Йозеф Томан
След нас и потоп (38)

38

Тази година пролетта бе толкова щедра на цветя и аромати, че те просто заливаха Рим. Сякаш природата се състезаваше с Гай Цезар, който пък заливате римския народ с доброта и обич.

Златният век на Рим се бе възвърнал.

Изчезнаха гладът, мизерията, недоволствата — останаха само неизбежните болести и смъртта. Императорът бе наистина блато и гордост за човешкия род. Crimen laesae Maiestatis, законът на ужаса сякаш бе забравен.

Празниците, предвидени в календара, се редуваха с празниците, които устройваше императорът. Отвориха се вратите на таурийските арени и на Големия цирк. По вода и по суша караха към Рим стада зубри, мечки, лъвове, тигри. От бестиария^[1] — в подземията на Големия цирк по цели нощи се чуваше ревът на хищниците, този отдавна нечуван рев, който галеше римските уши и обещаваше великолепни зрелища.

Подсъдими, затворници и роби-гладиатори излизаха срещу дивите зверове с къси мечове, копия или пък с тризъбец и мрежа на рециарий. Кръвта на хищниците се смесваше с кръвта на хората, жълтият пясък аленееше, императорът и стотиците зрители ликуваха. В сянката на цирка театърът линееше, артистите живееха ден за ден от скромните си представления по улиците.

На пиршествата се лееха реки неразредено вино и вече не се поднасяше само половин глиган, както по времето на Тиберий, а дори по пет глигана наведнъж. В Путеоли се строеше императорски кораб от кедрово дърво. Носът и кърмата бяха обшити със златни пластинки, на палубата, имаше покрит триклиниум, перистил, басейн и градина, в която растяха палми и портокалови дървета.

Императорът непрестанно удивляваше приятелите си и народа, удивляваше и самия себе си, възхищаваше си се, че може да измисля такива чудеса от разкош и великолепие.

Опиянението от властта обземаше императора, опиянението от удоволствията — двореца, опиянението от пълния корем — народа.

Благословията на милионите се сипеше върху императорската глава с молитвите на жреците и хората завършваха с думите:

— Богове, благословете любимия ни император!

— Рим, Рим над всичко!

 

 

Днес, първият ден от месеца на Гай Юлий Цезар^[2], е голям празник за Рим. Сенатът предложи на императора консулски сан веднага след възкачването му на престола. Но благородният повелител отказа. Не искал да лишава от тази почест избраните вече консули. Но ако сенатът настоява, ще приеме с уважение и благодарност. Обаче ще встъпи във вършената длъжност чак след като изтече срокът на досегашните консули, тоест на първи юли 790-та година от основаването на Рим. Каква скромност! Какво уважение към съгражданите! По-нататък императорът съобщи, че за втори консул би желал да бъде избран неговият чичо Клавдий, когото Тиберий държеше настрани, и че двамата ще изпълняват върховната длъжност само два месеца, за да не препречват пътя на тези, които са били вече определени за нея. Консулските си пълномощия императорът ще предаде в последния ден на Августовия месец, в който ден ще навърши двадесет и пет години, и ще се отчете пред сената и народа за своята дейност.

И така, под бумтенето на барабани, екота на фанфари и ликуването на тълпите императорът влиза — от лявата му страна Макрон, от дясната Клавдий — в театъра на Марцел, където днес с участието на римския народ сенатът се събира на тържествено заседание.

Днес жертвоприношението на боговете навършва лично императорът, защото той е и pontifex maximus и наред с най-висшата гражданска и военна власт държи в ръцете си и най-висшата църковна власт. Понтифиците му помагат. Кръвта на жертвените животни тече. Ароматните треви димят върху олтара, императорът и неговият петдесетгодишен чичо полагат консулска клетва пред председателя на сената. След това императорът произнася реч.

Да говори, и то умело, е длъжен всеки държавник. И тъкмо защото заекващият Клавдий не може това — служи за присмех. А Калигула умее да говори. Той е блестящ оратор и може би само Сенека не му отстъпва, и то по мисъл, а не по красноречие. Императорът има силен глас и знае как да си служи с него. Умее в подходящ момент да го понижи или мъжествено темпераментно да го извиси; знае как да придаде на речта си трогателност и топлота. От устата му леко се леят словата — изразителни, завладяващи.

— Аз виждам и чувам, че сенатът и римският народ са отново щастливи. Това не е моя заслуга, благородни отци. Аз правя, каквото мога, та Рим да процъфтява и да живее живот, достоен за „Царя на градовете“. Но какво бих бил аз без помощта на боговете и без вашата? И всичко това е малко. Моята мечта е да пренеса Елизиума на земята, да въдворя в цялата империя рай и блаженство… Това е мой дълг пред отечеството… Винаги — и като консул, и след това, — винаги ще браня свободата и правата на римския народ… И ще отдам капка по капка кръвта си за славата на нашите орли…

Високопарните и пищни слова се лееха от устата на Калигула плавно, подредени в приятни фрази, завършващи винаги с тържествено обещание за доброта и грижа.

Но императорът не спря дотук. След общите фрази той осъди всичко, което се отнасяше до управлението на Тиберий. Осъди го жестоко, безмилостно и с тържествено обещание се задължи да ръководи държавата въз основа на тъкмо обратните принципи. Той обрисува с най-красноречиви думи картината на такова съвършено управление, разбиране и справедливост, че сенатът бе зашеметен.

А в заключение императорът бе оставил две съобщения, две свои решения — наистина умопомрачаващи.

— Като смятам, че в една свободна държава и духът трябва да бъде свободен — извиси той глас, не съзнавайки, че говори с думите на ненавиждания Тиберий, — реших с валидност от този момент да премахна закана за обида на величеството!

Сенаторите ококориха очи, напрегнаха слух. О, Юпитер! Добре ли чуваме? Нашият смъртоносен бич е не само премахнат, но и направо пречупен! Край на страха, на ужаса, не само денем, но и нощем ще дишаме спокойно… Няма, няма вече да очакваме в мрака преторианците. Няма! И утрешният ден е наш! Императорът иска да живее в мир и сговор със сената. Слава на императора!

Когато ликуването стихна, Калигула продължи:

— Реших да върна в ръцете на хората гражданските права, които бяха потъпкани от моя предшественик. И от тази трибуна заявявам, че занапред нисшите магистрати няма да се назначават от императора или определят от сената. Те ще бъдат избирани от народното събрание. Първите избори насрочвам за декемврийските календи тази година.

Огромното пространство на театъра се изпълни с възторжени аплодисменти и викове от хилядоглавата тълпа. Избори! Дори точно определена дата за избори! Народното събрание отново ще съществува! Край на самодържавието! Народът ще решава всичко. Императорът връща на народа републиканските права… Какво? Какви? Да, направо републикански. Императорът дава на народа същото, което му е давала републиката. А с това, което досега ни даде — ние получихме много повече, отколкото бихме могли да имаме при републиката.

Сенаторите не са възхитени от решението за изборите. Но заради премахване закона за обида на величеството, заради спокойния си сън — струва си да приемат и това. Нали в края на краищата златото решава всичко. То и на изборите ще даде необходимата насока. И сенаторите демонстративно се радват заедно с народа:

— Гай, наш скъпи! Благодарим ти, уважаваме те, обичаме те!

Аплодисментите не секват. Императорът притваря очи от блаженство. После с няколко думи завършва речта си.

След императорската реч за изненада на всички думата поисква Сенека. Той рядко говореше в сената. Обикновено бе оратор и защитник в споровете, които сенатът предоставяше на съдебния трибунал. Стотици лица се обърнаха с любопитство към него.

— Нашият император, който още с възкачването си на престола показа на света с какви идеи, слова и дела може и трябва да се гордее един властелин, притежаващ непостижима за човека власт, произнесе пред нас реч по повод приемането на висшата консулска длъжност. Следвайки примера на баща си и на Август, той потвърди с тази реч, че иска да достигне олимпийско съвършенство в своето управление. И двете му решения, които чухме, са нова слава за монарха и най-голямо доказателство за неговата просветеност… С пълно основание тук чуваме и викаме: „Благодарим ти, уважаваме те, обичаме те!“ А аз добавям: „Възхищаваме ти се, велики цезаре!“ — Сенека се изкашля и след това чувствително повиши глас: — Patres illustrissimi! Аз предлагам всички реформи, които император Гай Цезар провъзгласи още с възкачването си на престола, а също така и цялата му днешна реч, да бъдат записани за вечни времена и ежегодно отново да се четат в сената.

Сенатът и народът станаха, бурята от аплодисменти нямаше край. Калигула, поласкан от предложението на най-влиятелния сенатор, доволно притваряше очи и се усмихваше.

Клавдий се наведе към него. Той мигаше добродушно и заеквайки, прошепна на племенника си:

— Хи-хитрец е то-този Сенека. Хва-хваща те за думата. И-иска да о-обезпечи държавата, хе-хе. Да про-провери думите ти на дело…

Воднистите очи на императора се разтвориха широко и се вледениха. Виж го ти идиота Клавдий! По-умен е, отколкото изглежда. На Калигула и през ум не би му минало, че Сенека направи своето предложение с такъв умисъл. Взря се внимателно в хлътналите бузи на астматика-философ. Усмивката замръзна на лицето му.

 

 

Луций се върна от императорския дворец при изгрев-слънце. Спа до късно. А когато стана, дълго броди неспокойно из двореца, сякаш търсеше нещо. И както винаги заобикаляше атриума, където между ликовете на предците се намираше восъчната маска на баща му. Сети се за Улпий. Неотдавна бе решил да навести старика. Неговият дворец се оказа окован с дъски, безмълвен, пустеещ. Само кучетата лаеха силно зад стените. През решетките на заключения портал вратарят го попита за името му и се отдалечи, влачейки крака. Върна се бързо. Старият сенатор няма да приеме Луций. Защо? Дали не е болен?… Не, не е болен. Но няма да го приеме… По дяволите! Сенаторът не иска да приеме Луций Курион, члена на императорския съвет, приятеля на императора?… „Няма да ви приеме“ — повтори сухо вратарят, отиде си и остави Луций да стои пред решетката на портала.

„Какво оскърбление! Какъв срам! Нима това склеротизирано старче не знае каква власт имам аз днес? Само две думи да каже на Гай… ах, какъв позор е това за мен!“

Луций изпрати писмо на Улпий. Старикът му го върна неразпечатано. Няколко пъти привечер Луций тайно обикаляше около двореца му, тъй като знаеше привичката на сенатора да излиза по това време на разходка. Напразно чакаше. Старикът не излезе. Сякаш бе мъртъв; гробницата не се отвори.

„Защо искам да говоря с него — питаше се Луций. Не знаеше точно. Просто искаше да поговори с Улпий. За баща си ли, за когото с никого не говореше? Или пък да се оправдава за предателството си? — Предателство? Глупости? Улпий в този свят клаузурата^[3] е длъжен да знае, че императорът даде на Рим повече, отколкото би му дала републиката. Защо тогава още да претендираме за република? За такава вехтория, за такава изветряла традиция? Какъв комичен старик: зазижда се в дома си и си играе на последния републиканец. Смешно! Позьор. Комедиант. И въпреки това бих искал да си поговорим…“

Луций излезе от къщи. Без сенаторската тога и без носилката. И макар че вече не беше воин — облече от обикновената броня и се метна на коня. Потегли към Сенека. Поне с него да си поговори. Четвъртата милиарна колона^[4] по Виа Апия отвъд Капенските порти.

— Господарят замина за Баи веднага след заседанието на сената.

Луций се върна у дома. Нареди да му донесат пергамент и писмените принадлежности. Реши да пише на Сенека.

Следобедното слънце падаше в таблина. Лъчите весело подскачаха върху мраморната дъска на масата.

Мой най-скъпи!

Да, „най-скъпи“ — това не е обикновено обръщение; след смъртта на баща ми ти, мой Сенека, ти си ми най-скъпият човек. Това не е само уважение към славния учител, което блика сега в мен. Боговете знаят, и аз се кълна в тях, че това е истинска любов към теб.

 

„Да, аз наистина обичам този човек. Винаги съм намирал в него утеха.“

Исках да поговоря с теб, мой най-благородни, след заседанието на сената. Но трябваше да съпроводя императора. А днес вече не те намерих в Рим. Каза ми, че винаги мога да дойда при теб за съвет и помощ…

„Помощ е силна дума. Защо да превивам гръб пред Сенека; аз — по-силният от него?“ Луций тежко въздъхна и продължи да пише:

Исках да дойда при теб в Баи, но не мога да напусна Рим. Императорът има нужда от мен, а освен това трябва ежедневно, да тренирам за състезанията с квадриги в Големия цирк, където в последния августов ден — на двадесет и петия рожден ден на Гай — ще защищавам императорския зелен цвят. А също така му помагам за сватбата с Ения, бившата жена на Макрон. Както виждаш, не мога да напусна Рим…

Луций не можеше и не искаше: в Баи сега се намираха Авиола и Торквата; там беше и Валерия. Той хапеше резеца и пред очите му изплуваше срещата с Валерия преди нейното заминаване. Тя не искаше да остави Рим и Луций, макар че етикетът и маларийният сезон в Рим налагаха това на една дама с нейното положение. Луций я уговаряше: „Ами ако се разболееш, моя божествена? Аз ще дойда в Баи при теб.“ Тя дълго се двоумеше. И преди да тръгне, го попита дали се е разделил окончателно с Торквата. Отдавна го била помолила да пише за това на Торквата. Помолила? Заповяда му! Луций все още отлагаше тази стъпка. Не искаше Торквата да му стане жена. Но и не искаше да разгневи Авиола, който най-добре знаеше за участието му в подготвяния заговор. Той не искаше за жена и Валерия заради нейното минало и властолюбивия й характер, макар и да го привличаше с чувствената си красота. И се боеше от властта и отмъщението на Валерия. Поради това отлагаше, колебаеше се. „Ще уредя този въпрос лично с Торквата“ — обеща й той на раздяла.

Резкият блясък в очите на Валерия му казваше: „Все едно, аз ще направя с теб това, което искам…“ „Няма да успееш — мислеше си той. — Днес аз вече имам закрила, пред която ти си слаба.“ Валерия замина. Писма, пълни с любовни слова, пътуваха от Рим до Баи, а писма, пълни е упреци — от Баи до Рим.

… Не, не. Тази година няма да видя прекрасните Баи, мой Сенека, няма да се радвам на морето и преди всичко на твоята мила компания. Затова ти пиша това бързо писмо. Навярно се питаш какво ми тежи на душата, мой най-драги. Странно нещо: исках да поговоря със сенатора Улпий. Не ме прие. Върна ми писмото неразпечатано. Не излиза от дома си. Никого не приема. Но защо не прие сина на Сервий Курион, комуто бе най-близкият приятел? Не разбирам. И ето моята молба: не би ли ми отворил вратите на неговия дом?

„Сенека е единственият човек, който би могъл да постигне това. Трябва да го направи. Защо ме избягва Улпий? Защо ме избягват и другите сенатори? Като че ли се гнусят от мен. Та нима можех аз в минутата, когато провъзгласиха Калигула за император, да направя нещо друго, освен да осуетя всеки опит за републиканския преврат? Би трябвало да ми бъдат благодарни, че овреме потъпках това безсмислено начинание на неколцина вятърничави хора и заличих следите от подготвяния преврат! На първо място би трябвало да ми бъде благодарен Улпий. Но той и другите сенатори си мислят, че баща ми посегна на живота си не поради това, че загуби всякаква надежда за възвръщането на републиката, и заради мен!“

Луций удари с резеца по масата и скочи. Викна на стената срещу себе си: „Аз мислех държавнически, не те! И целият развой на събитията потвърди правотата на вярата ми в доброто и велико сърце на Гай Цезар. Ах, аз знам защо тези разбойници ми се надуват, защо ме отбягват, защо Улпий затваря пред мен вратите си!“

Едно единствено обяснение имам за поведението на; Улпий спрямо мен. Ти сам назова това качество, гибелно за човечеството: завистта! Аз я виждам и у много други. Те ме избягват. Странят от мен. Завиждат ми, че императорът така ме издигна, че ме удостои с честта да бъда член на императорския съвет, удостои мен — най-младия сенатор.

Луций натискаше резеца, сякаш искаше по този начин да придаде на думите си особено силно ударение и значение. Сякаш самия себе си искаше да убеди в това. Да, точно така е — жалка завист на дребните души спрямо големия. Той се усмихна самодоволно. И продължи да пише:

Дребните души често завиждат на…

— но не можа веднага да напише думата „големия“, Поразмисли и написа:

… силния и този горчив жребий сега се пада на мен. Само на теб, на твоя сияен дух, мой най-драги, мога да разчитам… и нетърпеливо ще очаквам вестоносеца о твоето писмо…

Луций завърши писмото. Нави пергамента и го вложи в прекрасен калъф.

След десет дни получи отговор от Сенека. Прескочи любезния увод и зачете нататък:

Авиола доведе в Баи дъщеря си Торквата, твоята годеница. Аз от все сърце ти се радвам за това прелестно момиче, но ти и завиждам. Завиждам ти преди всичко заради нейната вярност, тъй като на угощението, което Авиола устрои след пристигането си, много млади благородни римляни я ухажваха, но абсолютно напразно. Ти си щастливецът, който е грабнал сърцето й… Вашият дом ще бъде рай…

„Щастливец… Щастливец. Грешиш, философе! Ти нищо не знаеш. Какъв щастливец съм аз? За какво ми е верността на Торквата? Да, някога мечтаех за дом с нея. Днес вече не. Ах, ако знаеше другата! Валерия! Това е огънят, в който бих искал да изгоря, да възкръсна и отново да изгоря. При всяка среща с нея чувствувам как неудържимо и страстно ме обича… как и аз, въпреки всичко, я обичам. Нейният образ и денем, и нощем е жив в мен, непрестанно жив и привлекателен… Но не искам да имам дом с нея! Такова нещо един Курион не може да си позволи!“

Луций поглъщаше редовете, търсеше името на Улпий.

… Не мой най-драги, в това отношение не мога да ти помогна; макар и много да съжалявам, не мога. Кой съм аз, съмняващият се човек, в сравнение с благородния старик, който, дори и да греши, стои над нас като мощен ствол срещу вятъра, като планината Етна, нажежена от своя вътрешен огън и чиста и белоснежна е неопетнената си честност?

Луций четеше със стиснати зъби. „Да, това е то, заради моето го ненавиждам. Дано издъхне, дано се вцепени в тази своя непристъпна крепост! Когато умре, ще си отдъхна. Тогава вече никой няма да ми напомня със своето съществуване за моята измяна. Аз съм побъркан! Каква измяна? Да виждаш реално нещата, да решаваш предвидливо и мъдро заплетени ситуации — това е дипломатическо изкуство, а не измяна. О ти, стари наивнико! Безумецо!“ Луций се смееше, устата му се смееха, но огорчението и срамът терзаеха душата му.

И други, дори мнозина, пишеш, че те избягвали и причината за това виждаш в завистта им. Наистина в наше време завистта е — но в кое ли време тя няма да бъде? — едно от проклятията на човечеството. На всекиго тя е известна, та нали ние завиждаме и на младостта, и на здравето, не само на богатството и почестите. Но аз мисля, мой Луций, че бих бил лъжец и лицемер, ако не ти кажа мнението си по този повод. Аз виждам не само завист в случая, а и нещо друго. Твоето семейство, твоят род произхождат от славни предци, които са се гордеели с Катон, които столетия наред са носели символа на републиката на щитовете си. И твоят баща се гордееше с това. Ти си първият Курион, който променя възгледите на рода.

„О, Юпитер! Как може той да говори така с мен? Да не би да съм хлапак, когото всеки може да поучава?“

 

Аз чувам твоето възражение на думите ми, Луций: „Нима развоят на събитията не потвърди моята правота?“ Да. Ти бе прав. Ти по-рано от всички нас разбра величието на императора, на когото сме благодарни за неоценимите дарове. Но много хора са убедени, че винаги трябва да се уважават верността и неотстъпността. Самият аз съм неумолим привърженик на мнението, че само един просветен монарх е способен да управлява империята. В този смисъл ти си прав да следваш Гай Цезар. Но още при първата си крачка ти получи много облаги, изведнъж се добра до почести, нечувани за твоите години… И навярно това възмути онези, за които подобен начин на промяната на житейските възгледи представлява предателство и користолюбие…

Луций хвърли листа на пода и гневно го стъпка. „Предателство! Користолюбие! Вярност — дори ако тя означава грешка или нещастие! О, богове олимпийски, каква закостенялост и изостаналост! Каква дързост! И ти си глупак, мой философе! И ти си дребен завистник като останалите.“ Но след като се поуспокои, Луций взе листа, изглади го с длани и продължи да чете:

… Ще се видим на състезанията по случай рождения ден на императора. Разбира се, че и аз ще дойда по този повод в Рим. Нима е възможно да не дойда? С възторг искам да отпразнувам деня на господаря, който е благо за човечеството…

Луций скри писмото, за да не го намери майка му. Изпрати вестоносеца си при Прим Бибиен и Юлий Агрипа с покана да му бъдат гости тази вечер в лупанара „В лоното на Венера“, където казват, че е пристигнала нова стока: прелестни хетери от Александрия. Обятията на такива жени — това е реката на забравата, а за сега нищо друго не му е така нужно.