Йозеф Томан
След нас и потоп (18)

18

Февруарският ден си отиде. Слънцето се скриваше зад храма на Юпитер Всеблагия и Всевишния. На Големия форум падаха меки сенки.

Диханието на града беше свежо: римските градини разливаха из улиците тръпчив предпролетен аромат. В нежното трептене на златистия сумрак контурите на храмовете и базиликите ставаха още по-изящни. Мраморът, нагрян през деня от слънцето, излъчваше в привечерния час ослепителен блясък. Бяло. Бяло. Рим, този великански град, потопен в прозрачния въздух, приличаше на бял облак, понесъл се върху вълните на вятъра, долитащ от Сабинските планини. Лазурният небосклон тъмнееше. Прозрачният диск на пълнолунието плуваше над града, плуваше заедно с Града надалече, към морето.

Храмът на Марс Ултор^[1] — посред Августовия форум, — в който днес ще заседава сенатът, е обкичен с лаврови гирлянди. Понтифексите бяха запалили огън пред жертвеника, а храмовите роби се катереха по въжените стълбички; за да запалят още докато се вижда стоте факли по стените и под свода.

Във всички райони на града цареше оживление. От Целий, Задтибрието и Субура се стичаха тълпи към центъра на Рим, към Августовия форум. Месари, хлебари, обущари, носачи, златари, лодкари, тъкачи, бакали, бояджии, рибари, каменоделци, търговци, оратори, проститутки, писари, ковачи, стъклари, общи работници — римският народ, който едва изкарва с труда си за хляба и чашата вино; а с тях и скитниците, просяците, безделниците и лентяите, които се гнусят от работа, и пропадналите завинаги пияници. Уличната сган беше безгрижна. Тя знаеше, че велможите на римския свят няма да ги оставят да умрат от глад. Ежемесечно държавата им раздава жито плюс двеста сестерции congiarium^[2], аристократите си купуват гласовете им за изборите, а патрицианската милостиня е добавка към виното. Освен това често ги наемат като скандалджии, клеветници и доносници. А понякога и като убийци.

Тълпите на римския народ течаха като мътни, мръсни води към храма на Марс Ултор, пред който кохорта преторианци поддържаше реда. Ако можеха да надникнат вътре в храма! Ако можеха да надникнат в главите на сенаторите! Какво е положението с императора? Кога ще свърши? Какво ще стане после? Тълпите врят и кипят от любопитство и напрежение.

От всички аристократически райони се приближаваха лектиките. Направени от най-скъпо дърво, украсени със сребърни и златни интарзии — те се олюляваха върху раменете на робите. Пурпурният цвят — белег на сенаторското достойнство — биеше на очи от завесите и обвивките на лектиките. Пред тях тичаха ликтори^[3]:

— Път за носилката на благородния сенатор Сервий Геминий Курион!

Носилка след носилка — представител на властта, стълб на римската империя, потомък на древен род. Родословието на някои сенаторски фамилии стигало, казваха, до митичните времена, до Херкулес^[4], до Еней^[5], до цар Нума и бог знае още докъде! За шепа злато винаги се намираше беден мъдрец, който измисляше и изготвяше стародавно родословие. Само че в Рим „род и чест без богатство бяха вятър работа“. Могъщите бащи на Града си бяха поставили за цел Златния идол и вървяха към тази цел с неотстъпчивост, достойна за потомците на близнаците, които са не само откърмени от вълчицата, но имат и вълчи зъби.

Човекът в империята се цени единствено според богатството му. Всяка фамилия тачи восъчните маски на прадедите си, намазани със сажди, за да изглеждат по-старинни. Тези маски бяха могли да разкажат как сенаторските родове са се сдобили с огромни състояния в размер на сто, двеста и триста милиона. От труда на робите в латифундиите, лозята, мините, тухларните, тъкачниците, работилниците за благовонни, от изкупуването на митата, данъците и налозите в провинциите, от тайните лихви и участието в сухоземни в морски търговии, от заграбените недвижими имоти и земя в провинциите — богаташите бяха натрупали състояния, които им осигуряваха царски живот. С трохите от техните трапези се прехранваше армията роби, изпълняваща ежедневно всякакво желание на шестстотинте сенаторски фамилии. А хилядите клиенти и освобожденци, които сенаторите покровителствуваха, заедно с наетите поети, художници, скулптори, ретори и философи, тъй както модата го диктуваше, допринасяха за блясъка и славата на техните домове.

Носилките спират пред стълбището, което води в храма. Изпод белите тоги се показва крак в патрицианска обувка от червена кожа, с катарама във формата на полумесец, украсена със слонова кост. Появява се затлъстяло лице, гола или грижливо вчесана глава. И в този миг арделионите и цялата паплач, а с тях и многоликият римски народ, който вози, носи, приготвя, поправя и доставя всичко необходимо за удобството на шестстотинте сенаторски фамили, шумно приветствува велможите в бяло, които бавно и достолепие се изкачват по стълбите към храма.

В храма са наредени шестстотин кресла. Сенаторите още не сядат, има време. Разхождат се под колонадата около храма. Разговарят за днешното тържествено заседание на сената, на което главният жрец ще благодари на боговете за предотвратяването на войната с партите и на което Луций Курион ще произнесе своята първа публична реч. Днешното събрание също така ще отбележи петдесетгодишнината на първия императорски сановник Макрон и достойно ще възхвали този забележителен мъж.

Сенаторите и тук разговарят за своите тайни търговски сделки. Разговарят за какво ли не. Ала една тревога държи в напрежение мисълта им: как се чувствува императорът? Колко му остава? А после? За това се шепне, то възбужда трескаво вълнение у всекиго, когато е насаме, та камо ли сега — за малко събрани заедно. Питат се един друг с престорено съчувствие за здравето на императора, надявайки се да узнаят нещо ново.

Луций се притеснява. Но въпреки притеснението, което стиска сърцето и гърлото му, той се чувствува горд. За пръв път ще застане пред сената. За пръв път ще говори пред събранието, което заедно с императора владее целия цивилизован свят. Причината за неговото притеснение е по-скоро тревогата и страхът дали ще говори добре. Няма ли да провали — той, неопитният — своята първа публична реч пред сената? Дали ще го слушат внимателно? Дали ще им хареса речта, която така старателно приготви с помощта на баща си?

Луций диша развълнувано, вървейки под колонадата до баща си. И виж ти: тези, които от висотата на своето положение и сенаторски сан по-рано едва отговаряха на поздрава му, днес го приветствуват приятелски и подлагат страна за целувка. А сенаторът, който преди заминаването му за Ориента го беше удостоил само с една надменна усмивка, сега му се подмилква и го нарича надеждата на Рим. Какъв обрат!

Луций дири с поглед познати, главно тези, които са съмишленици на баща му. Вижда строгото, аскетично лице на сенатора Улпий, вижда в кръга на републиканците остро изсеченото лице на Пизон, зърва женственото, но жестоко лице на предприемача на строежи Бибиен. Ето го и Сенека, обкръжен от тълпа почитатели, които внимателно го слушат. „Какво ли впечатление ще му направи моята реч?“ Когато Луций я съчиняваше, ръководен от съветите на баща си, той много внимаваше да бъде към императора лоялен, но не и раболепен, и непрестанно, незабележимо да превъзнася сената, сената, сената. Ще забележат ли това привържениците на баща му? Ще оценят ли усилията му? А какво ще каже Калигула? Ами Макрон?

Гласът на Сервий прекъсна мислите му:

— Какво става с теб, мой драги?

Въпросът беше отправен към Авиола, който дойде почервенял и със злобна бръчка край дебелите устни.

— Тези кучета! Тези проклети кучета! Варвари гнусни! Можеш ли да си представиш: избягаха ми петима роби! В същата нощ, когато този негодяй Фабий ме подмами… нали знаеш? Зашеметил стражата, подкопали стената в парка и избягали…

— Какво са откраднали?

— Нищо. Но избягали. А другите сигурно са им помагали. Бунт на робите в моя дворец! Представи си, Сервий, каква дързост! Единият го хванахме…

Авиола обърса потта от тила си с копринения шал и продължи, като оголваше големите си жълти зъби:

— Наредих да го разпънат на кръст. За назидание заповядах да отсекат главите на двадесет от тези негодници, триста са пребити до безсъзнание…

— Правилно — кимна Сервий. — Да се наказва жестоко за бунт — е правилно.

Авиола дишаше тежко:

— Да изгубиш двадесет и пет роба! Сметни само — всеки един по петстотин сестерции — каква пара е това! Още не мога да дойда на себе си! О, богове, смилете се над мене!

Луций погледна с отвращение дебелото лице на Авиола. Има най-малко триста милиона, а така се вайка, като че ли е загубил всичко. Скъперник. Защо хората са така алчни за злато? За да имат. Икономисването и спестяването са едни от старите римски добродетели…

В същия миг Сервий и дебелият Авиола се поклониха на един още по-дебел мъж с приветлива усмивка. Луций веднага го позна. Сенатор Хатерий Агрипа. За него се говори, че е доносник. Но никой няма доказателства. Агрипа понесе своя огромен корем нататък. И двамата сенатори бяха пронизани от една мисъл: „Сигурно и мен ще ме предаде някой ден! Пази се от него!“

Гонг. Втори. Трети.

Сенаторите влизаха под свода на храмовия кораб и вървяха — величествени и бели — бавно към своите кресла.

Срещу тях стояха три мраморни статуи. Отляво божественият Октавиан Август, в средата — богът на войната Марс Ултор и отдясно — Тиберий. До статуята на Тиберий седнаха принцът Калигула, Макрон и двамата консули Гней Ацероний и Кай Понтий.

Луций стоеше зад креслата на сенаторите между едилите, квесторите и съдиите. Когато зърна Калигула, той пребледня. Отново си спомни, че Калигула никога не го е обичал, че му завиждаше за успехите на хиподрума и стадиона. А сега ще слуша речта му. Как ще я прецени? Дали ще я отрече? Луций дишаше с хрипове.

Към жертвеника пристъпиха понтифексът и харуспексът^[6]. Обляха заклания овен с благовония. Гадателите подвикваха радостни вещания, прочетени по вътрешностите на животното. Овенът бе предаден на огъня, засипан с билки и ароматният дим се понесе към храмовия купол, където светеха пламъчетата на факлите.

— Благодарим ви, о богове, за предотвратяването на войната, за опазването на мира!

Ликуването на повечето от сенаторите беше фалшиво. Война — та това за тайните членове на търговските сдружения е най-благодатният извор на печалби. Но сега бе необходимо да се играе на възторг от мира.

Заседанието откри консултът Кай Понтий. Той приветствува наследника Гай Цезар, който се изправи сред аплодисментите, прегърна Макрон и пръв го поздрави по случай рождения му ден; аплодисментите се усилиха; после го прегърнаха двамата консули. Макрон, облечен в походната униформа на преториански префект, разкрачен като главнокомандуващ на бойно поле, стоеше неподвижно.

Консулът Понтий предостави думата на сенатора Рупертилий. Той се изправи и с глас, разтреперан от вълнение, поднесе на Макрон благопожеланията на селата. Прегърна го и отново седна в креслото си, демонстрирайки вълнение, както останалите петстотин деветдесет и девет сенатори, които поздравяваха Макрон с вдигната ръка. После стана сенаторът Менол и обяви, че ще прочете писмото на императора.

За тези единадесет години, откакто императорът напусна Рим и гинеше в отшелничество на Капри, сенатът беше свикнал с неговите писма. Не минаваше нито едно заседание, без да пристигне писмо от Тиберий. Това бяха писма, пълни със зряла мъдрост, понякога ласкаво упрекващи припрения подлизурко, друг път настойчиво изискващи наказание за изменника на родината или пък иронично осмиващи дребните душички на големите сановници.

Но днешното писмо се очаква с голям интерес, защото из Рим се шепне, че императорът е вече пътник, и от писмото ще се узнае много, макар човек и да не вижда ръкописа. Освен това императорът ще съобщи на сената за своя наследник, а това също така ще изясни положението.

— „Нека от все сърце и аз, и вие, уважаеми отци, да благодарим на безсмъртните богове, че нам, смъртните, на които са поверили властта над по-голямата част от света, са дали и Гней Невий Серторий Макрон. Какво чувство на утеха, дори не бих се поколебал да кажа — на спасение — изпитах, когато след отстраняването на предателя Сеян, можах да предам ръководството на преторианците и грижата за държавата в ръцете на мъж толкова честен, справедлив и достоен за уважение, какъвто е моят Макрон. И днес, когато с помощта на множество мъдри римски синове ни се удаде да предотвратим опасността от война с партите, нека преди всичко да благодарим за това на Невий Макрон.“

Статуите на полубоговете в креслата се размърдаха, грижливо гледаните ръце се вдигнаха към просълзените очи. Менол, чийто глас бе пропит от уважение и почтителност, продължи да чете хвалебствените слова:

— „И аз мисля, patres conscripti, че ще бъде справедливо, ако почетем този мъж според заслугите му в днешната тържествена минута. Аз ви предлагам своя съвет, бих рекъл по-скоро, своята молба на старик, чиято съдба, предначертана от парките, наистина не го е глезила много и чак на стари години може да се радва на такава скъпа дружба — да поставите в храма на Марс Отмъстителя, където в настоящия момент слушате словата ми, редом с моята статуя — статуята на Макрон…“

За миг се възцари абсолютна тишина. После храмът се разтресе от аплодисменти, шестстотинте оживели статуи на полубогове станаха, ръкопляскаха и викаха:

— Salve, Невий Макрон!

Сенаторите, най-висшите благородници на държавата, биха си счупили ръцете от отвращение, че трябва да аплодират на този презрян говедар. Но това беше неизбежно.

Луций се огледа. Ръкопляскаха всички. Уважение? Респект? Страх? Повечето аплодираха така старателно, че бе очевидно желанието им да се забележи техният възторг. Луций наблюдаваше: ръкопляскаха и Сервий, и Улпий. Също и Сенека. Луций не можеше нищо да прочете по лицето му. То бе спокойно, усмивката застинала. Останалите сенатори се насилваха, за да продължи възторгът колкото може повече.

Пръв седна Улпий, подир него — Сенека. Когато овациите стихнаха, Менол произнесе:

— Аплодисментите, с които вие посрещнахте предложението на императора, а именно: сенатът и римският народ да поставят в този храм за заслуги пред отечеството статуята на Макрон, приемам като доказателство за вашето съгласие. Следователно сенатът…

В този миг Макрон вдигна ръка и прекъсна речта на Менол:

— Простете ми, че прекъсвам заседанието на славния сенат. Но не мога да мълча. — Макрон пое дълбоко дъх. На езика му напираха слова неотбрани, резки, груби. Но той си спомни, че тук е нужно да се съобразява с ритуала. — Patres conscripti, благодарността ми към моя император и към вас е безгранична. И ако аз съм извършил нещо за родината ни, то е било по желание на императора или по ваше желание. Щастлив съм, че ми имате доверие й вие, и императорът… Но аз не съм достоен за такова възвеличаване. Затова трябва да откажа честта, която искате… трябва… не съм… абе не върви, уважаеми отци, съгласете се, че не върви…

Сенаторите вдигнаха учудено глави. Какво означава това? Някога Сеян предлагаше почести сам за себе си; неговите статуи стояха в храмовете из цяла Италия, дори и в провинциите, а този бивш роб и нечистоплътен центурион, поставен днес толкова високо, колкото беше и Сеян — се отказва? Какво лицемерие! Какво лукавство! Иска да го молим да приеме високото отличие! И ето, вече се обаждат гласове, които го уговарят, които го убеждават. Гласовете стават все повече и повече. Но Макрон продължава да говори:

— Как е възможно, уважаеми отци, моят образ да стои наред с Марс, с божествения Август и с нашия любим император? Кой съм аз в сравнение с тях? Моята статуя — тук? В храма? Не, не! Това е невъзможно…

Едва Макрон замълча, скочи Хатерий Агрипа, доколкото му позволяваше коремът, и направо се развика:

— Чуваш ли, славни сенате! Слушайте, приятели, как говори скромността! Прекланям се пред теб, велики, велики Макрон!

Сенаторите се изправиха до един. Храмът на Марс Отмъстителя се разтресе от ликуващи викове и бурни, невиждани, нечувани аплодисменти.

— Велики, велики Макрон!

И тогава скромният великан вдигна ръка и заяви, че сенаторите на Рим са били повикани тук за нещо много по-важно, отколкото е рожденият ден на един редови войник на отечеството. Нашата дипломация успя да предотврати войната с партите. Това е изключителен успех. Значителна заслуга в случая има помощникът на сирийския легат Вителий — Луций Геминий Курион, когото Макрон е повикал, за да информира днес сената за това важно събитие и за положението в сирийската провинция.

Светлината, падаща отгоре, озаряваше голите темета на сенаторите и обезобразяваше потъналите в тлъстини лица. Тази гледка засили нервността и безпокойството у Луций. Той излезе, поздрави с вдигната десница бога, Тиберий, Калигула и сената и започна своята реч.