Йозеф Томан
След нас и потоп (15)

15

Нощта бе непрогледно черна. Духаше северният вятър — студен, снеговит. Долу трополяха коли с продоволствия за Рим. Около тържището трепкаха стотици светлини, а дворците на хълмовете спяха.

Преторианският центурион и помощникът му се качваха по хълма Целий. Факлата в ръката на стотника димеше, тежко отекваха стъпките, късият меч, окачен на пояса му, подрънкваше, задявайки железните голенища. От дворцовите градини се чуваше протяжното мяукане на котките — предпролетни гласове.

Двамата преторианци се спряха пред двореца на сенатора Авиола. Центурионът заудря с меча по портата. Огромните догове, грозно озъбени, се нахвърлиха върху мрежата с лай, от който човек можеше да оглушее. Вратарят излезе, върза кучетата и разтърквайки очи, се заклатушка към портата.

— В името на преторианския префект Макрон — отвори! — извика гръмко центурионът. — Носим заповед за твоя господар.

Сънливият вратар разпозна в светлината на факлата преторианските униформи — ужаса за Рим. Измърмори някакви заклинания и запреплита крака към двореца. Мина опипом през атриума, осветен само от малките фитили пред олтара на ларите, претича през перистила и опря задъхан пред кубикулума^[1] на господаря си.

Сенаторът Авиола спеше неспокойно. Беше вечерял освен всичко друго и маринована змиорка, пържено свинско виме и мурена в пикантния сос гарум. Това предполагаше и добре да си е пийнал. И той бе изпил много гъсто везувианско вино; сага го измъчваше кошмарен сън: мурената, която изяде, оживя, разрасна се до великански размери, хищническата й уста с остри зъби го захапа за краката и започна постепенно да го яде, най-напред ходилата, после прасците, корема… Събуди се, облян в пот. Над кревата му стоеше ужасен вратарят и несвързано говореше за преторианците. Сенаторът скочи мигновено и ококори объркано очи. Вратарят пресипнало повтаряше думите си.

Авиола се разтрепера. Ужасът от чутото, който бе несравним с кошмарния сън, го стисна за гърлото. Той стана и се разтича бос и обезумял из кубикулума. После извика:

— Заведи ги в атриума и изпрати робите да ме облекат.

С тежка стъпка, от която ехтеше целият двор, преторианците крачеха по мозаичния под на атриума. Върху мозайката бе изобразена Афродита^[2], излизаща от морската пяна. Центурионът стъпи надменно върху гърдите на богинята и се огледа: разкошът, дори и в полумрака, зашеметяваше. През четвъртития отвор на имплувиума провикваше хладен въздух.

Чуха се провлачени стъпки. Бавно влезе Авиола. Страхът подкосяваше краката му.

— Каква вест ми носиш, центурионе? — изтръгна се треперещ глас от устата, потънала в тлъстото лице, чиито провиснали бузи напомняха муцуните на договете край портата.

— Преторианският префект Гней Невий Серторий Макрон ти изпраща заповед.

Авиола разгърна свитъка, ръцете му трепереха, погледът му отскочи от големия печат на императорската канцелария и той зачете: „Щом получиш това писмо, моля, яви се веднага при мен. Макрон“.

— За какво става дума? — попита, заеквайки, сенаторът.

Центурионът сви рамене:

— Не знам, господарю.

После центурионът и помощникът му отдадоха чест на сенатора и тръгнаха с тежки стъпки към изхода.

Авиола пробуди дъщеря си.

— Татенце, татенце, — хлипаше тя и обгръщаше коленете му. Ала доверчивостта на младостта и желанието да успокои отчаяния си баща й вдъхна смелост и тя добави:

— Не се бой, татенце. Може би нищо лошо няма. Може би пак ще ти иска пари назаем…

Да. Марон вече няколко пъти му беше искал пари назаем. С мизерен легален процент, а отгоре на това и не ги връщаше, уверен, че няма да му напомнят. Но заради заем не се изпраща преторианец у дома. Кредитор не се вика през нощта в императорския дворец. Нощем се разхожда коварната смърт…

Торквата често бе слушала за такива нощни посещения. Почти всичките имаха еднакво страшен край. Преди седмица така бе извикан сенатор Турин. Не се върна. Още същата нощ бе удушен в месинския затвор, наклеветен за обида на величеството. Няма ли и в случая донос? Това мислеха и двамата — и бащата, и дъщерята. Торквата ридаеше и с обич целуваше ръцете му. Та нали освен Луций: леля си и него тя си нямаше никой друг на този свят. Та нали това е човекът, за когото тя е всичко на света…

Авиола отново се разтрепера. Повлече Торквата към таблина. Подаде й ключовете от сандъка със златото и шкафа, в който пазеше разписките. Зашепна й къде е скрил останалите съкровища. Ах, какъв ужас, ако конфискуват всичко това след неговата смърт! Но ако не посегнат, Торквата ще бъде най-богатата годеница в империята. Но те винаги конфискуват, винаги взимат… Сега се разплака Авиола, Това най-много го измъчваше. Изведнъж да вземат всичко, което е трупал тридесет години! Vae mihi et tibi^[3], Торквата! Той я целуна и излезе смазан от мъка.

Край портата го чакаха робите с лектиката. Ако се вгледаше в лицата им, не би видял нито капка съчувствие. Очаквайки го, всеки от тях си беше направил вече сметката колко пъти е кървяла от бой кожата му по заповед на господаря. Всеки си спомни плача на длъжниците, които излизаха оттук, одрани от лихваря. Дойде справедливата отплата.

 

 

Преторианците се спускаха бързо надолу по хълма. Дебелият — щастлив, че най-после са изпълнили задачата си — имаше желание да разговаря. Но центурионът му направи знак с ръка да мълчи.

Край малкото езеро ги очакваха тъмни фигури.

— Безопасно ли е? — прошепна центурионът.

Потопиха факлата във водата. Тя изсъска.

— Съвсем — каза Волумния. — Как мина?

— Отлично — не се стърпя Дукрин и се обърна към Фабий; — Чудесно се държах, нали?

— Без фукни! Нищо особено. И бързо смъквай тези парцали!

Актьорите умеят за секунди да се преобличат. В това време Волумния намери два камъка и натежалите вързопи с униформите бързо потънаха в езерото.

— А дали ще мине трикът с носилката? — попита Фабий.

Волумния се разсмя тихо:

— Имаше късмет! Тъкмо сега Муций е на пост при портата. Обеща да помогне. Муций е сигурен човек. Знам го от нашата кръчма. Щом му дам знак ще почне…

— Пс-с-ст!

По заповед на Фабий всички се скриха в гъстите тук. По пътя се зададоха робите с Авиола в лектиката. Актьорите ги пуснаха да минат напред и тръгнаха подире им.

Робите с носилката вървяха покрай цирка. Пред враните на лупанарите, осветени с червени лампи, се мяркаха сенките на патрициите, дошли да се забавляват. Беднотията, която си бе доставила удоволствие за шепа аса в евтините таверни, съпровождаше с любопитство носилката, както това бе прието в Рим. Ако в нея седеше любим благородник, приветствуваха го с аплодисменти. А омразния — обсипваха с насмешки и ругатни.

— Кого носят? Авиола? Ах, тоя кожодер! И къде го носят нощем?

Към тях се присъединиха носачи и лодкари, които още преди изгрев бързаха към Емпория.

Авиола с труд излезе от лектиката. Робите я преместиха настрана, клекнаха на земята и се загледаха подир господаря си. Ще се върне ли, или не? Ех, ако можеше да не се върне!

Стражата пред дворцовата порта отдаде чест на сенаторската тога. Пламъците на факлите трептяха от вятъра. Авиола се приближи към началника на стражата, краката му се подкосяваха.

— Спешно съм повикан, приятелю, от преторианския префект Макрон. Ето писмото му…

Началникът повдигна учудено вежди, но не каза нищо, взе свитъка, помоли сенатора да почака малко и влезе в двореца.

Тълпата любопитни направи полукръг около портата. Носилката и робите останаха зад тълпата. При тях отиде млад преторианец.

— Надзирателят? — попита той високомерно.

Надзирателят на Авиоловите роби скочи.

— Вашият господар ще излезе от задните врата. Там трябва да го чакате. Ще ви заведа, елате с мен.

Надзирателят покорно кимна, робите вдигнаха лектиката и тръгнаха подире му.

Стражата при портата оглеждаше любопитно Авиола и коментираше:

— Брей, посред нощ! Спукана му е работата. Тука мирише на…

Авиола се вслуша в разговора им. Студени капки пот избиха по челото му, усещаше, че ще припадне. Думите на стражата чуваха и тези, които стояха отпред в тълпата. Те се хилеха:

— Бас държа, че този лихвар и сега пресмята колко процента ще изкяри…

— Стига бе! Не виждаш ли, че е по-бял и от платно? Сигурно се е продрискал от страх, като са го повикали посред нощ…

— Приготви си един обол^[4] за Харон^[5], ей, дебелако!

Авиола страдаше невъобразимо. Сърцето му се блъскаше в гърдите, пред очите му притъмняваше. Олюля се. Стражата го улови и подпря.

Най-после началникът се върна. Устните му потрепваха от едва сдържан смях.

— Уважаеми господарю! Трябва да ти съобщя, че някой си е направил шега с теб. Преторианският префект от вчера не е в Рим. Никой от неговите приближени не знае за такава заповед. Тя е подправена, печатът е фалшив…

За миг настъпи тишина. После тълпата избухна в смях. Дори стражата на двореца се смееше с цяло гърло.

Авиола се окопити: спасен! И мигновено оживя: Ала не плесна с ръце да дойдат робите с носилката при него. „По-бързо, по-бързо да се махна от този дом“ — казваше си той, като едва си пробиваше път в посоката, където беше носилката му. Хората го дърпаха за тогата, удряха го по гърба, смееха се в лицето му. Когато се измъкна от тълпата, носилката я нямаше. Оглеждаше се безпомощно — нито следа от нея. А бедняците не го оставяха на мира, налитаха като стършели, ушите му глъхнеха от противните им крясъци, а как воняха — пфуй! Авиола гневно се развика по робите си, но напразно — нямаше ги никакви. В отговор само противен смях и още по-противните гласове на тълпата.

— У дома те чакат, лихварино! Напред отидоха! Няма ли да благоволи веднъж уважаемият сенатор да повърви пеша? Като нас.

Авиола не можеше да се измъкне от натрапчивата тълпа. Дали да извика на помощ преторианците? По-добре не. Най-после се отскубна. Доколкото му позволяваше тежкото тяло, забърза по Кливус Виктория^[6] надолу към Форума. Тълпата се юрна подире му, нарастваше, трополеше, викаше, смееше се. Развалено яйце опръска тогата му. Друго потече по тила му. Той едва вървеше, сподирян от бурен смях, ругатни и замерян с маслинени костилки.

Тълпата продължаваше да го следва като стадо — пастир. А зад нея, зад тази ревяща маса, лектиката се олюляваше празна в ръцете на осемте роби. Те не бързаха. Все едно, не можеха да стигнат до господаря си. Слушаха, гледаха, смееха се като всички други. Знаеха, че у дома ги чака здрав бой, но това удоволствие си струваше боя.

Раздърпан, изцапан и изтощен, сенаторът се тътреше, дишайки тежко, към къщи. Едва на триста метра пред двореца робите се разтичаха и го настаниха. Като се извиняваха и молеха, за прошка, те натовариха сенатора в носилката.

А в това време целият Рим вече знаеше за блестящия номер и се превиваше от смях.

 

 

Някъде по пътя от тълпата се отделиха трима мъже в една жена и се насочиха към Задтибрието. Преминаха моста и нахълтаха в къщичката на Скавър.

Старецът наскоро се бе върнал от риболов и кормеше рибите. Цялата къща миришеше. На огнището къкреше рибя чорба. Четиримата вдигаха такъв шум и врява, че бараката се тресеше. Задавяйки се от смях, те разказваха на стареца какво се беше случило. Той им се сърдеше, че не са го взели със себе си и викаше не по-малко от тях. След като се насмяха до насита, така че вече гърдите ги боляха, те заговориха кое как е било поред:

— Ти беше страшен центурион, Фабий! — продължаваше да се смее Волумния.

— Ами аз? Аз бях по-страшен от него! — хвалеше се Лукрин и се оглеждаше дали няма с какво да накваси гърлото си.

Фабий улови погледа му; измъкна изпод постелята шише с вино. Пиеха жадно, ненаситно.

Грав доби тъжно изражение:

— Ами ако подушат кой го е разиграл…

— Нали не си ти, посерко? Какво се боиш тогава? — гордо произнесе Лукрин.

— Ще започне разследване… ще започнат разпити… — продължаваше Грав разтревожен.

На двора се чуха тежки стъпки. Грав опули очи към вратата. Всички онемяха. Някой силно почука. Вратата изскърца сред пълна тишина. В цепнатината се провря рошава глава, ухилена до уши:

— Браво, Фабий! Здравата натри носа на този лихвар! Хубавичко му отмъсти за всичко!

— Гръм да те тресне, чумо такава! — въздъхна с облекчение Грав.

— Какво дрънкаш, съседе? Какъв лихвар? — учуди се Фабий.

— Е, хайде сега пък и ти! Целият Рим вече знае! Та на нас ли тези номера! И защо бе, човече? Искам да знаеш, че ако нещо се случи… то аз и тези двамата тук, Дарий и Скопас, сме пили с теб цяла нощ в тая барака, ясно? Ще се закълнем в името на дванадесетте бога, ясно?

Фабий безгрижно кимна:

— Стигат ли дванадесетте? Ако не — ще прибавите още някой, нали?

И той покани тримата да пият заедно за това алиби.

Разсъмваше се. Беше време да се разотидат. Артистите се сбогуваха. Последен се вдигна Фабий, сложи си наметалото с капишона и излезе от бараката. Настъпваше денят. Да иде да спи? Глупости! Все едно, ще бъде като предната нощ: вместо Хипнос^[7] очите му ще затвори онова мургаво момиче; но не за да заспи: под черната грива на косата й е тъмно като в нощ, а сияещите й очи пропъждат съня. Дявол знае защо е така! „Ще ида поне да я видя“ каза си Фабий и се запъти към колибата на Балб.

Балб, чичото на Квирина, беше вече станал. В туника от сиво платно, той се суетеше около огнището и вареше чорба за закуска. Квирина спеше в преддверието. Той стъпваше на пръсти, за да не я пробуди. Сложи в торбичката си хляб, парче сирене, лук и шишенце вино за обяд. Балб от много години работеше като гравьор в работилницата на златаря Турпий, близо до курията на Юлий Цезар на Форума. Турпий имаше десет работници, но Балб беше най-сръчният, изкарваше над седемдесет сестерции седмично.

Балб, стар ерген, пък и гърбав бе плах, до не и саможив човек. Жалкият му вид будеше състрадание и приятелите му го взеха на работа при себе си. Когато биваха в добро настроение — те го защищаваха, но бяха ли ядосани — безмилостно се подиграваха с недъга му. А като им преминеше ядът, пак простираха покровителствано криле над гърбавия… Балб бе сам-самичък на този свят, но въпреки това обичаше живота.

Когато преди една година Квирина, подмамена от Терпсихора, избяга от бащиния си дом, той й предложи стряхата си. Безгрижният смях на това чернокосо същество запълни самотата му. Изведнъж Балб вече имаше за кого да живее. Сега обичаше да се връща у дома. Той измайстори от парче бакър кутийка, украси капака й с лозови листа и започна в нея да събира ас по ас. Щом станеха повечко сменяше ги за сестерции, а дори и две златни монети вече блестяха в касичката. Всичко това — за момичето. Мъжете се въртяха около хубавата Квирина, но тя като че ли не забелязваше влюбените им погледи, нито пък чуваше ласкавите им и примамливи думи. Балб донякъде се чудеше, но бе доволен. А после се върна от изгнание Фабий. Същата нощ след неговото пристигане Балб чу плач в стаичката на Квирина. На сутринта, хълцайки, тя му призна, че ще се върне при майка си в Остия. Но не си отиде. А след няколко дни започна да си пее като птичка и през тъничката стена той чуваше как — насън или наяве? — шепнеше името на артиста.

Балб се уплаши. Бе уверен, че Фабий не обича Квирина; че тя е нещо мимолетно за него. Но момичето взимаше всичко много сериозно. То цялото разцъфтя, сияеше от обич и нищо чудно да се помъкне с целия си акъл подир този комедиант. Направо в беднотията и мръсотията! Ще спи на някакъв смрадлив сайвант върху изгнила слама, където гъмжи от хлебарки и мишки. Брррр!

Чорбата му се стори противна. Балб стана с намерение да изсипе остатъка в коритото за козата, но се спря. Отвън се, чуха стъпки, съвсем близо до къщата. Той се приближи тихо до вратата, открехна я и вадя мъж в сиво наметало и капишон. Така ходят бандитите. Порядъчният човек няма нужда да си крие главата, Балб бе готов да си заложи главата, че това е Фабий. След пиянската нощ, след компаниите на леките момичета му се е приискало… Балб потрепери от погнуса й гняв. Стаи дъх и се ослуша.

Фабий обиколи дома на Балб; навярно зад това прозорче със жълто перде спи тя. Той се усмихна иронично на себе си: виж ти, любимецът на римските жени, любовникът на артистките, хетерите и матроните. На всяка крачка нова жена, ново приключение, а на следващия ден дори не можеше да си спомни чертите им. А сега? Обикаля тук като хлапак, остава и влюбено да въздиша, дявол го взело! „Какво става с мен? Защо не ми излиза от ума тази девойка? Ама че щуротия! Желая я, ще я имам, ще я използувам, колкото ми се поиска, а после: Vale^[8], Квирина! Няма да се видим вече!“

Усмихна се хулигански, откъсна шепа зърна от хвойновия храст и ги хвърли по прозореца.

Жълтото перде се отмести и Квирина надникна. За миг очите й мигнаха от светлината, после зърнаха Фабий и грейнаха.

— Ти си вече станал, Фабий? Толкова рано? — Зъбите й блеснаха в усмивка. — Време ли е вече за репетиция?

О, този проклет гръклян, така е пресипнал и запушен! Едва проговори. Но гласът му звучеше някак странно, чуждо, пресипнало:

— Минавах оттук… случайно…

— Не си ли спал?

— Не съм. Бях в града…

„По гуляи със жени“ — помисли си тя и лицето й поруменя от болка и срам, Фабий видя това, но нищо не разбра.

Балб чуваше всяка дума, мислеше си същото и трепереше от гняв.

— Ходих да си връщам един дълг. И после се почерпихме — весело поясни Фабий.

Тя го погледна и каза успокоена:

— На лихваря Авиола?

— Да. Така му го върнах, че има да помни…

Не го разбираше добре, но на лицето й отново грейна усмивка. Той я гледаше, смехът му стихна, съвсем пресекна. Вече не се и усмихваше. Хапеше устни и изведнъж не знаеше къде да дене ръцете си. Пристъпяше от крак на крак и сам се чу как нежно казва:

— Спи, Квирина, спи. Аз само така…

— Радвам се, че…

Понякога мигът трае час. Понякога и най-малката думичка стига за приюта. Понякога човек се оказва на границата на лудостта. Още крачка и… Той произнесе строго:

— Спи! Утре два часа след изгрев-слънце имаме репетиция.

— Чак утре? — попита тя разочаровано.

Понякога и най-малката думичка крие голяма тайна. Балб чу как тя произнесе тези обикновени думички „чак утре“. Сякаш се призна в любов на този пройдоха! Фабий също чу това. Лицето му просветна, но отговори, равнодушно:

— Днес следобед ще мина оттук. Ако искаш, ще ти кажа какво ще играем…

— Да, да, да! — смееше се тя щастливо.

Фабий енергично се обърна и бавно си тръгна. Не се огледа назад. Откъсна от храста пръчка и зашиба каквото му попадне край пътя, ядосан на себе си, че така се поддава на тази девойка…

Балб трепереше от гняв. Излезе тихо от къщи, настигна Фабий и смело пресече пътя му. Застана пред огромния мъж като наежено коте. Гневът му придаваше сила.

— Какво правиш насам толкова рано, миличък?

Фабий поздрави гърбавия:

— Здравей, Балб! Излязох малко на въздух…

— Ай, ай, ай, — ухили се Балб, — и точно около моя дом?!

Фабий разбра за какво става дума. Не му се искаше да лъже:

— Да. Дойдох да видя дали Квирина е станала вече…

— Защо не я оставиш на мира? — нахвърли се гърбавият. Дългите му ръце объркано се размятаха срещу лицето на Фабий. — Защо й мътиш главата? Защо я прелъстяваш? — Балб се задъхваше.

Фабий се отдръпна:

— Няма такова нещо, Балб. Тя е в моята трупа. Имаме обща работа…

— Знам я аз тази твоя работа — изсъска гърбавият. — Много добре мога да си я представя, когато става дума за хубаво момиче. Засрами се, човече! Та тя е още дете! А ти! — Грубите думи изскачаха сами от устата му и той не можеше вече да се спре. — Ти… развейпрах… побойник… пройдоха… женкар…

Фабий го слушаше разсеяно. И каза замислено:

— С Квирина това не е така… с Квирина е съвсем друго.

— Друго! Друго! — ехидно викаше Балб. — Вятър друго! Така говори всеки мръсник за оправдание! Побърка момичето. Искаш да се позабавляваш и после да я захвърлиш. На мене ли тези? Лъжец безсрамен! Пройдоха!

Фабий сбърчи заканително вежди. Вдигна ръка с пръчката. Балб отстъпи крачка, облиза втвърдените си устни и промени тона.

— Слушай, Фабий — подхвана той умолително, — имаш си момичета колкото искаш, нали? Остави Квирина на мира! Опомни се! Какво ще спечелиш, ако й съсипеш живота? — Той изпъчи гърди, поизправи се: — Аз отговарям за нея, човече!

— Нямам намерение да й съсипвам живота, Балб — каза спокойно Фабий, но нетърпеливо добави: — А пък тя не е дете. Тя си знае какво трябва да прави, ясно ли е? Vale!

Фабий тръгна, Балб остана на мястото си и се загледа подире му. Закани му се с юмрук и извика:

— Ах, простако безотговорен! Само да ми се мернеш още веднъж насам! Като взема чука и като се развъртя, целият на синини ще ми станеш, гръбнака ще ти пречупя…

Гърбавият кипеше и трепереше от злоба и безсилен гняв. Забрави торбичката си с обеда и тръгна по улицата към моста. „Тя си знае какво трябва да прави…“ Нищо не знае! Влюбена е до уши в него, а влюбеният оглупява като въртоглава овца… не знае какво прави… Ах, какво да сторя, за да я спася от този разбойник?

Балб крачеше механично, пред очите му беше черно от черните мисли. Даже не усети как се сля с тълпата работници, които минаваха през моста на Емилий и вървяха по левия бряг на Тибър. Те вдигаха врява, смееха се за нощния майтап със сенатор Авиола: браво на нашия Фабий!

Само Балб в тази тълпа не мислеше така за Фабий.