Йозеф Томан
След нас и потоп (24)

24

Валерия искаше да се отдаде на Луций в по-романтична обстановка от тази във вилата й на Есквилин посред Рим. И го покани в летния дворец на баща си в планините Албани^[1]. С думи го покани на вечеря, а с очи — за нощта. Летният дворец бе разположен на планинския склон над Неморенското езеро, близо до прочутия храм на Диана. Народът наричаше това езеро Дианино огледало.

Валерия излезе на терасата и се загледа към Рим. Вечерта бе хладна, влажна, но пролетта вече пъплеше от равнината към планината. Въздухът бе пропит с ароматите на пробуждащата се земя и разпукващите се жасминови пъпки. Слънцето се скриваше зад далечните покриви на римските храмове. Златният шлем на Юпитер Капитолийски грееше като светилник. Светилникът бавно гаснеше, бавно минаваше и времето. Валерия изгуби търпение, заповяда да й сложат наметалото и излезе да посрещне любимия си. Не прие да я съпровождат.

Сандалите й от кожа, боядисана с бронз, се намокриха, тя плътно се увиваше в смарагденозеленото вълнено наметало. Селяните, които се връщаха от Рим във Велитра, учудено оглеждаха красивата жена. Не я познаваха, но се досещаха защо е тук. Капризна благородна персона, която тази сутрин пристигна с абаносова носилка, съпровождана от робини и роби, в летния дворец на Макрон… Те се отбиха по каменистата пътечка край пътя. По-далече от благородниците — та да ти е мирна главата.

Валерия трепереше от студ и нетърпение. Времето се влачеше бавно, сумракът се сгъстяваше, въздухът искреше от планинския хлад. Най-после! Луций препускаше с коня в галоп и спря на десет крачки пред нея. Тя извика радостно и протегна към него ръце.

Луций я грабна, постави я пред себе си на коня и препускайки, започна страстно да я целува. Влязоха в уютния триклиниум, притиснати един до друг. Стените излъчваха горещ въздух и стопляха трапезарията. Бе приготвена вечеря за двама.

— Страшно измръзнах. Пипни. Ръцете и краката ми са ледени.

Той дъхаше на ръцете й, разтриваше ги, целуваше ги. Страстно. Жадно. Валерия се смееше:

— Ах ти, гладнико! Ах ти, ненаситнико!

Тя плесна ръце. Робините й бяха ято млади момичета. Всички в еднакви хитони, в любимия зелен цвят на Валерия, върху грижливо направените им прически — венчета от мирта^[2].

Това бе добре замислено — на техния фон още по-ярко се открояваше очарователната им господарка. Косите на Валерия бяха разпуснати, медните вълни падаха върху раменете й, искряха и мятаха отблясъци, огрени от пламъците на бронзовите светилници. Белият копринен шал, преметнат върху зелената палла, показваше не само вкус, но и примамваше.

Те полегнаха край масата. Върху запаления термантер^[3] се нагряваше калда^[4] с вино, мед и вода. Робините им предложиха избрани, пикантни ястия; поднесоха пресни и сушени плодове и изчезнаха.

В амфорите, запечатани с цимент, имаше старо хиоско вино, примесено с алое^[5]. То опиваше. Откъм перистила долиташе музика на флейта и кларинети. Тя омайваше. Цветята в саксиите край стените силно ухаеха. Те упояваха.

Валерия бе щастлива. Непрестанно изменяше израза на лицето си, пленяваше любимия с тялото си, като го разкриваше опитно, блестеше с ума и находчивостта си.

Когато минаха към плодовете, Луций я попита за детството й.

— Нищо не знам за теб, моя божествена, а така бих искал да знам! Та нали, когато обичаме някого, ние обичаме и тези негови години, когато още не сме го познавали!

Погледът на Луций е откровен. Поглед на влюбен. Поглед — любопитен за всичко, което би могло да доизвае обожавания образ. Валерия въздъхва дълбоко няколко пъти, за да успокои силно разтуптяното си сърце. Въздишките овлажниха мечтателните й очи, а сълзите подготвиха почвата за съчувствие и състрадание. Нима Луций може да не се проникне от съчувствие — макар сърцето на римския воин да е кораво — към едно дете, живяло сред мръсотията и грубостите на село, към момичето, расло сред пастири на говеда. От чувствените уста на Валерия се сипят жалби: „О, богове! Да живееш сред смрадта на оборите, да ходиш боса по говежди тор, да те хапят стършели и големи черни мухи, да слушаш безсрамните приказки на пастирите…“ В мислите й се мярна споменът за лупанара, за нейното първо убежище… Но тя мигновено смени тона: от всичко това я изтръгнал чичо й, освободен роб и земевладелец в Сицилия, при когото прекарала юношеските си години над лирата, изучавайки гръцки език и поезия. А когато баща й станал наместник на императора, извикал я в Рим…

— За удивление на боговете и хората! — прекъсна я Луций.

А тя, усмихвайки му се колкото можеше по-нежно, добави:

— И за да се влюбя в този човек и да му отдам сърцето си от пръв поглед… за първи път…

Сега Валерия вече не лъжеше и искреното вълнение придаде на лицето й още по-голяма прелест. Луций я гледаше възхитено, когато тя трогателно описваше горестите на младостта си. И отново всичко у нея го очароваше. Изключително съвършенство и красота! Все нова и все различна. Страстните, енергични движения на ръцете й изведнъж се променяха в меки и отпуснати жестове, характерни за ориенталските царици, уморени от тежестта на накитите. Сините пламъци в зениците се укротиха и кръвта на Луций се разбушува под настойчивия й поглед. Уханните медни коси омайваха главата му, омайваше го и дъхът й, и дълбокият гърлен смях. Млечната белота на шията й грееше.

Луций протягаше жадно ръце. Тя нежно го отстраняваше, изплъзваше му се. Обзе го нетърпение. Дори се ядоса, че така си играе с него. Но тя му се усмихна и той беше още по-силно очарован.

Валерия мислеше за Торквата. Правеше всичко възможно, за да я надмине в целомъдрието, в което чувствуваше нейната моминска сила. Искрената й страст пропи любовната й игра с чувство, което зашеметяваше Луций. Тя бе ту нежна девойка, ту кокетна, опитна хетера.

Луций не забелязваше разликата. Напротив. Бе възхитен. Обзет от любовния порив, в който се мяташе между желанието и възхищението, той сравняваше Валерия с Торквата. И чарът на Валерия бе по-силен…

Валерия се радваше: с всеки миг Луций й се покоряваше все повече и повече! Тя го милваше, докосвайки глезено с върха на пръстите си лицето му, обсипваше го с пърхави целувки, докато най-сетне впи страстно устни в неговите.

О, олимпийски богове! Ако можеха очите на вашите статуи, наредени край стените на триклиниума, да прогледнат — би кипнала кръв и във вашите мраморни тела!

Копнежът по мъж, когото истински обича, доведе Валерия до екстаз. Тя изведнъж смъкна хитона от себе си и в здрача на полуугасените светилници тялото й грейна като бисер — стройно, предизвикателно-красиво, зовящо. Обезумяла от желанието си, тя несъзнателно направи непристойното движение, с което хетерите приканват мъжа в леглото. Луций светкавично разбра. Това движение му бе познато от азиатските лупанари. Засмя се и се устреми към нея.

Валерия изведнъж осъзна какво е направила.

— Защо се смееш? — Споменът за миналото стисна гърлото й.

Луций я целуваше по раменете, по шията. И задъхано говореше между целувките:

— Нищо, нищо, моя божествена!… Този жест… съм го виждал в Ориента… Желая те… не ме измъчвай повече…

Тя се остави да я отнесе на леглото — пребледняла под ружа, с ледени тръпки, пронизващи тялото й. Отдаваше му се отчаяна, разтърсвана от страх. Отдаваше му се отново и отново без възторга на любовта, с която бе препълнено сърцето й.

Лежаха върху постелята голи. Луций — по гръб, със затворени очи, Валерия — на една страна, тревожно загледана в лицето му. Какво ли вижда под спуснатите си клепачи? Кой ли лупанар, коя ли хетера му припомних с това движение?

Това е краят. Ще отвори очи, ще зърне лицето ми и в него ще види другата. Всички са едни и същи, хетера като хетера… Ще стане, ще каже нещо ужасно и ще си отиде…

Луций, уморен от насладата, известно време не мислеше за нищо. Той бе истински син на императорския Рим: малко страст, малко разум, чувство — почти никога. Когато се съвзе от опиянението на страстта, той не отвори веднага очи. Усещаше погледа на Валерия и му се искаше още малко да остане сам. Отново го навести мисълта за баща му. Какво би казал, ако видеше сина си в леглото на дъщерята на смъртния си враг? Предател, би казал. Но защо такава строга присъда? Аз питам своя разум… Знам какво върша. Знам какво искам, татко. Искам да живея посвоему. Чувам, да, добре те чувам, татко: „Отечеството! Свободата! Републиката!“ Да. Но преди всичко искам да живея! Преди всичко — приключението. Приключението, което ще ме изведе към блестяща кариера. И когато стана улегнал гражданин, когато се оженя… Торквата? Да, на нея измених. Да. Но кой, кой не би изменил на мое място? Заради такава красота! Заради такава любов! Заради такива ласки!

Отвори очи. Навън се съмваше. Зърна над себе си тревожното, бледо лице на Валерия. Протегна ръце към нея:

— Заради теб ще изменя на целия свят! — произнесе страстно.

Тя не го разбра, но бе щастлива. Не, не, той нищо не подозира. Нищо. Обсипа лицето му с целувки и от устата й се изливаха слова на нежност и любов. Бурни, несвързани.

— … ще ти бъда робиня, ако поискаш… — шепнеше страстно. Но мислеше друго. Страстният й копнеж Луций да бъде неин бе свиреп, господарски.

— … когато стана твоя жена, мой мили, ах, тогава…

Той се сепна. Такова нещо никога не бе и помислял. Като своя жена, матрона на дома и майка на своите деца — виждаше само Торквата. Валерия възприемаше само като очарователна любовница, с която никога не би изпитал еднообразието и скуката на съпружеската връзка. Защо трябва да променя морала и традицията, установени от родителите? Луций разсъждаваше: „Ако поддържам Макрон, императора, то влиянието на Валерия ще ми помогне да заема високо положение, благодарение на което ще закрилям и баща си. А когато стъпя здраво на крака, вече няма да има нищо невъзможно за мен… Ами ако заговорът успее? Тогава баща му ще обяви, че Валерия е била оръдие в ръцете на заговорниците в дома на Макрон. Републиката ще помете и Макрон, и Валерия… Но защо да мисля сега за това? Кой знае какво може да стане дотогава?! Стига грижи! Аз съм роден под щастлива звезда. Тази звезда ми даде прекрасна любовница, ще ми даде всичко, за което мечтая!“

Той целуна ръцете на Валерия.

Стана, облече се. Тя впи устни в неговите:

— Мой ли си?

— Твой! Само твой!

Вълнението я унасяше. Всичко в нея кипеше. И когато се разделяха, тя не успя да премълчи мисълта, която непрестанно я преследваше. И каза настойчиво:

— Още днес ще пишеш на Авиола, че разваляш годежа с неговата дъщеря! Искам да бъдеш само мой!

Луций изтръпна. Патрицианската му гордост бе засегната. Добре ли е чул? Тази жена се отнася с него като с роб, макар да казва „твоя робиня ще бъда“. „Ще пишеш… ще развалиш… искам да бъдеш само мой!…“ Заповеди, които не търпят възражение! Какво е той, синът на Курион, в този миг? Вещ, парче камък, някакъв парцал! Бивша робиня — господарски ми нарежда какво мога, какво бива и какво трябва да правя! Ето как би изглеждал животът ми с нея… Да изпълнявам заповедите на една властолюбива довчерашна робиня!

Обърна се възмутен към Валерия. Но красотата й отново го покори.

Тя се притисна до него и страстно го целуна на раздяла:

— Утре при мен в Рим!

И той я целуна страстно. Отиде си от нея лудо влюбен, но и изпълнен с гняв и ненавист.

Взе със стиснати зъби плебейското си наметало от роба и го последва към портата на градината, където нетърпеливо го чакаше конят му.

Препусна по стръмната пътечка.

 

 

Фабий не само благополучно се отскубна от преторианците в театъра, но не срещна никакви трудности и из римските улици. Той стигна незабелязано до Капенската порта и излезе на Апиевото шосе. В кръчмата край шосето се преоблече като селянин, дегизира се като старец с бяла брада и закуцука с бастунче към планините Албани. В село Пренесте^[6] Имаше приятели, които щяха да го скрият. Вървя цяла нощ. Вече се съмваше.

На горската пътека той седна на един пън от пиния, за да си отпочине и хапне черен хляб със сирене. Когато над него затрополяха камъни, вече бе късно да се скрие. Пък и не се боеше от селяните. Мъж в евтино кафяво наметало и капишон на главата спря пред него коня си.

— След колко време ще стигна до шосето за Пренесте, дядо?

Фабий позна Луций и се уплаши. Отговори с пресипнал, престорено дебел глас, като сочеше с ръка:

— Все надолу по тази пътечка, на кръстопътя се спусни вляво, момко.

Продължаваше да отхапва от сиренето и хляба.

На Луций му направи впечатление начинът, по който селянинът вдигна ръка. Не беше някак по селски, а твърде леко и маниерно. Къде бе виждал такъв жест? На кораба по пътя от Сирия за Мизенум. Артистът Фабий? Той се замисли. Нарочно не гледаше към селянина, попритегли неспокойния кон за юздите и заговори каквото му хрумне:

— Тези хълмове са коварни. Казват, че тук винаги имало хора, които се криели от преследване… — Сега погледна селянина в очите. Те трепнаха.

— Че за какво ще се бои човек, като си няма нищо? — пресипнало каза старецът и дръзко се изсмя: — За това парче сирене ли?

Макар и умело да променяше гласа си, Фабий леко се издаде при смеха и Луций вече със сигурност знаеше кой седи пред него. Разгневи се. Виж го ти човека, който му призна на кораба, че копнее само да се наяде, напие и налюби с жена, човека, който се подигра със сенаторския сан в „Хлебарите“, как бяга сега в планината от заслуженото наказание. Разбунтуван плъх. Робска издънка. Спомни си и за Валерия и още повече се разгневи. Освобожденците винаги са дръзки. Каза строго:

— Хората, които бягат от ръката на правосъдието, са способни на всичко. Защото може да става дума за главата, не само за сиренето и… хляба.

Фабий се обезпокои: „Позна ме. Колко злобно само произнесе думата «хляб». Сигурно е бил на «Хлебарите».“ Но Фабий моментално си спомни за разговора на кораба. Луций е републиканец, ала същевременно и сенаторски син. Той се чувствува добре сред равните нему, както и аз сред своите. И внимателно продължи играта:

— Ние тук, в планината, не се боим от нищо. — Той се прозя. Показа здравите си зъби. — Освен зиме от вълците.

— Човек, който има отрова под езика, е по-страшен и от вълците — играеше си Луций с него като котка с мишка. — По-добре да убием вълка.

Фабий стисна зъби. Местата на лицето му, които не бяха скрити от брадата, пребледняха. Ще ме предаде, когато се върне в Рим, помисли си той. Сенаторското синче ще си отмъсти за обидата на своя сан. Артистът направи опит да се овладее. Той преценяваше трезво: не бива да рискува. Преторианците могат да стигнат тук най-рано вечерта. Тази нощ трябва да се добера до морето. През планината — до Кампус Солониум, после през лаурентийските гори и в Остия. Там ще бъде близо до Квирина… Той продължи спокойно да яде.

— Точно така, гражданино. Да убиеш — това е свещеният закон на по-силния.

Луций наблюдаваше изпитателно артиста. Въпреки цялата си ненавист, която изпитваше към него, той се възхищаваше от самообладанието му. Твърдостта и смелостта импонираха на воина. Но гневът отново взе у него връх. Удари направо:

— Тези, които създават законите, прилагат и наказания срещу техните нарушители — така ли е?

Фабий е добър комедиант. Дори окото му не трепна. Каза учудено с пълна уста:

— Какво имаш пред вид, гражданино? Не те разбирам.

Луций се приповдигна на седлото и отпусна юздата на коня.

— Много добре ме разбираш, Фабий Скавър. Поиграй си още малко ролята. Но някой непременно ще ти смъкне маската!

И препусна. Под копитата на коня се ронеха дребни камъчета и летяха подир ездача по стръмната пътечка. Фабий го изпроводи с поглед, докато изчезна зад завоя. После стана, отби се от трополящата пътечка върху меките гнили листа и хукна през дъбовата гора към селото.

 

 

Слънцето се беше издигнало високо над Тиренско море^[7], когато Луций наближаваше Рим. Пътят му минаваше покрай латифундията на баща му. Зад решетъчната ограда робите от имението побиваха кръст. На кръста бе разпънат гол роб. Мургавото лице бе изкривено от болка, стенанията на мъченика раздираха златистия въздух. Надзирателят позна в ездача сина на своя господар и учтиво го поздрави.

— Какво е това? — попита Луций, без да слезе от коня.

— Искаше да избяга, милостиви господарю.

Луций плъзна безразличен поглед по роба, кимна и отмина.

Отчаяният вик на разпнатия летеше подир него и се смесваше с тропота на копитата. Въздухът ставаше все по-златист и заслепяваше ездача.

„Ще отида направо в префектурата, размисляше Луций, и ще кажа къде се укрива Фабий. До утре ще го хванат. Отново ще те пратят в изгнание, зловредна муцуно.“ — Той се засмя злобно, но смехът му изведнъж секна: един Курион не може да бъде доносник…

Пришпори коня и премина в галоп през Капенската порта.

 

 

У дома намери писмо от Торквата… Страхува се, страхува се за неговото сърце… Нещастна е, плаче… не може да повярва, че я е забравил. Кога ще отиде при нея? Кога?

Луций четеше писмото, затаил дъх. Прочете го няколко пъти. Жадно поглъщаше думите на Торквата. Те бяха като балсам за ранената му гордост. Сравняваше: тук — покорството на нежна благородна девойка, там — властолюбие на плебейска освободена робиня. Чуваше дълбокия глас на Валерия: „Когато стана твоя жена…“ Разсмя се язвително, взе пергамент и като трескав започна да пише на Торквата. Писмо, пълно с любов, признание във вярност, продиктувани от вътрешния му бунт срещу властолюбивата „римска принцеса“.

Довърши и зачете това, което бе написал. Пред погледа му изплуваха бляскащите очи на Валерия, чу повелителния й глас. Стана и закрачи нервно из таблинума. Разкъса страхливо писмото до Торквата. Празнотата в сърцето се разля и в главата му. Дълго и тъпо седя пред новия пергамент. „… Ще напишеш! Ще развалиш!…“ Обидената гордост, засегнатото тщеславие, силата на Валерия, честолюбието му — всичко се смеси в отчаян хаос. Часовете летяха. Най-после се съвзе. Спомни си за Сенека: „Разума си питай!“ И написа на Торквата уклончиво писмо, че е зает с много важни дела, които засега го възпират да отиде при нея. Но щом има възможност, с удоволствие ще отиде…

Когато подаде писмото на Нигрин, за да й го отнесе — гордият син на Курион бе забол очи в земята.