Йозеф Томан
След нас и потоп (36)

36

Четири са корените на света:

Зевс — това е огънят пламтящ

Хера — земя живителка това е,

Айдоней е въздухът, а Нестис — вода.^[1]

Любов ги среща. Свада ги разделя.

По нареждане на Октавиан Август този цитат от Емпедокъл от Агригент^[2] бе изсечен под бронзовия релеф, изобразяващ четирите стихии. Но Тиберий заповяда да пренесат плочата в малкия атриум на неговия палатински дворец. Вляво от плочата стоеше статуята на Август, вдясно — на Тиберий.

Калигула седеше в креслото, изтощен от впечатленията и вълненията, преживени през последните дни. Напрежението около убийството на Тиберий, пътят подир неговия ковчег до Рим, погребението, прочувствената надгробна реч, първите държавнически задължения… и на всичко отгоре лудият бяг на кръвта в жилите му, която ликуваше: „Аз съм император, господар на света!“

Упоен от властта, изморен от това главозамайващо упоение, Калигула се разположи в малкия атриум и се взря в релефа. Той го възприемаше посвоему. Не виждаше хармонията на формите, нито пък движението, и ритъма на фигурите. Виждаше две жени — Хера и Нестис. Първата — матрона с огромни гърди, другата — девойка като разпукнала се пъпка с нежно заоблено коремче и тънки бедра. Зевс бе изобразен като мускулест гладиатор. Но най-силно впечатление правеше на Калигула стройният Айдоней, къдрокос юноша с чувствени устни.

Четири са корените на света…

Любовта ги среща. Свада ги разделя.

Той размишляваше над тези думи и гледаше своите двама предшественици на трона. Този добродушен, бодър, ала хитър прадядо — както прабаба му Ливия описваше Август, като леко присвиваше в насмешка устни — е играл добре ролята си на спасител на Рим от кървавите граждански войни. С великолепната съветница Ливия зад гърба си той даде на света ред, който външно запазваше всички приятни страни на изключителната свобода, но същевременно тихо и упорито съсредоточаваше в ръцете му, а често и в ръцете на Ливия, цялата държавна власт. Този мъдър приятел на философите и поетите не допускаше раздорът да разедини стихиите. Ливия му помогна всички да се сдружат и побратимят: сенатори и конници, патриции и плебеи, клиенти и патрони, колони и латифундисти, и в края на краищата всички да бъдат с императора. Ливия, която копнееше дълго да държи юздите на управлението, „се грижеше за съпруга си да бъде здрав и весел, та дори му доставяше прекрасни любовници; но не толкова темпераментни, а по-скоро вещи и изкусни в любовта, за да не се преуморява, а да съхрани постоянната бодрост на тялото си“.

„Този човек — казваше си Калигула, загледан в Август, ако не изпитваше такава тайна неприязън срещу Тиберий и ако нямаше у дома си тази необуздана дъщеря Юлия — можеше наистина да си живее прекрасно. Вместо него воюваше Тиберий, вместо него мислеше Агрипа^[3], вместо него управляваше Ливия, а той само бодро се усмихваше и слагаше отпечатъка на пръстена си под нарежданията за укрепването на императорската власт.“ Калигула разбираше, че ако ги нямаше Август и Ливия, не би била нито империята, нито самият Калигула. На божествения Август — нашето уважение. А Тиберий — това е друго нещо. Тук Ливия здравата се потруди, докато с отрова, въже и кама прокара път за сина си към трона. „Ах, този стар палач! Колко дълго време ме измъчваше! Как ме пренебрегваше, когато ставаше дума за държавническите дела! Като че ли бях слабоумен. Е, виж ме сега от Оркуса, където се разхождаш по асфоделиевите^[4] ливади, виж ме! Аз ще ти покажа дали умея да управлявам. Ти постоянно се съветваше с някого: със Сеян, Нерва, Тразил, Макрон. Постоянно кореспондираше със сената, за всяка глупост пишеше трактат и «обърнете внимание, бащи и заседатели…». Аз няма да вървя по твоя път! Аз сам ще управлявам империята. Ще видиш как ще се завърти колелото. По време на твоето владичество любовта не обединяваше стихиите. Само раздори, напрежение и борби имаше през този твой прословут «римски мир». Аз няма с никого да се съветвам. Искам да живея така, както трябва да живее един римски император. Ще бъда пълната противоположност на теб. Баща си Германик ще взема за щит, Август — за образец. На бедните ще натъпча стомасите, на народа ще дам игри, каквито Рим не е виждал, на сенаторите ще се поклоня доземи, за да ги хвана изкъсо, ще намаля данъците, ще разширя търговията, ще облекча живота на всички. И кой ще има най-голяма полза от това? Кой според теб, завистливо старче?“

От Форума долитаха тържествени фанфари. Глашатаите съобщаваха, че съвсем скоро императорът ще предложи на сената да приеме нови закони, та да заживеят в абсолютно блаженство и радост сенатът, римският народ и цялата империя от Секвана^[5] до Ефрат. Калигула си даваше вид, че е доволен. Стана и издекламира:

Много силни неща има на този свят —

няма нищо по-силно от човека.

Засмя се и поизмени стиха на Софокъл:

Много силни неща има на този свят —

никой не е по-силен от господаря на Римската империя.

Калигула вдигна предизвикателен поглед към статуята. Неговото победоносно чувство се стопяваше под настойчивия поглед на Тиберий. Спомни си за Мизенум. Разтрепера се и излезе заднишком от атриума.

 

 

В работния му кабинет го очакваха Макрон и писарят Силвий. Макрон не оставяше нито за миг императора сам. Правеше всичко, за да бъде незаменим за младия владетел. Подсказа му как трябва да се държи по време на погребението. Посъветва го да произнесе прочувствена реч над ковчега на дядо си; да заплати по петстотин ауреи на всеки войник; да спечели симпатиите на народа с каруци храна, бъчви вино и пари. Също така — час по-скоро да отиде в сената и подкупи с комплименти „отците на Града“. Макрон стоеше зад гърба му, готов винаги със съвета си, ако потрябва.

Понякога императорът пламваше от гняв, осъзнавайки как робски изпълнява нарежданията на своя съветник, но в същия миг разбираше, че иначе не може. Макрон е опитен, разбира от всичко. „Но не ми харесва това, че не се отделя нито на крачка от мен. Дали не иска да ме направи послушна кукла на конци, а всъщност той самият да управлява. Ала няма как, нужен ми е. Засега…“

 

 

На масата пред императора бяха натрупани дървени таблички, покрити с восък, върху които робът Силвий гравираше императорските нареждания и съобщения за „Acta diurna“.

Номенклаторът съобщи за идването на Луций Курион. Императорът стана и го посрещна с братска прегръдка. Той вече знаеше от Макрон, че кохортите от шести легион по заповед на Луций са му подготвили тържественото влизане в Рим и че са били готови да потопят в кръв всеки глас, който би се обадил срещу новия владетел. Благодари трогнат на Луций. Калигула знаеше и за самоубийството на Сервий Курион. Отново прегърна приятеля си.

— Защо твоят баща, мой скъпи… Ах каква загуба е това за Рим! — Величествен жест на ръката към писаря: — Диктувам, пиши! „С тази заповед установявам своя императорски съвет, който ще ми помага в управлението. За членове на императорския съвет назначавам Гней Невий Серторий Макрон — преторианския префект. Следва — Луций Геминий Курион…“

Луций почервеня от щастие и смущение.

— Мой най-скъпи… какво говориш… аз… член на императорския съвет? Но… това не може… аз дори нямам необходимата възраст.

Калигула се разсмя, преизпълнен с доброта и ласкавост:

— Ние сме на еднаква възраст, Луций. Нима моята възраст е подходяща за император? Пиши, Силвий: „Предлагам и горещо препоръчвам на славния сенат да избере на мястото на покойния Сервий Курион за свой нов член Луций Геминий Курион заради неговите заслуги към отечеството и императора.“

Луций видя как императорът подписа своето нареждане. Макрон се усмихваше: добре, добре. Ъгълчетата на устните му лукаво потрепваха: „Добре за отечеството, за Валерия и за мен. Никога не е зле една силна позиция да се подсили още повече.“

Луций трепереше. Всичко това означаваше, че Калигула не знае нищо за заговора, който Сервий подготвяше. Тщеславието му бе безкрайно поласкано от думите на императора. Все по-високо и по-високо подир колесницата на Хелиос!

— Кого още ми предлагате за императорския съвет? — попита Калигула.

Замислиха се. Макрон съветваше като практик: управляващия императорската хазна Калист и сенатора Хатерий Агрипа.

Калигула отхвърли и двамата с досада. Калист е освободен роб, не е благородник! А Хатерий? Тази Тибериева змия? Никога!

Луций предложи Клавдий — чичото на Калигула.

Калигула се замисли. Устните му присмехулно потрепнаха, когато си представи Клавдий: пелтек, куц, мислите му витаят из облаците, рови се из етруските и картагенските гробници, изпълнява капризите на всяка жена, но пред обществото това би било изключителен ход…

— Ти си прав, Луций — каза той и приятелски го прегърна през рамо, като че ли с това искаше да изрази братската си обич, която отдавна забравила хлапашката завист от състезателните игрища. Отлична идея. Моят скъп чичо. Пък и никой не може да му отрече, че е своего рода личност. Пиши и него, Силвий. Следващият кой да бъде, Луций?

— Аз бих предложил и… — започна Луций и отново почервеня от смущение.

— Кажи, драги, кажи. Кого?

— Сенатора Улпий…

— Най-запаления републиканец?! — избухва Макрон.

Калигула бе изненадан. Ръката му се плъзна от рамото на Луций.

— Той е честен човек — каза Луций, като гледаше в земята. — Обича отечеството повече от живота си. Баща ми го уважаваше… Уважава го целият римски народ…

Настана тишина.

Луций се обезпокои, но не се предаваше и продължи тихо:

— Името на Улпий в императорския съвет ще създаде представа сред народа за… свобода. — Искаше да каже „републиканска“, но мигновено преглътна думата и довърши: — За демократична свобода, разбираш ли ме, цезаре, свобода по гръцки…

— Перикловска, нали? — прекъсна го императорът. Притворил очи, в този миг той наблюдаваше Луций през клепачите си; младият Курион изтръпна от уплаха, че е наговорил излишни неща. — Или по-точно казано, републиканска! — отново го матира императорът.

Луций целият пламна от смущение. „Горко ми, всичко провалих!“

Калигула стана. Закрачи из стаята. Огромният му корем се поклащаше над тънките крака, големите му ходила в позлатени сандали шляпаха по мраморния под. Тънките му устни бяха побелели, юмруците — стиснати. Създаваше впечатление, че се измъчва. И че се готви за удар. Крачките му ставаха все по-енергични. Той изведнъж се спря и вдигна театрално ръка:

— Знам, че в Рим и досега мнозина тайно мечтаят за република. Старите легенди играят трогателна роля и подхранват техните фалшиви представи. Но аз — пресипналият глас на императора се повиши, — аз ще удовлетворя и тези мечти. Моят народ ще има повече блага и свобода, отколкото би имал при републиката. Това е моята свята клетва пред отечеството! Назначавам сенатор Марк Елий Улпий за член на императорския съвет! — произнесе той тържествено и хвана Луций под ръка. — Аз ценя твоите съвети, приятелю. Трябва да бъдеш винаги до мен. Ела сега с мен. И ти, Невий. Ще приема представители на сената, на конниците и народа. За Тиберий сенатът беше враг. За Гай Цезар — ще бъде съветник.

 

 

Вестта, че императорът ще нареди да се обнародват редица нови закони, се разнесе мълниеносно из Рим.

Големият форум се препълни с хора. Те се тълпяха около трибуната, събираха се на групички, говореха и жестикулираха възбудено. От страничните улици непрестанно се стичаха нови тълпи, множеството на Форума се сгъстяваше, напрежението растеше. Към пладне пред рострите вече игла да хвърлиш, нямаше къде да падне, а хората все прииждаха и прииждаха и Форумът ги всмукваше, както гъба всмуква вода. Около площада викаха и пееха тези, които не можеха да си пробият път сред потната маса от тела.

Над шумящата и развълнувана тълпа се извисяваха напевните викове на уличните продавачи, които, понесли таблите си с риба и маслини, кой знае как, все пак успяваха да се промъкнат още крачка-две напред. Ниското пролетно слънце прежуряше хорските тилове, озаряваше белите тоги, скупчени пред императорската курия. Робите с лакти проправяха път на своите господари — сенаторите.

Пролуките подир благородните патриции веднага плътно се затваряха.

След префекта на града с труд си пробиваше път слаб мъж, който държеше над главата си писмени принадлежности, за да не ги загуби в блъсканицата. Нечия ръка го хвана за наметалото:

— Муций, какво ново?

Писарят на префектурата се обърна, видя познатия, понижи глас и бързо изрече:

— Една част от Тибериевото завещание е отменена… — и изчезна във вълните на тълпата.

Новината полетя между хората.

— Тибериевото завещание отменено!

— Защо? Какво е имало в него? Кой го е отменил?

Догадките се рояха, възмущението растеше, очакването късаше нервите.

Откъм императорския дворец екна бойна тръба. Всички глави се обърнаха към Палатин. Към Форума слизаше центурия преторианци, чиито метални шлемове блестяха на слънцето и мятаха къси мълнии. Посред тях вървеше глашатай, а до него тръбачи. Екът на тръбите се приближаваше. Човешката маса охотно се разстъпи и сгъсти, военната част премина през шпалира, насочена към трибуната. Пред рострите преторианците се спряха и обърнаха лица към тълпата.

Глашатаят се изкачи горе и постави на устата си метален рупор.

Настъпи напрегната тишина. После прозвуча школуван глас:

— Сенатът съобщава на римския народ, че единодушно отменя тази част на завещанието на Тиберий, в която покойният император предлага Гай Цезар да управлява заедно с петнайсетгодишния си братовчед Тиберий-Гемел.

Глас от тълпата изкрещя:

— Bene senatus! Vivat Gaius!^[6]

— … императорът ще изплати до ас завещанието на Тиберий… Веднага след като се представи на сената, императорът ще замине за островите Пандатерия и Понтис^[7], за да пренесе праха на майка си и на най-големия си брат в Рим и тържествено да ги погребе.

Народът стихна почтително. Тази постъпка се хареса на мъжете, а жените се разхълцаха от умиление. Ето, това се казва син! Това е брат! Който почита родната кръв, почита всяка кръв!

— … малолетния братовчед Гемел императорът ще осинови и ще признае за свой наследник. Дава му титлата „princeps iuventutis“^[8].

Одобрителен вик. Скавър прегърна Квирина, която стоеше най-близо до него:

— Браво на императора! Друг на негово място би възневидял братовчеда си за това, което му е устроил Тиберий в завещанието, би го намразил, а виж той какво прави!

Квирина кимна глава, че е чула, но тя не мислеше за Гемел. Гледаше Фабий, тревогата бърчеше челото й, и тя си повтаряше думите, които старият император бе казал на Фабий на Капри: „… а след като умра, боговете да са ти на помощ, актьоре!“ Стисна силно ръката на Фабий. Той я погледна, разбра какво си мисли, усмихна се и също й стисна ръката:

— Защо са тези уплашени очи, момичето ми? Не мисли за нищо лошо! Сега започва истинският живот!

Тръбата пак екна, глашатаят отново приближи рупора до устата си:

— Императорът обявява пълна амнистия на всички политически затворници веднага след прочитането на тази наредба. Всички граждани на империята получават свобода на словото. Императорът разрешава на всички граждани, намиращи се по волята на Тиберий в изгнание, да се върнат в родината си.

Бурни, нескончаеми аплодисменти. Толкова хора ще се върнат в домовете си!

— Чуваш ли? Не съм ли прав? — смееше се Фабий.

Квирина кимна глава, този път вече весела. И старият скептик Балб сияеше като пълна месечина. Буйният темперамент на Фабий не можа да не се прояви:

— Свобода на словото, мили хора! Най-после ще играем на воля!

Хората, които стоят наоколо, познават Фабий:

— То се знае! Да си, жив и здрав, Фабий, да ни играеш! Ние искаме да се забавляваме!

— Мълчете там! Тихо!

— … императорът иска да бъдат запазени всички събития за поколенията и затова разрешава да се разпространяват забранените от Тиберий съчинения на Кремуций Корд. Тит Лабиен и Касий Север…

— Слава на императора Гай Цезар! — избухна под рострите, избухна пред курията, тълпите се вълнуват, възторжено аплодират великодушието на императора.

— Запомни, Квинте, тази минута — извива врат беловлас старец към внука си, който седи на раменете му.

— Крадец! Дръжте крадеца! — заврещя женски глас край курията. — Открадна ми златната гривна от ръката!

— Тихо!

— … императорът отменя всички данъци, с които Тиберий обложи народа…

— Ааааа! Оооо! Хора милички! Слава на тебе, любимецо наш!

Каменна лавина от ръкопляскания се срива, гръмоли, кънти, непознати хора се прегръщат и викат, плачат, падат на колене, вдигайки благодарствено ръце, буря от ликуване, хълцане, рев до пресилване. И в този невъобразим шум не се чува съобщението, че императорът възобновява стария обичай да се оповестяват публично приходите и разходите на империята за контрол от гражданите.

— Край на нищетата!

— Най-после ще заживеем като хора!

— Да живее синът на Германик!

Скавър така ръкопляскаше, та чак късаше с лактите си туниките на хората, притиснати до него. Ръгаха го в ребрата, успокояваха го, ругаеха го. Той не им обръщаше внимание и крещеше от радост.

Тръбата изсвири, за да въдвори тишина. Едно съобщение сменя друго, едно от друго по-прекрасно, и всяко удря, бие, разбива на пух и прах довчерашния гнет.

— … императорът забранява доносите. Досегашните доносници ще бъдат изпратени в изгнание. Новите ще бъдат избивани…

О, безсмъртни богове! Най-страшният бич в римския живот е пречупен. Вън от града свините-доносници, секира за главата им! Край на страха! Край на тиранията! Балб ръкопляскаше неистово, Авиола и сенаторите също. Фабий стиска ръката на Квирина до болка. Нека те боли, виж какво става, пукнатият ахат на пръстена нищо не означава, никакво лошо знамение не е това, да живее нашият император! Ясният глас на Квирина звънти над рева на тълпата. Едва стихнала тази буря, през тълпата към рострата се промъква, нов глашатай:

— Императорът отменя следните три закона, наложени от Тиберий: закона за безогледното изстискване на провинциите с данъци и налози, закона против прелюбодеянието, закона против разкоша.

Римските патриции пред курията възтържествуваха. Част от тълпата се възмути:

— Как така! Прелюбодеянието да се забранява?

— Не! Точно обратното!

— Я не дрънкай, глупако…

— Така е бе, така е. Нали имаш уши — слушай.

— Е, как е точно? Разрешава ли се разкошът, или не?

— Имаш ли си парички, имаш си и разкош!

— Чакай малко! Значи, се развързват ръцете на публиканите и на богаташите, така ли? Скубѝ яката, блудствувай, колкото ти се ще, плюскай и се наливай ibidem^[9].

Скавър се разгневи и развика:

— Какво не ви харесва? Калигула е справедлив човек: еднакво се грижи за всички — и за нас, и за господарите. Освободен ли си от данъците? Освободен си. Тогава си трай и остави на мира богатите бедняци. Та нали Тиберий като кучета ги риташе!

По този въпрос Балб беше на друго мнение: Калигула е хитрец. Иска да спечели и едните, и другите. Но с никого не сподели това. „Какво съм седнал да се ядосвам с тези работи — казваше си той. — Днес е златен ден, днес римският народ е едно тяло и една душа.“ И аплодираше като другите.

Из околните улици настана суматоха.

На Форума изтичаха стотина роби с подноси сланина и пушена риба, пристигнаха коли с огромни бъчви вино.

Балб и Скавър отидоха за ядене и вино. Фабий и Квирина останаха на местата си. Девойката мечтателно се усмихна:

— Ах, какъв живот ни чака, Фабий!

Скавър и Балб донесоха ядене и каничка вино. Всички хапнаха пушена риба, пиха и бяха весели и щастливи. На рострата се изкачи нов глашатай.

Още ли има? О, богове, какво още може да има? Какво ни е нужно повече?!

Глашатаят викаше:

— Императорът нарежда да бъдат възобновени и бързо подготвени състезанията в Големия цирк и гладиаторските игри в амфитеатъра на Тавър.

Възторжен вик продъни небесата. Народ, сган, патриции — всички викат в един глас. Това е самият Елизуим, това е същински рай! Настъпва златният век на човечеството!

И най-накрая последното съобщение: императорът потвърди правата на върховните магистрати. Освен това препоръча на сената да избере за свой член Луций Геминий Курион, когото днес е назначил и за член на императорския съвет.

Съобщението предизвика изумление.

— Брей, това е чудо нечувано! — извика някой, изразявайки общата изненада. — Син на републиканец — член на императорския съвет! Ха-ха-ха! Такова чудо още не беше се случвало!

Фабий се замисли върху последното съобщение. Луций Курион. „Дали ще ми отмъсти за обидата в храма на Церера? И за Калигула… и за пиесата… Глупости! Той днес няма и да си спомни за някакъв си там хистрион.“

— Къде сте, хора? — викаше Скавър на Фабий и Квирина, проправяйки си път към тях. — Хайде да си отиваме, че ще се изгубим в тази навалица.

Скавър пиеше и по пътя. Балб беше угрижен.

— За новия златен век на човечеството! — подвикваше леко пияният Скавър. А към Балб: — Какво си се намръщил, златарю? Сръбни му и се радвай!

— Защо не — рече Балб и вдигна каничката.

— Ти нещо не си много радостен, братле — констатира след малко злобно Скавър. — Аз не ги обичам тези работи. Казвай по-скоро каква е причината!

Балб вяло се усмихна:

— И аз не знам. Може да си помислиш, че не съм с всичкия си. И аз имам уши като тебе, и аз слушах като тебе — какво ми остава друго, освен да ликувам и толкоз. Ама на мене някак си…

— Не ставай глупав, човече! — подвикна му Скавър, но изведнъж се спря. — Какво ти е бръмнало в главата?

— Абе някак си много ми се виждат тези чудеса. — Балб направи опит да се пошегува: — Вярно, имам цял тулум на гърба, ама и там не могат да се поберат.

— Ти си идиот, Балб — изплю се Скавър. — Глух ли си? Който е чул даже и половината, може да откачи от радост, не е ли така? Я ми кажи, кой от нас е очаквал такива работи? Аз се радвам, че живея в тези времена, че на стари години ще поразбера колко сладко нещо бил животът…

— Само че не бързай толкова — подхвърли Балб. — Аз все си мисля колко ли време могат да издържат тези сладки обещания…

— Уф ти, черногледа гърбицо! — кресна Скавър.

Балб се ядоса:

— Не ми крещи, старо! След време пак ще си говорим. То се казва, че новата метла мете по-хубаво от старата… Ама има и друга поговорка — с едната ръка глади, с другата нож вади…

— Млъкни, че ще те фрасна! — разгневи се Скавър.

— … още се казва — продължаваше упорито Балб, — че след зъл тиран идва още по-зъл…

— Ще отнесеш един през носа, ако не престанеш — закани се Скавър.

Балб млъкна. Тръгна напред и се запровира с мъка в тълпата.

Стъмни се. Навсякъде пламнаха факли. Хиляди огнени знаменца затрептяха от вятъра, върху седемте хълма на Рим горяха огньове. И така буйно светеха, че мраморните колони на храмовете розовееха.

Тълпата бучеше по-силно от морето. Вълните на хилядите гласове тътнеха, разбиваха се, спадаха, възземаха се отново и изпълваха въздуха с непрестанни бурни изритвания.

— Край на тиранията!

— Най-после ще дишаме свободно!

— Свобода! Увереност в утрешния ден!

— Благоденствие и игри! И игри!

— Слава на най-великия от всички императори — Гай Цезар!

Тълпите се стичаха кой знае откъде и запълваха Форума и околните улици. При рострите потокът се разделяше на два ръкава. Единият се изля по Викус Тускус към Тибър, другият — предвождан от жреците на всички римски богове — пое по Кливус Виктория към Палатин. Вторият понесе Балб и Скавър. Фабий и Квирина изостанаха.

Стотици огньове осветяваха императорския дворец. Фенерите и факлите, вдигнати високо над непроходимата маса народ, превръщаха нощта в ден. Отблясъците подскачаха по главите — било стригани или рошави, други — плешиви, трети — с изкусни прически. Сенатор Вилан, потомък на стара демократична фамилия, бе прегърнал демонстративно един мръсен носач от Субура и заедно с него викаше: „Слава на императора!“ Тълпата ревеше до пресилване, до посиняване.

Императорът се приготвяше да се покаже на народа. Робините довършваха тоалета му. Макрон и Луций присъствуваха при този ритуал.

Луций гледаше венеца от златни дъбови листа, който лежеше върху пурпурна възглавничка. Венец от дъбови листа — символ на императорската власт! Гай Цезар е достоен за тази власт. Още с възкачването си на престола той извършва за Рим неоценими реформи. Край на доносничеството. Край на вечната несигурност. Защитено е най-висшето благо: свободата на човека! Луций погледна императора с възхищение и обич. И си помисли: „И моят баща, ако беше жив, би те превъзнасял, мой най-драги!“

— Да живее Гай Цезар, нашият любимец! — ревеше тълпата под прозорците.

Лицето на Макрон бе вкаменено. Той мислеше различно от Луций. Като държавник, възпитан от Тиберий, неговото главно внимание бе насочено към хазната. Да се даде на всеки войник по шепа жълтици, е хитро — самият той посъветва императора за това… Да се пръснат няколко милиона сестерции между римската беднотия по случай възкачването на престола — също е добре. При такова събитие известна парадност, и то бляскава, е съвсем уместна… Да се похарчи куп злато за гладиаторските игри и за хищници за арената — също е редно, Рим от години очаква това. Но да се намаляват или изцяло да се премахнат данъците? Да се преустанови постоянният приток на печалби? На пръв поглед — добре, но какво ще стане после? Какво ще представлява хазната след две-три години? „Кой ли умник го е подучил? С кого още се съветва императорът? Дали с Курион? Сигурно. Но този младеж разбира от стопанство, колкото аз — от астрономия. Младият император иска да управлява посвоему. Гледай само да не ти приседне, сине! Че после има да тичаш при мен: Макрон, посъветвай ме! Ама да не стане късно! Трябва с Ения да измислим нещо, да ти посмачкаме малко гребена…“

Калигула, в пурпурно наметало, с венец от златни дъбови листа, излезе на балкона, а подир него Макрон и Луций. Факлите, поставени на пръти, се вдигнаха още по-високо над тълпата, ликуващ рев разтърси въздуха. Безумието, обзело народа, се предаде и на императора. Той гледаше, слушаше — опиянен, захласнат, омаян повече, отколкото онези долу.

Обърна се към Луций и той, чудесният оратор, заговори, заеквайки от вълнение и възторг, като се мъчеше да надвика живото море:

— Гледай… римския народ… Тиберий не го познаваше… Затова народът го ненавиждаше. Каква преданост! Каква всеотдайност! Нито един владетел досега не е преживял такова нещо… няма такова нещо в историята, нали? Кажи! Няма! Нито фараоните… нито асирийските царе… Нито Александър Македонски! О, богове олимпийски! Какво щастие е да те обичат така! — Калигула се обърна към тълпата, протегна ръце и целият почервенял закрещя: — И аз ви обичам… всички ви обичам!… — По пръстите на ръцете му блеснаха скъпоценните камъни. Изпаднал в екстаз, той започна да сваля един по един пръстените си и да ги хвърля в тълпата, продължавайки да вика: — Аз съм ваш… на живот и смърт съм ваш!… — Цели състояния, скрити в блестящите диаманти, рубини, смарагди, летяха във въздуха. По заповед на Луций пазителят на хазната донесе сандък, пълен с ауреи, Калигула загребваше с шепи жълтици и ги хвърляше сред хората, докато на дъното не остана нищо.

Тълпата бе умопомрачена! Над вдигнатите десници ечеше:

— Ave Caesar imperator!

Калигула се задъхваше от вълнение, той пристъпи крачка напред и приветствува своя народ с римския поздрав. Върху протегнатата му ръка святкаше един-единствен пръстен — императорският.

 

 

Тълпата влечеше Фабий и Квирина по Форума в посока към реката. Квирина никога не бе преживявала такова нещо. Заслепена, зашеметена — тя преплиташе крака подир Фабий, стиснала уплашено ръката му, за да не го загуби. Струваше й се, че е попаднала в приказния Вавилон, където днес са си дали среща хора от всички краища на света. Това се виждаше на всяка крачка. Златни обици в ушите на нубийците, фригийски червени шапки, маслиненокафяви лица на мавританци. Испанка — спуснала върху челото си воал с ресни, — на която арабски робини с покрити лица (само очите им свенят!) й проправят път. Високи халдейци с дълги бели бради — сякаш истински магове. Сирийски търговци, обвити в жълтеникавочервена коприна. Евреи в черно-бели наметала до петите. Тракийска широкопола шапка над груби рамене. Египетски жрец, прилепен до колоната на Августовия храм, стои неподвижен като свещен ибис. Кападокийски танцьорки — целите в бяло, черните им коси гладко прибрани. Тук — тутули, там — къдрици, надничащи изпод воали. А ето и плитки, навити около главата: от Германия ли са тези жени? Или от Галия?

Римски лацерни^[10], тоги, наметала от бисос, от вълна — два пъти топена в сирийски пурпур за хиляди денарии, столли от серика^[11], индийски синдон^[12], кеоска коприна, воали от прозрачна аморгина^[13].

Рим — Вавилон на народите. В него могат да се изпълнят всякакви прищевки, да се уталожат всякакви страсти.

Форумът наподобява огромна кутия със стени от размазаните контури на храмовете и базиликите, отгоре затворена с черен, продупчен капак, през който просветват звездите. И в тази кутия се мята, кипи, бучи, вика, дърдори народът на всички езици по света. Изисканият, малко тромав латински език се преплита с еврейския — жив и бърз; гръцкият, който напомня с честите си удължени двугласки скандиране на стихове, е мек, изящен, сякаш създаден само за ласкави и нежни слова. Той рязко се отличава от гърления призвук на арабския.

Фабий се смееше с цяло гърло, за да надвие този Вавилон:

— Гледай, Квирина!

Групата вигили си проправяше път против течението: попаднали в живата човешка река, те размахваха безпомощно къси мечове над главите си тласкани от тълпата в обратната посока.

Викус Тускус бе задръстена. Посред нея стояха три големи коли, натоварени с бял хляб, бъчви вино и кошове с маслини, около които се бяха натрупали хора. Те се улавяха за страничните дъски на колите, държаха се за спиците на високите колела, катереха се. Пазачите на колите ги пъдеха, искаха да въдворят ред — нещо съвсем невъзможно. Лавината от тела се валяше върху неподвижното островче, ечаха викове, протягаха се ръце. Роби, облени в пот, мятаха хляб и маслини, които мигновено изчезваха сред щръкналите като бодли ръце. Някои проби една от бъчвите, виното шурна, всички се заблъскаха към благодатния сок — едни поднасяха шапки, други шепи, трети — направо отворени уста.

Откъм складовете пристигаха нови коли, натоварени с месо, които също затъваха в навалицата. Касапи разрязваха печени глигани, телета и свини и хвърляха ароматните парчета. Поне веднъж да се наядем! Да живее Гай! Той умее да развърже кесията си! Не е скръндза като стария!

Тълпите се валяха към императорските складове край тибърското пристанище Емпория. Това беше весело шествие. Свири, арфисте! Танцувайте, красавици от Нил! А над всичко — сияйните езици на факлите, дрънченето на систроните сред виковете; развеселените хора се шегуват, кокетират, смеят се, пият…

На брега на Тибър преторианците пускат ракети. Реката гъмжи от украсени с клонки лодки, искри от окачените фенери по носовете на корабите като извезана с мъниста панделка. Бели и червени ракети излитат със свистене и падат във водата и по улиците, обкичени с гирлянди от зеленина, по крайбрежните колове висят венци, като знамена на кохорти. Навсякъде песни, танци, викове.

Квирина бе омаяна от този луд вихър, всяка жилка в нея играеше:

— Фабий! Каква красота! Иде ми да танцувам от радост!

— А не те ли болят краката?

Но и той тръпнеше от желание да излее радостта си, която бе обзела всички.

— Императорът днес нахрани и напои целия Рим… няма ли и ние да направим нещо интересно? Нещо достойно за днешния празник?

Тя извика възторжено и той я повлече, разбутвайки тълпата, към колонадата на Емилий. По белите стълбове на колонадата играеха отразените светлини, врявата от гласовете тук беше още по-силна. Фабий скочи на пиедестала, където до вчера стоеше статуята на Тиберий. Опря гръб о мрамора и загледа от високото човешкия поток. Смеещата се кападокийка учудено вдигна очи, когато усети, че от протегнатата й ръка изчезна тамбурината. Над нея стоеше мъж, звънтеше с нейната тамбурина и забързано рецитираше Есхиловия „Агамемнон“:

Как ненаситна е у всички хора

жаждата за щастие! Дори богатият,

дори и славният допуска щастието у дома си!

— Гледайте: Фабий! — Разнесе се из тълпата, а един рибар — по миризмата на дрехите личеше, че е рибар — се опря о пиедестала и викна на Фабий:

— Ти побъркан ли се бе, Фабий? Стихчета? Я си запуши устата! Кой се интересува вече от твоите театри? След някой и друг ден започва друг театър — гладиатори и лъвове! Циркът е голямо нещо! Събирай си партакешите и тръгвай с нас да пием!

Мъж в патрицианска тога се ухили и каза на благородната дама, застанала до него:

— Наистина крайно време е да се премахне тази елинизация. На Рим му е дошло до гуша от трагедии и глупави комедии. Препускането на квадригите — това е истинската красота…

Фабий отпусна ръце и бавно слезе от пиедестала. Мълчеше. Намръщен, потънал в мисли, той теглеше девойката за ръка подире си. Тълпата не им обръщаше внимание, викаше, бръщолевеше. Простовати песнички се носеха из въздуха. Двама мъже се биеха — капеше кръв.

— Да си идем у дома, Квирина. Цирк! — каза той и след малко добави зло и присмехулно: — Всичко тук е цирк!

— … вместо да се смеят на комедиите, ще се смеят на нас, че ги отегчаваме с театър, след като си имат вече по-любопитно зрелище… при това с кръв…

Те лежаха един до друг на кревата в тъмното. Отдалеко долитаха нестихващите викове на ликуващия Рим.

— Какво ще правим занапред ние, моя мила? — продължаваше Фабий. — Може би ще изнасяме труповете от цирка? Или ще тичаме като клиенти всяка сутрин да се поклоним на патрона си и да му слугуваме за няколко сестерции дневно? Или пък да стана скитник, за да ме изхранва държавата? Пфуй! Аз няма да прося!

На Квирина й се харесваше неговата гордост.

— Бихме могли да си отидем в Остия, при мама. Ще се заемеш с риболов… — Но като усети как той нервно потрепна в тъмното, бързо добави: — Само временно, докато хората се наситят на цирка, а?

Фабий мълчеше. Гледаше нагоре в тъмното. И из тази тъмница към него пропълзяваха лоши сломени: думите на Тиберий, когато го освободи. Сенаторите, обидени от пиесата за хлебарите. Заканата на Луций Курион край храма на Церера.

Той не сподели с Квирина мислите си.

— Сега не можем да си изкарваме прехраната в Рим. А на село бихме могли, там нямат циркове и хищници. Но да се влачим от село на село — това не е лесно, Квирина.

Като сребърни монети, хвърлени върху мрамор, звънна смехът на девойката.

— Не е лесно? С теб? Ах ти, мой глупчо!

И обсипа лицето му с нежни целувки.