Йозеф Томан
След нас и потоп (9)

9

Порта Капена^[1] бе задръстена от коли и хора.

Талига на две високи колела, впрегната в муле, стара, раздрънкана таратайка, готова всеки миг да се разпадне, изскрибуца до градските врати, смеси се с останалите коли, които стражата преглеждаше и една по една пускаше в Рим. Талигата бе натоварена с няколко големи вързопа, върху които седеше жена, а край нея влачеха крака трима мъже. Те бяха облечени като всички други — със сиви наметала и сукнени плебейски шапки на глава. И въпреки това търговците, клиентите и стражата край портата познаха артистите. И се вдигна страшна врява:

— Фабий Скавър! Salve, братле! Най-после пак в Рим! Тю, колко време те нямаше! Здравей, Фабий! А, ето го и нашия Шишко! Лукрин! Абе това изгнание не ти ли смъкна шкембето? Че то два пъти по-голямо е станало! А-а-а, Волумния! Красавице! Това се казва прелест, братлета! Ave, Грав! Скърцат ли ти кокалите? Какво имаш под наметалото, Фабий? Я гледай, маймунка! Как се пули само! А в Сицилия как я карахте? Мъчно ли ви беше за нас? И на нас ни беше мъчно. Кога почвате да играете? И какво? Какво?

Артистите пробутаха талигата през портата, повървяха още малко заедно и на кръстопътя се разделиха. Фабий сви наляво, към къщи. Останалите поеха с багажа към Субура, където приятелят на Волумния, Ганио, имаше кръчма — „Разногледият бик“. Там се надяваха на хубаво хапваме, а Волумния — и на един здрав бой, с който Ганио я посрещаше след всяко завръщане, за да се прочисти въздухът между тях от взаимните им грехове. Малко едностранчиво решение, но Волумния твърдеше, че иначе нещо би й липсвало.

Тръгна и Фабий. Но не по главната улица край цирка, а по безлюдната пътечка, която опасваше Авентин^[2]. Маймунката Симка, мил подарък от капитан Харнакс, надничаше изпод наметалото му и въртеше очички на всички страни. „Аха — каза й Фабий, — ти, малката, още не си била в Рим. Гледай го сега! Осмото чудо на света е нашият Вечен град! Виждаш ли зад нас, на хълма, тези прекрасни дворци сред градините? Там живеят сити и пресити хора. Там живее също така, това ти казвам под секрет, моят доброжелател Авиола, който благоволи да ме изпрати на целогодишна почивка. Какво ще кажеш? Да му го върна ли? Спокойно, моя миличка, спокойно. Можеш да бъдеш сигурна, че няма да му се размине. А виждаш ли там долу Големия цирк? Там се състезаваха биги и квадриги^[3], там се биеха гладиатори с гладиатори или с лъвове, докато кръвта им шурваше на потоци, но старият господар от Капри ни забрани тези зрелища. Той отдалече не ги вижда, защо пък ние да ги гледаме? Напразно будели кръвожадни мисли! Никакви игри, римски народе!… Погледни сега нагоре вдясно, над цирка. Това е Палатин. Чак тук мирише на лавър^[4], нали? На хълма живееха майката на нашия император — Ливия, и самият Тиберий, преди да му станем толкова противни, та чак на Капри да избяга. Ох, да стигнем най-сетне у дома! При татко. Хайде — леви, леви! Защо се криеш? От рева ли? Няма страшно. Сега сме на Говеждия пазар. Що народ, Симке, а? Тук живеят месарите и търговците на добитък. Ще ти прочета какво пише над входовете на домовете им: «Бъди благословена, печалбо!», «Печалбата е радост!», «Тук живее благополучието»… И така е навсякъде в Рим, това са то римляните! Вдясно е храмът на бог Портун, който пази тибърското пристанище, а онзи там мъничък храм вляво е на Фортуна. Хубав е, нали? Би трябвало да купя агънце и да принеса жертва на богинята по случай щастливото ми завръщаше. Така, се полага. Но каква полза от това? Аз не държа много на олимпийците. Откакто се помня, не са ми подавали ръка, когато съм бил в беда на сцената…“

И двамата приятели продължиха пътя си. Поспряха за малко да погледат Капитола и част от Форума под него. Видяха храма на Сатурн, където бе хранилището на държавната съкровищница; неговите мраморни колони с коринтски капители се извисяваха към небето; зад тях — Храмът на съгласието, където заседава сенатът, малко вдясно — базиликата на Юлий. „А я погледни горе — дъхът ти спира Симке, нали? Моят също — това е храмът на Юпитер Капитолийски! Виждаш ли, там седи гигантският величествен бог и златният шлем на главата му така блести, че можеш да ослепееш. Каква прелест, а? Аз нали ти казвах: Рим е осмото чудо на света! Цяла година го сънувах! Ако на човек му се случи дълго да живее далеч от Рим, непременно ще умре от мъка като Овидий^[5]. А сега наляво и по моста. Както виждаш, мъглата лежи над реката и скоро ще се стъмни, януари е, малката ми. Това не е Сицилия. — Фабий забеляза, че маймунката бърчи нос. — Какво ти е? Воня? Не се чуди. Долу, край реката, са кожарските работилници и тепавиците. Само пикоч и мръсотия. Ето, наближаваме вече нашата къща. Както виждаш, не целият Рим е от мрамор. Какви високи къщи, нали? А са направени само от дърво и пръст. Пълни са с хора като мравуняци. Когато такава седеметажна къща се срине — а това често се случва, — що трупове са, моя миличка! Но няма нищо страшно: мъртъвците погребваме, а строителят, който е намазал здравата от тази къща, продължава весело да си живее. «Печалбата е радост!», макар и стотици хора да ревнат! Е, не се бой. Татко живее в ниска дървена барака, точно върху една такава развалина. Ей там. До онази маслина. Повече прилича на сайвант, отколкото на къща, казваш, а? Какво да се прави!? Тук не е осмото чудо на света…“

Вече не можеше да се върви бързо, на всяка крачка — познат, съсед, приятел. И ликуването, че Фабий се връща, летеше пред него. „Симке! Виждаш ли онзи старец там, дето кърпи рибарската мрежа? Тава е моят баща.“

— Ехе-ей, татко!

Старецът позна сина си по гласа. Стана и се вкамени от изненада:

— Сине! Момчето ми! — извика той радостно. — Дойде си най-после! Слава на боговете!

Фабий грабна, целуна и завъртя баща си, макар че не беше по-малък от него, и също викаше:

— Кълве ли, татко, кълве ли?

От всички страни се юрнаха деца, налетяха като мухи, по-големите крещяха:

— Ай, ай! Фабий се върна! Чичо Фабий е тук!

Децата отвъд Тибър обичаха Фабий. Той често ги забавляваше с шеги и фокуси. Нахвърлиха се върху маймунката.

— Тя е за вас — каза Фабий, — но трябва да се грижите добре за нея!

Тълпата деца врещеше, подскачаше, ликуваше, едва не удуши Симка от радост.

Бащата гордо поведе сина към къщи. За да минат през вратата на единствената стая, и двамата трябваше да наведат глава. Огнището под медното котле бе студено, накъдето и да се обърнеш — само рибарски такъми. В ъгъла — легло: слама, върху нея — власеница. Безпорядък, мръсотия. Фабий се намръщи:

— Струва ми се, че тука има повече бълхи, отколкото риби, татко мой. Страшно мирише. Много е мръсно. Липсва ти една женичка. Защо пък не се ожениш, татко? — оглеждаше той закачливо якия старец.

Скавър стрелна с укор лекомисления си син:

— Наближавам седемдесетте, момко!

— Истина ли? — разсмя се Фабий и задекламира:

Нищо не е по-сладко от любовта.

Превъзхожда победно всяко благо.

Дори и меда по твоите устни…

Старият рибар се разтърси от смях и така заудря сина си с юмруци по гърба, та чак стаята закънтя.

— Стига си дрънкал, уличнико! Гледай ти да се ожениш! На твоите години вече имах три копелета…

— Виждаш ли какви си ги надробил, нещастнико? — каза Фабий с тържествен жест. — И аз ли да следвам твоя пример? Та аз ще бъда съпруг-негодник…

— Ти и сега си негодник. Това изгнание не ти ли посмачка гребена?

Фабий дрънна парите в джоба си.

— Дяволе! — вдигна рибарят гъстите си вежди. — Това звъни на злато!

— Ами разбира се! — засмя се Фабий. — Който спестява — богат става! Спестявания от Сицилия…

— Ти ли, такъв развейпрах?! — сега се смееше старият. — Ще умра от смях: Фабий и спестяване!

— Да, това е факт! Слушай, татко: намерих те здрав и читав, видях родния си дом и главно — усетих го. Но за спане — на двора ще си постеля. А сега — в Субура, при „Разногледият бик“. Там е цялата ни компания и аз трябва да бъда там. Да се почерпим за добре дошли! Хайде! Тръгваме!

Сега синът поведе баща си. Но едва излязоха от колибата и направиха няколко крачки по улицата, аленееща от гаснещото слънце, и съседите наизскачаха — вече научили, вече го зърнали… Наобиколиха бащата и сина. Тълпата растеше, притичваха все нови и нови хора: носачи от „Емпория“, рибари, моряци, хлебари, работници от тепавиците и водениците, улични момичета с туники над коленете… Цялото огромно отвъдтибърско семейство! Отново е при тях! Викаха, усмихваха му се, прегръщаха го, отрупваха го с въпроси…

— Няма да ви избягам, милички мои! За вас винаги имам чувал, пълен с майтапи — викаше Фабий. — Но и утре е ден! Сега бързам…

— При някоя, а?

— Ами разбира се!

С това се съгласиха, но още малко го поизпратиха, за да се уверят, че този развейпрах Фабий не е загубил в изгнанието хумора си и че пак ще се веселят с него.

 

 

Кръчмата „Разногледият бик“ се гушеше на завет в една сляпа субурска уличка. Намираше се посред Рим и въпреки това не се забелязваше, защото бе скрита под широк навес, подпрян на дебели греди. Над входа висеше фирма с нарисувана бича глава с ужасно криви очи, която се осветяваше от две димящи факли. Тук бе евтино: секстарий вино и парче хляб със сланина — три аса.

Помещението, чийто таван се крепеше на осем дървени четириъгълни колони, бе просторно и добре осветено. От всяка страна на колоната — по глинен светилник, в дъното — огнище, над чиято жарава се въртяха шишове. Край масите — човек до човек, по масите — локвички вино и мазни петна.

Фабий разтвори шумно дъбовата врата:

— Хей, мили хора! Здравейте!

В отговор — вик и ръкопляскане от всички ъгли: „Фабий! Вече е тук! Аз нали ви казвах, че ще дойде! Фабий без вино е като риба на сухо!“

Кръчмарят Ганио, в престилка, която някога е била бяла, и с омазнена шапчица, изтича да прегърне и целуне Фабий. Е, малко горчива целувка, тъй като Ганио още помнеше, че Волумния, когато бе по-лекичка, му слагаше рога с Фабий. Но времето заличи гнева. Фабий поне е истински мъж, а сега тази мръсница спи с всеки срещнат посерко и хората му се подиграват.

— Привет, Фабий!

Фабий се огледа и видя как дебелата Волумния ситни внимателно из кръчмата и разнася каничките.

— Е, как е, как се чувствуваш? Като на иглички стъпваш. Боли ли те дупето, боли ли?

Волумния се усмихна болезнено, но и гордо.

— О, Херкулес! Хубаво ме напердаши моят! Задницата ми е сега като на зебра. Едва вървя, да лежа не мога, а пък да седя — още по-лошо! — И добави с признателност към Ганио: — Но това ми е поне за цялата година!

Фабий мушна в ръката на баща си жълтица и старецът седна при своите хора. От лявата му страна бе грънчарят, от дясната — тепавичарят, и двамата от тяхната махала, и двамата стари приятели. Той им показа жълтицата.

— О, богове милостиви! И всичко ще изхарчиш?…

— Заедно ще го изхарчим! — отговори весело Скавър.

Фабий се беше настанил сред приятелите си и ги канеше да ядат и пият. Гаврътна каничката вино на един дъх така, че цялата кръчма ахна. И удари с юмрук по масата.

— Хей! Върнахме се най-после у дома, голишарчета, със сърца, разбити от мъка по скъпото отечество! Затова да пием днес, докато ни се вдървят езиците!

— Твоят език мъчно ще се вдърви, бъчво бездънна! — подхвърли иронично Кар. — Освен ако се наливаш три дни и три нощи… Но за толкова нямаш парички.

— Кой няма? — изпъчи гърди Фабий и в следващия миг над главите им полетяха жълтици — три, четири, осем… които той ловко хващаше във въздуха. — Черпя всички! Черпя цялата кръчма!

Избухна ликуващ вик.

В ъгъла седяха двама мъже, които бяха влезли веднага след Фабий. Единият — дебел — Руф, другият — кльощав — Луп. Иначе и двамата — ни риба, ни рак, като всички съгледвачи по света; забележими с това, че се стараят да бъдат незабележими. Самият префект на Рим ги бе изпратил тук да следят Фабий от момента, в който се върне в Рим.

Но дангалакът Фабий не е дух безплътен; той вдига врява и шум, гласът му е като йерихонска тръба, и никак не е трудно да го откриеш и да го следиш. Така че двамата си седят сега преспокойно тук, правят се на наивни, попийват си вино, попоглеждат към своята жертва и надават ухо.

— Слушай, Луп — прошепва дебелият Руф, — тая покана и за нас ли се отнася? Да я приемем ли?

— То се знае — потвърди кльощавият и отпи глътка. — Всички кани, нали чу? Това не е подкуп, просто внимание. Няма да откажем я? Хей, кръчмарке, дай още една каничка за сметка на оня, дето черпи!

— И на мен — присъедини се Руф и подаде на Волумния каничката. Но прошепна на приятеля си: — Гледай да не се накъркаш. На тебе малко ти трябва. Нали знаеш защо сме тук?

— Не се бой, знам си аз мярата — успокояваше го Луп. — Виното само ми избистря главата.

— Абе щом искате, наливайте се. Ако щете — и цяла неделя. Имате пълно право! — обади се едно малко човече в сива туника от най-отдалечената маса, което цедеше виното през зъби бавно като еликсир. — Ама няма ли и нещо да ни изиграете, а?

— Браво, чворче, позна! — извика Фабий с пълна уста. — Ще изиграем! Нали затова бяхме изгонени, нали затова пак се дотътрахме до Рим, нали затова живеем на този свят! О, богове; де да лудееше всеки така по своя занаят, както ние по нашия! Но най-напред да пием!

Фабий сграбчи шапката си от зелено сукно и я запокити към другия край на кръчмата. Тя пролетя плавно и падна точно върху голото теме на малкото човече. Одобрителен вик и тропот разтърсиха кръчмата. Човечето се засмя, донесе шапката на Фабий — знак на свободен гражданин — и двамата се чукнаха.

— А няма ли някое хубаво момиче тук, кръчмарю? Къде са ти момичетата, а? Нали и те са частица от нашето мило отечество, драги! — буйствуваше Фабий.

— Чуваш ли? — процеди през зъби Луп. — За втори път вече говори за милото отечество. Политика, драги мой! Запомни това!

— Потърпи малко. Момичетата ще дойдат по-късно. Към полунощ. Сега работят на улицата — каза Ганио и като видя, че Фабий се усмихна пренебрежително, подметна: — Имам нови парчета. Екстра младо! — Но в този миг зърна до себе си своята приятелка, смути се и понеже съвестта му не беше много чиста, добави: — Тези нови момичета съм ги запазил за вас, уважаеми артисти…

— Да живее Ганио, умната глава! — извика Лукрин и се чукна с Фабий.

— И специално за теб, Фабий — продължаваше със завистлива усмивка кръчмарят. — Впрочем открай време всички налитат на тебе.

Фабий се направи, че не чува комплиментите и продължи да яде.

— На Сицилия, вярвайте ми — каза той, — рибите не са по-лоши от тези в Рим. Дори бих казал — подобри. Но у дома и динената кора е по-вкусна от камбалата със соус в чужбина!

Бившите изгнаници, с изключение на Волумния, която не проявяваше никакъв интерес към угощението, се тъпчеха така, че ушите ми пращяха, и се наливаха, колкото им душа иска, с евтино ватиканско вино.

В края на дългата актьорска маса седяха две съвсем млади момичета. Светлокосата — новоизпечена артистка в цирка, цупеше капризно малките си устни и раздаваше заучени усмивки на всички страни. Другата, чернокосата, имаше големи, тъмни очи, които покорно гледаха Фабий. Дългите й коси бяха вдигнати на кок и завързани с червена панделка. Тя бавно отпиваше подсладената вода от глинената каничка и не откъсваше поглед от артиста. Нейната настойчивост привлече вниманието му. Стори му се, че някъде бе виждал вече тази девойка. Огледа я. Тя не трепна, очите й сияеха, усмихваха му се като на стар, добър познат. Отмести поглед, но след миг отново я загледа. Насреща му блеснаха весели искрици. Правеше се на равнодушен, ядеше, пиеше и слушаше Кар, който му разказваше как едва-едва са се справяли без него тук цяла година.

— Аз, ти знаеш, аз мога всичко — подчерта самоуверено Кар и крадешком погледна Фабий как ще реагира. Като видя, че той мълчи, продължи: — Всичко падна на мой гръб. На сцената съм като риба във вода. Но стария Попий, братле, вече за нищо не го бива. Да работиш с него, е резил. Затова взехме един младок, Муран се казва, и две момичета. Сигурно няма да имаш нищо против.

Фабий си дояде и обърна с дъното нагоре следващата каничка. Настроението му бе вече отлично, едва сдържаше вълнението си, у него се пробуди архимимът^[6], господарят на артистичната трупа, тщеславието му бе поласкано, че може да покаже кой ръководи тази трупа, и то как!

— Я да видя новаците! — заповяда Фабий на Кар с повишен тон.

Кръчмата стихна, очите се впериха в артистите.

Тит Муран бе красив младеж. Къдрави коси, очи мечтателно премрежени, глас — мек и гъвкав.

— Нещо от Катул, момче — рече Фабий, ефектно опря гръб о стената и скръсти ръце на гърдите си.

Младежът се поклони и започна:

Питаш ме, Лесбия, колко целувки

твои ми стигат да се преситя.

Колкото зърна от либийския пясък

лежат в Киренайка — скитащ мрамор

от вратите оракулни на тропичния Зевс…

Фабий прекъсна с жест младежа:

— Защо, дявол го взело, всеки избира това вяло стихотворение? Защо, да речем, не това:

Ти, който нямаш ни роби, нито пари,

ни дървеници, ни паяци, нито огнище,

такава мащеха имаш, Фурия, такъв баща,

те гвоздеи биха хрускали техните зъби.

Чу ли? — наведе се Руф към Луп. — Няма нито роби, нито пари, нито огнище — това не мирише ли на подстрекателство?

— Мълчи и си пий! Ами че той наистина нищо си няма, дебелако!

— Продължи нататък, Муране! — заповяда Фабий.

Младежът се изчерви, не можеше да продължи, не знаеше тези стихове. Фабий се усмихна.

— А стойка можеш ли да направиш?

Муран объркано погледна мръсния под. После — ръцете си и пак пода.

— Кокона! — хапливо подхвърли Фабий.

Младежът се наведе, опря решително длани на мръсния под и направи олюляна, неумела, несигурна стойка.

Фабий огледа публиката и начумерено се разсмя. И докато се усетят, той стоеше вече на една ръка върху масата между каничките, огромното му тяло — изправено нагоре като свещ, независимо от виното, което тежеше в главата му. Залп от аплодисменти! Фабий им отвърна с усмивка и седна. Старият Скавър размаха каничката си и извика възторжено:

— Какво се зверите, дръвници, какво? На една ръка, видяхте ли? Върху масата! Моят син!

— Има още много да се учиш, Муране. Следващият!

Младежът си отиде на мястото като попарен и по знак на Кар се приближи чернокосата. Тя вървеше леко, стъпваше плавно, вперила във Фабий своите големи, искрящи очи.

— Хубаво момиче! — обади се някой.

Фабий усети безпокойство. Тези очи го изваждаха от равновесието му. Той осъзна, че цялата кръчма го наблюдава и заговори като господар с робиня. Изпитото вино го насърчаваше.

— Ти какво можеш?

— Да танцувам.

— Да танцуваш? — засмя се грубо. — И това е всичко? Нищо повече?

Тя отметна глава назад.

— Нищо, друго.

— Та ти почти нищо не можеш, момиченце! Е, хайде да видим. Покажи краката си! — заповяда Фабий и сам изненадан чу как гласът му хрипти.

Синият хитон покриваше коленете й. Тя отстъпи крачка назад. Имаше хубави прасци.

— По-височко! Вдигни хитона!

Скавър стана, опря се на масата и я загледа. Викна с пиян глас:

— Така! По-високо! По-високо!

Ниският, дебел Руф също стана и се присъедини:

— По-високо! По-високо!

Момичето стоеше неподвижно, като че ли не разбираше.

— Какво гледаш? Не разбра ли? Вдигни хитона!

Червенината от лицето й пропълзя по шията чак до рамената. В очите и блесна гняв. Не се помръдна.

Виното разпалваше Фабий, срамежливостта на девойката го раздразни. Скочи към нея и протегна ръка, за да й вдигне хитона. Но тя най-неочаквано го удари през ръката с всичка сила и избяга. Гръмна смях, Фабий стисна зъби и пребледня; Такова нещо още не беше му се случвало! Пред цялата кръчма! Ловко го обърна на шега:

— Прекрасно! Тази целомъдрена девица ще танцува ролята на Йо^[7], която бяга от Зевс! — разкикоти се гръмко Фабий, но смехът му звучеше фалшиво. Махна повелително с ръка: — Следващият!

Ганио въртеше шишовете над жаравата и лукаво се хилеше.

Русокосата изприпка като козле, раздавайки усмивки на всички страни, казвала се Памфила, белите й зъбки святкаха, завъртя се ефектно и закаканиза със страстните си карминени устица ролята на благородна римска девойка, влюбена в силния гладиатор.

Фабий се преструваше, че харесва Памфила, усмихваше й се с мътен поглед и когато тя довърши въздишките си по гладиатора, я настани до себе си и й наля вино. Но мислеше за онази — дръпнатата. Яд го беше.

Старият Скавър, вече съвсем пиян, прегръщаше грънчаря и ревеше в ухото му, сякаш надникваше морска буря:

— Чудо син имам, а, какво ще кажеш, гърненце? — И подхвана нещо като песен.

Vinum bonum^[8],

vinum bonum,

ум прогонен.

Пес, вземи ума ми,

щом потече

по езика

vinum bonum!

Фабий притискаше русокосата, но мислеше за другата. Мръщеше се. „Мърла такава, ще ми разиграва театър! Но какви очи! Можеше да ме прободе с тях! Има нещо в нея… Глупости! Да върви по дяволите!“ Той сграбчи крепко Памфила и започна да я целува в устата яростно и страстно.

Старият Скавър бе на върха на блаженството си, носеше се по вълните му, надул всички платна, и викаше към цялата кръчма:

— Кой от вас, жалки нещастници, има такъв син като моя! — Вдигна каничката: — Пия за твое здраве, Фабий!

— И аз за твое, любими родителю! — извика велегласно като в амфитеатър Фабий и виното потече върху масата от наведената каничка.

Памфила изписка и се отдръпна, за да не се изцапа хитонът й. Фабий я погледна със стъклени очи и презрително я отблъсна на пейката. Престана да й обръща внимание. Къде ли е онази? Виното разбъркваше мислите му. Навън е вече нощ, тъмна-тъмница, тя не приличаше на другите, какво се таеше в очите й? Упрек и гняв, то се знае, но какво още имаше в тях, та така светеха… „Защо изведнъж настръхна, зверче такова… Вярно, бях груб, но нищо лошо не мислех…“

Фабий скочи и започна да крещи:

— Хора, кажете, добър човек ли съм аз, или не съм?

От всички страни викнаха:

— Добър! Добър! Чудесен! Ти си най-добрият мъж на света, Фабий!

— Най-добрият на света! — ревеше Скавър.

— Ганио! Вино! — заповяда Фабий и запрати каничката към най-отдалечения светилник, улучи го, парчетата се посипаха в краката на кръчмаря.

Руф се обърна с надебелял език към Луп:

— Вече е пиян. Това е добре. Вече не говори за отечеството. Никаква политика.

Ганио сбърчи вежди и изтича към Фабий, който посягаше към нова каничка:

— Какво правиш! Разполагаш се, като че ли и тук си принципал^[9]! Ще ми чупиш каничките и светилниците! Да не ми ги купуваш ти?!

— Всичко ще ти изпотроша и дори ще ми благодариш за това, прокиснала бъчво! — гърмеше Фабий. — Ако не бяхме аз и моите хора, човешки крак нямаше да стъпи в тая твоя мръсна дупка, ясно ли ти е? Заради нас идват хората тук…

Кръчмата с буен вик потвърди думите му. Ганио, подбуждан и от старата си ревност, се разсмя злорадо: — Видяхме колко си привлекателен! И пленителен! Ха-ха! Фукльо! Под носа ти се изплъзна малката! И сега ще се пръснеш от яд!

Ганио попадна в целта. Честолюбието на Фабий бе засегнато. Очите му се наляха с кръв. Той прелетя с един скок над масата, с втори се намери при кръчмаря и го повали на пода. Гостите наскачаха, ококориха очи. Ето го нашия Фабий! Пак ще стане весело! Ха да видим, момчета!

Артистът сграбчи кръчмаря за черните кичури, Ганио впи нокти в лицето му. Бликна кръв. Волумния се хвърли със сърцераздирателен вик към тях и започна да ги разтървава.

— Не се меси! Остави ги да се разправят сами! — обадиха се гласове.

Фабий така удари главата на кръчмаря о пода, та чак се чу глух звук. Ганио зави от болка и отчаяно се запремята. Двамата се валяха по пода, събаряйки столовете. Артистът нанесе великолепен удар в брадата на Ганио. Гостите изреваха възторжено.

— Macte fabet.^[10] — театрално извика Фабий и обърна юмрука си с палеца надолу. Ганио лежеше и само хриптеше. Волумния го изтриваше с оцет.

Фабий се изправи, дишайки тежко, и погледна поваления. Над лявото му око течеше струйка кръв. Кръчмата аплодираше. Ръкопляскаха и пияните съгледвачи Луп и Руф, тъй като побоят не е политика.

— Моят син е Херкулес! — викаше с цяло гърло Скавър. — Всички до един може да ви повали, мърши такива!

И като се олюляваше, старият Скавър тръгна с протегнати ръце да прегърне прекрасния си син.

 

 

Тази вечер беше чудесно начало на бурни преживявания: гуляят продължи три дни и три нощи, имаше побоища, имаше момичета, виното се лееше като река, жълтиците се търкаляха и на четвъртия ден по пладне Фабий се пробуди до самия Тибър — как се бе озовал там, една Хеката знаеше, богинята на нощта! Край него хъркаше Скавър, а върху водата се поклащаше лодката, с която старецът вече четири дена не бе ходил на риба.