луций. „Виж го ти годеника на Торквата! Моето нещастно момиче може да си изплаче очите по него. А той? Колко самолюбив изглежда, негодникът. Раната, която й причини той, е много по-страшна от тази на камата. Ах, да можеше да разбере кой е изпратил убиеца! Не се бой, момичето ми. Втори път няма да посмеят. Но ти, кариеристе, скъпо ще ми заплатиш за измяната! С главозамайваща скорост излетя нагоре. Но с такава главозамайваща скорост можеш и да паднеш и да си счупиш врата. Нищо, че си дясната ръка на императора… Летният дворец в Анциум! Сигурно заради това ме е извикал; или по някакъв друг финансов въпрос — мислеше си Авиола. — Иначе нямаше да ни посрещне трапезитът му Калист. Парите владеят света. С пари можеш да си купиш всичко…“ Сенаторът вдигна очи нагоре към великолепно украсения таван. Той мислено оценяваше цялата наредба. И както винаги, все едно за какво ставаше дума — за статуя, роб или дом, — неговият мозък изчисляваше всичко в пари.

Макрон бе надянал своята обикновена маска на железен воин, когото нищо не може да извади от равновесие. Спокойната му и самоуверена осанка подчертаваше това. Но вътрешно не бе спокоен. Той искаше императорът да обезглави Авиола и Луций, а пък сега седи тук и с двамата! Това не е на добро. Що за глупости прави Калигула — да поставя на една маса ищеца и обвиняемите! Такова нещо в Рим никога не е ставало. Винаги всичко се е правело зад гърба на обвиняемия. „Сега тук сме един срещу двама. Добре, че императорът, благодарение на Ения, сигурно ще бъде на моя страна.“ При последната вечеря в двореца на Макрон му се стори, че императорът нещо много заглежда Валерия. Гледаше я настървено, без да се смущава дори от императрицата. Ако остане насаме с нея… в случай на нужда… Абе, всякаква помощ е добре дошла. Пък и преторианците няма да разрешат косъм да падне от главата на префекта. И Херея, началникът на императорската гвардия, стои винаги пред него като новобранец пред центурион. Ама че идиотски го сложи Калист да седне точно тук — слънцето грее право в очите му. Той се загледа в скулптурата на конника с лъва. Такъв лъв, хорица, не е шега работа. Захапал е коня, като че ли е кутре. Конят цвили от болка. Даже се чува — така е зинал… Какво ли му е хрумнало на Калигула?

Луций бе изненадан, когато видя в залата Макрон. Какво ли е решил да прави с него императорът, след като вече знае, че Макрон и Ения са го подвели? Но мислите му веднага се разпиляха. Луций бе уморен. Ливила е ненаситна, прекалено много иска от любовника си. Той често потриваше с благоухание лицето и ръцете си. И вече за нищо не мислеше. И какво толкова да му мисли? Императорът естествено знае какво иска. А от Луций се иска само едно: да изпълнява неговата воля.

Вратата зад Луций се отвори. Той скочи и се обърна, Макрон и Авиола станаха.

Появи се императорът в пурпурната си тога. Вървеше бавно, някак дебнешком, на пръсти, леко прегърбен, голямата му глава, потънала между раменете. Очите му трескаво горяха. Макрон и Авиола притаиха ужасени дъх; императорът изглежда по-зле, отколкото по време на дългото си боледуване. Какво ли му е? Пак ли е болен?

Калигула им направи знак да седнат. Даваше си вид на любезен и се интересуваше от здравето на гостите. Но в думите му, макар и дружески, се долавяше хладен тон.

— Яжте и пийте, мои драги, въпреки че съм ви поканил на съвет, а не на угощение. Дроздовият пастет е великолепен. А че имам хубаво вино, това отдавна знаете.

След няколко фрази, които трябваше да създадат сърдечна атмосфера, императорът погледна към бронзовия кон (той винаги гледаше само коня, не лъва!) и заговори делово. Защо е поканил драгия Авиола? Ами че има някои неясноти в отношенията между императора и сената, по-точно казано — известна част от сената, по-буйната и по-действената, императорът се усмихна на израза си, това трябва да се приеме като похвала, драги мои, и тази част му създава известни тревоги, тъй като не я разбира добре. Става дума за лоялността на тази група, без която императорът не би могъл добре да управлява.

Авиола седеше като на тръни. Дали трябва да скочи и да започне да се кълне, да призовава боговете за свидетели, че нищо подобно не знае, че нищо подобно не съществува?

Императорът премести погледа си от страдащия кон върху лицето на Авиола и продължи да говори. Добре знае, че преди известно време някои сенатори са подготвяли заговор… Авиола пребледня, ледени капки пот избиха по челото му.

— Заговор срещу императорския род, в който е взел участие и Авиола.

Авиола скочи и искаше да каже нещо, но императорската ръка прекъсна сенатора. Днес не става дума за това, продължаваше миролюбиво Калигула. Това е вече забравено. Днес тези, които се бунтуваха срещу Тиберий, стоят вярно до рамото на новия император. Например Луций. Но останалите? И Калигула назова уверено и точно имената на заговорниците. И така, нека говори Авиола. Нека каже истината, без да се страхува. Императорът ги уверява, че няма намерение да преследва тези, които не са се провинили пряко в заговора.

Авиола си пое дъх, вдигна ръце, сякаш призоваваше небесата, и започна.

Той ще говори самата истина, защото обича императора. За покойния Сервий и за Луций не е нужно да говори. И за себе си също. Неговата преданост към монарха е безгранична, нека императорът го провери, за да се убеди. А за останалите? О, богове безсмъртни, как би могло в тях дори да тлее, той повтори, дори да тлее искрица несъгласие? И защо? Единствено старият Улпий… Но това е известно на императора. С него стана нещо, затвори се в двореца си като побъркан. С него няма защо да се занимаваме. А ето другите: Юлий Вилан, когото Тиберий доведе до просяшка тояга, като отне именията му, но Гай Цезар великодушно му върна всичко. И даде амнистия на брат му Марк. Пизон, изкупвачът на данъците в Панония и водач на публиканите, беше с вързани ръце от закона на Тиберий, според който трябваше умерено да се събират данъците, митата и налозите от провинциите. Но Гай Цезар мъдро премахна този глупав закон. Корабостроителят и главен търговец на роби Даркон и особено строителят Бибиен получават непрестанно големи поръчки от императора. Всички живеят прекрасно и тогава защо, поради какви причини, о, богове, могат да бъдат против императора? Точно обратното — любов, огромна любов към императора…

Императорът си спомни: „Това е наистина така, този дебелак не лъже. Всички тези наистина много ме обичат — каза си той иронично. — Обичат ме, защото и мен, и държавата, което е едно и също, могат да одират. Добре. Но на мен ми е ясна вашата игра. И аз ще ви дера, милички мои, и то не еднократно, както ме съветва късогледият Макрон, а постоянно, както ме съветва Луций.“

Императорът благосклонно поклащаше глава.

— Аз — говореше развълнувано Авиола, — аз отдавна съм решил… — При тези думи императорът погледна Макрон, който бе забил очи в масата. — Когато се събере сенатът преди Нова година, да предложа да те удостоят, цезаре, с титлите, които заслужаваш. Ще предложа титлата „Dominus“^[4], една от най-висшите титли, която…

Калигула вдигна ръка.

— Много си любезен — каза той благосклонно, — но аз не я заслужавам… — Ново движение на ръката накара Авиола да млъкне. — А сега да уговорим окончателно покупката или ако ти е по-изгодно, замяната на твоята вила в Анциум с някой от моите летни дворци. Луций Курион бе вече няколко пъти при теб по този повод и ти навярно вече всичко си обмислил. Аз искам тази вила. Харесва ми.

Макрон опули очи. Ах, ето защо е ходил Луций в двореца на Авиола!

Императорът гледаше картината на стената зад Макрон. Горичката от пинии се спускаше по стръмния склон към реката, която подскачаше пенлива между планинските скали. О, ще бъде великолепно, когато въведе Ливия Орестила в това закътано сред пинии гнездо. Колко апетитна и привлекателна ще бъде Ливия…

— Таванът в триклиниума на вилата е покрит със златни пластинки — обърна му внимание Авиола. — Но от любов към теб ще я заменя с удоволствие…

Разбогатял глупак без вкус, помисли си Луций. За да смае хората, е готов да позлати и латрина.

Упоменаването на златния таван накара императора да заговори за друго. Гостите добре знаят неговия кон Инцитат. Той е истинско съкровище. Осмото чудо на света. Спечелвал е и ще печели всяко състезание.

— Той е прекрасен, прекрасен е като божество — говореше Калигула влюбено. — Обърнал ли си внимание на очите му, Луций? Как не! Ти, такъв познавач на коне. Човешки очи са това, драги мои, прекрасни женски очи, пълни с любов! Ами походката му? Коя танцьорка има такава горда и величествена походка? Терпсихора не може да се сравни с него! Дори и Диана! Това е песен, а не походка. А когато краката му се понесат в тръс или в галоп? Защо нямаме поети, които да възпеят във великолепни хекзаметри красотата на божествения ритъм, в който Инцитат препуска? Аз го обичам, той ми се явяваше насън, когато бях болен… Но по същество. Искам да построя за него нова конюшня. Да бъде от делфийски мрамор. И там моят любимец ще лежи върху скъпоценни килими; свита от роби ще го обслужва; поне една седмица преди състезанията кохорта войници ще стои на стража пред неговата конюшня, та нищо да не смути покоя му. Само не знам от какво да бъдат направени неговите ясли. Какво мислите вие? — обърна се Калигула към Луций и Макрон.

— От кедрово дърво, мой цезаре — предложи Макрон.

— От алабастър — каза Луций и неволно се усмихна: така страстно Калигула не обича дори сестра си Друзила!

Императорът отметна назад недоволно глава.

— Не, яслите ще бъдат от злато.

— Великолепно! Знаменито! Прекрасно!

— Конюшнята навярно ще струва седем, а със златните ясли, мисля, десет милиона. Но Инцитат заслужава това!

Макрон и Луций възторжено се съгласиха. Инцитат наистина бе прелестен кон. Авиола впи нокти в дланите си под масата. „Добре ли чувам? Не сънувам ли? Или императорът е полудял? Да хвърли десет милиона за една конюшня! О, Минерва, богиньо на разума, чуваш ли? Нима такава инвестиция се рентира? Конят бил печелел състезания! Хубаво, но това носи само чест и слава! Нищо повече.“

Както обикновено императорът отново промени темата:

— А сега трябва да реша най-важното, за което ви повиках да се съветвам с вас, драги приятели. Грижата за благосъстоянието и забавлението на римския народ поизпи кръвта на нашата хазна, ерария и фиска. Необходим е голям прилив на пари за нуждите на народа, за игрите и за строежите, които искам да осъществя, и опитният финансист Авиола сигурно ще ме посъветва нещо. Аз довърших храма на Август и театъра на Помпей…

— Прекрасно! — извика ласкателно Авиола.

— Искам освен това да построя нов дворец тук, на Палатина, и да го свържа с Капитолия; така, по най-късия път, ще отивам да се кланям на Юпитер Гръмовержеца.

Всички велегласно изразяваха възторга си от великолепните идеи на императора.

— Искам върху Ватиканската равнина да направя градини, каквито Рим не е имал досега. Ще построя нов цирк. След това — нов водопровод с прясна вода от Сабинските планини, защото старият, Апиевият, вече не е достатъчен; и нов амфитеатър за гладиаторските игри, и още много други строежи извън Рим…

Луций възторжено го прекъсна:

— Един ден историята ще каже какъв император е бил Гай Цезар!

— Нужни са ми много пари, драги Авиола. Трябва да се намери начин за увеличаване на доходите.

Авиола погледна императора, но още неуспял да проговори, той добави:

— Не бих искал да намалявам разходите, както обикновено съветват финансовите мъдреци.

Авиола разбра. От пировете и разточителствата — нито сестерций. Той помисли малко и предложи на императора отново да въведе данъка върху печалбите, който бе премахнал след смъртта на Тиберий. Това означава няколкостотин милиона годишно. Калигула отхвърли предложението му:

— Не искам това да стане за сметка на обикновените хора. Това не е решение. Не, не, приятелю.

— Тогава може лесно да се повишат цените на продуктите на пазара…

— Не! — извика императорът. — Твоите предложения ще засегнат обикновените хора. Те ме обичат. Не мога да им напакостя така.

Гласът на императора бе раздразнен. Авиола преглътна; въздъхна и се прицели по-високо.

— Ами ако въведем данък върху завещанията в размер на двадесет и пет процента в полза на твоята хазна?

Но като видя, че императорът се намръщи, Авиола побърза с ново предложение:

— Тогава не остава нищо друго, освен да увеличим приходите от провинциите.

— Не бива — каза строго императорът. — Моите трапезити разговаряха с прокураторите, проконсулите и с изкупвачите на данъци и се убедиха, че провинциите и без това са в тежко състояние. Попитай публиканите — да видиш какво ще ти кажат! Не бива! Не бива!

Настъпи тишина. Белият и дебел показалец на Авиола повтаряше очертанията на фигурките по мраморната маса. Някакво огромно напрежение се таеше в тази ръка, която сякаш знаеше пътя, най-прекия път, но се колебаеше да го посочи. Авиола бавно повдигна очи към императора, бавно отвори уста и проговори:

— Тогава остава последното. Това, което ще донесе бърза, а после и дълготрайна, постоянна печалба; печалба всестранна, печалба, обогатяваща цялата империя.

— Какво е то? — наведе се императорът нетърпеливо към Авиола.

— Да се сдобием с нова, богата провинция — извика тържествено Авиола и изтри с копринена кърпичка потта от голото си теме. После продължи в тишината: — Тълпи роби, кораби с пшеница, плодове, добитък, кожи, желязо, руди… богатствата, на които се крепи мощта и славата на Рим!

Велика идея! Всички почувствуваха това. Макрон видя как тя заинтригува Калигула. И процеди, препълнен със завист:

— Това ще бъде добре дошло за теб, оръжейника, да си натъпчеш сандъците!

Строгият поглед на Калигула го застави да млъкне. Калигула знаеше, че това е така. Но в този миг пред него се откриваше нещо великолепно, нещо, за което бе мечтал още като принц: да разшири империята на Август и Тиберий! Да се завземат нови земи, изобилствуващи с богатства! Тиберий не искаше и да чуе за такова нещо, пазеше своя римски мир само защото бе вече стар, немощен и загубил всякаква смелост. Мислите на Калигула летяха напред: той, императорът, би застанал в златна ризница начело на своите легиони, любимецът от детски години на войниците би ги повел към славни битки, би се върнал в Рим като победител, би преминал през Форума с невиждан и нечуван триумф! Подир него окованите царе на поробените земи, стотици коли с бойни трофеи… А римският народ ще ликува, щастливият и опиянен римски народ ще го слави, както слави бога Марс…

Размечтаха се и останалите. Макрон и Луций вече се виждаха като върховни командири на армията. И пред техните очи се рисуваха картини на най-висшите почести, каквито може да достигне един римлянин. Авиола виждаше своите огромни сандъци, претъпкани със скъпоценен метал, виждаше как златният порой залива двореца, градините… Злато, навсякъде злато!… И отгоре на всичко: Калигула, повел своите легиони, за цели месеци ще напусне Рим, а може би и завинаги… И ръцете на римските богаташи — напълно развързани…

Императорът проговори твърде внимателно:

— Твоето предложение, драги Авиола…

— Отлично предложение, нали, мой Гай? — неучтиво го прекъсна Макрон.

Императорът стисна зъби. „Мой Гай! Каква дързост! Сега ще си разчистим сметките с теб.“ И той продължи:

— … е грандиозно. Но при такава ситуация е абсолютно необходимо да имаш здрав тил. На всички отговорни длъжности — абсолютно предани хора. А Египет отдавна ми създава грижи. Неговият прокуратор Авилий Флак не спечели доверието ми. Владетел на Египет! Каква чест и власт е това! Но Флак не ги цени. Имам известни подозрения. Така че отзовах Флак. И за прокуратор на Египет назначавам своя най-доверен… теб, драги Невий!

Сякаш гръм удари Макрон. „Отстранен! Снет! Изхвърлен! Това е то Калигуловата благодарност, загдето му помогнах да се качи на трона!“ Гърлото му пресъхна, не можеше да преглътне, не можеше да проговори. Авиола беше нащрек: нещо странно витае във въздуха. Сега трябва само внимателно да изчака. Луций почервеня от завист: прокуратор на Египет! Най-силният човек след императора! Но това бе първият импулс; веднага след това той съобрази: аз победих Макрон!

— Крайно време е да се приготвиш за отпътуването, скоро морето ще се затвори — продължаваше императорът. — Вдругиден се качваш на кораба, който те чака в Остия.

Лицето на Макрон отново доби цвят. Сега той виждаше по друг начин положението си. С един замах ще се освободи от капризите на Калигула. Ще стане неограничен владетел на най-богатата провинция, житницата на Рим. А поиска ли, може и да умори Рим от глад. Ще има на разположение голяма армия. След време ще може да диктува волята си и на императора. Той стана, започна да благодари. Императорът се изправи:

— Прецених също така, че там ще ти е нужна жена. Вие добре се разбирахте с Ения. Заради теб аз се развеждам с нея, ето потвърждението ми, и ти няма да тръгнеш сам. И Валерия вземи със себе си, вече в Рим нищо не би й доставило радост.

Лицето на Луций грейна. „Ах, този Гай! Сякаш е знаел моите тайни желания!“

Калигула ласкаво изпроводи Макрон до вратата.

Авиола въздъхна:

— О, богове, какви работи стават!

Луций му прошепна:

— Би било разумно от твоя страна да подариш на императора десет милиона за конюшнята на Инцитат.

Калигула се върна. Върху лицето му бе изписана странна, загадъчна усмивка, по-скоро гримаса, отколкото усмивка.

— Седнете, драги мои.

Под композицията с цвилещия и разкъсван от лъва кон седнаха: властелинът на римския народ, отдясно — както някой остроумно прошепна в кулоарите на сената — неговият гръмогласен рупор Луций Курион, отляво — новоизпеченият финансов съветник Авиола. Да, съветник, нещо повече от министър, хитрец, който ще остане в сянка, но със силата на златото си ще разиграва тези двамата.

— Задачите, които поставя пред вас времето и нашето скъпо отечество — говореше императорът, — нападано от варварите по Дунав и Рейн…

— Всичко за Рим! — извика Авиола.

— … и жизнените интереси на римския народ ни принуждават да не търпим повече пограничните провокации на враговете.

— Силите на нашата империя са нужни не само за да решаваме вътрешнодържавните въпроси, но и за да прославим нашите орли извън пределите на империята… — произнесе въодушевено Луций.

Императорът го прекъсна:

— … тъй като мощта на империята расте с нейното разрастване, то и ние, ръководени от прозорливостта на боговете, трябва да разширим простора, в който живеят нашите народи.

При тези думи Калигула леко се усмихна, а устните на Авиола нервно потрепнаха. „Защо са нужни тези фрази — помисли си той. — Тука сме си свои хора, знаем за какво става дума и какво искаме.“

Това, което искаха, тегнеше във въздуха. То се съдържаше в една тежка дума. Тежка за изговаряне и с тежки последствия. Никой не искаше пръв да я произнесе. Тя се въртеше вече няколко години в главата на Авиола, задушаваше го и той пръв я изрече:

— ВОЙНА! Да, войната е неизбежна!

Знаеха значението на тази дума. Тя плашеше и миролюбците, и завоевателите. Всекиго засягаше лично в някакъв смисъл, всеки трябваше да рискува нещо, да жертвува нещо, та дори това да беше само спокойният му сън.

Калигула си даде вид на съвестен и далновиден владетел:

— Да се наруши мирът, установен от Август и Тиберий! Каква отговорност е това, драги мои!

— Но Рим ще стане още по-могъщ — скочи Луций.

— И твоята слава ще порасне още повече, цезаре! — патетично добави лихварят. — В световната история… ще бъдеш навеки прославен…

Императорът се поддаде на натиска и изрази това по следния начин: признава техните доводи. Друг път няма. „Велика Белона^[5], Марс Отмъстителю, ще приемете ли нашата жертва и ще благословите ли нашето оръжие за победа?“

— Заради мира на Тиберий — намеси се Луций — нашите легиони са заприличали на гниеща, застояла вода, покрита с жабуняк. Главните староримски добродетели — храбростта и смелостта — западат, изчезват. Римляните, прославили Града, не са били само земеделци, а преди всичко войници. Ако не дадеш възможност, цезаре, на нашите войници да воюват, те ще се превърнат в готованци и къртици. Нашата армия е превъзходна, а ако я оглави…

— Курион? — подхвърли изпитателно Калигула.

— Ти, мой драги Гай, ти, любимецът на всички войници! И светът ще бъде смаян от чудеса от храброст…

Императорът се усмихна, стисна ръката на Луций:

— Добре, ще видим. А как е армията с въоръжението?

Луций улови насърчителния поглед на Авиола. И добре го разбра. Авиола, Magister societatis^[6] на всички оръжейници, също си искаше своето. Той има право на това. Бе въвлечен в играта, която сам предложи и прокара. „Обвързахме се един за друг на живот и смърт, връщане назад няма…“ Луций подхвана:

— Въоръжението на някои легиони и по-точно на тези от Рейн и Дунав е поостаряло. Не е задоволително. Става дума за четири легиона, тоест — над тридесет хиляди души.

— Докога оръжейните фабрики биха могли, Авиола, да доставят за тях ново, съвършено въоръжение?

— За кратко време, мой най-благородни. Три-четири месеца…

— Добре. Зимата с този варварски сняг, мъгли и студове не е изгодна за моите хора. Пролетта е най-удобна. А какво ще правим със старото оръжие?

Авиола отново спря поглед върху Луций.

— Старото оръжие ще продадем на приятелските ни народи — арменците, партите, иберите^[7]. И добре ще го продадем, защото ще им се стори великолепно.

— За да започнем война, ще са ни необходими много пари, драги Авиола.

— Аз и моите приятели, публикациите, сме на твое разположение, мой цезаре! — заяви Авиола.

— Благодаря! А сега искам да ви съобщя, че длъжността на Макрон разделям на две. Командуването на преторианците и моята лична охрана поверявам на Касий Херея, този стар, предан и честен воин. Другата част от длъжността ще поемеш ти, Луций. Това означава, че ти ще бъдеш вторият след мен военачалник на всички римски легиони и мой наместник. Недей да ми благодариш! Аз знам какво правя. Ти, Авиола — като доказателство за моето дружеско отношение към теб, — ще заемеш мястото в императорския съвет и навсякъде ще те съпровождат дванадесет ликтори^[8].

Авиола се кланяше и пресилено благодареше. Той предложи на императора — това е само един малък израз на внимание — десет милиона сестерции за построяване и обзавеждане на конюшнята за скъпия Инцитат.

Императорът прие подаръка и любезно се раздели с двамата.

Луций излезе от залата зашеметен. Бе опиянен от щастие. Искаше му се да вика, искаше му се да изкрещи така, че целият свят да чуе радостта му. Искаше да я сподели с някой мил и близък човек, да я удвои с друга радост. „По-скоро у дома, при мама! — Замисли се. Не, при майка си не може да отиде! В нейните изплакани очи би видял сянката на гордото бащино лице. — Ливила ще се радва заедно с мен! — Хукна по коридора към нейните покои. — Ливила ще се хвърли на врата ми и ще каже… Ливила ще ми се присмее. — Луций се спря, усмихна се нервно и пое към изхода на двореца. При кого да отиде със своята гордост? При Сенека ще отиде. — Той ще се радва заедно с мен, той знае, че Гай е просветен монарх и че ме е издигнал с пълно право.“

Луций се спускаше към Форума и изведнъж пред очите му заподскачаха буквите от писмото на Сенека и започнаха да се подреждат в жестоки думи… нечувани почести… вероломство… користолюбие… Не, няма да отиде при Сенека. Ами приятелите на Луций Прим и Юлий? Те биха си помислили същото.

„Приятели? Имам ли аз приятели?“ Луций отчаяно диреше в паметта си поне един човек, с когото би могъл да сподели своето щастие. Но такъв човек нямаше. Очите му се наливаха с противна влага, стискаше юмруци, упорито търсеше нечий образ. Той се провираше през тълпата на Форума и неговото умопомрачаващо щастие бързо се разпиляваше.

Огромният Рим се оказа безлюден за Луций.